Джоан Харис
Шоколад (36)

36
Петък, 28 март

В един момент забравих какъв всъщност е истинският повод за това тържество и се отдадох на приповдигнатото си настроение. Докато Анук си играеше в „Les Marauds“, аз дирижирах подготовката на най-мащабното и пищно угощение, което бях организирала някога. Усетих как потъвам в сладостните подробности. Разполагах с три кухни: големите фурни в „La Praline“, където изпичах блатовете, Cafe des Marauds за морските деликатеси, и малката кухничка на Арманд за супата, зеленчуците, сосовете и гарнитурите. Жозефин предложи на Арманд допълнителни прибори и чинии, по тя поклати усмихнато глава.

— Всичко е уредено — отвърна и наистина бе така.

Рано сутринта в четвъртък пристигна фургон с емблемата на голяма фирма от Лимож и докара два кашона чаши и сребърни прибори, плюс един фин порцелан, всичките натъпкани с нарязана хартия. Докато Арманд подписваше ордера, доставчикът й рече с усмивка:

— Сигурно жените някоя внучка, а?

Арманд му отвърна с весел смях.

— Възможно е. Твърде е възможно.

Целия петък бе в добро настроение, все се въртеше около мен, уж само да хвърли по едно око, ала всъщност само ми се пречкаше. Също като палаво дете топеше пръсти в сосовете, повдигаше похлупаците на платата и капаците на горещите тенджери, докато накрая се наложи да помоля Гийом да я заведе на фризьор в Ажен за няколко часа, само и само да не ми се мотае в краката. Върна се променена: с къса младежка прическа под екстравагантната шапка, с нови ръкавици и обувки. Всичките аксесоари бяха в любимия й черешов цвят.

— Започнах от долу на горе — доволно ме информира тя и се пльосна на любимия си стол. — До края на седмицата може да събера кураж да си купя цяла червена рокля. Представи си ме как дефилирам в църквата с нея. Уха!

— По-добре си почини — тросвам й се аз. — Довечера те чака празненство. Не искам да ми заспиш по средата на десерта.

— Няма — отвръща, но се съгласява да подремне за час в падащия следобед, докато аз слагам масата, а останалите се разотиват да поотпочинат и да се преоблекат за вечерта.

Масата е абсурдно голяма за малката трапезария на Арманд, при разумно разпределение ще побере всички ни. Бяха нужни четирима мъже, за да преместят масивното й дъбово туловище в новопостроената беседка под покрова от зеленина и цветя. Покривката е дамаска, поръбена с фина дантела. Мирише на лавандулата, с която е била покрита през дългите години след сватбата на Арманд. Неизползван досега подарък от баба й. Новите чинии са бели, поръбени с тънка ивица жълти цветчета; има три вида чаши, всичките кристални, по бялата покривка под тях танцуват разноцветни слънчеви зайчета. В средата поставям величествения букет от пролетни цветя, направен от Нарсис, край всяка чиния има по една прилежно сгъната салфетка. Във всяка салфетка е подпъхната картичка с имената на гостите: Арманд Воазен, Виан Роше, Анук Роше, Каролин Клермон, Жорж Клермон, Люк Клермон, Гийом Дюплеси, Жозефин Боне, Жюлиен Нарсис, Мишел Рижия, Бланш Дюманд, Серизет Плансон.

Последните две имена за миг ме сепват, после се сещам за Бланш и Зезет, които все още чакат Рижия надолу по реката. Едва сега си дадох сметка, че всъщност никога не съм знаела името на Рижия. Винаги съм била убедена, че е прякор, а не фамилия. Сигурно заради косата.

