Джоан Харис
Шоколад (8)

8
Вторник, 18 февруари

Вчера петнайсет. Днес трийсет и четирима. Сред тях и Гийом. Взе си флорентинчета и чаша шоколад. Чарли се беше свил покорно под един стол, докато Гийом сегиз-тогиз мяташе по някое парченце карамелизирана захар в ненаситната му, отворена в очакване уста.

Нужно било време, обяснява ми Гийом, за да бъде приет човек в Ланскене. Миналата неделя, продължава той, отец Рейно произнесъл толкова яростна проповед на тема въздържание, че откриването на „La Celeste Praline“ същата сутрин изглеждало като директна обида към Светата църква. Каролин Клермон, която започвала поредната си диета, била особено язвителна, оповестявайки на висок глас пред приятелките си по време на службата, че било доста шокиращо, досущ като разказите за упадъка на Римската империя, милички, и ако тази жена си мисли, че може просто ей така да се развихри в града като Савската царица… направо е отвратително как се пъчи с това свое незаконно дете, сякаш е… о, шоколадите й? Нищо особено, милички, пък и толкова скъпо. Общото заключение, до което стигнали дамите, било, че „това“, каквото и да е то, нямало да продължи дълго. Че за седмица-две съм щяла да се изнеса от Ланскене. При все това днес броят на клиентите ми се удвои спрямо вчера, сред тях доста от дружките на мадам Клермон, с блеснали очи, макар и леко засрамени, убеждавайки се една друга, че било само от любопитство, нищо повече, че всичко, което искат, било да видят със собствените си очи.

Знам любимите на всяка. В тая работа си има чалъм, професионален нюх, също като при гледачките на ръце. Майка ми би приела с усмивка това разхищение на дарбата ми, но нямам никакво желание да се ровя по-надълбоко в живота на тези хора. Не искам да им научавам тайните, съкровените им мисли. Нито пък ме вълнуват страховете или благодарностите им. Кротък алхимик, би ме нарекла тя, който се занимава с домашна магия, при положение, че би могъл да върши чудеса. Но тези хора ми харесват. Харесват ми дребните им егоистични грижи. Тъй лесно разчитам посланието на погледите, на устните им: онзи с едва доловимата горчивина в погледа ще си падне по вкусните ми портокалови осморки; другият, с благата усмивка, ще предпочете мекичките в средата прасковени сърчица; момичето с немирната коса ще се зарадва на просячетата; а онази отривиста, жизнерадостна жена ще избере шоколадовите бразилки. За Гийом са флорентинчетата, изядени чистичко над чинийка в спретнатата му ергенска къща. Предпочитаните от Нарсис трюфели с два вида шоколад разкриват нежното му сърце, скрито под грубата външност. Каролин Клермон ще сънува прегорял карамел и на сутринта ще се събуди гладна и раздразнителна. А децата… Шоколадови спиралки, разноцветни топки, меденки със златисти краища, марципанени плодове в хартиени кошнички, карамелизирани бонбони с фъстък, хрупкави бисквитки, безформени курабийки асорти в кутии от по половин килограм… Аз продавам мечти, мънички удобства, безобидни сладостни изкушения, готови да сринат цяла плеяда светци сред лешници и нуги.

Нима това е толкова лошо?

Отец Рейно очевидно смята така.

— Ето, Чарли, заповядай, момчето ми — когато се обръща към кучето си, Гийом винаги говори с топъл, но малко тъжен глас. Купил си животинчето, когато умрял баща му, така ми каза. Било преди осемнайсет години. Но кучетата живеят по-малко от хората и двамата остарели заедно.

— Ето тук — показва ми един израстък под брадичката на Чирли с размерите на кокоше яйце, разкривен като брястов бодил. — Уголемява се — пауза, кучето се протяга блажено, едното му краче потръпва, докато господарят му го гали по корема. — Докторът каза, че нищо не може да се направи.

Започвам да разбирам изпълнения с вина и любов поглед на Гийом.

— Ти не би приспала един възрастен човек. Не и ако у него са се запазили ценни качества — думите излизат с мъка от устата му. — Чарли не страда. Поне не много.

Кимам, знам, че иска сам себе си да убеди.

— Лекарствата си вършат своето.

Засега. Думата отеква във въздуха неизречена.

