Джоан Харис
Шоколад (23)

23
Събота, 8 март

Тази сутрин пак се отбих при Арманд. Седеше на любимия си стол в схлупената дневна с една от котките си в скута. От пожара насам изглежда болнава и сърдита, кръглото й като ябълка лице бавно се свива в себе си, устата и очите се вгъват в бръчки. Беше по домашен халат над смъкнати черни чорапи, сребристата й коса не бе сплетена на обичайната плитка и висеше чорлава.

— Заминаха си, както си забелязала — изрече монотонно и безразлично. — Не остана нито една лодка.

— Знам.

Докато слизах към „Les Marauds“, установих, че отсъствието им е удар, все едно да се изправиш пред грозния кръг пожълтяла трева, обозначаващ мястото, където доскоро се е издигал циркът. Останала е само неподвижната коруба на лодката на Рижия, безжизненият й труп се чернее под тинестата водна повърхност.

— Бланш и Зезет се преместиха малко по-надолу по реката. Казаха, че ще се появят по някое време днес, за да видят какво става.

Най-сетне се зае с плитката си. Пръстите й се движеха сковано и непохватно като клечки.

— Ами Рижия? Как е той?

— Ядосан.

Не бих и помислила друго. Ясно му е, че пожарът не е нещастен случай, но знае още и че няма доказателства, а и да имаше, все тая. Бланш и Зезет му предложиха подслон в мъничката си лодка, но той отказа. Не бил довършил покрива на Арманд — измърмори вяло. Възнамерявал най-напред да се погрижи за това. Самата аз не съм го виждала от нощта на пожара. Веднъж го мярнах на брега да гори боклуците, оставени след събирането на лагера. Стори ми се мрачен и недружелюбен, със зачервени от дима очи, изобщо не отвърна на поздрава ми. Пожарът подпали част от косата му и сега е офъкал каквото е останало от нея, та главата му прилича на току-що запалена клечка кибрит.

— Какво смята да прави?

Арманд сви рамене.

— Не знам точно. Засега се е подслонил в една от изоставените къщи край пътя. Снощи му оставих малко храна на стълбите, сутринта я нямаше. Предложих му пари, ама не дава и дума да се изрече — подръпна нервно готовата си плитка. — Зелена тиква. Че за какво са ми на мене пари… на тая възраст? По-добре да ги дам на него, отколкото да влязат в семейство Клермон. Доколкото ги познавам, к’вото и да им дам, ще потъне в кутията за помощи на Рейно.

Изсумтя с раздразнение.

— Истински магарета, ето това са. Бог да ни пази от червенокоси. Изобщо не им увира главата — тръсна сърдито глава. — Вчера като се разфуча, и от тогава не съм го виждала.

Не можах да потисна усмивката си.

— Двамата сте си лика-прилика. Кой от кой по инат.

Арманд ме погледна възмутено.

— Кой, аз? Нима ме сравняваш с тоя… необуздан морков…

Реших, че е време да спрем и се засмях.

— Ще отида да го потърся.

 

 

Не го намерих, макар да обикалях повече от час по брега. Не ми помогнаха дори изпитаните хватки на майка. Все пак открих къде спи. В една къща недалеч от Арманд, може би най-приличната сред руините наоколо. Стените хлъзгаха от влага, но горният етаж ми се видя в задоволително състояние, дори някои от прозорците си бяха със стъклата. Забелязах, че вратата е била отворена с натиск и че наскоро в камината е пален огън. Имаше и още няколко следи от присъствие — спасеният от огъня опушен брезент, наръч дърва, останки от мебели, които явно не са му се сторили достатъчно ценни, за да не може да ги остави в къщата. Извиках го по име, но не получих отговор.

Към осем и половина реших, че е време да отварям и зарязах търсенето. Когато реши, ще се появи. Гийом чакаше пред вратата, макар че бе отключено.

— Трябваше да ме почакаш вътре — казах вместо поздрав.