Гостите започнаха да прииждат точно в осем. Час по-рано излязох от кухнята, за да взема бърз душ и да се преоблека, а когато се върнах, под къщата на Арманд имаше вързана лодка. Тримата речни обитатели се изкачваха по брега. Бланш с неизменната си червена фуста, пристегната в кръста, нагоре с дантелена риза; Зезет в стара черна вечерна рокля, с татуирани в къна ръце и с рубин на веждата; Рижия с чисти джинси и бяла тениска. Всички носеха подаръци, увити в останки от опаковъчна хартия, тапети или парчета плат. След тях се появи Нарсис, спретнат в неделния си костюм, после Гийом с жълто цвете на ревера, накрая семейство Клермон, някак непоколебимо жизнерадостни, Каро хвърли предпазлив поглед към речните хора, но не свали усмивката от лицето си, твърдо решена да се весели, щом тази жертва се изисква от нея. Докато пийвахме аперитивите и замезвахме с осолени ядки и крекери, наблюдавахме как Арманд разопакова подаръците си: от Анук рисунка на котка, поставена в плик; от Бланш буркан мед; от Зезет кесийка с лавандула, с извезана буква „Б“ („Нямах време да избродирам торбичка с твойта буква, обясни тя нехайно, ама другата година, обещавам…“); от Рижия издялано от парче дъб листо, толкова нежно и крехко, че прилича на истинско, има и грозд жълъди в основата; от Нарсис голяма кошница плодове и цветя. Подаръците на семейство Клермон бяха по-разточителни. Каро й подари шал (не „Хермес“, както забелязах, но все пак копринен) и сребърна ваза; Люк плъзна към нея нещо лъскаво и червено в крепирана опаковка, като положи огромни усилия да не го види майка му. Очите на Арманд блеснаха дяволито, чу се едно възхитено „Уха!“, прибрано в шепата й. От Жозефин малък златен медальон с капаче. Поднася й го с извинителна усмивка.

— Не е нов — признава.

Арманд го увесва на шията си, прегръща мечешки Жозефин и й налива чаша „Сен Рафаел“ с неуверена ръка. Докато шетам в кухнята, хвърлям по едно ухо на разговора. Приготвянето на такива количества храна не е лесна работа, така че гледам да не се отдалечавам от печката. Но все пак успявам да следя какво става около масата. Каро се държи любезно снизходително, готова да я забавляват; Рижия и Нарсис си намират обща тема в интереса към екзотични плодни дървета. Зезет подхваща традиционна песен с пронизителния си глас, гушнала небрежно бебето в една ръка. Забелязвам, че дори то е ритуално намазано с къна, така че прилича на пухкаво пъпешче gris nantais c петнистата си кожа и сиво-зелени очи. Заемат местата си около масата. Арманд е в повишено настроение, думите се сипят като водопад от устата й. Дочувам и тихия, благ глас на Люк, говори за някаква книга, която прочел наскоро. В гласа на Каро пробиват остри нотки, предполагам, че Арманд си е сипала нова чаша „Сен Рафаел“.

— Знаеш, че не бива, маман — чувам я да протестира, но Арманд само се засмива.

— Това си е моят рожден ден — обявява весело. — Няма да допусна лоши настроения на купона. Най-малкото пък възнамерявам да разваля своето.

Засега толкова по този въпрос. Зезет флиртува с Жорж. Рижия и Нарсис си говорят за сливи.

— Belle du Languedoc — обявява последният разпалено. — За мен това е най-добрият сорт. Сладки и дребни, с красиви цветове… като крилца на пеперуда.

Но Рижия е непреклонен.

— Mirabelle — казва твърдо. — Единствената жълта слива, която си струва да се отглежда.

Обръщам се към печката и за известно време забравям разговорите. Това е умение, на което никой не ме е учил, мания. Майка ми забъркваше заклинания и любовни еликсири, аз пречистих всичко това в една по-първична страст. Никога не сме си приличали много двете с нея. Тя обичаше да се рее в пространството, мечтаеше за срещи с други планети и тайни духовни същности; аз залягах над рецепти и менюта, чопнати от ресторанти, в каквито никога не сме могли да си позволим да се храним. Тя се отнасяше с насмешка към прекаленото внимание, което отдавах на плътта.

