Джоан Харис
Шоколад (33)

33
Неделя, 23 март
Връбница

Камбаната отеква равномерно във варосаните стени на къщите и магазините. От звъна й потръпва дори паважът. Усещам плътния грохот през подметките на обувките си. Нарсис осигури les rameaux — кръстосаните върбови клонки, които раздавам в края на службата и които ще бъдат пазени върху ревери, камини и край легла през цялата Страстна седмица. И на теб ще донеса, pere, също и свещ, която да гори край леглото ти. Не виждам причина да не го правя. Персоналът ме гледа с едва прикрита веселост. Само страхът и уважението пред сана ми ги възпират да не избухнат в смях. Порозовелите лица на сестрите блестят в преглътнати усмивки. В коридора момичешките им гласове набират мощ и образуват фрази, които разстоянието и акустиката в коридорите размиват:

Мисли си, че го чува… ами да… че ще се оправи… Не думай!… Сериозно!… Та той му говори, скъпа… веднъж го чух… да се моли… После момичешки смях: хи-хи-хи! Сякаш изпуснати мъниста върху плочките.

Разбира се, не се осмеляват да ми се смеят в лицето. Правят се на смирени сестри в чистите си бели престилки, косите им са опънати назад под колосаните касинки, очите им гледат в пода. Манастирски чеда, насън да ги бутнеш, ще изрекат добре заучената формула: oui, mon pere_, non, mon pere_. А в същото време сърцата им ще се пръснат от потисната веселост. Моите енориаши също проявяват подобни отклонения. Хвърлят дръзки погледи по време на проповедите, а веднага след службата се отправят директно към chocolaterie. Днес обаче всичко е наред. Поздравяват ме с респект, почти страхопочитание. Нарсис се извинява, че вейките всъщност не са от върба, а извити и преплетени кедрови клонки.

— Върбата не вирее добре по тези места, pere — обяснява навъсено, както си му е маниерът. — Сланата я убива.

Потупвам го бащински по рамото.

— Не се притеснявай, mon fils^[1]. — Завръщането им в братството ме разтапя, чувствам се добродушен, снизходителен. — Няма за какво да се притесняваш.

Каролин Клермон поема ръката ми между ръкавиците си.

— Прекрасна служба — в гласа й има топлота. — Толкова прекрасна служба.

Жорж повтаря думите й като ехо. Люк стои от другата й страна с мрачен вид. Зад тях са семейство Дру, и те със сина си. Изглежда глупаво с моряшката си якичка. Не забелязвам Муска сред множеството, но съм сигурен, че не може да е пропуснал службата.

Каролин Клермон ми се усмихва лукаво.

— Май успяхме — казва доволно. — Направихме петиция с над сто подписа…

— За шоколадовия фестивал — прекъсвам я тихо и сърдито. — Но не му е тук мястото да обсъждаме тези неща.

Не разбира намека.

— Разбира се! — възкликва на висок глас. — Разпространихме двеста листовки. Събрахме подписи от половината жители на Ланскене. Посетихме всеки дом — спира и се поправя, — исках да кажа почти всеки дом — мазна усмивка. — С няколко очевидни изключения.

— Чудесно — нарочно придавам на гласа си сдържаност. — Е, може би ще обсъдим тези неща някой друг път.

Този път схвана намека. Изчерви се.

— Разбира се, pere.

Вярно, права е. Ефектът се вижда. През последните няколко дни почти никой не стъпва в магазина на Роше. В крайна сметка неодобрението на Общинския съвет не е шега работа за такова малобройно общество, мълчаливото неодобрение на Църквата също. Да пазаруваш и да се веселиш, да се тъпчеш директно пред този неодобрителен поглед… Изисква се доста повече смелост, по-отявлено борбен дух, отколкото може да им внуши онези жена. Все пак е тук отскоро. Блудният син се завърна, pere. Инстинктивно. За хората тук Роше е просто едно мимолетно увлечение, нищо повече. Вече всички тръгват в правилната посока. Не се лъжа, че го правят, подтиквани от някакви възвишени чувства, от разкаяние или набожност — овцете не се славят с особен ум. Но инстинктите, възпитавани у тях още от люлката, са достатъчно силни. Краката им сами ги водят към дома, дори мислите им да са другаде. Днес изпитах внезапен прилив на обич към тях, към своето паство, към енориашите си. Иска ми се да стисна ръцете им в своите, да докосна топлата им, неразумна плът, да се опия от тяхното благоговение и вяра.

