Джоан Харис
Шоколад (24)

24
Неделя, 9 март

Тази сутрин Арманд дойде по-раничко на приказки и шоколад. Беше с нова светла сламена шапка с червена панделка и изглеждаше доста по-свежа и жизнена от предишния ден. Бастунът с червената фльонга, който носи напоследък, си е жива преструвка, нещо като символ на нейното упорство. Поръча си chocolat viennois^[1] и парче от многопластовата ми торта с различни блатове и се настани на един висок стол. Жозефин, която ще ми помага в магазина, докато реши какво ще предприеме по-нататък, й хвърляше от кухнята притеснени погледи.

— Чух, че снощи тук е имало тупурдия — изтърси без заобикалки Арманд. Мекотата в очите й противоречеше на острия й тон. — Говори се, че оня дървеняк Муска вдигал циркове под прозореца ти.

Предадох й случилото се в колкото се може по-сдържани краски. Арманд ме слушаше внимателно.

— Само едно не мога да разбера, защо тая жена не го заряза още преди години. Баща му беше същият скапаняк. И на двамата са им развързани устите. За ръцете да не говорим — кимна жизнерадостно на Жозефин, която стоеше на прага с кана горещо мляко в ръка. — Винаги съм знаела, че един ден ще го направиш, момичето ми. Не ги оставяй да те разубедят.

Жозефин й се усмихна.

— Не се тревожи. Няма.

 

 

Откакто сме в Ланскене, никога не сме имали повече клиенти в неделя. Редовните ни посетители като Гийом, Нарсис, Арно и още неколцина не бяха много разговорливи, поздравяваха приятелски Жозефин и се държаха съвсем нормално.

Гийом цъфна към обяд заедно с Анук. В трескавостта на изминалите няколко дни не бях имала много време да разговарям с него, така че останах поразена от изумителната промяна. От невзрачния, окаян човечец нямаше и следа. Вървеше с бодра крачка, около врата му червенееше ярък шал, който му придаваше направо ослепителен вид. С крайчеца на окото си мярнах неясно кълбо в краката му. Чехълчо. Анук изтича покрай него, небрежно стиснала чантата си в ръка, и се гмурна под щанда да ме целуне.

— Маман! — прошепна в ухото ми. — Гийом си намери куче!

Той застана край вратата с пламнало лице. В краката му се мотаеше помиярче в кафяво и бяло.

— Шшт, Анук, кучето не е мое — лицето му изразяваше радост и притеснение. — Мотаеше се край „Les Marauds“. Предполагам някой е искал да се отърве от него.

Анук се зае да го храни с бучки захар.

— Рижия го намери — изчурулика тя, — чул го да скимти до реката. Така ми каза.

— Какво? Видяла си Рижия?

Анук кимна небрежно и погъделичка кучето, което се изтърколи доволно по гръб и излая весело.

— Толкова е сладичко. Ще го задържиш ли?

Гийом се усмихна с едва доловима тъга.

— Не мисля, слънчице. Нали разбираш, след Чарли…

— Но той се е загубил, няма къде другаде…

— Убеден съм, че има достатъчно добри хора, които с радост ще осигурят на такова мило създание прекрасен дом. — Гийом се наведе и нежно подръпна кученцето по ушите. — Добричкият малък приятел, толкова е жизнен.

— Как ще го кръстиш? — настоятелно.

Гийом поклати глава.

— Не мисля, че ще го задържа достатъчно дълго, за да има смисъл да го кръщавам, хубавице.

Анук ме изгледа с един от онези нейни смехотворни погледи и аз автоматично я предупредих с глава.

— Рекох си, че може би ще е добре да сложим една бележка на витрината — рече Гийом и се настани на бара. — Ей така, да видим дали някой ще си го потърси.

Сипах чаша мока и му я сервирах с няколко флорентинчета.

— Разбира се.

В следващия миг кученцето вече се бе настанило в скута му и похапваше от сладките. Анук ме погледна и ми смигна.

Нарсис ми донесе кошница цикории от оранжерията, но като видя Жозефин, извади от джоба на палтото си букет червени анемонии, които й поднесе, измърморвайки, че щели да поосвежат атмосферата.

Тя се изчерви, но явно жестът му я трогна и се опита да му благодари. Нарсис се измъкна смутен, като свъсено повтаряше, че няма за какво.

След добронамерените дойдоха любопитните. По време на службата бе плъзнал слух, че Жозефин Муска се е изнесла в „La Praline“ и през цялата сутрин потокът от посетители не намаля. Жолин Дру и Каро Клермон се появиха в еднакви пролетни манта и копринени шалове, за да ме поканят на благотворителен чай на Връбница.

