Джоан Харис
Шоколад (25)

25
Понеделник, 10 март

Смеховете им ме съпроводиха чак до улицата като рояк птици. Уханието на шоколад, примесено с мириса на гнева ми, ме замая, почувствах се приятно възбуден и разярен. Оказахме се прави, pere. Това го потвърждава безапелационно. С последните си три удара срещу най-скъпото ни, а именно обществото, църковните празници и накрая един от най-светите ритуали, тя най-сетне разкри истинската си същност. Въздействието й е зловредно и все по-мащабно, семената му са покълнали у дузина, у две дузини плодоносни глави. Тази сутрин видях в двора на църквата първото глухарче, скрито зад надгробен камък. Вече е пробило толкова надълбоко, че не мога да достигна корените му, стъблото му е колкото пръст, преравя тъмнината зад камъка. Само след седмица ще плъпнат из целия двор, този път доста по-силни.

Муска дойде на служба, но не остана да се изповяда. Изглежда изтощен и ядосан, явно не се чувства удобно в неделните си дрехи. Заминаването на жена му бе тежък удар за него.

Когато се върнах от chocolaterie, ме чакаше с цигара в ръка под една от страничните арки.

— Е, pere?

— Говорих с жена ти.

— Кога ще се прибере?

Поклатих глава.

— Не искам да ти вдъхвам напразни надежди — отвърнах кротко.

— Упорита крава — изруга той, захвърли цигарата си и я стъпка с ток. — Простете за израза, pere, ама си е така. Само като си помисля колко неща зарязах заради тая откачена кучка… колко пари ми струваше…

— На нея също не й беше лесно — вметнах многозначително, припомняйки му множеството ни разговори в изповедалнята.

Той сви рамене.

— Е, не съм ангел. Знам си слабостите. Ама кажи, pere — разпери трогателно ръце, — нима не съм бил прав поне донякъде? Ами какво ми е било да се събуждам всяка сутрин до тъпата й физиономия? Непрекъснато да намирам джобовете й пълни с откраднати неща от пазара, червила, парфюми, дрънкулки? Да съм принуден да изтърпявам вечните хорски погледи и подсмихвания в църквата? А? — изгледа ме победоносно. — А, pere? Нима и аз не съм носил своя кръст?

Колко съм ги слушал тия приказки. За нечистоплътността и тъпотата й, за това как краде, как не умее да върти домакинството. От мен не се иска да имам мнение по тези въпроси. Задължението ми е да предложа съвет и утеха. Обаче вечните му оправдания, убедеността му, че ако не се бил оженил за нея, щял да извърши велики дела, направо ме отвращават.

— Не сме тук, за да разпределяме вината помежду ви — смъмрих го, — а за да мислим как да спасим брака ти.

Той изведнъж помръкна.

— Съжалявам, pere, не… не биваше да говоря така — помъчи се да звучи искрено, между устата му лъснаха зъби като бивни. — Не си мисли, че не я обичам, pere. Така де, искам да си я върна, нали?

Че как иначе. Да му готви. Да го глади. Да му върти кафенето. И за да докаже на приятелчетата си, че никой не може да прави Пол-Мари на глупак, никой. Лицемерието му ме убива. Той наистина трябва да я спечели обратно. С това съм съгласен. Но не и от такива подбуди.

— Ако си я искаш обратно, Муска — леко дръпнато започнах аз, — трябва да ти кажа, че до момента се справяш забележително зле.

Той се сепна.

— Ама в какъв смисъл…

— Не ставай глупак.

Божичко, pere, как си проявявал толкова търпение с тези хора?

— Заплахи, ругатни и на всичкото отгоре снощната ти пиянска изцепка. Как си представяш, че това ще ти бъде от полза?

Помръкна.

— Не мога да допусна, че ще й се размине, pere. Всички говорят как жена ми ме е напуснала. И тази кучка Роше, дето си вре носа в чуждите работи… — злобните му очички станаха като цепки зад очилата. — Ако нещо се случи с лигавия й магазин, ще си го е заслужила. Така ще се отървем завинаги от нея.

Изгледах го строго.

— Нима?

Последното бе твърде близо до собствените ми мисли, mon pere. Бог да ми е на помощ, но когато видях оная лодка да гори… Първично доволство, несъответстващо на ранга ми, езически порив, какъвто не би трябвало да изпитвам. Водих вътрешна борба с него, mon pere, в малките часове на нощта. Потиснах го у себе си, но също като глухарчетата то се върна и пусна упоритите си мънички коренчета. Вероятно тази е била причината… имам предвид, че разбрах… поради която му отвърнах по-грубо, отколкото възнамерявах.

