Джоан Харис
Шоколад (17)

17
Събота, 1 март

Наблюдавам магазина й. Дадох си сметка, че го правя от самото й пристигане в Ланскене — кой влиза, кой излиза, тайните им сбирки. Наблюдавам го така, както като дете гледах гнездата на осите — с омраза и омая. Отначало започнаха скришом, наминаваха в мъртвите часове по здрач или рано сутрин. Преструваха се на клиенти. Ту чаша кафе, ту пакетче стафиди с шоколад за децата. Сега вече са захвърлили преструвките. Циганите я посещават открито и всеки път отправят нахални погледи към затворените кепенци на прозореца ми. Червенокосият с наглите очи, кльощавото момиче, девойката с избелялата коса и арабинът с бръсната глава. Тя се обръща към всеки по име — Рижия, Зезет, Бланш и Ахмед. Вчера в десет пред магазина й спря фургонът на Клермон, натоварен със строителни материали — дъски, боя и катран за покрив. Шофьорът разтовари пред прага й, без да каже нито дума. Тя му написа чек. После трябваше да гледам как ухилените й приятели нарамват кутиите, гредите и кашоните и с весела глъчка ги отнасят надолу, към „Les Marauds“. Измама. Долна лъжа. Поради някаква причина тя е готова да им съдейства. Разбира се, прави го, за да ме ядоса. Не мога да направя нищо друго, освен да запазя достойно мълчание и да се моля за падението й. Но тя прави задачата ми толкова тежка! Вече трябва да се разправям и с Арманд Воазен, която поръчва храна за циганите на своята сметка. Те вече са се запасили с провизии, които ще им стигнат за две седмици. Ежедневните продукти като хляб и мляко купуват от Ажен, нагоре по реката. Мисълта, че може да останат по-дълго, ме изпълва с яд. Но какво може да се направи, при положение че има местни хора, които ги подкрепят? Ти би знаел как да постъпиш, pere, де да можеше да ми кажеш. Освен това съм убеден, че не би трепнал пред изпълнението на своя дълг, колкото и неприятен да е той. Само да можеше да ми дадеш съвет как да постъпя. Дори най-лекото помръдване на пръст би ми било достатъчно. Трепване на клепач. Каквото и да е. Готов съм да приема всякакъв начин, по който би могъл да ми дадеш опрощение. Не? Не помръдваш. Само досадният тътен — хисс-туп! — на машината, която диша вместо теб, която изпраща въздух към атрофиралите ти дробове. Знам, че скоро ще дойде денят, в който ще станеш на крака, излекуван и пречистен, че моето име ще е първото, което ще произнесеш. Да, вярвам в чудеса. Аз, който съм минал през огън. Наистина вярвам.

Днес реших да говоря с нея. Спокойно, без упреци, като баща с дъщеря. Убеден съм, че ще ме разбере. От самото начало тръгнахме не както трябва. Може пък да започнем отново. Нали разбираш, pere, бях готов да проявя щедрост. Разбиране. Но щом приближих магазина й, през витрината видях, че онзи, Рижия, е вътре при нея, светлите му изпитателни очи се впиха в мен подигравателно, изпълнени с презрение и надменност, тъй характерни за хората като него. В ръката му видях чаша. Стори ми се опасен, жесток в мърлявия си гащеризон и дълга, разпусната коса, за миг дори усетих как нещо ме жегва и изпитвам болка за жената. Нима не разбира какви опасности могат да я сполетят само защото общува с тези хора? Нима не я е грижа за самата нея, за детето й? Тъкмо се канех да си вървя, когато погледът ми бе привлечен от някакъв плакат, залепен на стъклото. Престорих се, че го чета, като в същото време тайно плъзнах поглед към нея — всъщност и към двамата. Носеше рокля с цвят на тежко вино, косата покриваше раменете й. Отвътре до слуха ми долетя смехът й.

Очите ми отново се спряха върху плаката. Почеркът бе детски, необработен.

„GRAND FESTIVAL DU CHOCOLAT

В «LA CELESTE PRALINE»

ЗАПОЧВА НА ВЕЛИКДЕН

ВСИЧКИ СА ПОКАНЕНИ

!!! КУПУВАЙТЕ СЕГА, ДОКАТО ИМА!!!“

Прочетох го отново, във вените ми пропълзя възмущение. Откъм магазина все още се чуваше гласът й, извисяващ се над подрънкването на чаши. Погълната от разговора, тя не ме забелязваше, бе с гръб към вратата, извърнала единия си крак навън като танцьорка. Носи ниски обувки, леко топчести отпред, на босо.

ЗАПОЧВА НА ВЕЛИКДЕН!