За това ли се молих, pere? Това ли бе урокът, който трябваше да науча? Претърсвам тълпата за Муска. Винаги идва на църква в неделя, не може да е пропуснал… Но не го виждам и когато потокът се поразреди. Не си спомням да е взел причастие. А със сигурност не би си тръгнал, без да размени няколко думи с мен. Може би още е вътре, казвам си. Преживя тежко тая история с жена му. Може би има нужда от помощта ми.

Купчината върбови клонки до мен намалява. Потапяне в светена вода, благословия, докосване по ръката. Люк Клермон се дръпва гневно, когато посягам към него. Каролин го сгълчава вяло и ми се усмихва над сведените глави. От Муска няма и следа. Поглеждам в църквата: с изключение на неколцината по-възрастни богомолци, които все още са коленичили пред олтара, вътре няма никой. Свети Франциск се е възправил край вратата, абсурдно весел за светец, грейналото му лице подхожда повече на безумец или пияница, отколкото на свят човек. Изпитвам тръпка на раздразнение към онзи, който е поставил статуята тук, толкова близо до входа. Чувствам, че патронът на името ми би трябвало да стои с повече тежест, с по-голямо достойнство. А вместо това този огромен захилен глупак сякаш ми се подиграва, вдигнал небрежно едната си ръка за благословия, с другата притиснал гипсовата птичка към издутия си корем, сякаш замислен за нещо друго. Мъча се да си спомня дали когато напуснахме Ланскене, светецът бе на същото място, а, pere? Ти помниш ли, или е преместен впоследствие от някой подигравчия? Свети Жером, на когото е наречена църквата ни, е на далеч по-задна позиция, свит в мрачната си ниша, зад него тъмнее опушено маслено платно. Стои някак в сянка, едва се забелязва, старият мрамор, от който е издялан, носи жълтеникавите следи на дима от хиляди свещи. Свети Франциск от своя страна си е бял като печурка, независимо от влагата по гипса, рони си се безгрижно и хич не го интересуват възмутените погледи на другите светци. Отбелязвам си да го преместя на по-подходящо място при първа възможност.

Муска не е в църквата. Оглеждам внимателно навсякъде, все още запазил искрица надежда, че може би ме чака в някой ъгъл. От него ни следа. Може да е болен, казвам си. Само сериозно неразположение би могло да принуди такъв убеден богомолец като него да пропусне служба на Връбница. Преобличам се в ежедневното си расо, оставям ритуалните одежди в съдохранилището. Потира и светопричастния съд заключвам от съображения за сигурност. По твое време, pere, нямаше нужда от такива предохранителни мерки. Но в днешните несигурни времена човек не може да има вяра никому. Крадци и цигани, да не споменавам някои от местните жители, гледат на възможността да получат пари в брой по-сериозно от перспективата за вечно проклятие.

Отправям се към „Les Marauds“ с енергична крачка. Муска не ми се е обаждал от миналата седмица. Мярнах го отдалеч веднъж-дваж, видя ми се блед и болнав, приведен като покайващ се грешник, очите му едва се виждаха под подпухналите клепачи. Вече почти никой не ходи в кафенето му, явно хората ги е страх от изнурения му вид и избухливостта му. Посетих го миналия петък. Нямаше почти никакви клиенти. Личеше, че подът не е помитан от заминаването на Жозефин, долу се валяха фасове и хартийки. Навсякъде мръсни чаши. На витрината под бара се кокореха няколко самотни сандвича и нещо червеникаво с извити краища, явно някога парче пица. До тях купчина от листовките на Каролин, затиснати с мръсна халба. Натрапчивата миризма на голоаз бе подсилена от воня на повръщано и плесен. Муска беше пиян.