— Добре, че нямаме достатъчно пари — казваше ми, — че щеше да се надуеш като балон.

Горкичката ми майка. Дори когато ракът я бе смалил наполовина, продължаваше да намира сили да се шегува със загубата на килограми. И докато тя се взираше в картите и си шептеше нещо едва чуто, аз прелиствах колекцията си от карти за готвене, повтарях като мантри магическите наименования на неопитвани ястия, за мен те бяха тайните формули на вечния живот. Boeufen daube^[1]. Champignons farcis a la grecque^[2]. Escalopes a la Reine^[3]. Крем карамел. Шоколадова торта. Тирамису. Приготвях ги в кухнята на въображението си, вкусвах ги, опитвах ги до една, допълвах колекцията си от рецепти, където и да се озовавахме, залепвах ги в албума си като снимки на стари приятели. Те придаваха тежест на странстванията ми, лъскавите изрезки блестяха между омазнените страници като знаци край лъкатушеща пътека. Сега се връщам към тях като към отдавна изгубени приятели. Soupe de tomates a la gasconne^[4], сервирана с пресен босилек и парченце tartalette meridionale^[5], направена от тъничък слой pate brisee^[6] и попила аромата на зехтин и аншоа, към цялото това богатство се прибавят и сочните тамошни домати, гарнирани с маслини и леко опърлени, за да пуснат онова свое направо невероятно и неустоимо силно благоухание. Наливам „Шабли“ от ’85 във високите чаши за вино. Анук отпива от лимонадата си с някаква прекомерна изисканост. Нарсис проявява интерес към съставките на сладките с мармалад и изтъква достойнствата на безформения домат Roussette, сравнен с безвкусната блудкавост на европейския Moneyspinner. Рижия запалва мангалите от двете страни на масата и ги напръсква с цитронела срещу насекомите. Улавям Каро да гледа Арманд неодобрително. Не съм гладна. Попила отвсякъде ароматите на храните, с които се занимавам почти целия ден, се чувствам замаяна, превъзбудена и необичайно чувствителна, и когато ръката на Жозефин докосва крака ми по време на вечерята, подскачам и за малко да надам ужасен вик. Виното е студено и тръпчиво и пия повече, отколкото би трябвало. Цветовете започват да ми се струват по-ярки, звуците придобиват необичайна звънливост. Чувам как Арманд хвали гозбите. Бодвам си малко апетитна салата, за да прочистя небцето, после поставям парченце foiegras върху препечена филийка. Забелязвам, че Гийом тайничко хвърля на кучето си парченца мръвка под колосаната покривка. Минаваме от политическата обстановка към баските сепаратисти, прекрачваме от дамската мода към най-добрите начини за отглеждане на салата и предимствата на дивата маруля пред култивираната. Виното прокарва всичко през гърлата ни. Пристигат vol-au-vents, ефирни като талази летен прах, след тях шербет от цветове на бъз, последван от plateau de fruits de mer, състоящо се от печени langoustines, различни видове скариди, стриди, berniques, морски паяци и по-големите torteaux, които могат да отхапят човешки пръст с лекотата, с която човек си гризва стръкче розмарин, морски охлюви, palourdes^[7], най-отгоре на всичко това се пъчи гигантски черен омар, царствен в ложето си от морски поданици. Огромното плато искри в червени, розови, морскозелени, перленобели и пурпурни отблясъци, сякаш стоим пред тайното хранилище на морска сирена, омаяни от носталгичния солен мирис на море, който ни отнася към детските спомени за дните, прекарани край морето. Появяват се специални инструменти за раците, малки вилички за черупчестите, чинийки с нарязан лимон и майонеза. Не е възможно да стоиш настрана от подобна феерия; тя изисква внимание, близост. Чашите и сребърните прибори блестят на светлината на фенерите, които висят от асмата над главите ни. Нощта ухае на цветя и река. Пръстите на Арманд са чевръсти като на джебчия; чинията с черупки пред нея нараства почти без усилие. Нося още вино; очите заблестяват, лицата са напрегнати в усилие да се отделят черупките на морските дарове. Това е храна, върху която трябва да се съсредоточиш, храна, която изисква време. Жозефин се поотпуска, дори разменя някоя и друга приказка с Каро, която се бори с един краб. Ръката на Каро се подхлъзва, в окото й пръсва струйка солена вода от рака. Жозефин се засмива. След миг Каролин също избухва в смях. Аз също участвам в разговорите. Виното е бледо и мамещо, опиянението му е скрито под привидна безобидност. Каро вече е леко замаяна, лицето й пламти, от косата й са избягали непослушни кичури. Жорж ме стиска за крака под масата и ми смига похотливо. Бланш говори за пътешествия; двете с нея имаме общи места. Ница, Виена, Торино. Бебето на Зезет започва да плаче; тя топва пръста си в чашата с вино и му го поднася. Арманд и Люк си говорят за Дьо Мюсе, с всяка следваща глътка вино Люк заеква все по-малко. Най-сетне отнасям опосканото плато, от което са останали само натрошени черупки, разпределени в дванайсет чинии. Купички вода с лимонов сок и нарязан джоджен за пръстите. Раздигам чашите и на тяхно място поставям coupes a champagne^[8]. Каро за пореден път изпада в ужас. Докато отивам към кухнята, я чувам да говори нещо на Арманд с тих, притеснен глас.

