Джоан Харис
Шоколад (19)

19
Неделя, 2 март

Март сложи край на дъждовете. Небето е сурово и влажно, ослепително синьо зад препускащите облаци, през нощта се надигна режещ вятър, завиваше бясно зад ъглите, разтрисаше прозорците. Църковните камбани побесняха, сякаш и те прихванали нещо от внезапната промяна. Ветропоказателят се върти като побъркан на фона на кипналото небе, ръждивият му глас пронизва околността. Анук си припява песничка за вятъра и си играе в стаята.

„V’la l’bon vent, v’la l’joli vent

V’la l’bon vent, ma vie m’appelle

V’la l’bon vent, v’la l’joli vent

V’la l’bon vent, ma miem ’attend.“^[1]

Мартенският вятър е лош, така казваше майка ми. Но въпреки това усещането е приятно — ароматът на мъзга и озон, солта на далечното море. Хубав месец е март, февруари се изнизва през задната врата и пролетта вече чака на прага. Подходящ месец за промяна.

Останах цели пет минути сама на площада, разперила широко ръце, исках да усетя вятъра в косите си. Не си облякох връхна дреха и червената пола плющи около тялото ми. Аз съм хвърчило, докосвам вятъра, в миг политам над църковната кула, извисявам се над себе си. За миг губя ориентация, мярвам алената фигура на другия край на площада, едновременно тук и там. Стоварвам се отново в себе си, останала без дъх, и виждам лицето на Рейно да наднича през високия прозорец, очите му са помътнели от отвращение. Изглежда блед, ярката слънчева светлина едва обагря кожата му. Ръцете му са се вкопчили в черчевето, кокалчетата му се белеят, сякаш прихванали цвета на лицето му.

Вятърът ме е зашеметил. Докато се извръщам да се прибера в магазина, му махвам бодро с ръка. Убедена съм, че ще го приеме като безапелационен израз на неподчинение, но тази сутрин не ми пука. Вятърът е прогонил страховете ми. Поздравявам Черния призрак, спотаен в своята кула, вятърът плющи радостно в полите ми. Чувствам се не на себе си, изпълнена с очакване.

Явно част от тази нова смелост е обзела и жителите на Ланскене. Наблюдавам ги как отиват на църква — децата тичат срещу вятъра с разперени ръце като хвърчила, кучетата лаят незнайно срещу кого, дори лицата на възрастните са се прояснили, очите им са насълзени от студа. Каролин Клермон дефилира в ново пролетно манто и шапка, синът й я е подхванал подръка. За миг Люк ме поглежда и ми праща усмивка, която бързо скрива в шепа. Жозефин и Пол-Мари Муска вървят хванати за ръце като любовници, въпреки че лицето й е разкривено и непокорно под кафявата барета. Съпругът й ми хвърля гневен поглед през витрината и ускорява крачка, устните му помръдват. Забелязвам Гийом, днес е без Чарли, но продължава да носи ярката му изкуствена каишка навита около китката си — самотна душа, странно ограбена без кучето си. Арно поглежда към магазина и ми кимва. Нарсис се спира и оглежда едното сандъче с мушкато край вратата, откъсва листо и го разтрива между пухкавите си пръсти, помирисва зеления сок. Той е сладкодумец, независимо от вечния си мрачен вид, и знам, че по-късно ще се отбие за дежурната си чаша мока и шоколадови трюфели.

Камбаната забавя до настоятелно боботене — бамм! бамм! — а хората продължават да прииждат към отворената порта. Хвърлям още един поглед на Рейно — днес е с бяло расо, скръстил ръце, грижовен и учтив, — докато ги посреща. Струва ми се, че засичам погледа му още веднъж, мигновено потрепване на клепачи към отсрещния край на площада, едва доловим спазъм в гръбначния стълб под расото, но не мога да бъда сигурна.

Настанявам се на бара с чаша шоколад в ръка и се приготвям да дочакам края на литургията.

