Джоан Харис
Шоколад (21)

21
Сряда, 5 март

Днес Люк дойде пак, за да се види с Арманд. Вече е някак по-уверен, макар че продължава да заеква доста осезаемо, от време на време обаче се поотпуска и подхвърля по някоя тънка шега, на която сам се подсмихва с почуда и изненада, сякаш ролята на комик му е крайно непривична. Арманд беше в прекрасна форма, сменила вечната черна сламена шапка с ефирен копринен шал. Бузите й блестяха като червени ябълки, макар да подозирах, че това, както и необикновената яркост на устните й, се дължи по-скоро на козметични средства, отколкото на бодър дух. За краткото време заедно двамата с внука й бяха установили, че ги свързват много повече неща, отколкото са си представяли някога. Освободени от затормозяващото присъствие на Каро, те се чувстваха удивително комфортно в компанията на другия. Трудно е да си представи човек, че само допреди миналата седмица едва си кимаха за поздрав. Сега помежду им кипи енергия, говорят си с приглушени гласове, излъчват близост. Политика, музика, шах, религия, ръгби, поезия… Сменят непрестанно и със замах тема след тема, като чревоугодници в ресторант, които непременно държат да опитат всичките гозби. Арманд насочва цялата лъчиста мощ на чара си към него — на места е вулгарна, после ерудирана, обаятелна, кокетна, сериозна, мъдра.

Няма никакво съмнение — това се нарича прелъстяване.

Сега тя бе тази, която забеляза колко е часът.

— Става късно, момчето ми — вметна рязко. — Време е да се прибираш.

Люк замлъкна по средата на изречението, изведнъж помръкнал.

— Изобщо… не разбрах кога е станало толкова късно — Фразата увисна във въздуха, явно не искаше да си тръгва. — Сигурно е време — допълни вяло. — Ако закъснея, м-майка много ще се притесни. П-предполагам. Нали я з-знаеш каква е.

Арманд бе взела мъдрото решение да се въздържа доколкото може от неуважителни коментари по отношение на Каро пред момчето. Сега обаче не можа да преглътне злостната си усмивчица.

— На мен ли разправяш. Кажи ми, Люк, никога ли не си изпитвал подтик да й се противопоставиш… поне мъничко? — в погледа й пламтяха игриви пламъчета. — На твоята възраст е задължително да си падаш малко бунтар: да пуснеш дълга коса, да слушаш рок музика, да сваляш гаджета, такива работи. В противен случай ще ти се отели волът, като станеш на осемнайсет.

Люк поклати глава.

— Прекалено е рисковано — отвърна кратко. — Мил ми е ж-животът.

Арманд се засмя доволно.

— Тогава значи другата седмица?

Люк я целуна лекичко по бузата.

— По същото време?

— Ще гледам да успея — тя му се усмихна. — Утре организирам парти в къщи — изтърси изведнъж. — За благодарност към всички, дето ми ремонтираха покрива. Заповядай, ако имаш възможност.

Люк явно се колебаеше.

— Разбира се, ако има проблем с Каро… — изречението остана да потрепва незавършено с иронични нотки, Арманд впи в Люк лъчистия си, предизвикателен поглед.

— Все ще си намеря някакво извинение — той се гмурна под изумения й поглед. — С-сигурно ще е голяма забава.

— Разбира се — бързо вметна Арманд. — Всички ще дойдат. Така де, без Рейно и библейската му кохорта — подсмихна се дяволито. — Което така или иначе си е голямо признание.

Лицето му грейна във внезапна веселост, примесена с чувство за вина.

— Б-библейската кохорта. Memee, така готино го каза!

— Че аз винаги съм готина — отвърна Арманд с гордо вдигната глава.

— Ще глед-дам да из-змисля нещо.