— О, не — лицето му бе мрачно-комично. — Не бих си позволил подобни волности.

— Живей на ръба — посъветвах го през смях. — Заповядай да опиташ новата ми партида religieuses^[1].

Още не се е съвзел след смъртта на Чарли, изглежда по-сбръчкан от всякога, мъката е покосила и съсухрила иначе младеещото му старческо лице. Но е запазил чувството си за хумор и макар понякога шегите му да са някак тъжни, това го спасява от самосъжалението. Тази сутрин бе изцяло под впечатлението на снощните събития.

— Отец Рейно не каза нито дума на литургията — наля си шоколад от сребърната кана. — Нито вчера, нито днес. Ни думичка.

Като се има предвид интересът на Рейно към пътуващата общност, това мълчание наистина бе необичайно.

— Да не би да знае нещо, което не може да каже — предположи Гийом. — Нали разбирате, тайната на изповедта.

Каза ми, че видял Рижия да говори с Нарсис пред оранжериите. Може пък да се хване на работа. Дано.

— Нарсис често има нужда от работници на парче. Нали е вдовец, при това бездетен. Няма си помощници, освен един племенник в Марсилия. Така че му е все тая кой ще наеме за усилния сезон през лятото. Стига човекът да е сериозен, му е все тая дали ходи на църква — лицето му грейна в оная особена усмивка, съпътстваща всяка по-дръзка за схващанията му фраза. — Понякога се питам дали Нарсис не е по-добър християнин, в най-чистия смисъл на думата, от мен или Жорж Клермон например… пък дори от отец Рейно — отпива от шоколада си. — Искам да кажа, той поне помага. Дава работа на хора в нужда. Няма нищо против циганите да си опънат палатките на негова земя. Всеки знае, че спи с икономката си от години, че не стъпва в църква, освен по работа. Обаче помага.

Махнах похлупака на купата с religieuses и го почерпих.

— Според мен няма добри или лоши християни. Има само добри или лоши хора.

Кимна и си взе с два пръста мъничка кръгла сладка.

— Сигурно.

Продължително мълчание. Сипах си чаша шоколад, подправен с ликьор noisette^[2] и настъргани лешници. Ароматът му е топъл и опияняващ, ухае на прясно нарязани дърва, оставени на слънце в гаснещата есен. Гийом си изяде сладката със сдържано задоволство, като накрая обра трохите с навлажнен пръст.

— И какво излиза, че всичко, в което съм вярвал през живота си, като се започне от греха и изкуплението, та до тленността на тялото… Искате да ми кажете, че всичките тези неща не струват пукната пара, така ли?

Усмихнах се на сериозността в тона му.

— Искам да ти кажа, че явно си разговарял с Арманд. Освен това мога да допълня, че всеки от двама ви има право да вярва в каквото иска. Щом ви харесва.

— О! — наблюдаваше ме дистанцирано и изумено, сякаш очакваше всеки миг да ми поникнат бивни. — А мога ли да попитам, ако не е много нахално, вие в какво вярвате?

Пътешествия с летящи килимчета, руни, Али Баба и виденията на Светата Майка, астрални пътувания и бъдещето в утайка от вино…

Флорида? Дисниленд? „Евърглейдс“? Какво ще кажеш, cherie? Как ти се струва, а?

Буда. Пътуването на Фродо в Мордор. Преосъществяването на религиозното тайнство. Дороти и Тото. Мартенският заек. Извънземни. Нещото в килера. Възкресението и Животът, разкрити от една карта… В един или друг момент от живота си съм вярвала във всяко от тези неща. Или поне съм се преструвала. Или съм се преструвала, че не им вярвам.

Както искаш, майко. Щом това ще те зарадва.

А сега? В какво вярвам сега?

— Вярвам, че единственото важно нещо на света е да си щастлив.

Щастие. Просто като чаша шоколад или сложно като сърцето. Тръпчиво. Сладко. Живо.