Службата е по-дълга от обикновено. Предполагам, че с приближаването на Великден Рейно ще изисква все повече и повече от енориашите си. Бяха минали повече от деветдесет минути, когато на прага най-сетне се появиха първите плахи фигури. Вървяха със сведени глави, вятърът палаво свистеше в шаловете, издуваше полите с внезапна страст, подкарвайки паството през площада. Пътьом Арно ми хвърли глуповата усмивка; тази сутрин явно няма да има трюфели с шампанско. Нарсис се отби, както обикновено, но бе по-неразговорлив отвсякога, извади някакъв лист от джоба на сакото си и зачете мълчаливо. Минаха петнайсет минути, а половината от богомолците все още не са излезли. Сигурно чакат реда си за изповед. Долях си чашата с шоколад и отпих. В неделя всичко става бавно. По-добре да се въоръжа с търпение.

Изведнъж мярнах познатото карирано палто да се измъква от притворената църковна порта. Жозефин огледа площада и като се убеди, че няма жива душа, се втурна към магазина. В последния момент забеляза Нарсис и се поколеба за миг, преди да се осмели да влезе. Сви юмруци в защитен жест и ги притисна към стомаха си.

— Много бързам — изстреля моментално. — Пол е на изповед. Имам само две минути — говори троснато и припряно, задъханите думи се прекатурват една връз друга като блокчета домино, нагласени в редица. — Стой надалеч от тези хора — продължава. — От циганите. Трябва да им кажеш да си вървят по пътя. Да го предупредиш — лицето й се разкриви от усилието. Юмруците й се свиваха и отпускаха. Погледнах я.

— Моля те, Жозефин. Седни. Изпий едно питие.

— Не мога! — разтърси енергично глава. Разрошената й от вятъра коса се спусна като буреносен облак над лицето й. — Казах ти, че нямам време. Просто направи, каквото ти поръчах. Моля те — звучеше напрегната и изтощена, хвърли поглед към вратата на църквата, сякаш се страхуваше да не я видят с мен.

— Той проповядваше срещу тях — добави забързано и почти шепнешком. — И срещу теб. Говореше за теб. Разни неща.

Свих рамене с безразличие.

— Е, и? Какво ме е грижа?

В отчаянието си Жозефин притисна юмруци до слепоочията си.

— Трябва да ги предупредиш — повтори. — Кажи им да си вървят. Предупреди и Арманд. Кажи й, че е прочел името й пред всички тази сутрин. И твоето. Ще прочете и моето, ако ме види тук, и Пол…

— Не разбирам, Жозефин. Какво може да ти направи? И защо изобщо трябва да се съобразявам с всичко това?

— Просто им кажи, чуваш ли? — очите й отново отскочиха към църквата, откъдето тъкмо излизаха неколцина енориаши. — Не мога да остана повече — рече. — Трябва да си вървя — обърна се към вратата.

— Почакай, Жозефин.

Когато се обърна, лицето й бе олицетворение на отчаянието. Всеки момент можеше да избухне в сълзи.

— Винаги става така — пророни с дрезгав, съкрушен глас. — Всеки път, когато се сприятеля с някого, той успява да развали всичко. Сега няма да е по-различно. Ти ще си отидеш, но аз…

Пристъпих към нея, искаше ми се да я утеша. Тя се дръпни рязко и вдигна ръка пред лицето си, сякаш да се предпази от нещо.

— Не! Не мога! Знам, че ми мислиш само доброто, но просто… не мога! — успя да се овладее. — Трябва да разбереш. Аз живея тук. Налага ми се да живея тук. Ти си свободна, можеш да отидеш където си поискаш…

— Ти също — отвърнах меко.

И тогава ме погледна, докосвайки за един много кратък миг рамото ми с върха на пръстите си.

— Явно не разбираш — в думите й нямаше нито капка злоба или раздразнение. — Ти си различна. Известно време си мислех, че аз също бих могла.