Сега вече всичко ми е ясно. Цялата й злост, пъклените й замисли. Сигурно още от самото начало го е планирала — този фестивал на шоколада, нагласила е нещата така, че да съвпада с най-светия християнски празник. Още с пристигането си в деня на карнавала го е мислела, искала е да подкопае авторитета ми, да се подиграе с всичко, на което уча хората. Тя и приятелите й от реката.

Твърде гневен, за да си тръгна, както би трябвало да направя, бутнах вратата и прекрачих прага на магазина. Появата ми бе оповестена от веселия и някак подигравателен звън на камбанката на входа. Обърна се да ме посрещне, цяла грейнала в усмивка. Ако само преди миг не бях получил неопровержимо доказателство за нейната зла същност, сигурно щях да си помисля, че усмивката й е искрена.

— Мосю Рейно.

Вътре въздухът пари, натежал от сладостен аромат. За разлика от лекия и ефирен дъх на шоколад, познат ми от детството, този полепва по гърлото, също като при уханните зърна амарето и тирамису от щанда за кафе на пазара, опушен, препечен мирис, който някак си успява да нахлуе в устата ми и ме кара да преглъщам. На бара се пъчи сребърна купа шоколад, от която се вие пара. Сещам се, че не съм закусвал.

— Мадмоазел — ще ми се гласът ми да бе прозвучал по-властно. Яростта се е вкопчила в гърлото ми и вместо справедлив рев, както възнамерявах, от него се откъсна само крякащо възмущение, като някаква учтива жаба. — Мадмоазел Роше — въпросителен поглед. — Видях обявата ви.

— Благодаря. Няма ли да изпиете с нас едно питие?

— Не!

— Приготвям прекрасно chococcino, ако имате проблеми с гърлото.

Изкушава ме.

— Нямам проблеми с гърлото!

— О, така ли? — тонът й е престорено загрижен. — Сторихте ми се малко прегракнал. Е, в такъв случай мога да ви предложа grand creme^[1]? Или чаша мока?

С усилие на волята си възвърнах присъствието на духа.

— Няма да ви притеснявам, благодаря.

Червенокосият мъж до нея се киска тихичко и избоботва нещо на вулгарния си жаргон. Забелязвам, че ръцете му са цели в боя, бледи тонове, полепнали по гънките на дланите и върху кокалчетата. Нима е работил, питам се тревожно. И ако да, за кого? Ако бяхме в Марсилия, полицията можеше да го арестува за незаконна работа. Един обиск на лодката му може би щеше да даде достатъчно улики — наркотици, крадени вещи, порнография, оръжие, — за да бъде прогонен завинаги. Но това е Ланскене. Полицията би дошла само в случай на грубо насилие.

— Видях обявата ви — започнах отново, събрал цялото достолепие, на което съм способен — наблюдава ме с онзи поглед, изпълнен с любезна загриженост, очите й играят. — Трябва да ви кажа — Покашлям се, което отново разпалва яростта ми, — трябва да ви кажа, че намирам избора на време… избора на време за вашето… събитие… за възмутителен.

— Избора на време? — света вода ненапита. — Имате предвид за Великденския фестивал? — ехидна усмивчица. — По-скоро бих казала, че отговорността пада върху вашите хора. Трябва да се разберете с папата.

Впивам в нея хладен поглед.

— Мисля, че много добре знаете какво имам предвид.

Същият учтив въпросителен поглед.

— „Фестивал на шоколада. Всички са поканени.“ — гневът ми се надига като кипнало мляко, става неконтролируем. За момент се чувствам силен, зареден от неговата мощ. Забождам в нея обвинителен пръст. — Не си мислете, че не съм се досетил за какво всъщност става въпрос.

— Нека отгатна — гласът й е мек, заинтригуван. — Сигурно го възприемате като атака, насочена лично към вас. Съзнателен опит за подкопаване устоите на католическата църква — кикот, който прозвучава изненадващо остро. — Господ забранява в магазин за шоколадови изделия да се продават великденски яйца по Великден — в тона й се долавя колебание, граничещо със страх, макар да не съм сигурен от какво.

Червенокосият ме гледа свирепо. След миг тя идва на себе и искрицата страх, която ми се стори, че мярнах в очите й, е угаснала в хладнокръвното й изражение.

— Сигурна съм, че тук има място и за двама ни — изрича безстрастно. — Сигурен ли сте, че не желаете да изпиете един шоколад? Бих могла да ви обясня моето…

Тръсвам гневно глава като куче, нападнато от оси. Това нейно спокойствие ме вбесява, в главата ми нещо започва да жужи, усещам как краката ми се подкосяват, цялото помещение се завърта около мен. Кадифеният аромат на шоколад е влудяващ. За момент сетивата ми са неестествено изострени. Усещам парфюма й, лек дъх на лавандула, топлото тръпчиво ухание на кожата й. От червенокосия й приятел зад нея ме лъхва мирис на блатата, мускусна миризма на машинно масло, пот и боя.

