Джоан Харис
Шоколад (34)

34
Сряда, 26 март

От Муска все още няма и следа. Жозефин остана в „La Praline“ целия понеделник, но вчера сутринта реши да се върне в кафенето. Този път Рижия отиде с нея. Посрещна ги само бъркотията. Явно слуховете ще излязат верни. Муска си е заминал. Рижия, който вече довърши стаята на Анук, започна да оправя кафенето. Смени ключалките, свали стария балатум и мръсните пердета. Според него с малко усилия, едно варосване на стените и пребоядисване на старите мебели, както и с повечко сапун и вода, старото кафене може да се превърне в уютно и приятно местенце. Предложи на Жозефин да свърши работата безплатно, но тя не искаше и да чуе. Муска, разбира се, беше закрил общата им сметка, но тя има малко свои пари, пък и е сигурна, че новото кафене ще потръгне. Олющеният надпис „Cafe de la Republique“, висял над вратата цели трийсет и пет години, най-сетне бе свален. На негово място кацна весел червено-бял сенник, досущ като моя. Под него грейна ръчно изработена в работилницата на Жорж табела, на която пишеше „Cafe des Marauds“. Нарсис засади мушкато в сандъчетата от ковано желязо по прозорците. Разцъфналите алени цветове изведнъж придадоха на мястото уют и топлота. Арманд следеше с одобрителен поглед ставащото горе на баира.

— Тя е добро момиче — казва ми с отривистия си маниер. — Сега, когато се отърва от оня пияница, всичко ще се оправи.

Рижия се премести временно в една от свободните стаи над кафенето, а Люк зае мястото му при Арманд, за голямо разочарование на майка си.

— Там не е подходящо за теб — пискливо го убеждава тя на излизане от църквата, той в неделния си костюм, тя в поредната си пастелна одежда, на главата й се мъдри копринен шал.

Той й отвръща любезно, но непоклатимо.

— Само до търж-жеството. Няма кой да се грижи за нея. Мож-же да получи нов прис-стъп.

— Глупости! — не може да сдържи гнева си тя. — Искаш ли да ти кажа какво прави? Опитва се да вдигне стена помежду ни. Забранявам ти, безусловно ти забранявам да стоиш при нея тази седмица. А колкото до онова нелепо тържество…

— Не мисля, че е редно да ми забраняваш, Мам-ман.

— И защо не? Ти си ми син, по дяволите, не можеш просто да се преместиш там и да ми кажеш, че предпочиташ да слушаш оная изкуфяла старица вместо мен! — в очите й проблясват сълзи от гняв. Гласът й трепери.

— Спокойно, маман — представлението не го трогва, но все пак я прегръща. — Няма да е за дълго. Само до тържеството. Обещ-щавам. Ти също си поканена, знаеш ли. Ще я зарадваш, ако дойдеш.

— Не й ща тържеството! — съвсем губи контрол над гласа си, като на разсърдено дете е.

Люк повдига рамене.

— Ами тогава не ходи. Но пос-сле не очаквай от нея да се вслушва в съветите ти.

Каролин го поглежда.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами, че бих могъл да г-говоря с нея. Да се опитам да я уб-бедя — познава майка си, умно момче е. Разбира я по-добре, отколкото тя може да си представи. — Мог-га да я накарам да пр-омени решението си. Но щом не ис-скаш…

— Не съм казала такова нещо — прегръща го, подтиквана от внезапен импулс нежност. — Умното ми момче — мигом идва на себе си. — Можеш да го направиш, нали? — следва звучна целувка по бузата, която той изтърпява стоически. — Доброто ми, умно момче — повтаря тя в умиление и двамата отминават, хванати за ръка, синът вече е по-висок от майката и я поглежда отвисоко като снизходителен родител необузданото си дете.

Колко добре усеща той.