Обърна се, превъзбудата й се поуталожи, заменена от далечна, почти блажена отнесеност. Пак заби юмруци в джобовете си.

— Съжалявам, Виан — продължи. — Наистина опитах. Знам, че вината не е твоя — за миг като че отново се пооживи. — Кажи на речните хора — продължи да повтаря, — че трябва да си вървят. Те също не са виновни. Просто не искам някой да пострада. Става ли?

Свих рамене.

— Никой няма да пострада.

— Добре — разтегли устни в болезнено безцветна усмивка. — И не се тревожи за мен. Добре съм. Наистина — пак същата неестествена усмивка. Докато ме заобикаляше, за да стигне до вратата, забелязах нещо лъскаво в юмрука й и установих, че джобовете на мантото й са натъпкани с дрънкулки. Измежду пръстите й плиснаха червила, пудриери, огърлици и пръстени.

— Заповядай, това е за теб — каза бодро и ми бутна шепа от откраднатото си съкровище. — Не се притеснявай. Имам още много — след това с удивително очарователна усмивка напусна магазина, препълнила ръката ми с верижки, обеци и пластмасови украшения, налепени със златист станиол.

По-късно същия следобед изведох Анук на разходка към „Les Marauds“. С топлината на слънчевите лъчи лагерът на бродягите като че се бе съживил; на просторите, опънати между лодките, се ветрееше пране, прозорците и шарените рисунки блестяха. Арманд се бе настанила на люлеещ се стол в зимната градина пред къщата, вперила поглед в реката. Рижия и Махмед пренареждаха разместените плочи на полегатия покрив. Забелязах, че ръждясалата табела и фронтоните са демонтирани и пребоядисани в яркожълто. Помахах на двамата мъже и седнах на парапета до Арманд, а Анук изтича към реката да намери приятелчетата си от предишната вечер.

Възрастната дама изглеждаше уморена и подпухнала под периферията на внушителната си сламена шапка. Недокоснатият гоблен в скута й бе вяло отпуснат. Кимна за поздрав, но не каза нищо. Столът й се люлееше в монотонен ритъм — тик-тик-тик-тик — върху алеята. Отдолу, свита на кълбо, спеше котката й.

— Каро се отби тази сутрин — изплю най-сетне камъчето. — Предполагам би трябвало да се чувствам поласкана — нотка на раздразнение.

Люлеене: тик-тик-тик-тик.

— За каква се мисли тя? — избухна изведнъж. — За шибаната Мария Антоанета ли? — замълча за миг, пламнала от ярост, столът се залюля по-бурно. — Да ми казва какво трябва и какво не трябва да правя. Да ми води оня свой доктор… — спря и ме фиксира с пронизителния си птичи поглед. — Нагла малка интригантка. Винаги е била такава, от мен да го знаеш. Вечно ги разправяше едни на баща си — избухна в смях. — Във всеки случай не го е наследила от мен. Главата си залагам. Аз никога не съм имала нужда от доктори… нито пък от свещеник… дето да ми казва какво да мисля — вдигна гордо брадичка и се залюля още по-настървено.

— Люк идва ли?

— Не — поклати глава: — Заминал за Ажен на някакъв турнир по шах — гневното й изражение поомекна. — Тя не знае, че той дойде да ме види онзи ден — обяви доволно. — Няма и да узнае — усмихна се: — Умняга ми е той, моя внук. Знае да си държи езика зад зъбите.

— Както чувам, и двете сме били споменати в църквата — подхвърлих: — Задето общуваме с неканени гости. Така ми казаха.

Арманд изсумтя.

— Какво правя в собствената си къща си е лично моя работа — изкоментира кратко. — Казах го на Рейно, казвала съм го и на pere Антоан преди него. Така и не се научиха. Продължават да сипят все същата помия. Духът на общността. Традиционните ценности. Все същата изхабена пиеса за едновремешния морал.