Арманд й изшътква.

— По-късно ще говорим. Сега искам да празнувам.

Посреща шампанското с радостни възгласи.

Десертът е шоколад фондю. Трябва да се приготвя в хубав ден, тъй като влажното време матира лъскавината на разтопената маса. Смесват се седемдесет процента натурален шоколад, масло, малко бадемово олио и сметана, прибавена в последния момент. След това се затопля внимателно. Вземат се набучени на шишчета парчета сладкиши или плодове и се потапят в шоколадовата смес. Тази вечер съм осигурила любимите на всички присъстващи, макар че по рецепта в шоколада се топи единствено gateau de Savoie^[9]. Каро обявява, че не може да хапне нито хапка повече, но си взема две парчета от шарените roulades bicolores^[10]. Арманд опитва от всичко наред. Цялата сияе и става все по-общителна с всяка изминала минута. Жозефин обяснява на Бланш защо е напуснала мъжа си. Жорж ми се хили похотливо зад омазаните си с шоколад пръсти. Люк се закача с Анук, която е полузаспала на стола си. Кучето ръфа игриво крака на масата. Зезет най-непринудено започва да кърми бебето си. Каро понечва да направи някакъв коментар, но в следващия момент свива рамене и си замълчава. Отварям нова бутилка шампанско.

— Добре ли си? — тихичко пита Люк Арманд. — Искам да кажа, да не ти е зле, или нещо такова. Взе ли си лекарството?

Арманд се изсмива.

— Твърде много се притесняваш за момче на твоята възраст. Ще вдигнеш голяма тупурдия и майка ти ще се тревожи. Недей да учиш краставичаря как да продава краставици. — Все още е в добро настроение, но изглежда поуморена. На масата сме вече почти четири часа. Дванайсет без десет е.

— Знам — отвръща той с усмивка. — Но още не бързам да се сдобия с наследство.

Тя го потупва по рамото и му налива нова чаша. Ръката й не е много уверена, малко вино се разлива на покривката.

— Не се тревожи, имам още много такива.

Завършваме вечерята с моя шоколадов сладолед, трюфели и кафе и по глътка ароматен калвадос в загрети чашки. Анук настоява да си получи canard, бучка захар, напоена с няколко капки от алкохола, после иска още една за Чехълчо. Чашите са пресушени, чиниите ометени. В мангалите просветва жарта. Наблюдавам Арманд, която продължава да говори и да се смее, но не толкова оживено както преди, очите й са притворени, държи ръката на Люк под масата.

