Джоан Харис
Шоколад (7)

7
Неделя, 16 февруари

Майка ми беше вещица. Поне така наричаше сама себе си и толкова често се увличаше в тази игра, така дълбоко си вярваше, че накрая трудно можеше да се каже докъде свършва истината и къде започва лъжата. Арманд Воазен ми напомня за нея, има същите искрящи немирни очи, дълга коса, която навярно е била абаносово черна в младостта й, от нея непрекъснато струи смесица на сериозност и цинизъм. Майка ми ме направи човек. От нея овладях изкуството да превръщам лошия късмет в щастлив случай. Тя ме научи да раздалечавам пръстите си, за да отклоня пътя на нещастието. Да шия торбички за ароматни билки, да приготвям отвари, да вярвам, че паяк преди полунощ е на хубаво, след полунощ — на лошо. Но най-вече ме зареди със своята любов към новите места, запали в мен присъщата на циганите страст към пътуването, благодарение на която обиколихме цяла Европа, че стигнахме и отвъд. Една година в Будапеща, една в Прага, шест месеца и Рим, четири в Атина, след това през Алпите към Монако, по крайбрежието — Кан, Марсилия, Барселона… До осемнайсетата си година вече бях загубила бройката на градовете, където бяхме живели, на езиците, които бяхме говорили. Нещата, които се захващахме да работим, бяха също толкова разнообразни: сервитьорство, превод, авто-тенекеджийство. Когато нямахме пари да си платим сметката, се измъквахме през прозорците на мизерните евтини хотели. Возехме се на влакове без билет, правехме си фалшиви разрешителни за работа, прекосявахме граници незаконно. Депортирали са ни безброй пъти. На два пъти майка ми бе арестувана, но освободена, без да се стига до съд. Имената ни се сменяха според географската ширина: Яна, Жана, Йоана, Джована, Ан, Анушка. Бяхме като крадците, непрекъснато бягахме, оставяхме вятъра да избира посоката и превръщахме неконвертируемата валута на живота във франкове, лири, крони, долари, според случая. Не, това не ме е карало да страдам. В онези години животът ми бе приказно приключение. Всяка от двете ни си имаше другата. Никога не съм изпитвала нужда от баща. Имах безброй приятели. И въпреки това майка понякога явно се измъчваше от липсата на устойчивост, от вечните пречки, които трябва да преодоляваш. Така или иначе с течение на времето постепенно засилвахме темпото, задържахме се на едно място по месец, най-много два, след което се изнасяхме като бегълци, подгонили залеза. Бяха ми нужни няколко години, за да разбера, че всъщност сме бягали от смъртта.

Тя бе на четирийсет. Рак. Каза ми, че разбрала преди време, но напоследък… Не, никаква болница. Тая дума е забранена, ясно ли ми е? Оставали й още месеци, може би години живот и искала да види Америка: Ню Йорк, Флорида с „Евърглейдс“^[1]. Стигнахме дотам, че сменяхме местоположението си всеки ден. Нощем, когато решаваше, че съм заспала, изваждаше картите. В Лисабон се хванахме на работа в кухнята на презокеански кораб. Работехме до късно, до два-три сутринта, и ставахме призори. Всяка нощ тя хвърляше омазнените от дългогодишно ползване карти на койката до нея. Шептеше тихичко имената им и с всеки следващ ден потъваше все по-надълбоко в сложния лабиринт, който така или иначе един ден щеше да я погълне.

Десетка, смърт. Тройка, смърт. Двойка, смърт. Колесницата. Смърт.

Колесницата се оказа нюйоркско такси в лятна вечер, докато си пазарувахме разни неща за ядене из претъпканите улици на Китайския квартал. При всички положения по-добре от рак.

 

 

Когато девет месеца по-късно се роди дъщеря ми, кръстих я и на двете ни. Стори ми се подходящо. Баща й изобщо не разбра за нейното съществуване, пък и в повехналия венец на мимолетните ми връзки не съм стопроцентово сигурна чия е заслугата. Все едно. Можех да обеля ябълка в полунощ и да хвърля кората през рамо, за да разбера инициала му, но никога не ме е интересувало достатъчно, че да го направя. Многото багаж само забавя пътуването.