 

 

Арманд тъкмо допиваше питието си, а аз се канех да затварям, когато дойде Гийом. Тази седмица почти не го бях виждала, изглеждаше някак смачкан, безцветен, очите му надзъртаха тъжно изпод ръба на филцовата шапка. Винаги изискан, той ни поздрави с обичайната си мрачна любезност, но забелязах, че е притеснен. Дрехите му висяха като на закачалка от свлечените рамене, сякаш под тях нямаше нищо. Върху невзрачното му лице се мъдреха две ококорени очи, изпълнени с мъка, като на францискански монах. Чарли не беше с него, само каишката му проблесна, увита около китката на Гийом. Анук го изгледа с любопитство откъм кухнята.

— Знам, че затваряте — гласът му бе отчетлив, тонът добре премерен, като на смела войнишка съпруга от любимите му английски филми. — Няма да ви задържам — налях му половин чаша от най-черното си еспресо, в чинийката сложих и няколко от любимите му флорентинчета. Анук кацна на един висок стол и впери в сладките му завистлив поглед.

— За никъде не бързам — отвърнах.

— Нито пък аз — обяви Арманд както обикновено, без да го усуква, — но ако имаш да й казваш нещо насаме, мога да си вървя.

Гийом поклати глава.

— Не, разбира се, че не — разтегли устни в нещо като усмивка, за да звучат думите му по-убедително. — Не е нищо особено.

Изчаках да продължи, макар вече да се досещах защо е тук. Взе си сладка и механично отхапа, подлагайки шепа под устата си, за да не троши.

— Току-що погребах стария Чарли — отрони едва чуто. — Под един розов храст в градинката пред къщи. Би му харесало.

Кимнах.

— Сигурна съм.

Вече подушвах тъгата му, тръпчивия вкус на земя и плесен. Пръстите му стискаха сладката, под ноктите му имаше пръст.

Анук го гледаше сериозна.

— Бедничкият Чарли — отрони. Гийом като че ли изобщо не я чу.

— Накрая трябваше да го нося. Не можеше да ходи, а когато го вземах в ръце, започваше да скимти. Последната нощ изобщо не престана. Бях до него през цялото време, разбрах, че е време — звучеше почти извинително, мъката му бе толкова силна, че не можеше да намери подходящите думи. — Знам, че е глупаво. Само едно куче, както каза отец Рейно. Глупаво е да му посвещаваш песни и други подобни.

— Не бих казала — нетърпеливо се включи Арманд. — Приятелят си е приятел. А Чарли беше превъзходен приятел. Не очаквай от Рейно да разбере такова нещо.

Гийом я изгледа с благодарност.

— Много мило от ваша страна, че го казвате — после се обърна към мен: — И на вас благодаря, мадам Роше. Миналата седмица се опитахте да ме предупредите, но аз не бях готов да ви чуя. Предполагам съм си мислел, че като не забелязвам всичките признаци, Чарли ще живее вечно.

В погледа на Арманд блесна странна искрица.

— Понякога да останеш жив е най-лошото, на което можеш да се надяваш — тихо пророни тя.

Гийом кимна.

— Трябваше да го направя по-рано. Да му оставя поне мъничко достойнство — усмивката му бе болезнена в своята незащитеност. — Можех поне да спестя и на двама ни тази последна нощ.

Не знаех какво да му кажа. Всъщност в известен смисъл не мисля, че имаше нужда да му казвам каквото и да било. Просто искаше да говори. Пренебрегнах обичайните клишета и си замълчах. Гийом си дояде флорентинчето и ми се усмихна съкрушено.

— Ужасно е, но имам такъв апетит. Сякаш не съм слагал нищо в уста цял месец. Току-що погребах кучето си, а ям… — объркването му го сграбчи за гърлото. — Вижда ми се някак ужасно сбъркано. Все едно да ядеш месо на Разпети петък.

Арманд се изкикоти и отпусна ръка на рамото му. Край него изглеждаше уравновесена и сведуща.

— Ела с мен — покани го, по-скоро му заповяда. — Имам хляб и rillettes^[1], също и чудесен Camembert, почти узрял. А, да, Виан — властно махна с ръка към мен, — ще взема кутия от тия шоколадови вкуснотии, как им викахте? Флорентинчета ли бяха? Искам хубава голяма кутия.