— Значи се е случвало и преди? — думите й възбудиха любопитството ми.

— Преди години. Рейно трябва да е бил на възрастта на Люк. Разбира се, и след това са идвали скитници, но никога не са се задържали. До този път — вдигна поглед към наполовина боядисаната къща. — Хубавко ще стане, нали? — възкликна доволна: — Рижия вика, че до довечера ще я довърши. — Лицето й изведнъж помръкна: — Мога да му давам да работи за мен каквото си поискам — обяви гневно. — Той е честно момче и добър работник. Жорж няма право да ми твърди обратното. Няма никакво право.

Вдигна непипнатия си гоблен, но веднага го положи обратно в скута си, без да направи нито бод.

— Не мога да се съсредоточа — избоботи сърдито. — И без да ти се налага да се изправяш срещу превзетото лице на Каро рано-рано сутринта, е достатъчно отвратително да те събудят ония камбани още с пукването на зората. „Молим се за теб всеки ден, майко“ — изимитира дъщеря си. — „Искаме да разбереш защо сме толкова притеснени за теб.“ Що не вземат да се притесняват за своите си отношения с комшиите. Просто е прекалено притеснително да имаш майка като мен, която непрекъснато ти напомня откъде си тръгнал.

Усмихна се напрегнато, но доволно.

— Докато съм жива, ще знаят, че има някой, който помни всичко — обяви. — Ами кашата, дето я забърка с онова момче. Кой оправи сметките, а? А Рейно, господин По-голям-светец-от-папата? — очите й святкаха злобно. — Готова съм да се обзаложа, че съм единствената жива свидетелка на цялата тая отдавнашна работа. Така или иначе, малцина знаят за случилото се. Ако не умеех да си държа езика зад зъбите, можеше да се превърне в най-грандиозния скандал в страната — стрелна ме с неприкрито дяволит поглед. — И престани да ме гледаш така, момиче. Все още мога да пазя тайна. Защо мислиш ме е оставил на мира? Може да направи какво ли не, ако реши. Каро го знае. Вече опита — Арманд се изкикоти весело: — Хи-хи-хи.

— Доколкото разбирам, Рейно не е местен — не можах да сдържа любопитството си. Арманд поклати глава.

— На пръсти се броят тия, които си спомнят историята му. Напусна Ланскене като малък. Така беше по-лесно за всички — тя замълча за миг, припомняйки си. — Но този път по-добре да не прави никакви опити. Не и срещу Рижия или който и да било от приятелите му — веселостта се бе изпарила от лицето й и сега звучеше по-стара, вечно недоволна, болнава. — На мен ми харесва да са тук. Карат ме да се чувствам млада — мъничките й нервни ръце попипваха автоматично гоблена в скута й. Котката, усетила движението, се измъкна изпод стола, скочи в скута й и взе да мърка. Арманд я почеса зад ушите и тя започна да се протяга и да се мушка в брадичката на господарката си с накъсани игриви движения.

— Ларифлет — каза Арманд. Трябваше ми малко време, за да разбера, че това е името на котката. — Имам я от деветнайсет години. В котешко време това означава, че ми е почти набор — изклока тихичко към животинчето, което замърка още по-силно. — Алергична съм била. Астма или нещо такова. Казах им, че предпочитам да се задуша, отколкото да се разделя с котките си. Макар че има няколко човешки екземпляра, на които съм готова да кажа сбогом, без изобщо да се замисля. — Ларифлет мързеливо помръдна с мустаци. Погледнах към реката и видях Анук да си играе под вълнолома с две чернокоси дечица. Доколкото можех да разбера, тя, макар и най-малка, явно ръководеше някаква стратегическа операция.

— Остани за чаша кафе — покани ме Арманд. — И без друго тъкмо се канех да си правя. Имам и лимонада за Анук.