— Колко е часът? — пита след малко.

— Почти един — отвръща Гийом.

Тя въздъхва.

— Време е да си лягам. Нали разбирате, вече не съм на ония години.

С мъка се изправя от стола, като не забравя да прибере повечето от подаръците си. Гийом я следи неотклонно с поглед. Той знае. Арманд го поглежда с особена игривост в благата усмивка.

— Не мисля да държа реч — казва с комична сериозност. — Не понасям такива работи. Просто искам да ви благодаря… да благодаря на всички ви… и да ви кажа, че прекарах чудесно. Не помня някога да съм се чувствала по-добре. Хората си мислят, че като остарееш, нямаш право на забавления. — Рижия, Жорж и Зезет я заливат с радостни възгласи. Арманд кима. — Все пак утре гледайте да не ме търсите много рано сутринта — усмихва се леко накриво. — Май не съм си пийнала толкова, откакто бях на двайсет, така че ще ми е нужен повечко сън — предупреждава ме с остър поглед. — Определено ще ми нужен — повтаря мъгляво и се отправя към спалнята си.

Каро скача да я подкрепи, но Арманд я спира с властен жест.

— Спокойно, дъще. Винаги си била такава, все се притесняваш за нещо — обърна се да ме погледне, този път ведро. — Виан ще ми помогне. Останалите могат да почакат до сутринта.

Отвеждам я към стаята й, а другите си тръгват бавно, все още се чуват разговори и смехове. Каро се е вкопчила в Жорж, Люк я е подхванал от другата страна. Прическата й съвсем се е разпаднала, така изглежда по-млада и с по-меки черти. Докато отварям вратата на стаята, я чувам да казва:

„… наистина ми обеща, че ще се премести в «Les Mimosas». Такъв товар ми падна от плещите…“

Арманд също чува думите й и се засмива сънливо.

— Сигурно не е лесно да имаш такава опърничава майка. Сложи ме да си легна, Виан, преди да съм се строполила.

Помогнах й да се съблече. На възглавницата има приготвена мека ленена нощница. Докато я мушва през главата си, сгъвам дрехите й.

— Би ли ми сложила подаръците някъде, където ще мога да ги виждам — неясно махване към близкия скрин. — Може би там.

Изпълних заръките й като в сън. Май и аз бях пийнала повечко, отколкото възнамерявах, защото се чувствах странно успокоена. По голямото количество инсулинови ампули в хладилника разбрах, че не си е била инжекции вече няколко дни. Щеше ми се да я попитам дали е убедена, дали наистина знае какво прави. Вместо това разстлах подаръка на Люк върху облегалката на стола, така че да го вижда — копринена феерия от щедро, дръзко, безусловно червено.

— Върви си, Виан — гласът й бе нежен, но твърд. — Беше чудесно.

Поколебах се. За миг мярнах отраженията ни в огледалото на тоалетката. С новата си прическа ми заприлича на възрастния мъж от видението ми, но лицето й бе ален полъх, усмихваше се. Бе затворила очи.

— Остави лампата — това за сбогуване. — Лека нощ.

Целунах я нежно по бузата. Ухаеше на лавандула и шоколад. Отидох в кухнята да разтребя.

Рижия ме чакаше да ми помогне. Другите си бяха отишли. Анук спеше на дивана с пръст в устата. Измихме съдовете мълчаливо и аз разпределих новите чинии и чаши на Арманд в бюфетите. Рижия се опита да подхване разговор, но аз не можех да говоря с него. Нежното, натрапчиво подрънкване на порцелан и стъкло само подчертаваха тишината около нас.

— Добре ли си? — попита той, поставил нежно ръка на рамото ми. Косата му бе като поляна с невени.

Казах първото, което ми дойде наум.

