Джоан Харис
Шоколад (30)

30
Вторник, 18 март

Докато работехме заедно в кухнята, Жозефин отбеляза, че съм много мълчалива. Вече имахме триста великденски кутии с подаръци, подредени прилежно в килера и завързани с панделки, но възнамерявах да направим още толкова. Ако продам всичко, ще спечелим доста пари, може би достатъчно, за да се установим тук за постоянно. Ако не… засега отхвърлям тази възможност, ветропоказателят ми се присмива прегракнало от високата си кула. Рижия вече започна да работи по новата стая на Анук под покрива. Фестивалът е рисковано предприятие, но рискът винаги е бил неизменна част от живота ни. Полагахме всички усилия начинанието да излезе успешно. Разлепихме афиши не само в Ажен, но и в околните градчета. По радиоточката ще съобщават за него през цялата Страстна седмица. Благодарение на неколцина стари приятели на Нарсис ще има и жива музика. Освен това цветя, игри… Разговарях с някои от търговците, дето излизат на пазара в четвъртък. Обещаха сергии с дрънкулки и сувенири. Състезание за улавяне на великденско яйце между децата, организирано от Анук и приятелите й, с cornets-surprise за всички участници. На витрината на „La Celeste Praline“ ще сложа огромна шоколадова статуя на Еостра с житен клас в едната ръка и кошница яйца в другата, която по-късно ще бъде раздадена на празнуващите. Остават по-малко от две седмици. Приготвяме фините шоколадови бонбони с ликьор, розичките, обвитите в станиол шоколадови парички, виолетовите целувки, пияните вишни и бадемовите кифлички на партиди от по петдесет и ги подреждаме да изстинат в намаслени тави. По-късно пълним с тях кухите шоколадови яйца и животни, които разделяме на две с изключителна прецизност. Полози, изплетени от карамел, пълни с яйцевидни сладки с твърда коричка, върху които мъти шоколадова квачка; разноцветните зайчета, натъпкани със захаросани бадеми, са подредени в редици, готови да бъдат опаковани и прибрани в кутии; по лавиците триумфират марципанени същества. Цялата къща ухае на ванилия и коняк, карамелизирани ябълки и горчив шоколад.

А сега трябва да се погрижа и за тържеството на Арманд. Направила съм списък с продуктите, които иска й поръчам от Ажен: fois gras^[1], шампанско, трюфели и пресни chantrelles^[2] от Бордо, plateaux de fruits de mer^[3] от точно определен traiteur^[4] в Ажен. Тортите и шоколадовите произведения са моя грижа.

— Сигурно ще е много забавно — оживява се Жозефин, когато й казвам за празненството. Трябва да си напомня, че съм обещала нещо на Арманд.

— Поканена си. Заръча ми да ти предам.

Тя засиява от удоволствие.

— Много мило. Всички са толкова мили.

Толкова е незлобива, казвам си, готова е да види добро отношение у всекиго. Дори Пол-Мари не е успял да убие оптимизма й. Според нея за неговото държание донякъде има вина и тя. Такъв си бил по природа — слабохарактерен и неустойчив. Затова трябвало да го изостави отдавна. Към Каро Клермон и дружките й махва пренебрежително с ръка.

— Най-обикновени глупачки — отсича мъдро.

Толкова чиста душа. Сега е спокойна, в мир със света. Колкото до мен, усещам как постепенно затъвам все по-дълбоко в блатото на противоречията. Завиждам й. Беше нужно тъй малко, за да постигне това състояние. Малко обич, няколко ката дрехи на заем и покрив над главата… Тя е също като цвете, протяга се към светлината, без да мисли или да анализира процеса, който я тласка нататък. Де да можех и аз да го сторя.