 

 

Следобед дойде Жозефин. Анук се върна от училище, но почти веднага изхвърча към „Les Marauds“, увита плътно в червения си шушляк и след категорични инструкции да се прибере моментално, ако завали. Въздухът ухае на прясно отсечено дърво, ароматът се снишава над улиците и игриво погалва кьошетата. Жозефин се появи в закопчано до горе палто, с червена барета и нов червен шал, подгонен от вятъра. Влезе с решителна крачка и за миг видях в нея удивително красива жена с румени бузи и насълзени от студа очи. Илюзията бързо отлетя и тя отново стана себе си, с безмилостно впити в джобовете юмруци и сведена глава, сякаш готова да се нахвърли срещу незнаен нападател. Свали си баретата и от долу изпадна топка рошава коса, челото й лумна в ален белег. Изглеждаше едновременно еуфорична и ужасена.

— Направих го — обяви дръзко, — направих го, Виан.

За една непоносима секунда бях сигурна, че ще последва самопризнание за убийството на съпруга й. Изглеждаше точно така, в погледа й блестеше нещо диво и отчаяно, лицето й бе разкривено, сякаш бе вкусила възкисел плод. Страхът струеше от нея на горещи и студени тласъци.

— Напуснах Пол. Най-сетне се реших.

Очите й режеха като нож. За пръв път, откакто я познавах, бе такава, каквато вероятно е била преди тези десет години съвместен живот с Пол, през които той я беше превърнал в днешното плахо и невзрачно създание. Бе почти обезумяла от страх, но под лудостта долових една решителност и уравновесеност, от която тръпки ме побиха.

— Той знае ли? — попитах, докато поемах палтото й. Джобовете бяха тежки, но ми се стори, че този път не са натъпкани с бижута.

Жозефин поклати глава.

— Мисли, че съм на пазар — каза, останала без дъх. — Свършихме полуготовите пици. Изпрати ме да заредя — усмихна се почти по детински закачливо. — Взех част от оборота. Държи го в метална кутия под бара. Деветстотин франка — под палтото беше с червен пуловер и черна плисирана пола. За пръв път я виждах да носи нещо различно от дънки. Погледна часовника си.

— Едно еспресо, моля, и голям пакет бадеми — сложи парите на масата. — Имам достатъчно време до тръгването на автобуса.

— Автобус ли? — изявлението й ме стресна. — Какъв автобус?

— Първо за Ажен — изгледа ме дръпнато, готова да реагира. — После не знам. Може би Марсилия. Колкото се може по-надалеч от него — в погледа й прочетох подозрение и изненада. — Не ми казвай, че не бива да го правя, Виан. Нали ти беше тази, която ме насърчи. Сама не бих и помислила за такова нещо, но ти ми подхвърли идеята.

— Знам, но…

Думите й прозвучаха като обвинение.

— Ти ми каза, че съм свободна.

Така си беше. Свободна да избяга, свободна да си тръгне, само защото така й е казала някаква непозната, политнала като развързан балон на вятъра. Страхът изведнъж впи ледени пръсти в сърцето ми. Нима това е цената на моето оставане? Да изпратя Жозефин на ветровете вместо мен? И какъв избор й бях дала?

— Ти имаше дом, Жозефин.

Думите с мъка се отрониха от устата ми, в очертанията на нейното лице се настани лицето на майка ми. Да зареже сигурността си, за да натрупа опит, да хвърли поглед към океана… а после? Вятърът винаги ни връща на едно и също място. Нюйоркско такси. Мрачна уличка. Кучешки студ.

— Не можеш просто така да зарежеш всичко. Повярвай ми.

— И в Ланскене не мога да остана повече — прекъсна ме тя и разбрах, че всеки момент ще избухне в плач. — Не и с него. Вече не.

— Някога и ние с Анук живеехме така. В движение. В непрестанно бягство от нещо.