Като ги видя, Арманд се изкиска доволно.

— Леле-мале, неделното модно ревю!

Каро я изгледа с раздразнение.

— Наистина не би трябвало да си тук, маман — каза укорително. — Знаеш какво каза докторът, нали?

— О, да, разбира се! Ама на, явно не умирам достатъчно бързо, а? Затова ли ми изпрати твоя доктор Смърт да ми развали сутринта?

Напудрените бузи на Каро порозовяха.

— Наистина, маман, не бива да говориш такива…

— Ще си затварям устата, ако ти си гледаш работата! — отвърна й Арманд и Каро за малко да изкърти дюшемето с токчетата си в устрема си към вратата.

После се отби Денис Арно да пита дали нямаме нужда от допълнително хляб.

— Ако такова… — започна тя с искрящи от любопитство очи, — така де, понеже имаш гости, нали разбираш.

Уверих я, че ако ни трябва хляб, знаем откъде да си купим.

Последваха Шарлот Едуар, Лиди Перен, Жорж Дюмулен… Кой търсеше подарък за подранил рожден ден, кой се интересуваше от подробности около фестивала (о, колко оригинална идея, мадам), кой си изпуснал портмонето пред църквата, та дошъл да попита дали случайно не съм го намерила. Оставих Жозефин зад бара, спретната в чиста жълта престилка, за да не си накапе дрехите с шоколад, и трябва да отбележа, че се справи удивително добре. Беше положила доста усилия да се държи подобаващо. Червеният пуловер и черната пола са чисти и делови, тъмната коса надлежно привързана с панделка. Усмивката й е професионална, главата вдигната високо и макар очите й от време на време да отскачаха тревожно към отворената врата, човек трудно би се досетил, че тази жена има някакви страхове за себе си или за репутацията си.

— Безсрамница, ето каква е — изсъска Жолин Дру към Каролин Клермон, докато се изнасяха скоростно от магазина. — Нагла и безочлива. Само като си помисля какво трябваше да изстрада бедният човечец с…

Жозефин беше с гръб, но видях как се изпъва. Понеже точно в този момент почти всички разговори в магазина бяха стихнали, думите на Жолин се чуха съвсем ясно и макар Гийом да се закашля насила, за да ги заглуши, разбрах, че Жозефин е чула всичко.

Миг неловка тишина.

После заговори Арманд.

— Е, моето момиче, щом си успяла да изкараш извън нерви тия двете, значи си се справила чудесно. Добре дошла в отбора на лошите!

Жозефин я стрелна с подозрителен поглед, после, явно решила, че шегата на Арманд не е насочена срещу нея, се засмя. Звукът плисна свободно, необезпокояван от нищо. Изненадана от себе си, Жозефин побърза да вдигне ръка към устата си, сякаш да провери дали наистина излиза от нейната уста. Това я разсмя още повече, а другите в магазина се присъединиха към нея. Смехът все още не бе утихнал, когато камбанката на вратата иззвъня и на прага застана Франсис Рейно.

— Мосю кюре — видях как лицето й се промени още преди да разбера, че той е влязъл, погледът й стана глуповат и враждебен, ръцете й възвърнаха обичайната си поза, забити в стомаха й.

Рейно кимна мрачно.

— Мадам Муска — нарочно наблегна на първата дума. — Съжалявам, че не ви видях в църквата тази сутрин.

Жозефин избоботи нещо неясно. Рейно направи крачка напред, при което тя се извърна настрани, сякаш готова да хукне към кухнята, после явно размисли и застана лице в лице с него.

— Спокойно, момичето ми — притече й се на помощ Арманд. — Не му позволявай да те залива с брътвежите си — погледна Рейно и вдигна към него парчето сладкиш. — Остави момичето на мира, Франсис. Ако изобщо трябва да се занимаваш с нея, би следвало да й дадеш благословията си.

Рейно не й обърна внимание.

— Чуй ме, ma fille^[2] — рече с участие. — Нека поговорим — очите му се плъзнаха неодобрително към увесената на вратата червена кесийка за късмет. — Но не тук.

Жозефин поклати глава.

— Съжалявам. Имам работа. И не искам да ви слушам, каквото и да имате да ми казвате.

Рейно присви устни.

— Никога не си се нуждаела повече от църквата, отколкото в този момент — бърз, хладен поглед към мен. — Поддала си се на слабостта. Позволила си да те отклонят от пътя. Светостта на брачната клетва…

Арманд го прекъсна за втори път, вече с нотки на раздразнение.