— Когато му дойде времето, ще разбера — очите му са изпълнени с ужас. — Ще знам какво трябва да се направи. Няма да се страхувам — доливам чашата му мълчаливо и поръсвам пяната с какао, но Гийом е твърде замислен за кучето си, за да забележи. Чарли се изтърколва по гръб, главата му клюмва.

— Мосю кюре казва, че животните нямат душа — продължава тихо. — Че съм трябвало да избавя Чарли от мъките му.

— Всичко има душа — отвръщам. — Така ме е учила майка ми. Всичко.

Той кима, самотен в своя кръг от страх и вина.

— Какво ще правя без него? — пита, лицето му е обърнато към кучето и разбирам, че съвсем е забравил за моето присъствие. — Какво ще правя без теб?

Зад щанда свивам юмрук в безмълвна ярост. Познавам този поглед — страх, вина, копнеж, — колко добре го познавам. Това е погледът в очите на майка ми в нощта на Черния призрак. Тези думи — Какво ще правя без теб? — ми повтаряше и тя през цялата онази скапана нощ. Когато вечер, преди да си легна, се поглеждам в огледалото, когато се събуждам с нарастващ страх — убеденост, сигурност, — че моето момиче ми се изплъзва, че губя дъщеря си, че ще я изгубя, ако не открия Мястото… виждам същия израз върху собственото си лице.

Протягам се и прегръщам Гийом. В първия момент той се сепва, непривикнал към близостта на жена. После се отпуска. Усещам как от тялото му на тласъци струи безпокойство.

— Виан — прошепва. — Виан.

— Нормално е да се чувстваш така — казвам твърдо. — Няма нищо нередно.

Под нас Чарли излайва възмутено.

 

 

Днес оборотът ни е близо триста франка. За първи път е достатъчно, за да излезем на чисто. Казвам го на Анук, когато се връща от училище, но тя е някак разсеяна, ведрото й лице необичайно притихнало. Очите й са натежали и мрачни като облаци, предвещаващи приближаваща буря.

— Жано — гласът й е студен. — Майка му не дава да си играе с мен.

Помня Жано като Вълка от карнавала, длъгнесто седемгодишно хлапе с проскубана коса и подозрителен поглед. Снощи двамата с Анук си играха на площада, тичаха и надаваха тайнствени бойни викове чак до мръкване. Майка му е Жолин Дру, една от двете начални учителки, от обкръжението на Каролин Клермон.

— О? — безстрастно. — И какво ти каза тя?

— Че му влияя лошо — стрелва ме с мрачен поглед: — Понеже не ходим на църква. И понеже ти си отворила магазина в неделя.

Ти си отворила магазина в неделя.

Поглеждам я. Иска ми се да я прегърна, но изопнатото й като струна тяло, застинало във враждебна поза, ме хвърля в ужас. Старая се гласът ми да звучи спокойно.

— И какво мисли за това Жано? — опитвам почвата.

— Той не може да направи нищо. Тя непрекъснато е там. Наблюдава ни — гласчето й става все по-пискливо и си мисля, че всеки момент ще заплаче. — Защо винаги става така? Защо вечно съм… — изведнъж млъква, явно с усилие, гърдичките й се повдигат на пресекулки.

— Имаш и други приятели.

Така е, снощи бяха четири или пет деца, целият площад ехтеше от виковете и смеха им.

— Те са приятели на Жано.

Разбирам какво се опитва да ми каже. Луи Клермон. Лиз Поату. Неговите приятели. Без Жано групата се разпада. Изведнъж ме заболява за дъщеря ми, която, за да насели пространствата около себе си, е принудена да си измисля невидими другари. Егоистично е да се мисли, че една майка би могла да запълни изцяло всички тези пространства. Егоистично и тесногръдо.

— Ще отидем на църква, ако в това е проблемът — тонът ми е кротък. — Но сама знаеш, че нещата няма да се променят.

— И защо няма? Те също не вярват. Хич не ги е грижа за Господ. Ама ходят — обвинява ме.

Тогава се усмихвам, не без известна горчивина. Шестгодишна е, а продължава да ме изненадва с дълбочината на прозренията си.

— Може и така да е. Но нима и ти искаш да бъдеш като тях?

Свиване на рамене, цинично и с безразличие. Пристъпва от крак на крак, сякаш се страхува, че ще й се наложи да изслуша поредната лекция. Търся точните думи, с които да й обясня. Не мога да избягам от спомена за ужасеното лице на майка ми, докато ме люлее в прегръдките си и повтаря с някакво ожесточение: Какво ще правя без теб? Какво ще правя?