Тя си има своя Черен призрак. Виждам отражението му в очите й. Той говори със смазващия глас на нетърпящ отговори авторитет, придържа се към привидно непоклатима логика и така те държи в подчинение, вледенява движенията ти, всява страх в душата ти. И ти се приисква да се освободиш от този страх, да избягаш, гонен от надежда и отчаяние, да тичаш… и най-накрая да установиш, че през цялото време си го носил в себе си като недъгаво дете. Майка постепенно се научи да го разпознава. Виждаше го зад всеки ъгъл, по ръба на всяка чаша. Усмихнатото му лице грееше от билбордове, надничаше иззад волана на бърза кола. Приближаваше се с всеки удар на сърцето.

— Започнеш ли веднъж да бягаш, няма спиране — не успях да сдържа яростта си. — Остани при мен. Ще се борим заедно.

Жозефин ме погледна.

— С теб ли? — Учудването й прозвуча почти комично.

— Защо не? Мога да ти предложа стая, походно легло…

Вече клатеше глава и едва се въздържах да не се нахвърля отгоре й, да я принудя да остане. Знаех, че мога да го направя.

— Поне за известно време, докато се устроиш по-добре, докато си намериш работа…

Смехът й бе почти истеричен.

— Работа ли? Че какво мога да върша аз? Освен да чистя… да готвя… да изхвърлям пепелници… да наливам бири, да обръщам градината… и да чукам съпруга си всеки пе-петък вечер — започваше да губи контрол, заби юмруци в корема си.

Понечих да я хвана за ръката.

— Говоря сериозно, Жозефин. Ще си намериш нещо. Не е нужно да…

— Само да можеше да го видиш в определени моменти — пристъпът не бе отминал съвсем, думите й прелитаха като злъчни куршуми, самоомразата в гласа й трептеше с металически звън. — Гадната свиня. Тлъстият космат шопар — в следващия миг вече ревеше, звукът не бе много по-различен от пронизителния й смях. Затворила очи, притискаше с длани бузите си, сякаш уплашена да не се взриви внезапно. Изчаках. — А когато свърши, се обръща на другата страна и захърква. На сутринта се мъча — лицето й е разкривено, устата й с усилие оформя думите, — какво ли не правя… да прогоня… миризмата му от чаршафите и си мисля: какво стана с мен? Какво стана с Жозефин Боне, отличничката на училището, която мечтаеше да стане танцьорка… — извърна се рязко към мен, в гласа й бушуваха силни чувства, но се овладя. — Звучи глупаво, но преди си мислех, че сигурно има някаква грешка, че един ден ще дойде някой и ще ми каже, че това всъщност не се случва наистина, че е сънят на друга жена и че нищо от него не би могло да се случи на мен…

Хванах я за ръката. Беше студена и трепереше. Един от ноктите й бе счупен чак до живеца и в шепата й бе покапала кръв.

— Смешното е, че се опитвам да си спомня какво ли е било усещането да го обичам. Няма такъв спомен. Празно. Абсолютно нищо. Не съм забравила другите неща. Пазя абсолютно ясен спомен за първия път, когато ме удари. Човек би казал, че дори с Пол-Мари има какво да си спомням. Че има нещо, което оправдава цялата работа. Всичкото изгубено време.

Спря рязко и си погледна часовника.

— Много говорих — рече стреснато. — Ако искам да хвана автобуса, няма да имам време за шоколада.

Погледнах я.

— Избери шоколада вместо автобуса. Заведението черпи. Щеше да ти дойде по-добре чаша шампанско.

— Трябва да вървя — прекъсна ме нервно. Юмруците й започнаха да се врязват ритмично в корема. Главата й клюмна като на впрегатно животно.

— Не. Трябва да останеш. Да го посрещнеш лице в лице. Иначе никога няма да се пребориш с него.

За миг ме погледна в опит да ми възрази.

— Не мога — в думите й потрепваха отчаяни нотки. — Няма да се справя. Ще започне да говори разни неща, ще изопачи всичко…

— Тук имаш приятели — подхванах нежно. — Освен това си силна, макар още да не го осъзнаваш.