И въпреки това… Откакто напуснах Ню Йорк, нима ветровете не се укротиха, не се разредиха? Нима всеки път, когато си тръгваме отнякъде, не ни обзема някакво мъчително чувство, някакво съжаление? Мисля, че да. Двайсет и пет години и пролетта най-сетне започна да се уморява, също както майка ми бе започнала да изпитва умора през последните години на живота си. Улових се, че гледам слънцето и се питам какво ли е да го наблюдаваш как се издига над един и същ хоризонт в продължение на пет или на десет, дори на двайсет години. При тази мисъл ме обзема някаква странна замаяност, чувство на страх и копнеж. А Анук, моето малко пътешествениче? Сега, когато аз съм майката, гледам по друг начин на смелата ни авантюра, с която живеем вече толкова време. Виждам себе си, каквато бях: момиченцето с невчесана кестенява коса, облечено в извехтели дрехи втора употреба, което учи математика по най-трудния начин, което учи география по най-трудния начин: Колко хляб може да си купи човек за два франка? Колко километра можем да пропътуваме с билет от петдесет марки? Не искам това да се случи и с нея. Вероятно именно поради тази причина през последните пет години се задържахме във Франция. За първи път в живота си имам банкова сметка. И собствена търговия.

Майка ми би се отнесла с презрение към всичко това. Но в същото време вероятно би ми завидяла. Забрави себе си, ако можеш, би ми казала. Забрави коя си. За толкова дълго, колкото можеш да издържиш. Но един ден, момичето ми, един ден то ще те сграбчи. Знам го.

 

 

Днес отворих както обикновено. Ще работя само сутринта (после смятам да си позволя един следобед с Анук), но тъй като има литургия, на площада ще се съберат доста хора. Февруари отново наложи безцветното си присъствие и пак вали: леден, хаплив дъждец, от който паважът става хлъзгав, а небето посивява като парче стар метал. Анук седи зад щанда и чете книжка с детски стихотворения, като в същото време държи вратата под око, докато аз приготвям партида просячета в кухнята. Те са ми любимите. Наричат се така, понеже преди години са ги продавали само просяци и цигани. Представляват кръгли сладки със заливка от кафяв, млечен или бял шоколад, поръсени с настъргана лимонова кора, счукани бадеми и топчести стафиди. Анук обича белите, но аз повече си падам по кафявите, потопени в най-фина, седемдесетпроцентова глазура… Тръпчиви на езика с тайнствен тропически вкус. Майка ми би се отнесла с пренебрежение и към това. Но за мен то също е някаква магия.

От петък насам край плота в „La Praline“ се мъдрят няколко високи стола. Обстановката сега ми напомня на нюйоркските закусвални, където се хранехме: червени кожени седалки, тръбна конструкция, жизнерадостен кич. Стените са яркожълти. В единия ъгъл се е разплул старият портокалов фотьойл на Поату. Вляво е оставено меню, написано лично от Анук и оцветено в червено и оранжево пак от нея:

„chocolat chaud 10 F

chocolat espresso 15 F

chococcino 12 F

mocha 12 F“

Предишната нощ приготвих торта, горещият шоколад е сипан в кастрон, готов да бъде притоплен, нетърпелив да посрещне първия ми клиент. Проверявам дали второто подобно меню се забелязва от прозореца и зачаквам.

Литургията започва и свършва. Наблюдавам минувачите, мрачни под ледения дъжд. Вратата ми, леко отворена, пропуска горещо ухание на фурна и сладост. Улавям не един поглед, изпълнен с копнеж, подмамен от този аромат, но и мигновено обръщане назад, свиване на рамене, сгърчване на устните, което би могло да изразява решителност или просто гняв, и хората отминават, наведени срещу вятъра със свити, нещастни рамене, сякаш някакъв ангел с горящ меч стои на прага ми и не ги пуска да влязат.

Време, казвам си. Тези неща изискват време. Но при все това в мен се процежда едно нетърпение, почти яд. Какво им става на тези хора? Защо не идват? Бие десет, после единайсет. Виждам ги как влизат в отсрещната фурна и излизат бързо, напъхали под мишница самуни хляб. Дъждът спира, но небето е все така сиво. Единайсет и половина. Малцината останали да се мотаят по площада се отправят към домовете си, за да се приготвят за неделния обед. Иззад ъгъла на църквата изскача момче с куче, като внимателно избягва капещите стрехи. Минава покрай витрината, като почти не поглежда към нея.