— Бях се замислила за майка — малко озадачена, си дадох сметка, че не го лъжа. — Щеше да й хареса. Тя обичаше… фойерверките.

Погледна ме. Странните му отнесени очи бяха станали почти пурпурни на приглушената светлина. Прииска ми се да му кажа за Арманд.

— Не знаех, че се казваш Мишел — отроних след малко.

Сви рамене.

— Имената не означават нищо.

— Започнал си да говориш по-различно — възкликнах с изненада. — Преди имаше толкова силен марсилски акцент, а сега…

Усмихна ми както никога досега.

— И акцентите нямат значение.

Лицето ми потъна в шепите му. Ръцете му бяха необичайно меки за работник, бледи и меки като на жена. Запитах се дали поне малка част от онова, което ми е разказвал, е било истина. Макар че явно беше все едно. Целунах го. Миришеше на боя, сапун и шоколад. Попих шоколадовия вкус на устните му и мисълта ми отлетя към Арманд. Винаги съм смятала, че Рижия харесва Жозефин. Тази мисъл не излезе от главата ми дори докато го целувах. Ала знаех, че това бе единствената магия помежду ни, с която можехме да преборим нощта. Най-простата магия, огньовете, които носим от планината за Beltane^[11], който тази година подрани. Малка утеха, жест на непокорство пред мрака. Ръцете му потърсиха гърдите ми под пуловера.

Поколебах се за миг. По пътя си вече бях срещнала твърде много мъже, мъже като него, добри мъже, които бях харесвала, но не и обичала. Ако бях права, че двамата с Жозефин са създадени един за друг, какво можеше да им причини това? А на мен? Устните му бяха леки, движенията му прости. Откъм цветята в градината ме заля люляков аромат, довян с топлия дъх на жарта от мангалите.

— Навън — пророних тихо, — в градината.

Той хвърли поглед към спящата на канапето Анук и кимна. Излязохме навън под обсипаното със звезди индигово небе.

В градината се усещаше топлината на гаснещия огън. Отпуснахме се под аромата на жасмина и люляка на Нарсис. Проснахме се на тревата като деца. Не си обещахме нищо, не изрекохме любовни думи, макар той да бе нежен, почти безстрастен, движеше се из тялото ми с бавна наслада, езикът му обхождаше кожата ми сякаш пърхаща пеперуда. Над главата му небето бе пурпурночерно, различих широката ивица на Млечния път, поясът на света. Знаех, че това може да ни е единственият път заедно, мисълта ме изпълни с мъглява меланхолия. Вместо присъствието му да придобие повече плътност и натрапчивост, ме обзе усещане за цялост, надмогнах самотата си, дори мъката по Арманд. По-късно щях да имам време да потъгувам. Засега се отдадох на удивлението: към голотата на тялото ми в тревата, към притихналия мъж до мен, към необозримостта отгоре и необозримостта отвътре. Лежахме така дълго, докато потта ни не се превърна в хладен воал и не ни нападнаха градинските насекоми. Омаяни от уханието на лавандула в краката ни, хванати за ръце, се взирахме в непоносимо бавното въртене на небето.

Чух как Рижия си подпява много тихичко, почти недоловимо:

„V’la l’bon vent, v’la l’joli vent

V’la l’bon vent, ma vie m’appelle…“

Вятърът проникна в мен, впи в тялото ми безжалостните си пръсти. В самия център на душата си, в една съвсем мъничка точица, чудно спокойна и недокосната, изпитах почти познато усещане за нещо ново. Това също е някаква магия. Магия, непонятна за майка ми. В този момент тази нова, чудна, жива топлина в мен е по-истинска от всичко на света. Поне разбрах защо все изтеглях картата с Любовниците онази нощ. Затворих очи и си казах, че ще я сънувам. Правех го често преди раждането на Анук, моята малка пътешественичка с розови бузки и упорити черни очета.

Когато се събудих, Рижия го нямаше, вятърът отново бе сменил посоката си.