Тогава Жозефин бавно се отпусна на един от червените столове, опря чело на бара и заплака.

Оставих я. Не й казах, че всичко ще бъде наред. Не направих опит да я успокоявам. Понякога е по-добре да се оставиш на течението, да освободиш мъката. Използвах времето да отида до кухнята и много бавно да приготвя еспресото й. Докато го налея, докато капна малко коняк и поръся пяната с шоколадови стърготини, докато поставя чашите върху жълт поднос и пусна във всяка чинийка по две увити бучки захар, тя се бе успокоила.

— Защо промени решението си? — попитах, когато бяхме преполовили чашите. — При последния ни разговор беше абсолютно убедена, че никога няма да напуснеш Пол.

Сви рамене, като усърдно избягваше погледа ми.

— Да не би пак да те е удрял?

Този път не можа да скрие изненадата си. Ръката й отскочи към челото, където раната й изглеждаше озверяла, пламнала.

— Не.

— Тогава?

Очите й пак избягаха от моите. Пръстите й докоснаха чашата, сякаш да се уверят, че наистина е там.

— Нищо. Не знам. Няма нищо.

Лъже, при това непохватно. Само преди миг мислите й бяха абсолютно открити и сега несъзнателно посягам към тях. Трябва да разбера дали аз съм я накарала да го направи, дали съм упражнила насилие върху нея въпреки добрите си намерения. Сега мислите й са безформени, мъгляви. Виждам само мрак.

Би било безсмислено да я насилвам. У нея има една жилка опърничавост, която не обича да бъде притискана. Когато му дойде времето, ще ми каже. Ако иска.

 

 

Муска дойде да я търси едва вечерта. Вече й бяхме оправили леглото в стаята на Анук. Известно време малката пътешественичка ще спи на походното легло до мен. Прие идването на Жозефин за нещо естествено, както толкова много други неща. За миг ми домъчня за нея, за първата й самостоятелна стая. Обещавам си да не е за дълго.

— Слушай какво ми хрумна. Може би ще успеем да превърнем тавана в стаичка точно като за теб. Ще си имаш стълба, по която да се качваш, капандура, мънички кръгли прозорчета, изрязани в покрива. Какво ще кажеш?

Опасна, отвличаща вниманието идея, която предполага, че ще поостанем.

— Ще се виждат ли звездите? — оживено попита Анук.

— Разбира се.

— Чудесно! — възкликна и изтича нагоре по стълбите да сподели новината с Чехълчо.

Седнахме да вечеряме в малката кухничка. Масата е от времето, когато тук е било фурна, масивна, борова, накълцана от безброй ножове; цепките, циментирани с отдавнашно брашно, се разклоняват като вени и плотът прилича на мраморен. Чиниите са различни: зелена, бяла, а на Анук — на цветчета. Има една висока и една ниска чаша, а върху третата още стои етикетът „Moutarde Amora“^[3]. И все пак за първи път притежаваме подобни вещи. Досега винаги сме използвали хотелското оборудване, състоящо се от пластмасови ножове и вилици. Дори в Ница, където живяхме повече от година, всички мебели и вещи бяха под наем, вървяха с магазина. Чувството да си собственик все още е екзотично за нас, нещо скъпоценно, главозамайващо. Завиждам на масата за раните й, за белезите, оставени от горещи форми за хляб. Завиждам на улегналото й чувство за време и ми се ще да можех да кажа: ето това тук го направих преди пет години. Оставих този белег, онова кръгче от мокра кафена чаша, прогореното петно от цигара, стълбичката резки в грубата повърхност на дървото. Ето тук, в тайното ъгълче зад крака на масата, Анук сама изряза инициалите си, когато бе на шест. А другото, ей там, го издълбах с нож преди седем лета. Спомняш ли си? Спомняш ли си лятото, когато реката пресъхна? Нали не си забравила?