— А, ти ли си бил — тонът му бе мрачен, почти войнствен. — Дошъл си да ми кажеш да си подложа и другата буза, а? — засмука продължително от цигарата си, влажно притисната между зъбите. — Би трябвало да си доволен. Не съм се доближавал до оная кучка от дни.

Поклатих глава.

— Не ставай зъл.

— Не мога да се държа както си искам в собствения си бар? — повиши тон Муска. — Това си е моят бар, нали така, pere? Искам да кажа, надявам се, че поне него няма да й поднесеш на тепсия, а?

Уверих го, че разбирам как се чувства. Дръпна пак от цигарата си и се закашля, като в същия момент избухна в смях и ме заля с дъжд от воняща бира.

— Това е добре, pere. — дъхът му е отвратителен и горещ като на животно. — Много добре. Ама естествено, че разбираш. Че как иначе. Когато си дал обет, църквата ти е взела топките. Така че сега к’ва ти е файдата да спасяваш моите!

— Пиян си, Муска — скастрих го.

— Правилно забеляза, pere — озъби ми се в отговор. — Нищо не остава незабелязано за очите ти, нали? — с ръката, в която държеше цигарата, описа широк кръг. — На нея не й трябва друго, освен да види това място в подобно състояние — рече дрезгаво. — Това й стига, за да се почувства щастлива. Да се убеди, че ме е съсипала — още малко и щеше да заплаче, очите му плувнаха в обичайното пиянско самосъжаление. — Да види, че е изложила брака ни на показ, та да могат всички да се посмеят — избълва нещо средно между оригня и вопъл. — Че ми е разбила шибаното сърце! — избърса си носа с опакото на ръката. — Не си мисли, че не знам какво става тук — каза след малко по-тихо. — Кучката и ония нейни ухилени приятели. Знам какви ги вършат — отново повиши глас, огледах се притеснено и видях любопитните погледи на малкото му посетители. Предупредих го, стискайки ръката му.

— Не губи надежда, Муска — потиснах отвращението си и се приближих до него. — Не това е начинът да си я върнеш. Не забравяй, че много семейства минават през периоди на съмнения, но…

Ухили се подигравателно.

— Съмнения, значи? Виж к’во ще ти кажа, pere, ти ми осигури само пет минути насаме с нея, и ти обещавам, че ще й реша тоя проблем веднъж завинаги. Ще си я върна, по дяволите, хич не се и съмнявай.

Държеше се злонамерено и глупаво, ухилената му в грозна гримаса уста едва успяваше да оформи някакви думи. Хванах го за раменете и изрекох бавно, с надеждата, че поне част от това, което му казвам, ще проникне до съзнанието му.

— Изобщо не си го помисляй — изсъсках в лицето му, без да обръщам внимание на зяпачите в бара. — Ще се държиш достойно, Муска, ако искаш да предприемеш нещо, ще го направиш както трябва. И ще стоиш настрана и от двете! Ясно ли е? — стиснах го болезнено за раменете. Той се опита да протестира, нададе някакви хленчещи звуци. — Предупреждавам те, Муска. Доста търпях, но такива… хулигански прояви… няма да допусна. Ясно ли е.

Той измърмори нещо, дали извинение или заплаха, не можах да разбера. Тогава ми се счу като Съжалявам, но като се връщам назад към случилото се след това, си давам сметка, че може да е било и ще съжаляваш, изречено със святкащи от злоба, скрити зад пиянските сълзи очи.

Съжаление. Но кой ще съжалява? И за какво?