Сега, когато Жозефин е заета със своето кафене, ми помага по-малко в подготовката за Великден; за щастие отхвърлихме по-голямата част от работата предварително, остават още само няколко десетки пакета. За да успея с тортите и трюфелите, със сладките камбанки и pain d’epices, работя и вечер. Липсва ми сръчността на Жозефин в опаковането и украсата, но Анук ми помага колкото може, дипли целофанени хартии, забожда копринени розички върху безброй кесийки.

Забулила съм прозореца пред витрината със сребриста хартия, докато се занимавам с великденската украса и сега магазинът изглежда почти какъвто бе при пристигането ни. Анук е декорирала сцената с изрязани от цветна хартия яйца и животни, в средата се кипри голям надпис:

„Grand Festival du Chocolat

Неделя, площад Сен Жером“

Лятната ваканция вече започна и площадът гъмжи от деца, опират нослета о стъклото с надеждата да зърнат какво става вътре. Вече съм направила поръчки за над осемстотин франка — едни в Монтобан, други в Ажен. Продължават да прииждат, в магазина почти винаги има хора. Кампанията на Каро явно е в застой. Гийом казва, че Рейно е уверил енориашите в безусловната си подкрепа към Фестивала на шоколада въпреки слуховете, разпространявани от зложелатели. Дори при това положение понякога го засичам да ме наблюдава през малкото си прозорче, очите му блестят алчно и с омраза. Знам, че иска да ме унищожи, но поради някаква причина задържа отровата си. Подпитвам Арманд, която съм сигурна, че знае повече, отколкото ми казва. Тя просто поклаща глава.

— Беше много отдавна — подхвърля неопределено. — Паметта ми вече не е същата. — След което веднага сменя темата и започва да разпитва в детайли за менюто, което подготвям за рождения й ден, преглъща страстно всяка дума. Залива ме с предложения. Brandade truffee^[1], vol-au-vents aux trois champignons^[2], задушени с вино и сметана и с гарнитура от диви chanterelles, печени langoustines със зелена салата, пет вида от най-любимите й шоколадови торти, домашен шоколадов сладолед… Очите й сияят палаво и с наслада.

— Като момиче никога не съм правила партита. Нито едно. Веднъж ходих на танци чак в Монтобан с едно момче от крайбрежието. Уха! — многозначителен сладострастен жест. — Мургав като петмез и точно толкова сладък. Пихме шампанско с ягодов шербет. Танцувахме… — въздъхна: — Де да можеше да ме видиш тогава, Виан. Няма да повярваш. Каза ми, че приличам на Грета Гарбо, недният му ласкател, и двамата се преструвахме, че наистина го е мислел — изкикоти се тихичко. — Е, разбира се, не беше от ония, дето се женят — отбеляза философски. — Редовният номер.

Нощем почти не спя, пред очите ми танцуват бонбони. Анук вече се премести в новата си таванска стая и аз ту заспивам, ту се събуждам, унасям се, бълнувам… докато клепачите ми се насълзят от безсънието и стаята се втурне около мен като люлеещ се кораб. Още един ден, казвам си. Само още един.

