Джоан Харис
Шоколад (9)

9
Сряда, 19 февруари

Днес е почивният ни ден. Училището е затворено и докато Анук си играе край „Les Marauds“, аз ще получа доставките и ще поработя над планираното за идната седмица.

Това е изкуство, което ми доставя удоволствие. В готвенето има някаква магия: в избора на съставките, в процеса на смесването им, настъргването, разтапянето, разбъркването и ароматизирането, рецептите, взети от древни книги, традиционната посуда — хаванчето и чукалото, с които майка ми си приготвяше тамяна, бе преориентирано към по-непретенциозна употреба; подправките и ароматите й предоставят деликатните си свойства за ползване от по-базисна, по-сетивна магия. Една от причините да я харесвам, е нейната мимолетност: толкова усърдна, изпълнела с любов подготовка, толкова умения и опит, вложени в създаването на удоволствие, предназначено да живее един-единствен миг, като при това малцина успяват да го оценят по достойнство. Майка ми винаги е гледала на този мой интерес със снизхождение и пренебрежение. За нея храната не можеше да бъде източник на удоволствие, само изнурителна необходимост, нещо, за което вечно трябва да мислиш, данък върху цената на нашата свобода. Крадях менюта от ресторантите и разглеждах с копнеж витрините на patisseries^[1]. Трябва да съм била десетинагодишна, може би малко повече, когато за пръв път вкусих истински шоколад. Помня очарованието му и до днес. Рецептите се запечатваха в главата ми като карти. Всякакви рецепти: скъсани от захвърлени в претъпкани гари стари списания, измъкнати от срещнати на пътя хора, мои изобретения, съчетаващи по странен начин различни източници. Картите и предсказанията на майка чертаеха маршрутите ни из Европа. Готварските карти ни закотвяха, поставяха отличителни знаци върху неприветливите земи. Париж мирише на топъл хляб и croissants^[2]; Марсилия — на bouillabaisse^[3] и запечен чесън. Берлин е Eisbrei със Sauerkraut и Kartoffelsalat^[4], Рим е сладоледът, който изядох, без да си платя, в миниатюрно ресторантче край реката. Майка нямаше време да оставя знаци. Пазеше всички карти вътре в себе си, всички места й бяха еднакви. Дори тогава бяхме различни. О, учеше ме на каквото можеше. Как да прониквам до същността на нещата, на хората, да улавям мислите им, копнежите им. Шофьорът, който ни взе на стоп и се отклони с десет километра от маршрута си, за да ни закара до Лион; бакалите, които отказваха да ни вземат парите; полицаите, които се правеха на слепи. Невинаги, разбира се. Понякога не се получаваше и не можехме да разберем защо. Някои хора са непроницаеми, недостижими. Франсис Рейно е от тях. И дори когато всичко бе наред, непредвидената поява ме смущаваше. Тогава всичко ставаше прекалено лесно. Приготвянето на шоколад е друга работа. О, изискват се известни умения. Лека ръка, експедитивност, търпение, каквото майка ми никога не би могла да постигне. Но формулата си остава една и съща. Това внушава сигурност. Безобидно е. И не се налага да надниквам в сърцата им, за да си осигуря необходимото; това са желания, които лесно се изпълняват, нужно е само да бъдеш помолен.

С моя майстор Ги се познаваме отдавна. Започнахме да работим заедно малко след раждането на Анук, а по-късно ми помогна да захвана първия си самостоятелен бизнес — малка patisserie-chocolaterie в покрайнините на Ница. Самият той предпочете Марсилия, където направи своя фабрика. Внася суровия, необработен материал директно от Южна Америка и го превръща в най-различни видове шоколад.

Аз използвам само най-доброто. Блоковете шоколадов кувертюр са малко по-големи от тухли, на всяка доставка си поръчвам по една кутия от възможните три вида: натурален, млечен и бял. За да достигне до онова бистро състояние, обезпечаващо твърда, хрупкава повърхност и приятен блясък, суровата маса се темперира. Някои сладкари купуват съставките си вече преминали през тази обработка, но аз обичам да го правя сама. Има някакво безкрайно очарование в това да поемеш в ръце големите матови блокове, да си ги настържеш сам на ръка (никога не използвам електрически уреди) в огромни керамични купи, после разтапянето, разбъркването, проверяването на всяка старателна стъпка със захарния термометър, докато бъде добавено точно необходимото количество топлина, за да се извърши промяната.

Има някаква алхимия в превръщането на суровия шоколад в това злато, предназначено за мъдри глупци, в тази профанна магия, която дори майка ми можеше да хареса. Докато работя, прочиствам главата си, дишайки дълбоко. Прозорците са отворени, нахлуващите въздушни струи биха били студени, ако не бяха запалените печки, медните съдове, парата от топящия се шоколад. Ароматният букет от шоколад, ванилия, загрети медни съдове и канела е опияняващ, дава тласък на въображението и разгръща фантазията: първичният дъх на земя и пръст, идващ от двете Америки; горещото смолисто ухание на тропически лес. Сега пътешествам по този начин, също като ацтеките в свещените им ритуали. Мексико, Венецуела, Колумбия. Дворът на Монтесума. Кортес и Колумб. Храната на боговете, бълбукаща и разпенена в обредни бокали. Тръпчивият еликсир на живота.

Вероятно именно това надушва Рейно в малкото ми магазинче: връщане назад във времето, когато светът е бил по-просторно, по-диво място. Преди Христа, преди Адонис да се роди във Витлеем или Осирис да бъде принесен в жертва по Великден, хората са почитали какаовото зърно. Приписвали са му магически качества. Отварата му е била изпивана на стълбите на ритуалните храмове. Предизвиквало е могъщи и ужасни екстатични състояния. От това ли се страхува отчето? Развращаване чрез удоволствие, неуловимото преосъществяване на плътта във вместилище на покварата? Не са за него оргиите на ацтекските жреци. При все това всред димните воали, стелещи се над топящия се шоколад, изниква образ — видение, би казала майка ми, — безплътен пръст на прозрението, който сочи… сочи…

Натам. За един кратък миг почти го бях уловила. Над гладката повърхност изплува мимолетен вълнист силует. После още един, неясен и блед, хем иска да се скрие, хем се показва. За момент почти видях отговора, тайната, която крие Рейно — дори от самия себе си — с тъй ужасяваща прецизност; импулсът, който ще тласне всички ни напред.

Гадаенето на шоколад е трудна работа. Образите са неясни, смущават ги витаещите във въздуха аромати, които размътват мозъка. Освен това аз не съм майка ми, която до последния си миг запази тъй могъща пророческа дарба, че двете с нея трябваше да се носим отпреде й презглава в умопобъркващ и невъобразим хаос. Но преди образът да се разтопи в димния воал, сигурна съм, виждам нещо — стая, креват, старец, легнал на него, очите му хладни ями, вкопани в бялото лице… И огън. Огън.

Това ли трябваше да видя?

Това ли е тайната на Черния призрак?

Ако ще живеем тук, трябва да узная тайната му. А аз наистина имам нужда да остана. Каквото и да ми струва това.