 

 

Докато бързах надолу по хълма към „Les Marauds“, се питах дали не съм разчел погрешно знаците. Дали е способен на насилие срещу себе си? Или пък аз, в желанието си да предотвратя по-нататъшни безредици, не съм довидял истината, факта, че този човек стои на ръба на отчаянието.

Заварих „Cafe de la Republique“ затворено, но отпред имаше група хора, вниманието им бе приковано към един от прозорците на горния етаж. Сред насъбраните се разпознах Каролин Клермон и Жолин Дру. Дюплеси също бе там, изпъчил с достойнство дребната си фигура, с вечната филцова шапка и палето, топуркащо в краката му. Над общата глъчка като че ли долавях по-силни, по-пронизителни гласове, които ту се извисяваха до писък, ту затихваха, от време на време като че образуваха думи, фрази…

— Pere — Каролин бе останала без дъх, лицето й пламтеше. Приличаше на онези оцъклени и вечно задъхани красавици от кориците на лъскавите списания. При тази мисъл се изчервих.

— Какво има? — попитах със свито сърце. — Муска ли?

— Жозефин — възбудено отвърна Каролин. — Приклещил я е в една от стаите горе, pere, и тя пищи.

Прекъсна я нова експлозия от звуци, идващи откъм прозореца, смесица от писъци, обиди, извикани на висок глас и трясък на хвърлени със сила предмети, които се разпиляха по паважа. Извиси се женски глас, толкова силен, че можеше да счупи стъкло. Както ми се стори, пищеше от необуздана, дива ярост, а не от ужас. Почти веднага след това през прозореца изхвърча нов залп от вещи. Книги, черги, плочи, украшения за камина… неизменната артилерия на семейните скандали.

Провикнах се към прозореца.

— Муска? Чуваш ли ме?

Във въздуха прелетя празен птичи кафез.

— Муска!

Никакъв отговор. Двамата противници сякаш не бяха човешки същества, а трол и харпия. Изпитах неприятното усещане, че светът е направил поредната крачка напред към сенчестата страна, че сърпът на мрака, разделящ ни от светлината, е набъбнал. Каква ли гледка ще се разкрие пред очите ми, ако отворя вратата?

За една непоносима секунда в главата ми нахлува спомен и аз отново съм шестнайсетгодишен, влизам в старата църковна пристройка, която някои още продължават да наричат „канцеларията“, и потъвам от здрача на църквата в един още по-плътен мрак, стъпките ми са почти безшумни по излъскания паркет, в ушите ми пулсира странното туптене и сумтене на неизвестно за мен чудовище. Натискам дръжката на вратата, сърцето е заседнало в гърлото ми, юмруците ми са стиснати, очите разширени в очакване… На пода пред мен се извива гръбнакът на бледокож звяр със странно познати ми черти, които изведнъж се удвояват, пред погледа ми се надигат две вцепенени лица, в чийто израз се преплитат ярост, ужас и изненада.

Маман! _Pere!_

Знам, че е смешно. Не може да има връзка. И въпреки това, като погледна плувналата в пот и трепереща Каролин Клермон, се питам дали е възможно и тя да изпитва същото, еротичния гъдел на насилието, онзи момент на силата, когато клечката е драсната, ударът се стоварва, бензинът лумва…