Снощи станах от леглото и извадих картите от кутията, откъдето си бях обещала да не излизат повече. Усетих ги хладни между пръстите си, гладки като слонова кост, цветовете им се завъртяха върху дланите ми — синьо, пурпурно, зелено, черно… Познатите образи преминаваха светкавично пред очите ми като цветя, затиснати между черни стъкла. Кулата. Смърт. Любовниците. Смърт. Шестица. Смърт. Свещеникът. Смърт. Казвам си, че това не означава нищо. Майка ми вярваше и ето докъде стигна. Бягство, вечно бягство. Ветропоказателят на „Сен Жером“ замлъкна, призрачно спокойствие. Вятърът също угасна. Затишието ме смущава повече от скърцането на ръждясалото желязо. Въздухът е топъл, подсладен от ароматите на приближаващото лято. В Ланскене лятото се стоварва изведнъж, веднага щом стихнат мартенските ветрове. Идва с дъх на цирк. На трици и пържено тесто, на окосена трева и животински изпражнения. Майка ми вътре в мен шепти: Време е за промяна. У Арманд свети. Виждам малкото жълто квадратче на прозореца й, потрепва по водите на Тан. Какво ли прави по това време. Говорихме само веднъж за плановете й, оттогава нито дума. Все отклонява темата към рецепти, обяснява ми най-ефикасните начини за олекотяване пандишпан, убеждава ме кое е правилното съотношение захар-алкохол за най-вкусните пияни вишни. Потърсих в речника описанието на болестта й. Сложните медицински термини ми се струват като друг начин за бягство — неясни и хипотетични като изображенията върху картите. Невъобразимо е човек да си представи, че тези думи могат да бъдат приложени в действителност. Зрението й отслабва, пред погледа й плуват черни острови и всичко, което вижда, е на точки, на петна, замацано. Накрая чисто черно.

Разбирам я. Защо да се бори да съхрани за по-дълго време едно състояние, обречено на този неизбежен край? Мисълта, че в действията й има разхищение (която бе толкова близка на майка ми вследствие годините пестене и несигурност), определено не подхожда на Арманд. По-добре да се отдаде на своята екстравагантност с пълна сила, да изригне като вулкан и после внезапно да угасне в тъмнината. Въпреки това нещо в мен крещи упорито: не е честно! Може би продължава да се надява на чудо. Това също е наследство от майка ми. Арманд не вярва на такива неща.

През последните седмици, когато морфинът бе установил контрол над всичко и очите й бяха непрестанно замъглени, губеше връзката си с реалността с часове, пърхаше между въображаеми образи като пеперуда сред цветя. Някои от тях бяха красиви — мечти за летеж, за светлина, за извънтелесни срещи с филмови звезди и същества от неизвестни планети. Ала други тънеха в мрак, страшни и параноични. В тях винаги присъстваше Черния призрак, надзърташе от ъглите, присядаше край витрини на закусвални, зад щандове на дрогерии. Веднъж шофьор на такси, колата му е черна катафалка, като онези, лондонските, над очите му е смъкната бейзболна шапка с надпис „Доджърс“^[3], така каза майка. Той я преследвал, преследвал всички нас, които някога сме го били измамили. По време на едно от тези пропадания измъкна жълто портмоне и ми го показа. Бе натъпкано с изрезки от вестници, повечето от края на шейсетте и началото на седемдесетте. Предимно на френски, но и на италиански, немски, гръцки. Всички бяха за отвличания, изчезвания, покушения над деца.

— Толкова е лесно — каза ми тя с огромни и мътни очи. — Някъде, където има много хора. Толкова е лесно да изгубиш детето си. Да изгубиш дете като теб — намигна ми многозначително. Стиснах я за ръката.

— Всичко е наред, маман, ти винаги много си внимавала, не си ме изпускала от поглед. Затова никога не съм се губила.

Пак ми смигна.

— О, напротив, губила си се. Гу-убила си се — за известно време очите й останаха втренчени в празното пространство, устата й бе разкривена в ухилена гримаса, усетих ръката й като стиска сухи съчки. — Гу-убил-лаа — повтори отнесено и заплака. Опитах се да я утеша. Започнах да прибирам изрезките обратно в портмонето. Докато ги тъпчех вътре, забелязах, че в няколко от тях се споменава един и същ случай — изчезването на осемнайсет месечната Силвиан Келу от Париж. Майка й я оставила в детското столче на задната седалка на колата само за две минути, за да отскочи до аптеката, а когато се върнала, бебето го нямало. Липсвала още и торбата с пелените, както и червено плюшено слонче и кафяво мече.

Забеляза, че чета статията, и се усмихна.

— Мисля, че беше на две години — отрони загадъчно. — Почти на две. Тя беше много по-руса от теб. Не може да си била ти, нали? Все едно, бях по-добра майка от нея.