Мътните ги взели. И то точно когато започвах да си мисля, че нещата си идват на мястото. Защо не влизат? Нима не могат да видят, да подушат? Какво още трябва да направя?

Анук, която винаги усеща настроенията ми, идва и ме прегръща.

— Маман, не плачи.

Не плача. Аз никога не плача. Косицата й ме гъделичка по лицето, внезапно си помислям, че един ден може да я загубя, и ми се завива свят.

— Ти не си виновна. Опитахме. Направихме всичко както трябва.

Така си е. Стигнахме чак до червените панделки около вратата, кесийките с кедър и лавандула, прогонващи лошите духове. Целувам я по челцето. Лицето ми е влажно. Нещо, сигурно тръпчивият аромат на шоколадовите пари, смъди в очите ми.

— Всичко е наред, cherie^[2]. Няма да се оставяме поведението на тези хора да ни влияе. Какво ще кажеш да си сипем по едно питие за развеселяване.

Кацваме на високите столове като същински нюйоркски баровци, всяка с по чаша шоколад пред себе си. Анук го пие с бита сметана и шоколадови стърготини; моят е горещ, черен, по-силен от еспресо. Затваряме очи, потопени в уханната пара и си представяме как идват: по двама, по трима, по цяла дузина наведнъж, погледите им грейват, сядат с нас, строгите им безразлични лица придобиват дружелюбно и доволно изражение. Бързо отварям очи и виждам Анук да стои до вратата. За миг мярвам Чехълчо, кацнал на рамото й, мустаците му помръдват. Светлината зад нея ми се вижда някак по-топла. Различна. Мамеща.

Скачам на крака.

— Моля те, не го прави.

Поглежда ме с един от онези свои смугли погледи.

— Само се опитвах да помогна…

— Моля те — тя ме поглежда за миг, лицето й излъчва решителност. Магията се стеле между нас като златен дим. Ще стане толкова лесно, ми казват очите й, толкова гладко, сякаш невидими пръсти ще погалят, недоловими гласове ще подмамят хората да прекрачат прага…

— Не можем. Не бива — опитвам се да й обясня. Това ни отделя от другите. Прави ни различни. Ако искаме да останем, трябва да се стремим да приличаме на тях колкото се може повече. Чехълчо ме гледа умолително, неясен мустакат образ на фона на златните сенки. Съзнателно затварям очи за него, а когато отново поглеждам, вече го няма. — Всичко е наред — казвам на Анук уверено, — ще се оправим. За никъде не бързаме.

Най-накрая, в дванайсет и половина, идва посетител.

Анук го забелязва първа. Маман! Но аз вече съм скочила. Рейно е, едната му ръка вдигната над главата срещу капещия сенник, другата колебливо посяга към дръжката на вратата. Бледото му лице е спокойно, но в погледа му има нещо… лукаво пламъче на доволство. Някак си разбирам, че не е дошъл на покупки. Влиза, камбанката на вратата пропява. Не се приближава до щанда. Предпочита да е близо до входа, вятърът развява полите на расото му като крила на черна птица.

— Мосю — улавям подозрението в погледа му, докато оглежда червената панделка на вратата. — Какво ще обичате? Сигурна съм, че мога да отгатна кои са ви любимите.

Моментално потъвам в жизнерадостния тон на търговец, но думите ми не звучат убедително. Нямам никаква представа какво би могъл да обича този човек. За мен той е пълна загадка, изрязано във въздуха черно петно с контурите на човешка фигура. Не виждам смисъл да търся контакт и усмивката ми се стоварва отгоре му като вълна върху крайбрежна скала. Рейно присвива очи и ме удостоява с презрителен поглед.

— Съмнявам се — гласът му е тих и учтив, но зад професионалния тон на свещеник усещам нотки на неодобрение към моята личност.

Спомням си думите на Арманд Воазен: „Чувам, че наш’то падре вече те е намеркал.“ Защо? Инстинктивно недоверие към атеистите? Или нещо повече? Тайничко разпервам пръсти към него под щанда.