Кафето сварих аз в интересната малка кухничка на Арманд, оборудвана с чугунена печка и нисък таван. Вътре блести от чистота, но едничкият прозорец гледа към реката и светлината се оцветява във воднисти зеленикави оттенъци. От мрачните голи греди висят китки изсушени билки в муселинови кесийки. На куки по варосаните стени са окачени медни тигани. В основата на вратата, както и на всички други врати в къщата, е изрязана дупка, за да могат котките да минават свободно. Докато приготвям кафето в емайлирано джезве, една от тях ме наблюдава, покачена на лавица на стената. Забелязвам, че лимонадата е за диабетици, а в захарницата има някакъв заместител на захарта. Въпреки нахакания си вид Арманд очевидно все пак взема някакви предпазни мерки.

— Гадна работа — подмята злобно след малко и надига една от ръчно изрисуваните си чаши. — Казват, че разликата не се усеща, ама не е така — лицето й се изкриви в кисела гримаса. — Каро ми носи, като идва да ме вижда. Рови в бюфетите ми. Предполагам защото ми мисли доброто. И аз какво, правя се на глупачка.

Казвам й, че трябва да се пази повече. Арманд изсумтява.

— Когато човек стане на моите години, всичко започва да се разпада. Ако не е едно, ще е друго. Такъв е животът — отпива още глътка от горчивото кафе. — На шестнайсет Рембо е казал, че иска да опита колкото се може повече от живота, при това с пълни шепи. Е, вече гоня осемдесетте и си мисля, че е бил прав — усмихва се широко и младежкото излъчване на лицето й отново ме поразява — нещо, което е свързано в много по-малка степен с външните въздействия или костната структура, отколкото с вътрешната жизненост и вечното очакване. Прилича ми на човек, едва започнал да открива онова, което може да му предложи животът.

— Струва ми се, че си попреминала възрастта, на която можеш да се включиш в Чуждестранния легион — казвам й с усмивка. — Освен това не мислиш ли, че в определени моменти Рембо е бил доста краен?

Арманд ме изгледа дяволито.

— Именно. Аз бих могла да бъда още по-крайна. Край на умереностите! Отдавам се на мимолетните неща в живота — ще слушам силна музика, ще чета гръмовна поезия. Ще се развихря — доволно заключи накрая.

Засмях се.

— Ти си направо невъзможна — сгълчах я с престорена строгост. — Нищо чудно, че близките ти са вдигнали ръце от теб.

Но макар да се засмя заедно с мен, полюшвайки се безгрижно на стола си, в главата ми отекна не смехът й, а онова, което долових да се крие под него — внушението за вятърничава страст, за екстатична веселост.

Едва по-късно, някъде през нощта, когато, цяла обляна в пот, се събудих от един свой мрачен, полузабравен кошмар, си спомних къде на друго място съм срещала този поглед.

Какво ще кажеш за Флорида, милинка? „Евърглейдс“? Кейовете? Ами Дисниленд, cherie, или Ню Йорк, Чикаго, Гранд каньон, Китайския квартал, Ню Мексико, Скалистите планини?

Но у Арманд не долавях никой от страховете на майка ми, нямаше ги изисканите схватки и боричкания със смъртта, налудничавите бесни полети на фантазията към неизвестното. Арманд я изгаряше гладът, желанието, ужасяващото усещане за време.

Питам се какво ли й е казал докторът тази сутрин и доколко всъщност тя го разбира. Дълго не можах да заспя, лежах и си мислех, а когато най-сетне се унесох, сънувах как двете с Арманд се разхождаме из Дисниленд, с нас са Рейно и Каро, хванати за ръка, също като Царицата и Заека от „Алиса в Страната на чудесата“, с огромни бели картонени ръкавици. На главата на Каро се мъдреше червена корона, Арманд стискаше в двата си юмрука по една пръчка захарен памук.

Някъде в далечината ехтеше грохотът на нюйоркския трафик, воят на клаксони се усилваше.