— Какво си намислил, Муска?

Той промърмори нещо едва чуто.

— Ами нещо като пожар? Би било твърде удобно?

Усетих как яростта раздува ребрата ми. Вкусът й, едновременно металически и сладникав, изпълни устата ми.

— Като пожара, който ни отърва от циганите?

Мазна усмивка.

— Защо не. Тия съборетини крият огромен риск от пожар.

— Чуй ме — при мисълта, че може да е приел мълчанието ми за съгласие, ме обзе внезапен ужас. — Ако можех да предположа… ако изобщо ми бе минало през главата… че е възможно да си замесен в това… ако с онзи магазин стане нещо… — сграбчих го за раменете, пръстите ми се врязаха в пухкавата му плът.

Изгледа ме наскърбен.

— Но, pere… нали сам казахте, че…

— Нищо не съм казвал! — гласът ми отекна над площада — та-та-та! — и побързах да се успокоя. — Категорично не съм имал предвид да… — покашлях се, в гърлото ми внезапно бе заседнала буца. — Не живеем в Средните векове, Муска — изрекох ясно. — Никой няма право… да тълкува… Божиите закони според собствените си нужди. Нито законите на обществото — добавих отчетливо, без да свалям поглед от очите му. Роговиците бяха жълти като зъбите му. — Разбрахме ли се?

— Да, mon pere — отвърна обиден.

— Защото ако нещо стане, Муска, независимо какво: счупен прозорец, огън… каквото и да е… — по-висок съм от него с цяла глава. При това съм по-млад и по-здрав. Отвръща инстинктивно на физическата заплаха. Подбутвам го леко и прилепя гръб към стената. Едва сдържам гнева си. Фактът, че се е осмелил… че изобщо е могъл да си помисли… да заеме ролята ми, pere. Че е бил той, жалкият, самозаблуждаващ се пияница. Че ме е забъркал в цялата тази работа. Че сега съм длъжен да защитавам жената, която ми е враг. Едва се сдържам. — Дръж си ръцете далеч от този магазин, Муска. Ако трябва да се свърши нещо, аз ще се погрижа. Ясно ли е?

Вече е поомекнал, пристъпът е отминал.

— Да, mon pere.

— Остави всичко на мен.

 

 

Има още три седмици до големия й фестивал. Само толкова. Три седмици, за да намеря начин да прекърша влиянието й върху хората. Проповядвах срещу нея в църквата без никакъв ефект, само станах за смях. Беше ми казано, че шоколадът не е морална тема. Дори семейство Клермон възприема упоритостта ми като не съвсем нормална, Каролин се подсмихва с фалшива загриженост и отбелязва, че изглеждам превъзбуден, Жорж се хили доволно. Самата Виан Роше сякаш нищо не забелязва. Вместо да се мъчи да се слее с останалите, тя парадира с другостта си, маха ми нагло с ръка от другия край на площада, като по този начин насърчава маймунджилъците на хора като Арманд, непрестанно е заобиколена от деца и подстрекава нарастващата им лудост. Тази жена изпъква дори в тълпата. Ако потокът се движи надолу, тя ще тръгне нагоре. Косата й, дрехите, вечно подгонени от вятъра, в неизменните ярки цветове, оранжеви и жълти, на точки или на цветя. В природата папагалът, попаднал сред врабчета, скоро бива отлъчен заради яркото си оперение. А тук я приемат с отворени обятия, дори с радост. Това, което другаде би накарало хората да повдигнат вежди, тук се толерира, защото Виан е една-единствена. Дори Клермон не остава сляп за чара й, а неодобрението на жена му не е ни най-малко въпрос на морал, а е изцяло плод на завист, което не прави чест на Каро. Виан Роше поне не е лицемер и не използва Божието слово, за да се издигне в очите на хората. Но не бива да се забравя, че отношенията с нея предполагат някаква близост и разбирателство, недопустими за човек в моето положение. Така че е опасно дори да си помисля за това. Аз нямам право да проявявам симпатии. Яростта и кишите чувства са еднакво пагубни. Трябва да бъда безпристрастен, за доброто на общността и на Църквата. Към тях аз трябва да проявявам безрезервна преданост.