Джоан Харис
Шоколад (5)

5
Събота, 15 февруари

Знам, че днес не е ден за посещения, mon pere, но имах нужда да поговорим. Пекарната отвори вчера. Но не е пекарна. Още със ставането вчера сутринта в шест видях, че оранжевата мушама я няма, сенникът и кепенците са в изряден вид, щорите на витрината са вдигнати. Онова, което доскоро представляваше най-обикновена, дори бозава стара къща, не по-различна от всички останали, се бе превърнало в златисточервено бонбонче на ослепително бял фон. В сандъчетата по прозорците нацъфтяло в червено мушкато. Перилата обвити в гирлянди от креп и хартия. А над вратата ръчно изписана черна дъбова табела:

„La Celeste Praline

Chocolaterie Artisanale“^[1]

Разбира се, всичко това е нелепо. Подобен магазин може да се радва на успех в Марсилия или Бордо — дори в Ажен, където сувенирната търговия бележи ръст от година на година. Но в Ланскене су Тан? При това в началото на постите, традиционното време за самолишение? Всичко това изглежда извратено, при това вероятно има за цел да бъде такова. Тази сутрин огледах витрината. На полица от бял мрамор са подредени безброй кутии, пакети, фунийки в златисти и сребристи опаковки, розетки, камбанки, цветчета, сърчица и дълги къдрици разноцветни панделки. В стъклени камбанки и чинии са положени шоколади и бонбони, Венерини зърна, трюфели, mendiants^[2], карамелизирани плодове, купчинки лешници, шоколадови мидички, захаросани розови листенца, виолетови целувки… Скрити от слънцето зад наполовина спуснати транспаранти, искрят приглушено, сякаш потънало съкровище, пещерата на Аладин, пълна със сладки формички. В средата е издигнала изумителна централна композиция. Шоколадова къщичка със стени от потопени в шоколад меденки, всичките й детайли подчертани със златиста и сребриста глазура, на покрива керемиди от флорентинчета, украсени с карамелизирани плодове, странни увивни растения от крем и шоколад, пълзящи нагоре по стените, марципанови птички, пеещи от шоколадови клони… И накрая самата вещица, цялата от натурален шоколад, от върха на острата шапка до ръба на дългата пелерина, понечила да яхне метлата си под формата на guimauve^[3], същата като дългите усукани пралини, преливащи от таблите на продавачите на лакомства из карнавалите. Прозорецът ми е точно срещу нейния, сякаш око, намигащо скришом с лукавство. Заради този магазин и предлаганите вътре изкушения Каролин Клермон наруши обета си за пост. Призна ми го на вчерашната изповед с онзи свой задъхан момичешки маниер, който изобщо не подхожда на обещанията й за разкаяние.

„О, mon pere, чувствам се толкова ужасно! Но какво да направя, когато тази обаятелна жена бе тъй мила и любезна? Искам да кажа, изобщо нямаше време да се замисля, докато не стана твърде късно. Макар че ако има някой, който наистина би трябвало да откаже шоколада… Тоест като знам как бедрата ми буквално набъбнаха през последните година-две, направо ми идва да умра…“

„Два пъти «Аве Мария».“ Боже, тази жена. През решетката усещам гладните й, пълни с обожание очи. Прави се на наскърбена от острата ми реакция.

„Разбира се, mon pere.“

„И не забравяй защо постим преди Великден. Не от суета. Не за да впечатлим приятелите си. Не и за да се поберем в скъпата модна линия на следващата лятна колекция.“ Държа се преднамерено грубо. Тя го иска.

„Да, аз наистина съм суетна, нали?“ Приглушен стон, сълза, изтрита деликатно с крайчеца на зелена кърпичка. „Аз съм само една глупава суетна жена.“

„Помни нашия Господ Бог. Неговата саможертва. Неговото смирение.“ Усещам парфюма й, ухае на цветя, твърде силен в приглушения мрак. Питам се дали това е изкушение. Ако е така, значи съм от камък.

„Четири пъти «Аве Мария».“

Някакво отчаяние. Разяжда душата, унищожава я частица по частица, както една катедрала може да бъде сравнена със земята с течение на времето, разядена от прах и песъчинки. Усещам как нараства радостта, вярата ми. Би трябвало да ги поведа през изпитанията, през пустошта. А в замяна — това. Вяла процесия от лъжци, прелюбодейци, лакомници и жалки себеизмамници. Борбата между доброто и злото е принизена до една дебела жена, застанала пред магазин за шоколад, която с жалка нерешителност се пита: „Да го направя ли, или да не го направя?“ Сатаната е страхливец, не смее да покаже лицето си. Безплътен е, разпада се на милион парченца, които разяждат кръвта, душата като червеи. Ние с теб сме родени твърде късно, mon pere. Суровият, чист свят на Стария завет ме зове. Тогава всеки си знаеше мястото. Сатаната се разхождаше сред нас в плът. Вземахме трудни решения, жертвахме децата си в Божието име. Обичахме Бога, но още повече се страхувахме от Него.

Не си мисли, че обвинявам Виан Роше. Всъщност почти не мисля за нея. Тя е просто едно от влиянията, срещу които трябва да се боря ежедневно. Но мисълта за този магазин с неговата карнавална одежда, намигване срещу лишението, срещу вярата… Докато извръщам глава, застанал на прага на църквата, за да посрещна енориашите си, долавям движение отсреща. Опитай ме. Пробвай ме. Вкуси ме. В затишието между куплетите на един химн прозвучава клаксонът на куриерската кола, спряла отпред. По време на проповедта — на самата проповед, mon pere! — млъквам насред фразата, убеден, че чувам шумолене на станиол.

Тази сутрин проповядвах с повече жар от обичайното, макар хората да не бяха много. Утре ще ги накарам да си платят. Утре, в неделя, когато магазините са затворени.