Завиждам на масата за уравновесеното й чувство за принадлежност. Тук е от дълго време. Това е нейното място.

 

 

Жозефин ми помогна да приготвим вечерята, състояща се от доматена салата със зелен фасул, червени и черни маслини от пазара в четвъртък, орехов хляб, пресен босилек от Нарсис, козе сирене и червено вино от Бордо. По време на вечерята разговаряхме, но не за Пол-Мари Муска. Разказах й за нас с Анук, за местата, където сме били, за шоколадовия ни бутик в Ница, за времето, прекарано в Ню Йорк веднага след раждането на Анук, а също и за по-раншни периоди, за Париж, Неапол, за всичките спирки, които двете с майка превръщахме във временни гнезда по време на дългия си полет през света. Тази вечер искам да си спомням само радостните събития, веселата част, хубавите мигове. Във въздуха и без това витаят прекалено много тъжни мисли. Сложих на масата бяла свещ, за да прогони зловредните влияния, и от нея се разнесе носталгична, отпускаща миризма. Заради Жозефин се върнах към спомена за малкия канал на Урк^[4], Пантеона, „Place des Artistes“^[5], прекрасната улица „Unter der Linden“^[6], ферибота в Джърси, виенските сладкиши в нагорещени хартии, които ядяхме на улицата, крайбрежния булевард на Гуан ле Пен^[7], уличните танци в Сан Педро. Забелязах как лицето й постепенно се отпуска. Спомних си как майка продаде едно магаре на някакъв фермер в село близо до Риволи и как бедното същество успя да избяга и да ни намери чак някъде към Милано. След това историята за продавачите на цветя в Лисабон и как напуснахме града в хладилен фургон за цветя, който след четири часа ни стовари полузамразени край горещите пристанища на Порто. Отначало Жозефин само се подсмихваше, после започна да се смее. Имаше периоди, когато двете с майка разполагахме с пари и тогава Европа ни се струваше прекрасно, обещаващо място. Тази нощ си спомних и за тях; учтивият арабин в бяла лимузина, който направи серенада на майка в Сан Ремо, как само се смяхме и колко бе щастлива тя, и колко време живяхме с парите, които той ни даде.

— Видяла си толкова много — каза го със завист и нотки на страхопочитание. — А си толкова млада.

— Та ние сме почти връстнички.

Поклати глава.

— Аз съм на хиляда години — усмивката й ми се стори едновременно мила и тъжна. — Толкова би ми се искало да бъда пътешественик. Да следвам слънцето само с един сак в ръка, да нямам никаква представа къде ще се озова на следващия ден.

— Повярвай ми, уморително е. След известно време всички места започват да си приличат.

Явно не можех съвсем да я убедя.

— Така е, говоря сериозно.

Всъщност не съвсем. Всяко място си има свое излъчване и завръщането в град, където си прекарал известно време, е като среща със стар приятел. Всъщност хората са тези, които започват да си приличат. Все същите лица изпълват градове, отстоящи на хиляди километри разстояние, все същите изражения. Безстрастният, враждебен поглед на чиновника. Любопитството в очите на селянина. Отегчените, равнодушни лица на туристите. Все същите любовници, майки, просяци, инвалиди, продавачи, бегачи, деца, полицаи, таксиджии, сводници. След известно време започва да те гони лека параноя, сякаш всичките тези хора те преследват от град в град, сменят дрехите и лицата си, но си остават все същите, уж си вършат работата, но непрекъснато държат под око нас, натрапниците. Отначало се чувстваш нещо повече от тях. Ние, пътешествениците, сме друга раса. Видели сме толкова повече неща, натрупали сме такъв огромен опит. А те се задоволяват с убийствения ритъм сън-работа-сън, гледат си градинките пред еднаквите градски къщички, сънуват си нищожните сънчета. Отнасяме се към тях с известно презрение. След това постепенно идва завистта. Първия път с почти забавно; внезапна остра болка, която отминава веднага. Жена в парка, наведена над дете в инвалидна количка, лицата и на двете озарени от нещо, което не е слънцето. После идва вторият път, третият; двама младежи на плажа, вплели ръце; групичка работнички в обедна почивка, които се заливат от смях в ръце с кафета и кроасани… малко по-късно болката е почти постоянна. Не, местата не губят своята идентичност, колкото и далеч да пътува човек. Сърцето е онова, което след известно време започва да се разпада. Лицето в хотелското огледало се замъглява сутрин, сякаш изтощено от толкова много небрежни погледи. До десет чаршафите ще бъдат изпрани, мокетът минат с прахосмукачка. Имената ни в хотелските регистри винаги са различни. Не оставяме следи зад себе си. Същински призраци, не хвърляме сянка.