Поне това можех да осигуря. Вероятно малка утеха за човек, загубил най-добрия си приятел. Тайничко прокарах върха на пръста си по капака на кутията в мъничък знак за късмет и закрила.

Гийом понечи да се възпротиви, но Арманд го скастри.

— Глупости! — не търпеше откази, енергията й помете мъничкия съсипан човечец, нямаше сили да се противи. — Какво ще правиш? Ще се затвориш в къщи и ще хленчиш? — тръсна категорично глава. — Няма да стане. Доста време мина, откакто за последен път съм забавлявала приятел джентълмен. Ще ми достави удоволствие. Освен това — прибави замислено — ми се ще да поговорим за едно нещо.

Арманд винаги постига каквото иска. Това е житейската й максима. Докато увивам кутията с флорентинчета и я завързвам с дълга сребриста панделка, ги наблюдавам. Гийом вече е омекнал пред топлотата й, объркан, но благодарен.

— Мадам Воазен…

— Арманд. Мадам ме кара да се чувствам стара. Затова Арманд — каза безапелационно.

Малка победа.

— А можеш да оставиш и това — внимателно развързва кучешката каишка от китката му. Вярно, съчувствието й е малко грубовато, но пък в него липсва покровителственост. — Няма смисъл да носиш излишни тежести. Това с нищо няма да промени нещата.

Гледам я как извежда Гийом от магазина. Спира насред път и ми смига. Изведнъж ме облива вълна на привързаност и към двамата. После потъват в нощта.

 

 

Няколко часа по-късно с Анук вече сме по леглата и наблюдаваме плавното движение на небето през капандурата. От идването на Гийом насам тя е изключително сериозна, няма и следа от обичайната й жизненост. Остави вратата между стаите ни отворена и очаквам неизбежния й въпрос с чувство на ужас. Самата аз съм си го задавала много пъти нощем, след като майка умря, но от това не съм се почувствала по-мъдра. Въпросът обаче не идва и не идва. Вместо това много след като вече съм сигурна, че е заспала, тя се мушва при мен в леглото и притиска студената си ръчичка в моята.

— Маман? — знае, че съм будна. — Ти няма да умреш, нали?

Тихичко се засмивам в тъмното.

— Никой не може да ти обещае такова нещо — промълвявам нежно.

— Но поне няма да е скоро — не се отказва. — Не преди да минат много и много години.

— Надявам се.

— Ох — предъвква мисълта си за момент, след това се намества по-удобно в извивката на тялото ми. — Ние живеем по-дълго от кучетата, нали?

Съгласявам се. Отново тишина.

— Къде мислиш, че е Чарли сега, маман?

Има толкова успокоителни лъжи, които бих могла да й кажа. Но не бива.

— Не знам, Нану. Ще ми се да мисля… че започваме наново. В ново тяло, което не е изхабено и болно. Или като птичка, като дърво. Но никой не знае със сигурност.

— О! — гласецът й е изпълнен със съмнение. — Дори кучетата ли?

— Не виждам защо не.

Прекрасна фантазия. Понякога се улавям заплетена в нея, като дете в собствените си идеи; улавям се как гледам живото лице на майка ми в лицето на малкото ми пътешествениче.

— Тогава да намерим кучето на Гийом. Може още утре. Не мислиш ли, че така ще се почувства по-добре? — казва го с бодър глас.

Опитвам се да й обясня, че нещата не са толкова прости, но тя е категорична.

— Можем да обиколим всичките ферми и да разберем кои кучки са родили малки. Мислиш ли, че ще познаем Чарли?

Въздъхвам. Би трябвало вече да съм свикнала с мъчителните й въпроси. Увереността й толкова ми напомня за майка, че едва сдържам сълзите си.

— Не знам.

— Чехълчо ще го познае — упорито.

— Заспивай, Анук. Утре си на училище.

— Сигурна съм. Знам, че ще го познае. Чехълчо вижда всичко.

— Шшт.