— Разбира се. Ти беше добра майка, чудесна майка. Не се тревожи. Никога не би направила нищо, за да ме изложиш на риск.

Тя само поклати глава и се усмихна.

— Невнимателна. Просто невнимателна. Не заслужаваше прекрасно малко момиченце, нали?

Кимнах, в следващия миг се вцепених.

— Не бях лоша, нали, Виан?

Детински въпрос. Потръпнах. Листът се изплъзна измежду пръстите ми.

— Не — уверих я. — Не беше лоша.

— Добре се грижех за теб, нали? Никога не те изоставих. Дори когато онзи свещеник каза… каквото там каза. Никога.

— Да, маман. Не ме изостави.

Бях се вледенила, умът ми се бе парализирал. Пред погледа ми се мержелееше името, толкова подобно на моето, датите… А мечето, слончето, не си ли ги спомнях? Плюшът, протъркан дотолкова, че отдолу се подава червеният плат. Не се разделях с тях между Париж и Рим, Рим и Виена.

Разбира се, можеше да е поредната й заблуда. Имаше и други, като например змията под чаршафите и жената в огледалото. Може да си го е въобразила. Толкова голяма част от живота на майка ми представляваше именно това. А и… след толкова години какво значение имаше?

Станах в три. Усещах леглото си нагорещено и неудобно. Сънят бе отлетял безвъзвратно. Запалих свещ и отидох в празната стая на Жозефин. Картите си стояха в старата кутия на майка, потръпваха в очакване. Любовниците. Кулата. Свещеникът. Смърт. Кръстосала крака на голия под, започнах да ги бъркам доста по-яростно от обикновено. Кулата с падащите хора и срутващите се стени, това го разбрах: постоянният ми страх от смяна на местоположението, от пътя, от загубата. Свещеникът с качулката и фенера прилича на Рейно, лукавото му бледо лице е скрито между сенките, Смъртта я познавам прекрасно, механично разпервам пръсти срещу картите — обратно! Но Любовниците? Помислих си за Рижия и Жозефин, двамата толкова си приличат, без да го осъзнават. Не успях да притъпя жилото на завистта. Но въпреки това ме обзе странното усещане, че картите не са ми казали всичко, не са разкрили тайните си. В стаята нахлу люляков аромат. Може би някое от шишенцата на майка е било със счупена запушалка. Въпреки нощния мраз усещам нечии горещи пръсти да се протягат към дълбините на съществото ми. Рижия? Рижия?

Обръщам припряно картата, пръстите ми треперят.

Още един ден. Каквото и да е, може да почака още ден. Отново разбърквам картите, но нямам сръчните движения на майка и те се разпиляват по пода. Свещеникът пада с лице към мен. На трепкащата светлина на свещта прилича на Рейно повече отвсякога. Като че ли ми се хили злъчно. Ще намеря начин, обещава ми злобно. — Мислиш, че си спечелила, но въпреки това аз ще намеря начин. Усещам злонамереността му с върховете на пръстите си.

Майка би го нарекла знак.

Изведнъж ми проблесна, сякаш разбрах, взех Свещеника и го вдигнах към светлината. Пламъкът за момент се заигра с картата, после повърхността започна да кипи. Бледото лице се изкриви, почерня.

— Ще ти дам да разбереш — прошепнах. — Само се опитай да ме спреш, и…

Пламъкът изведнъж лумна и аз стреснато затиснах картата върху дъските. Угасна, по пода се пръснаха искри и пепел.

Ликувах. Кой е двигателят на промените, майко?

Въпреки всичко през цялата нощ не можах да се отърва от усещането, че съм била манипулирана, принудена да разбера нещо, което е било по-добре да не виждам. Не съм направила нищо, казах си, не съм искала да сторя зло.

До сутринта не можах да прогоня мисълта от главата си. Чувствам се лека, безплътна като пух. Готова за всякакъв вятър.