О, за всичко това съм й говорила още отдавна: за лицемерието на Църквата, лова на вещици, гоненията на всички странници и иноверци. Тя разбира. Но това познание не се помества добре в ежедневието, то не лекува наличната самота, загубата на приятел.

— Не е честно — гласът й все още е войнствен, враждебността в него е овладяна, но не изцяло.

Сред примерите се нареждат и плячкосването на Светите земи, изгарянето на Жана Д’Арк, испанската Инквизиция. Знам, че не бива да й го казвам. Лицето й е напрегнато, изопнато. Най-малката проява на слабост и тя ще скочи срещу мен.

— Ще си намериш други приятели.

Лошо попадение, отговор, който не може да я утеши. Презрителен поглед.

— Аз искам точно този — гласът й звучи зряло, странно уморен, обръща се. Клепачите й са натежали от сълзи, но не понечва да пристъпи към мен, за да я успокоя. Изведнъж я виждам съвсем ясно, потресаващо ясно, детето, девойката, жената, чужденката, в която ще се превърне един ден. Едва се сдържам да не изкрещя от ужас и болка, сякаш изведнъж сме си сменили местата, тя е възрастният, аз съм детето.

Моля те! Какво ще правя без теб?

Оставям я на мира, не казвам нито дума повече, макар да умирам от желание да я гушна. Едновременно с това съм напълно наясно със стената, която очертава личния периметър на всяка от нас. Децата се раждат дивачета, това го знам. Най-доброто, на което, бих могла да се надявам, е мъничко нежност, привидна кротост. Под повърхността дивото си остава абсолютно, необуздано и чуждо.

 

 

Практически цялата вечер не пророни нито дума повече. Когато я сложих да си легне, отказа да слуша приказка и остана будна часове след като бях изгасила нощната си лампа. Чувах я от тъмнината на стаята си как кръстосва напред-назад, от време на време си говори нещо или се обръща към Чехълчо, но гласът й е пресеклив и избухлив, твърде тих, за да мога да чуя думите. Доста по-късно, когато вече бях сигурна, че е заспала, се промъкнах да й изгася лампата и я видях свита на кълбо в ъгъла на леглото си, широко разперила едната си ръка, главата й извърната под странен, абсурдно трогателен ъгъл. Сърцето ми се свива. В едната си ръка стиска малка пластилинова фигурка. Измъквам я от юмручето й и оправям завивките, с намерението да я върна в коша с играчки на Анук. Все още е топла от ръката й, излъчва непогрешима миризма на начално училище, на несподелени тайни, на плакатни бои и стенвестник, на полузабравени приятели.

Петнайсетсантиметрова клечеста фигурка, старателно изработена, очите и устата издълбани с карфица, червен конец вместо колан и нещо (клечки или слама) забито в главата вместо проскубана кестенява коса. Върху тялото на момчето от пластилин е издълбан инициал, точно над сърцето. Ясно се вижда главно Ж. Под него, точно колкото да се застъпят, личи едно А.

Поставих фигурката внимателно на възглавницата до главата й и излязох, изгасяйки лампата. Някъде преди съмване тя се пъхна в кревата до мен, както правеше често, когато бе по-малка, и обвита в нежните воали на съня я чух да шепти: „Всичко е наред, маман. Никога няма да те напусна.“

Миришеше на сол и бебешки сапун, прегръдката й бе яростна и топла в поглъщащия мрак. Залюлях я, залюлях себе си, потънала в нега, гушнах я с тъй необятно облекчение, че почти изпитах болка.

— Обичам те, маман. Винаги и всякога ще те обичам. Не плачи.

Не плачех. Аз никога не плача.

Спах зле, завихрена в калейдоскоп от сънища. Събудих се в зори, ръката на Анук бе отпусната върху лицето ми, обзе ме ужасяващ, неистов порив да избягам, да взема Анук и да продължа да бягам. Как можем да живеем тук, как е възможно да сме били тъй глупави, че да си помислим, че той няма да ни намери? Черния призрак има много лица, всичките безмилостни, сурови и странно завистливи. Бягай, Виан. Бягай, Анук. Забрави безметежния си сладък сън и бягай.

Не и този път. Вече бяхме избягали прекалено далеч — двете с Анук, двете с майка, — твърде далеч от себе си.

В този сън възнамерявах да се вкопча със зъби и нокти.