Кръвта ми замръзна в жилите, и кожата ми се опъна върху слепоочията не само защото осъзнах, че си ме предал, pere. За мен грехът, по-точно греховете на плътта, бяха гнусно отклонение от пътя, един вид содомия. Възможността в този акт да се крие удоволствие не можех да приема. Въпреки това вие с майка… разгорещени, зачервени, отдадени на механичните ритмични движения, смазани един с друг и един в друг като бутала, не чисто голи, не, но още по-похотливи заради остатъците от дрехи — риза, намачкана пола, повдигнато расо… Не, не плътта бе тази, която така дълбоко ме отврати, понеже гледах на тази сцена с дистанцирано безразличие и погнуса. А чувството, че бях пожертвал себе си заради теб, pere, при това само две седмици по-рано бях ти предоставил душата си — бях стиснал бутилката с бензин. Докато излиташе във въздуха и се възпламеняваше, изпитах трепета на справедливия гняв, въздишката на раздялата. Течността плисна по палубата на жалкия кораб в яростна вълна от озверели съскащи пламъци, сподирили изсъхналия брезент, облизващи дъските с порочния си език. Заподозряха, че е умишлен палеж, pere, но кой би помислил, че в това може да има пръст доброто, кротко момче на Рейно; не, не и Франсис, който пее в църковния хор и слуша побледнял и хрисим твоите проповеди. Не и бледият младеж Франсис, който дори прозорец не е чупил през живота си. Виж, Муска, да. Старият Муска и онзи непрокопсаник синът му, сигурно е тяхна работа. За известно време хората се държаха хладно с тях, стояха надалеч. Този път бяха прекалили. Двамата отричаха упорито и в крайна сметка нищо не бе доказано. Жертвите не бяха от местните. Никой не направи връзка между пожара и последвалите промени в живота на семейство Рейно, раздялата на родителите, заминаването на сина в специално училище на север… За теб го направих, pere. От любов към теб. Горящата лодка край сухия пристан озарява кафявата нощ, хората хукват, крещят, раздират с нокти спечената плът на пресъхналата Тан, някои отчаяно се опитват да изринат последните останали кофи мокра кал от коритото на реката, да залеят горящата лодка, аз чакам притаен в храстите, с пресъхнала уста и трептящо от радост сърце.

Нямаше как да знам, че вътре спят хора, казвам си. Обвити тъй плътно в пиянския си мрак, че дори огънят да не може да ги събуди. По-късно ги сънувах, овъглени трупове, нахвърляни един върху друг, вкопчени един в друг като съвършените любовници. Месеци наред крещях насън, когато мамещите им пръсти се протягаха да ме докоснат, чувах гласовете им, сякаш политнала пепел, белите им като тебешир устни изричаха името ми.

Но ти ми даде опрощение, pere. Каза ми, че вътре имало само някакъв пияница и пачаврата му. Ненужен боклук, замърсяващ реката. Двайсет пъти „Отче наш“ и още толкова „Аве Мария“ — това бе цената, която заплатих за техния живот. Крадци, осквернили Божия дом и наскърбили нашия свещеник, не заслужават друго. Бях млад, светлото бъдеще бе пред мен, имах любящи родители, които щях да наскърбя и които щяха да са ужасно нещастни, ако разберат. Освен това се опита да ме убедиш, че вероятно е било нещастен случай. Че сигурно Бог е пожелал така.

Повярвах. Или се престорих, че вярвам. И все още съм благодарен.

Докосване по ръката. Подскачам ужасен. Взирайки се в дълбините на спомените си, съм замаян за момент. Арманд Воазен стои зад мен, умните й черни очи са вперени в мен. До нея е Дюплеси.

— Ще направиш ли нещо, Франсис, или ще оставиш оня бизон Муска да я пречука? — гласът й е трошлив като кристал. Едната й ръка стиска бастуна, другата отскача във вещерски жест към затворената врата.

— Не е… — от гърлото ми се изтръгва тъничък, детски гласец, няма нищо общо с моя. — Не е моя работа да се бър…

— Глупости! — перва ме през пръстите с бастуна си. — Ще сложа край на това, Франсис. Идваш ли с мен, или възнамеряваш цял ден да лапаш мухи?

Не дочаква отговора ми и заблъска яростно по вратата на кафенето.

— Заключено е — отронвам вяло.

Свива рамене. Внезапен удар с дръжката на бастуна й и единият стъклен панел на вратата е на парчета.

— Ключът е от вътрешната страна — подхвърля остро. — Би ли ми го подал, Гийом.

