Джоан Харис
Шоколад (35)

35
Петък, 28 март
Разпети петък

Моето място е при паството ми, pere, знам го. В църквата се стеле тежък мирис на тамян. Всичко е в траурни черни и тъмночервени цветове, никъде сребро, ни венец цветя. Мястото ми е тук. Днес е най-великият ми ден, pere, тържествеността, благочестието, органът отеква като някаква гигантска камбана, потопена под вода. Камбанарията, разбира се, е притихнала в траурно мълчание пред качения на кръста Христос. Самият аз съм в черно и тъмночервено, гласът ми се слива с могъщия глас на органа и оформя думи. Всички ме гледат с ококорени натъжени очи. Дошли са дори отцепниците, облечени в черно, пригладили коси. Тяхната нужда, очакването им запълва празнината в душата ми. В един кратък миг наистина изпитвам любов, любов към греховете им, към изкуплението, което все пак ще дойде. Към жалките им тревоги, към незначителността им. Знам, че ме разбираш, понеже и ти си бил техен отец. Ти пожертва живота си за тях в най-истинския смисъл, също като нашия Господ Бог. За да ги защитиш от твоите и от техните грехове. Така и не разбраха, нали, pere? Никога не им казах. Но онзи път, когато те заварих с майка в канцеларията… Удар, така каза докторът. Сигурно си го преживял твърде тежко. Оттегли се. Потъна в себе си, макар да съм убеден, че ме чуваш, че виждаш по-добре откогато и да било през живота си. И знам, че един ден ще се върнеш при нас. Постих и се молих, pere. Бях смирен. Но въпреки това се чувствам недостоен. Остана още едно нещо, което не съм свършил.

След службата при мен дойде едно от децата, Матилд Арно. Пъхна ръка в моята и зашепна с усмивка.

— И на вас ли ще ви донесат шоколади, мосю кюре?

— Кой да ми донесе шоколади? — попитах удивен.

— Ами камбаните, разбира се! — изстреля нетърпеливо тя и се засмя. — Летящите камбани!

— О, камбаните. Разбира се.

Хвана ме неподготвен и в първия миг не знаех какво да кажа. Тя обаче настояваше да получи отговор и ме задърпа за расото.

— Нали знаете, камбаните. Дето отлитат до Рим, за да се срещнат с папата и се връщат, пълни с шоколади.

Превърнало се е в мания. Една-единствена думичка, припев, съпътстващ всяка мисъл. Не успях да потисна напиращия гняв, грейналото й лице помръкна слисано и ужасено. Изревах яростно: Защо всички тук мислят само и единствено за шоколад? И детето се втурна с писък през площада, малкият бутик с опакованата си като подарък витрина ми се хилеше победоносно насреща, докато закъснелият ми вик летеше след детето.

Тази вечер ни очаква ритуалното изнасяне на Плащаницата, после драматизация на последните мигове на нашия Господ Бог, в изпълнение на децата от паството. По здрач ще запалим свещите. Обикновено за мен това е един от най-силните мигове в годината, моментът, когато те ми принадлежат, моите чада, потънали в траур и покосени от мъка. Но тази година дали ще мислят за Мъките Христови, за тържествеността на причастието, или ще преглъщат в очакване. Нейните приказки за летящи камбани и пиршества са извратени, изкусителни. В проповедта си се старая да говоря за изкушението, но мрачното великолепие на Църквата не може да се сравни с нейните истории за летящи килимчета.

Днес следобед се обадих на Арманд Воазен. Има рожден ден, в къщата й цари трескава подготовка. Разбира се, бях информиран, че се организира някакво тържество, но не предполагах, че става въпрос за подобно нещо. Каро ми подхвърли веднъж-дваж пъти. Не й се ходи, но се надява да използва възможността да се сдобри с майка си веднъж завинаги. Макар че съм почти сигурен, че реално не очаква кой знае каква промяна. Виан Роше беше в кухнята, бе прекарала по-голямата част на деня в готвене. Жозефин Муска бе предоставила кухнята си, тъй като къщата на Арманд е твърде тясна, за да побере подобно мащабно мероприятие. По пътя заварих цяла орда от помагачи, натоварени с камари чинии, тигани и супници. Откъм отворения прозорец към мен политна букет от опияняващи аромати, устата ми се изпълни със слюнка. Нарсис бе в градината, украсяваше с цветя импровизирана беседка, построена между портата и къщата. Ефектът е поразителен: по дървеното скеле плъзват клематис, грамофончета, люляк и жасмин, над главите се образува пъстро було, през което се процеждат слънчевите лъчи. Арманд не се вижда никъде.

Извръщам глава, смутен от подобна разточителност. Съвсем в нейния стил, да избере именно Разпети петък за пищното си тържество. Всичкото това изобилие от цветя, храна, каси шампанско, натрупани край вратата и посипани с лед, е почти богохулно, подигравателен вик в лицето на пожертвалия се Божи син. Утре ще трябва да си поговоря с нея за това. Тъкмо се канех да вървя, когато забелязах Гийом Дюплеси да стои край оградата и да гали котките на Арманд.

— И ти ли помагаш? — попитах го.

Гийом кимна.

— Обещах, че ще се включа. Чака ни още много работа до довечера.

— Изумен съм, че изобщо си се съгласил да имаш нещо общо с подобно предприятие — строго го смъмрих аз. — Точно днес! Наистина ми се струва, че този път Арманд стигна твърде далеч. Дори само от гледна точка на разходи, без да говорим за неуважението към Църквата…

Гийом сви рамене.

— Има право да отпразнува рождения си ден — меко отвърна той.

— По-вероятно ми се струва да се убие от преяждане — продължих все така остро.

— Мисля, че е на достатъчно години, за да знае какво иска — рече Гийом.

Изгледах го с неодобрение. Откакто общува с Роше, се е променил. Изражението на мрачно смирение е изтрито от лицето му, наместо него се е появила една упоритост, дори бих казал опърничавост.

— Не ми харесва начинът, по който семейството на Арманд се опитва да управлява живота й — думите му потвърдиха впечатлението ми.

Свих рамене.

— Изненадан съм, че точно ти заемаш нейната страна.

— Животът е пълен с изненади — отвърна.

Де да беше.