— Не… не… — какъв кошмар, забравих си мисълта. Предполагам съм искал да кажа нещо за уважението, за обществото… За това как трябва да се държим един за друг и да вървим заедно напред, за справедливостта, благородството, морала. Вместо това отворих уста за глътка въздух, всичко се въртеше пред очите ми. — Бих искал… — не мога да се отърва от мисълта, че тя предизвиква всичко това, че съзнателно разбърква нишките на сетивата ми, протяга пръсти към мислите ми.

Навежда се напред, престорено загрижена, уханието й ме връхлита с нова сила.

— Добре ли сте? — гласът й достига до мен като от огромно разстояние. — Мосю Рейно, добре ли сте?

Изтласквам я настрани с треперещи ръце.

— Нищо ми няма — най-сетне успявам да си отворя устата. — Просто… неразположение. Нищо ми няма. Желая ви… — отправям се слепешката към изхода. Висящата от рамката на вратата червена кесийка ме докосва по лицето — поредното от нейните суеверия — и не мога да се отърва от абсурдната мисъл, че тази глупава вещ е виновникът за неразположението ми. Билки и кокали, съшити заедно и увесени там, за да хвърлят в смут съзнанието ми. Дотътрям се до улицата и отварям широко уста за глътка въздух. Веднага щом дъждът докосва лицето ми, всичко си идва на мястото, но продължавам да вървя. Вървя.

Вървях, докато стигнах при теб, pere. Сърцето ми щеше да се пръсне, лицето ми е плувнало в пот, но най-сетне се чувствам освободен от присъствието й. Това ли изпита ти, mon pere, тогава, в старата сграда на съда? Това ли е лицето на изкушението?

Глухарчетата са плъпнали навсякъде, горчивите им листа пробиват чернозема, белите им корени се врязват надълбоко, захапват безмилостно. Скоро ще цъфнат. Ще се прибера у дома покрай реката, pere, за да огледам малкия плаващ град, който продължава да нараства, да се разпростира по водите на прииждащата Тан. От последната ни среща насам дойдоха още лодки, сега реката буквално е застлана с тях. Човек спокойно може да върви по повърхността й.

ВСИЧКИ СА ПОКАНЕНИ!

Към това ли се стреми тя? Да събере на едно място всички тези хора, да организира пиршество на доволството? Колко се борихме да изкореним останките от езически традиции, pere, колко проповеди произнесохме, как ги ласкаехме. Яйцето, заекът, все още живите символи на устойчивите корени на езичеството, показани такива, каквито са. За известно време бяхме чисти. Но сега, когато тя е тук, пречистването трябва да започне наново. Сега усилието ще е още по-голямо. А моето паство, глупавите ми, доверчиви енориаши, които тръгват след нея, слушат я… Арманд Воазен. Жюлиен Нарсис. Гийом Дюплеси. Жозефин Муска. Жорж Клермон. Те ще чуят имената си в утрешната проповед, наред с имената на всички, които отвориха ушите си за нея. Фестивалът на шоколада е само частица от това отвратително цяло, така ще им кажа. Сприятеляването с речните цигани. Съзнателното отхвърляне на нашите традиции и обичаи. Влиянието, което оказва върху децата ни. Всички белези, така ще им кажа, всички белези на коварния резултат от нейното присъствие сред нас.

Този неин фестивал ще се провали. Нелепо е да се мисли, че при наличието на такава силна съпротива ще оцелее. Ще проповядвам против него всяка неделя. Ще чета на висок глас имената на нейните сподвижници и ще се моля за тяхното избавление. Циганите вече внесоха смут. Муска се оплаква, че присъствието им отблъсква клиентелата му. Глъчката от лагера им, музиката, огньовете са превърнали „Les Marauds“ в плаващо сборище, реката блести от разлятото в нея гориво, надолу по течението се носят отпадъци. А жена му била готова да ги приеме, така чух. За щастие такива като тях не могат да уплашат Муска. Клермон ми сподели, че миналата седмица ги изпъдил без никакъв проблем, когато се осмелили да прекрачат прага на кафенето му. Както виждаш, pere, въпреки цялата шумотевица те си остават едни тъпаци. Муска прегради пътеката, идваща откъм „Les Marauds“, за да възпрепятства минаването им. Възможната поява на насилие би трябвало да ме ужасява, pere, но в известен смисъл съм готов да я приветствам. Това би ми дало оправдание да призова полицията от Ажен. Трябва пак да говоря с Муска. Той ще знае как да постъпим.