Чува се прещракване и вратата се отваря. Следвам я нагоре по стълбите. Оттук писъците и трясъкът на чупещи се стъкла са по-силни, събрани в кухия улей на стълбището. Муска стои пред прага на една стая на горния етаж, едрото му тяло препречва наполовина площадката и отрязва достъпа към помещението; през тесния процеп между отворената врата и рамката проблясва лъч светлина, който пада върху стълбището. Муска подновява атаката си срещу барикадирания вход. Под тежестта на тялото му нещо пада и се чупи, той изсумтява доволно и отново се втурва напред.

Женски писък. Опряла е гръб в отсрещната стена. На прага са натрупани почти всички мебели от стаята — тоалетка, скрин, столове. Муска най-сетне успява да ги избута навътре и си пробива път. Жозефин не е успяла да подмести тежкото легло с крака от ковано желязо, но е вдигнала дюшека и се прикрива под него, приклекнала е край стената, въоръжена с малък арсенал от подръчни вещи. Минала е през цялата къща, казвам си с известна почуда. Виждам следите от отчаяния й полет: счупена чаша на стълбите, следи от удар с лост по затворената врата на спалнята и по масичката за кафе, която Муска е използвал като стенобойна машина. Когато той обръща лице, виждам, че яростните й нокти са били и там, от слепоочието му се спуска струйка кръв, подут нос, разкъсана риза. По стъпалата има кръв — капка, мацване, вадичка. Върху вратата личат кървави отпечатъци от длани.

— Муска! — почти изпищявам, цял разтреперан. — Муска!

Поглежда ме с празен поглед. Очите му са като бодване на игла в брашно.

Арманд стои до мен, насочила бастуна си напред като меч. Прилича на най-стария авантюрист на света. Провиква се към Жозефин.

— Добре ли си, скъпа?

— Изведете го от тука! Кажете му да се маха!

Муска ми показва окървавените си ръце. Хем е разярен, хем някак объркан, изтощен, като малко дете, забъркано в бой между по-големи момчета.

— Видя ли какво имах предвид, pere? — изскимтява той. — Какво ти казах? Разбра ли сега?

Арманд си проправя път покрай мен.

— Не можеш да спечелиш, Муска! — звучи по-млада и по-силна от мен и се налага да си припомня, че всъщност е стара и болна. — Няма как да върнеш нещата назад. Дръпни се и я пусни.

Муска я заплюва и поглежда изумено, когато Арманд му отвръща със същото, при това светкавично бързо и точно. Избърсва лицето си и избухва.

— Ах, ти, дърта…

Гийом пристъпва пред нея, абсурден жест на защита. Кучето му излайва пронизително, но Арманд продължава напред.

— Не се опитвай да ме сплашиш, Пол-Мари Муска — скастря го Арманд. — Помня те от времето, когато беше сополив хлапак, който се криеше в „Les Marauds“, за да избяга от пияния си баща. Не си се променил много от тогава, само дето си станал по-голям и по-грозен. А сега се дръпни назад!

Поглежда я като замаян и отстъпва. За момент ми се струва, че ще започне да ми се моли.

— Pere. Кажи й — все едно бе търкал очите си със сол. — Знаеш какво имам предвид, нали?

Правя се, че не съм чул. Нищо не ме свързва с този човек. Няма място за сравнение. Подушвам го от разстояние, усещам зловонието на непраната му риза, отвратителния му бирен дъх. Хваща ме за ръката.

— Ти разбираш, pere — повтаря отчаяно. — Аз ти помогнах с циганите. Нали ти помогнах.

Може да е полусляпа, ама вижда всичко, мътните я взели. Всичко. Очите й се впиват в лицето ми.

— О, значи така било? — изкикотва се вулгарно. — Май сте си лика-прилика, а, отче?

— Нямам представа за какво говориш, Муска — гласът ми е леден. — Пиян си като свиня.

— Но, pere — едва произнася думите, лицето му е разкривено, алено — нали сам каза…

— Нищо не съм казвал.

— Каменно.

Отваря отново уста като риба, излязла на брега на пресъхналата Тан през лятото.

— Нищо!