 

 

От мислите ми ме изтръгна настойчиво блъскане по вратата. Жозефин се надигна и в очите й проблесна страх, юмруците й се впиха в ребрата. Всъщност очаквахме го. Вечерята, разговорът ни, преструвахме се по всички възможни начини, че всичко е наред.

— Спокойно, няма да го пусна.

Вече бе почти обезумяла от страх.

— Не искам да говоря с него. Не мога.

— Може да се наложи. Но всичко ще бъде наред. Не може да мине през стените.

Тя се усмихна едва-едва.

— Не искам дори гласа да му чувам. Ти не го познаваш. Ще каже…

Запътих се към неосветената площ на магазина.

— Много добре го познавам. Каквото и да си мислиш, не е единствен. Едно от предимствата на пътуването е, че в един момент си даваш сметка, че където и да отидеш, повечето хора не са много по-различни.

— Просто мразя сцени — пророни тихо Жозефин, докато аз светвах една от лампите в магазина. — Мразя крещенето.

— Скоро всичко ще свърши — успокоих я, щом думкането по вратата се възобнови. — Анук, би ли ни направила малко шоколад.

 

 

Вратата има предпазна верига. Монтирах я веднага след идването ни, понеже съм свикнала с мерките за сигурност в града, макар тук да не бях усещала необходимост от нея до момента. На слабата светлина, идеща от магазина, виждам, че лицето на Муска е разкривено от ярост.

— Тук ли е жена ми? — заваля и вони ужасно.

— Да — няма смисъл да го увъртам. Най-добре веднага да хвърлим картите на масата и да му дадем да разбере къде му е мястото. — Опасявам се, че тя ви напусна, мосю Муска. Предложих й покрив, докато нещата се наредят. Така беше най-добре — опитвам се да говоря с неутрален, учтив глас. Познавам ги тези като него. Срещали сме хиляди от тях двете с майка. Зяпва насреща ми слисано. Веднага след което малкото разум в него надделява, той присвива очи, разперва ръце, за да покаже колко е безобиден, объркан, готов някой да го забавлява. За момент дори съзирам в него известен чар, после пристъпва към прага. Усещам лошия му дъх, в който се смесват бира, дим и гняв.

— Мадам Роше — гласът му е мек, почти умолителен. — Искам да кажеш на моята дебела крава да си обира крушите оттук на минутата, за да не се налага да я измъквам лично. А ако ти решиш да застанеш на пътя ми, кучко долна… — блъсва вратата. — Свали веригата — усмихнат е, подмамващ, яростта подпалва тялото му с някаква особена миризма, като че ли от химическа реакция. — Казах, свали проклетата верига, преди да съм я изритал! — гласът му е станал по женски писклив. Звуците отекват като квичене на разярена свиня.

Много бавно му излагам ситуацията. В отговор получавам ругатни и крясъци. Рита вратата няколко пъти, пантите поддават.

— Ако влезете с взлом в къщата ми, мосю Муска — предупреждавам го с равен глас, — ще ви смятам за опасен нападател. В едно чекмедже в кухнята си държа спрей, който носех винаги със себе си, докато живеех в Париж. Веднъж-дваж има съм го пробвала. Много е ефикасен.