— Не очаквах, че ще отворите днес.

Сега, когато вече си мисли, че ни познава, звучи по-уверен в себе си. Мъничката му скована усмивка е като на стрида, млечнобяла в краищата и остра като бръснач.

— Имате предвид в неделя? — опитвам се гласът ми да звучи възможно най-невинно. — Помислих си, че може да се възползвам от потока след вашата служба.

Уж невинната подигравка не му направи никакво впечатление.

— В първата неделя от поста? — звучеше така, като че ли се забавлява, но зад ведрия тон усетих надменност и презрение. — Не бих изказал подобно предположение. Хората в Ланскене са най-обикновени, мадам Роше — продължи. — Набожни са — акцентира върху думата леко, учтиво.

— Мадмоазел, ако обичате — малка победа, но достатъчна, за да сломя увереността му. Очичките му се стрелнаха към Анук, която си седеше на високия стол край бара и стискаше в ръка чашата шоколад. Беше омазана до ушите в пяна и аз отново усетих ръжена на скрита тревога — паниката, необяснимия ужас, че може да я загубя. Но заради кого? Отхвърлих мисълта с нарастваща ярост. Заради кого! Нека само опита.

— Разбира се — отвърна благо той. — Мадмоазел Роше. Моите извинения.

Усмихнах се медено на неодобрението в гласа му. Нещо в мен продължаваше да го ухажва по перверзен начин. Гласът ми, с една идея по-силен от необходимото, придоби безпардонна самоувереност, предназначена да прикрие страха ми.

— Прекрасно е из тези провинциални райони да срещнеш човек, който те разбира — заслепих го с най-агресивната си, най-лъчиста усмивка. — Искам да кажа, в града, където съм свикнала да живея, никой не обръща внимание на такива неща. Но тук… — успях да си придам едновременно разкаян и небрежен вид. — Нали разбирате, мястото е просто мечта, хората се оказаха толкова любезни… толкова старомодни… Но все пак не е Париж, нали?

Рейно изрази съгласието си, като пусна възможно най-незабележимата усмивка.

— Това, дето се говори за хората на село, си е съвсем така — продължих аз. — Тук всеки си пъха носа в чуждите работите! Обяснявам си го с липсата на достатъчно забавления. Три магазина и църква. Искам да кажа… Всичко това, разбира се, ви е известно — завърших с усмивка.

Рейно кимна мрачно.

— Може би все пак ще ми обясните, мадмоазел…

— О, наричайте ме Виан — прекъснах го.

— … защо дойдохте в Ланскене? — тонът му бе пропит е неодобрение, устните му повече от всякога приличаха на затворена стрида. — Както сама споменахте, тук е малко по-различно от Париж — очите му показваха категорично, че разликата е в полза на Ланскене. — Бутик като този — една елегантна ръка се плъзна по вътрешността на помещението и съдържащото се в него с вяло безразличие, — такъв строго специализиран магазин, би бил по-успешен… по-уместен, в града. Убеден съм, че в Тулуза или дори в Ажен…

Изведнъж разбрах защо от сутринта в магазина ми не бе влязъл нито един клиент. Тази дума — уместен — звучеше смразяващо и осъдително като тежка пророческа клетва.

Отново разперих пръсти срещу него, под щанда. Рейно се плесна по тила, сякаш го бе ухапало насекомо.

— Не смятам, че единствено градовете имат право на забавления — срязах го аз. — Всеки има нужда от мъничко лукс, от грижа за собствените си желания и потребности. Поне от време на време.

Рейно не отвърна. Предполагам не беше съгласен с мен. Казах му го.

— Вероятно в сутрешната ви проповед е било изложено точно противоположното становище? — втурнах се смело напред. След малко, понеже продължаваше да мълчи, добавих: — И все пак съм убедена, че в този град има достатъчно място и за двама ни. Свободен пазар, нали така?

По израза му видях, че разбира отправеното предизвикателство. За миг задържах очи в погледа му, освободих юздите на омразата си. Рейно отскочи назад, сякаш усмивката ми го бе зашлевила през лицето.

— Разбира се — меко.