Арманд и Гийом отведоха Жозефин, една сбръчкана ръка обгърна раменете й. Жената ми хвърля странен сияещ поглед, който почти ме плаши. Лицето й е цялото омазано, ръцете й са окървавени, но в този момент е красива, възбуждаща. Поглежда ме така, сякаш в един миг е съумяла да проникне до дълбините на душата ми. Опитвам се да й кажа, че не бива да ме обвинява. Аз не съм като него; не съм мъж, а свещеник, друга порода… но мисълта е абсурдна, невероятна.

После Арманд я отвежда и оставам насаме с Муска, сълзите му парят във врата ми, горещите му ръце са се вкопчили в тялото ми. За момент се чувствам объркан, понасям се заедно с него в мътилката на спомените си. После се дръпвам, старая се да бъда учтив, но в крайна сметка започвам да блъскам с нарастваща жестокост провисналия му корем с длани, юмруци, лакти. И през цялото време крещя, за да заглуша отчаяните му молби, това не е моят глас, а някакво пронизително, вгорчено пищене.

— Махай се от мен, копеле, развали всичко, унищожи…

— Съжалявам, Франсис, не…

— Pere…

— Развали всичко. Всичко! Изчезвай от тук! — задъхан от усилието, най-накрая успявам да се изтръгна от мазната му, гореща хватка, освобождавам се с внезапна, отчаяна радост… Най-после съм свободен! После хуквам надолу по стълбите, подхлъзвам се върху лекия килим, сълзите му, глупавите му вопли ме следват като нежелано дете.

 

 

По-късно остана време да разменя няколко думи с Каро и Жорж. Няма да разговарям с Муска. Пък и плъзна слух, че е изчезнал, натоварил каквото могъл в таратайката си и отпрашил в неизвестна посока. Кафенето е затворено, само счупеното стъкло на вратата напомня за случилото се сутринта. Отидох там през нощта, дълго стоях пред прозореца. Небето над „Les Marauds“ бе кафеникавозелено, с една-единствена по-светла нишка далеч над хоризонта. Реката бе притихнала в мрака.

Казах на Каро, че църквата няма да прекъсне кампанията срещу Фестивала на шоколада. Аз няма да я прекъсна. Нима не вижда? След това, което стана, на Съвета не може да се има никакво доверие. Този път бе твърде явно, пред цялата общественост. Би трябвало да са видели лицето му такова, каквото го видях аз, пламтящо от омраза и лудост. Да знаеш, че един мъж бие жена си… само да го знаеш… е едно. Но да го видиш на практика в цялата уродливост на деянието… Не. Няма да му се размине. Каро вече разправя на всички, че го е предчувствала, че винаги е знаела. Разграничава се от случилото се, доколкото може: „Никоя жена не е била по-унизена!“ Аз се опитвам да правя същото. Бяхме твърде близки, казвам й. Използвахме го, когато се налагаше. Сега трябва да прикрием всички следи. Трябва да се отдръпнем — от съображения за собствената ни сигурност. Не й казвам за другото, за речните хора, макар да си го мисля. Арманд подозира. Злобата може да избухне в нея и да проговори. А го има и онова нещо, отдавна забравено от другите, но все още живо в нейната дърта глава. Не. Безпомощен съм. По-лошо, принуден съм да проявя снизхождение към този техен фестивал. Иначе ще тръгнат слухове и тогава кой може да предвиди докъде ще се стигне? В утрешната си проповед ще трябва да засегна темата за търпимостта, ще се наложи да обърна течението, което сам насочих в тази посока, да променя отношението им. Останалите листовки ще изгоря. Плакатите, които трябваше да бъдат разлепени от Ланскене до Монтобан, също ще унищожа. Сърцето ми се къса, pere, но какво друго ми остава? Един скандал ще ме убие.

Страстната седмица. Само седем дни до нейния фестивал. Тя спечели, pere. Спечели. Сега можем да се надяваме само на чудо.