Заплахата го поохлажда. Сигурно си мисли, че само той милее да раздава заплахи.

— Ти не разбираш — проплаква. — Тя ми е жена. Обичам я. Не знам какви ти ги е наговорила за мен, ама…

— Какво ми е говорила за вас, няма никакво значение, мосю Муска. Решението си е нейно. Ако бях на ваше място, щях да спра с тия циркове и щях да се прибера у дома.

— Мамицата ти! — устата му е толкова близо до вратата, че слюнката му се посипва върху лицето ми като ситен дъждец от горещи, гноясали капки. — Ти си виновна, кучко. Ти започна да й пълниш главата с всичките тия еманципации и щуротии — имитира Жозефин и гласът му се издига до необуздан фалцет. — Писна ми от нейните Виан каза това, Виан мисли онова. Пусни ме да поговоря с нея само за минутка и ще видим какво ще каже.

— Не мисля, че е…

— Всичко е наред, Виан — Жозефин се бе промъкнала тихо зад мен, стиснала в дланите си чаша шоколад. — Ще говоря с него, иначе няма да си тръгне.

Поглеждам я. Вече е по-спокойна, очите й са прояснени. Кимам.

— Добре.

Отстъпвам, за да й направя място. Муска си отваря устата да каже нещо, но тя го прекъсва грубо. Гласът й е изненадващо силен и безстрастен.

— Искам да ме чуеш, Пол.

Думите й се врязват в неговите, той замлъква насред изречението.

— Върви си. Нямам какво повече да ти кажа. Разбра ли?

Жозефин трепери, но гласът й е спокоен и равен. Изведнъж изпитвам чувство на гордост за нея, стискам я окуражително за ръката. Муска остава смълчан за миг. След това отново подема с мамещ глас, зад който обаче долавям неугасналата му ярост като пращене на заглушен радиосигнал.

— Жозе — започва благо, — глупаво е. Излез да поговорим както трябва. Ти си моя жена, Жозе. Не мислиш ли, че имаме право на още един шанс?

Тя разтърсва глава.

— Прекалено късно е, Пол — тонът й подсказва, че разговорът приключва. — Съжалявам.

След което затвори вратата много внимателно, пределно категорично и въпреки че той продължи да блъска по нея още няколко минути, сменяйки на равни интервали псувни, увещания и заплахи, та дори и ридания, когато пиянството му го разчувства дотам, че започна да вярва на собствените си измислици, не му отворихме.

Около полунощ го чух да крещи отвън, буца пръст уцели прозореца с тъп звук, по стъклото остана кална следа. Изправих се да видя какво става и мярнах Муска да обикаля площада като някакъв прегърбен, зловещ гоблин, пъхнал ръце дълбоко в джобовете на смъкнатите си панталони, над които лъсна издутият му корем. Изглеждаше пиян.

— Не можеш да останеш вечно там! — зад него светна прозорец. — Все някога ще излезеш! И тогава, ах, вие, кучки! Тогава! — механично разтворих пръсти и с рязко движение на китката отпратих клетвата обратно при него.

Върни се. Зъл дух, връщай се, откъдето си дошъл.

Поредният вкоренен от майка ми рефлекс. Може да звучи изненадващо, но след това наистина се чувствам много по-сигурна. Лежа успокоена и будна, заслушана в дишането на дъщеря си и втренчена в пробягващите по листата лунни отблясъци. Струва ми се, че несъзнателно се помъчих да разчета нещо по дърветата, подирих някакви по-особени фигури, някакъв знак… Нощем, когато Черния призрак дебне навън, а ветропоказателят вие пронизително от върха на църковната кула, е по-лесно да повярваш в тези неща. Но този път не видях и не почувствах нищо, така че най-накрая заспах и сънувах, че Рейно стои край болничното легло на възрастен мъж с кръст в едната ръка и кибрит в другата.