О, как добре ги познавам тези като него. Двете с майка сме ги срещали достатъчно по време на обиколките си из Европа. Същите учтиви усмивки, презрение, безразличие. Пред претъпканата катедрала в Реймс пухкава женска ръка изпуска дребна монета. Докато малката Виан скача да я вземе и голите й колене остъргват прашния под, група монахини й отправят укорителни погледи. Мъж в черно расо разговаря гневно и разпалено с майка ми. Тя изскача пребледняла от сянката на църквата, стискайки ръката ми до болка… По-късно разбрах, че е искала да се изповяда при него. Какво я е накарало да го стори? Вероятно самотата; необходимостта да поговориш с някой, да се довериш на човек, който не ти е любовник. На някой, чието лице ти показва разбиране. Но нима не е видяла? Лицето му, вече не толкова разбиращо, разкривено в яростно безсилие. Това е грях, смъртен грях… Трябвало да остави детето си на грижите на добри хора. Ако обича поне малко… как се казва? Ан? Ако я обича, трябва, трябва да направи тази жертва. Знаел един приют, където щели да се погрижат за малката. Стисна я за ръката, без малко да й потроши пръстите. Обича ли детето си? Иска ли Ан да бъде спасена? Иска ли? А?

Онази нощ майка ми плака, люлеейки ме в прегръдката си. На сутринта напуснахме Реймс по-крадешком от всякога, тя ме притискаше към себе си като откраднато съкровище, очите й бяха горещи и плахи.

Разбрах, че почти е успял да я убеди да ме остави. След това често ме питаше дали съм щастлива с нея, дали ми липсва това, че нямам приятели, дом… Но всеки път, когато й казвах да, щастлива съм, не, не ми липсва, всеки път, когато я целувах и я уверявах, че не съжалявам за нищо, за нищо, в нея си оставаше по мъничко от онази отрова. Дълги години бягахме от свещеника, от Черния призрак. Всеки път, когато лицето му излизаше върху картите, решавахме, че е дошло време отново да поемем на път. Да търсим скривалище от тъмнината, която той бе отворил в душата й.

И ето че той отново бе тук, точно когато си мислех, че двете с Анук най-сетне сме намерили своето място под слънцето. Застанал на прага като ангела пред Божиите двери.

Е, този път, кълна се, няма да избягам. Каквото и да направи. Колкото и да настройва местните жители срещу мен. Лицето му е безизразно и уверено като карта, вещаеща зло. Вече ме е обявил за свой враг, както и аз съм го обявила за свой — при това тъй ясно, сякаш и двамата сме си го казали с думи.

— Толкова се радвам, че се разбираме — гласът ми е бодър, но леден.

— Аз също.

Нещо в очите му, някаква светлина, каквато преди не съществуваше, ме държи нащрек. Учудващо е, но той явно се забавлява от всичко това, от обявяването на война между врагове. Никъде в бронираната му увереност не се и прокрадва мисълта, че може да загуби.

Обръща се да си върви, абсолютно изрядно, с до педантизъм точен наклон на главата. Просто така. Учтиво презрение. Острото и пронизващо оръжие на праведния.

— Мосю кюре! — той се обръща за втори път и аз бързо напъхвам в ръцете му малко пакетче. — Това е за вас. От заведението — усмивката ми не търпи отказ и той поема пакета смутено. — За мен е удоволствие.

Леко смръщва чело, сякаш самата мисъл, че изпитвам удоволствие, му причинява болка.

— Но аз всъщност не обичам…

— Глупости — тонът ми е рязък, не допуска възражение. — Сигурна съм, че тези ще ви харесат. Толкова ми напомнят за вас.

Под спокойната външност ми се струва объркан. В следващия миг вече го няма, малкото пакетче се бялва в ръката му на фона на сивкавия дъжд. Забелязвам, че не се забързва, за да стигне на сушина, а върви с все същата премерена стъпка, не безразличен, но с вид на човек, комуто дори това малко неудобство доставя удоволствие.

Наслаждавам се на мисълта, че ще изяде шоколада. По-вероятно е да го изхвърли, но ми е приятно поне да си представям как отваря кутията и разглежда съдържанието й… Със сигурност ще си позволи един поглед от любопитство.

Толкова ми напомнят за вас.

Дузина от най-добрите ми huitres de Saint-Malo, онези мънички плоски бонбончета във формата на плътно затворени мидички.