Чувам как дишането й най-сетне се успокоява. Спящото й лице е обърнато към прозореца, светлината на звездите озарява миглите й. Де да можех да съм сигурна, заради нея. Но нищо не е сигурно. Магията, в която майка ми вярваше с цялата си душа, не я спаси; нито едно от нещата, които сме правили впоследствие, не би могло да се обясни с обикновено съвпадение. Няма лесни неща, повтарям сама на себе си; картите, свещите, тамянът, баенията, всички те са едва ли не само детски номера за прогонване на мрака. И все пак ме боли, като си помисля, че Анук изпитва разочарование. В съня си тя е спокойна, доверчива. Представям си ни как тръгваме на сутринта на тази безумна експедиция, как оглеждаме кученцата. Сърцето ми се опитва да се опълчи. Не биваше да й казвам нещо, което не мога да докажа…

Внимателно, за да не я събудя, се измъквам от леглото. Дюшемето под голите ми стъпала е гладко и студено. Отварям вратата, тя леко проскърцва, но макар Анук да промърморва нещо в съня си, не се събужда. Нося отговорности, повтарям си. Без да го искам, бях дала обещание.

Нещата на майка ми си стоят в кутията й, просмукани с аромат на санталово дърво и лавандула. Нейните карти, билки, книги, масла, ароматизираното мастило, което използваше за гадаене, руни, заклинания, кристали, разноцветни свещи. Ако не бяха свещите, нямаше да се сещам много често за кутията. Поела е прекалено силната миризма на изгубена надежда. Но заради Анук… Анук, която толкова прилича на нея… предполагам, че трябва да опитам. Чувствам се някак нелепо. Би трябвало да спя, да събирам сили за напрегнатия утрешен ден. Но лицето на Гийом не ми дава мира. Думите на Анук правят съня невъзможен. Над цялата тази работа витае опасност, повтарям си отчаяно. Като прибягвам до тези почти забравени умения, аз подчертавам допълнително другостта си и само допълнително затруднявам оставането ни.

Навикът на ритуала, непрактикуван толкова време, се връща с неочаквана лекота. Докато описвам кръга — вода в чаша, чиния сол и запалена свещ на пода — ми става по-уютно, завръщам се в дните, когато нещата имаха прости обяснения. Сядам с кръстосани крака на земята, затварям очи и оставям дишането ми да се успокои.

Ритуалите и заклинанията доставяха на майка ми огромно удоволствие. Аз не си падах чак толкова. Забранени са, казваше ми тя през смях. Сега се усещам много близо до нея, затворила очи, с нейния аромат в праха по пръстите си. Може би затова тази нощ ми е толкова лесно. Хората, които нямат представа от истинската магия, си я въобразяват като нещо пищно и бляскаво. Предполагам затова майка ми, която обичаше театралността, й придаваше такъв драматизъм. Въпреки това по своята същност магията е нещо крайно прозаично, съсредоточаване на мисълта върху желаната цел. Никакви чудеса, никакви видения и призраци. Вътрешното ми око вижда съвсем ясно кучето на Гийом, потопено в сиянието на сърдечното посрещане, но в кръга не изплува никакво куче. Може би утре, или на следващия ден, на пръв поглед съвпадение, като оранжевия фотьойл или червените столове на бара, които видяхме в мислите си първия ден. А може и нищо да не излезе.

Поглеждам часовника, който съм оставила на пода, и разбирам, че е почти три и половина. Явно съм останала така по-дълго, отколкото ми се е сторило, понеже свещта вече гори с нисък пламък, а краката ми са вкочанени от студ. Въпреки това неспокойствието ми се е стопило, чувствам се странно отпочинала, доволна, без да разбирам защо.

Пъхам се обратно в леглото, Анук го е окупирала почти цялото, разперила е ръчички върху възглавниците. Сгушвам се до нея на топло. Упоритото ми малко пътешествениче ще остане доволно. Потъвам в спокоен сън, за момент ми се счува гласът на майка ми, много близък, шепнещ.