В главата ми нахлува неделният ни разговор с Рейно. Този човек продължава да е пълна загадка за мен. Напоследък като че ли долавям някакво отчаяние, как само се бъхти в църковния двор, с каква ярост копае и прекопава, плеви, а наред с бурените нерядко изтръгва и по някой цветен храст или китка цветя. От него се лее пот, расото потъмнява на гърба му в тъмен триъгълник. Явно е, че не изпитва удоволствие от полския труд. Виждам лицето му. Докато работи, чертите му са разкривени от усилие. Мисия си, че ненавижда земята, която копае, растенията, с които се бори. Прилича на скъперник, принуден да изхвърли банкноти в пещ: обладан от някаква ненаситност, отвращение и замаян от неохота. Но не се отказва. Като го гледам, ме пронизва познато чувство на страх, макар да не съм сигурна от какво. Този човек, моят враг, е като машина. Гледам го и се чувствам странно незащитена под орловия му поглед. Нужна ми е пълна мобилизация на силите, за да го погледна в очите, да му се усмихна, да се правя на нехайна… вътре в мен нещо крещи и се бори яростно да избяга. Шоколадовият фестивал не е единственото, което го хвърля в ярост. Знам го с такава категоричност, все едно съм го прочела направо в мислите му. Усещам го със самата си същност. За него аз съм жива заплаха. В момента ме наблюдава тайно от недовършената си градина, очите му се плъзгат встрани към прозореца ми, после се връщат при лехите с лукаво задоволство. Дума не сме си обелили от неделя насам, мисли си, че е спечелил точка срещу мен. Арманд не се върна в „La Praline“ и по очите му разбирам, че намира в себе си причината за това. Нека си го мисли, щом това го прави по-щастлив.

Анук ми каза, че вчера ги посетил в училище. Говорил за смисъла на Великденския празник — на пръв поглед безобидна тема, макар че само при мисълта, че дъщеря ми се е оказала в обсега му, ме побиват тръпки. Прочел им притча, обещал да ги посети пак. Попитах я дали е говорил с нея.

— Ами да — изчурулика весело тя. — Не е лош. Каза, че мога да отида и да разгледам църквата му, ако искам. Да видя свети Франциск и всичките малки животинки.

— Е, искаш ли?

Сви рамене.

— Може би.

В малките часове на нощта, когато всичко изглежда възможно и нервите ми пищят като несмазаните панти на ветропоказателя, си казвам, че страхът ми е ирационален. Какво може да ни стори? Как би могъл да ни навреди, дори да иска? Та той не знае нищо. Не би могъл да знае нищо за нас. Няма тази сила.

О, напротив, и то каква, шепти гласът на майка в душата ми, той е Черния призрак.

Анук се върти в леглото. Чувствителна към настроенията ми, винаги усеща кога не спя и затънала в сладки сънища, се бори яростно да не изплува към будността. Започвам да дишам равномерно, докато се успокои.

Опитвам се да си внуша, че Черния призрак е измислица. Въплъщение на страховете ми, взело образа на карнавален герой. Приказка, разказвана в тъмни нощи. Сенки в странна стая.

Вместо отговор в главата ми нахлува онази картина, този път съвсем ясна: Рейно край леглото на възрастен мъж, застинал в очакване, устните му помръдват сякаш за молитва, огънят зад гърба му се вижда като през опушено стъкло. Цялата сцена е изпълнена с напрежение. Свещеникът е надвиснал над леглото като хищник, двете зачервени лица си приличат, в забуления пламък проблясва заплаха. Мъча се да приложа знанията си по психология. Това е образ на Черния призрак като Смъртта. Архетип, побрал в себе си моя страх от неизвестното. Не съм убедителна. Онази част от мен, в която все още говори гласът на майка ми, е по-красноречива.

Ти си ми дъщеря, Виан, повтаря неумолимо, знаеш какво означава.

Означава придвижване напред, щом вятърът смени посоката си, означава да виждаш бъдещето, събрано в една карта, животът ти да е постоянна умора.

— В мен няма нищо специално — едва след като го изричам, осъзнавам, че е на глас.

— Маман? — сънливият глас на Анук.

— Шшт. Има време до зазоряване. Поспи още.

— Попей ми, маман — промърморва и протяга ръчичка в мрака. — Оная песен за вятъра.

Подхващам мелодията, вслушана в собствения си глас, под акомпанимента на прегракналия ветропоказател.

„V’la l’bon vent, v’la l’joli vent

V’la l’bon vent, ma vie m’appelle

V’la l’bon vent, v’la l’joli vent

V’la l’bon vent, ma miem ’attend.“

След малко дишането на Анук става равномерно, заспала е. Омекналата й от съня ръчичка все още се гуши в моята. Когато Рижия приключи с ремонта, тя пак ще си има своя стая и тогава всичко ще си дойде на мястото. Чувствам се като през някогашните хотелски нощи, когато двете с майка спяхме, задавени от влагата на собственото си дишане. Влажните прозорци са набраздени от водни струйки. Уличният шум никога не стихва.

„V’la l’bon vent, v’la l’joli vent.“

Този път ще е различно, обещавам си безмълвно. Този път ще останем. Каквото и да ни струва. Но дори още докато потъвам обратно в съня, се улавям, че прехвърлям в главата си тази мисъл не само с копнеж, но и с недоверие.