— Светостта на брачната клетва ли? Това пък откъде го изкопа? Мислех, че си единственият в света, който…

— Моля ви, мадам Воазен — в монотонния му глас най-сетне прозвучаха човешки нотки. От очите му струеше студенина. — Ще ви бъда безкрайно благодарен, ако не…

— Защо не приказваш като нормален човек — скастри го Арманд. — Онази твоя майка никога не те е учила да говориш като че имаш горещ картоф в устата, нали? — изкикоти се. — Май-май се правим на по-учени от другите, а? Забравили сме откъде идваме в онова лъскаво училище?

Рейно настръхна. Усетих напрежението му. През последните няколко седмици определено е отслабнал, кожата се е изпънала като дайре върху хлътналите му слепоочия, движенията на челюстта му се виждат ясно под мършавата плът. С тънката ивица коса през челото изглежда някак недодялан. Останалото е отривисти движения и експедитивност.

— Жозефин — гласът му прозвуча нежно, настойчиво, сякаш двамата бяха останали сами в стаята, ние другите не съществувахме. — Знам, че искаш да ти помогна. Говорих с Пол-Мари. Каза ми, че напоследък си била под голямо напрежение. Разбрах, че…

Жозефин поклати глава.

— Mon pere — лицето й бе абсолютно спокойно. — Знам, че сте дошъл с добри намерения. Но няма да променя решението си.

— Но светостта на брачната… — изглеждаше развълнуван, облегна се на бара с разкривено и притеснено лице. Ръцете му потърсиха опора в гладкия плот. Пак погледна скришом към кесийката на вратата. — Знам колко си объркана. Изпаднала си под чуждо влияние — многозначително: — Ако можехме да поговорим на четири очи…

— Не — звучеше категорично. — Оставам при Виан.

— Докога? — опита се да изрази недоверие, макар по-скоро да бе слисан. — Мадам Роше може да ти е приятелка, Жозефин, но тя е преди всичко делова жена, върти собствен бизнес, а има и дете, за което трябва да се грижи. Колко време ще може да търпи чуждо присъствие в къщата си? — доста успешен удар. Видях как Жозефин се разколебава, несигурността отново проблесна в погледа й. Виждала съм този блясък твърде често в очите на майка ми, за да мога да го сбъркам. Означава недоверие, страх.

Нуждаем се единствено от себе си. Ожесточен шепот в незапомнена, гореща и мрачна хотелска стая. За какво, по дяволите, ни е друг човек? Смели думи, а дори да е имало сълзи, мракът е свършил своето. Но аз я усещах как трепери, почти неуловимо, докато ме прегръща под завивките като жена, която се опитва отчаяно да се пребори с родилните мъки. Сигурно за това все ги изоставяше, всичките онези мили чичковци, благите женици, дето все й предлагаха приятелството, любовта, разбирането си. Ние бяхме заразни, разтърсвани от недоверие, гордостта, която ни съпътстваше, бе последният пристан на неприетите.

— Предложих на Жозефин работа в магазина — постарах се гласът ми да звучи любезно и категорично. — Ако искам да реализирам идеята за Великденски фестивал на шоколада, ще ми е необходима доста помощ.

Най-сетне захвърли маската и погледът му засвятка, изпълнен с омраза.

— Ще я въведа в основните правила на занаята. Ще може да ме замества в магазина, докато аз приготвям нещата в кухнята.

Жозефин ме изгледа с неясна почуда. Смигнах й.

— Ще ми направи голяма услуга и съм сигурна, че парите, които ще спечели, ще й бъдат от помощ. Колкото до оставането… — обърнах се направо към нея, гледайки я право в очите: — Жозефин, добре си дошла в нашия дом, колкото дълго пожелаеш. За нас е удоволствие да си сред нас.

Арманд се изкикоти.

— Е, както виждате, mon pere, няма нужда да си губите повече времето — изчурулика тя с меден гласец. — Нещата явно се подреждат чудесно и без вашата безценна намеса — сръбна от шоколада си преднамерено невъзпитано. — Сигурна съм, че чаша от това тук ще ви се отрази невероятно добре. Виждаш ми се позаслабнал, Франсис. Пак ли посръбваш от общото винце, а?

Усмивката му дойде като стиснат юмрук.

— Много смешно, мадам. Чудесно е да видя, че не сте си изгубила чувството за хумор.

След това се завъртя на пети, кимна и като отрони едно „Monsieurs-Dammes“ към присъстващите, напусна магазина като любезен нацист от второразреден филм за войната.