— О, не, не го яж, отровно е — изкрещя пронизително Рейно, но Арманд не му обърна внимание и продължи да яде от захарния памук, лицето й потопено в забрава. Опитах се да я предупредя за таксито, но тя ме погледна и отвърна с гласа на майка ми: „Животът е карнавал, cherie, хората, които умират, докато пресичат улицата, стават все повече с всяка изминала година, това е статистически факт.“ И дъвче лакомо памука. Рейно се обръща към мен, пищейки, гласът му няма в какво да резонира и звучи още по-заплашително. — Всичко е заради теб, ти, е твоя фестивал, всичко си беше наред, докато не се появи ти и сега всички умират! УМИРАТ! УМИРАТ! УМИРАТ!

Вдигам ръце пред лицето си.

— Не съм аз — прошепнах. — Ти си, би трябвало да си ти, нали ти си Черния призрак, ти си… — после изхвърчах от огледалото, навсякъде около мен се разхвърчаха карти — Деветка, СМЪРТ. Тройка, СМЪРТ. Кулата, СМЪРТ. Колесницата, СМЪРТ.

Събуждам се с вик, Анук се е надвесила над мен, мургавото й личице е замъглено от съня и тревогата.

— Какво има, маман?

Усещам топлите й ръчички около врата си. Ухае на шоколад и ванилия, на спокоен и безгрижен сън.

— Нищо. Просто кошмар. Всичко е наред.

Започва да ми припява с тихото си нежно гласче, сграбчва ме стряскащата мисъл, че светът се е преобърнал, че се стопявам в дъщеря си като наутилус в спиралата си, въртя се, въртя се, потъвам, усещам хладната й ръка на челото си, устните й допират косата ми.

— Вън-вън-вън — повтаря напевно. — Зли духове, махайте се оттук. Вече всичко е наред, маман. Отидоха си — представа нямам откъде е научила тези неща. Майка ми говореше така, но не си спомням някога да съм ги казвала на Анук. Въпреки това ги използва като отработена формула. Притискам се в нея за момент, парализирана от любов.

— Всичко ще се оправи, нали, Анук?

— Разбира се — гласът й е ясен, зрял и уверен. — Разбира се, че ще се оправи — полага главица на рамото ми и се сгушва сънливо в прегръдката ми. — И аз те обичам, маман.

Навън зората е на едно лунно потрепване разстояние на сивеещия хоризонт. Прегръщам силно момиченцето си, докато се унесе отново в сън, къдриците й гъделичкат лицето ми. Нима майка ми се е страхувала от това? Заслушана в песента на птичките — отначало откъслечни гласчета, чик-чи-рик, после цял хор, — търся отговор на въпроса от това ли бягаше тя? Не от собствената си смърт, а от хилядите мънички пресичания на живота й с чужди животи, скъсаните връзки, отношенията, създавани независимо от тях, отговорностите? Нима прекарахме всичките тези години в бягство от любовта, от приятелствата, произнесените пътьом небрежни думи, които могат да променят хода на цял един живот?

Искам да си спомня съня, лицето на Рейно — обърканото му изражение на пълно смайване, закъснял съм, закъснял съм, — той също бяга от или към някаква невъобразима съдба, от която аз съм неволна част. Но сънят се разпадна, отделните му части се разпиляха като карти, завихрени от вятъра. Трудно ми е да си спомня дали Черния призрак преследва или е преследван. Не мога да съм сигурна, че това наистина е Черния призрак. Вместо това отново се появява лицето на Белия заек, сякаш уплашено дете върху карнавална платформа, което отчаяно иска да се махне от там.

— Кой е двигателят на промяната?

В объркването си решавам, че говори някой друг; секунда по-късно разбирам, че съм бълнувала. Но щом пак потъвам в съня, съм почти сигурна, че чувам да ми отговаря чужд глас, много прилича на гласа на Арманд, но също и на майка ми.

— Ти, Виан — нашепва ми тихо, — ти.