Джоан Харис
Шоколад (16)

16
Сряда, 26 февруари

Когато отворих тази сутрин, Рижия чакаше на прага. Беше с дочен гащеризон, косата му вързана на опашка на тила. По опръсканите с капчици утринна роса коса и рамене можех да предположа, че е прекарал там известно време. Посрещна ме с бегло подобие на усмивка, след което надзърна зад мен към магазина, където играеше Анук.

— Здрасти, малка пътешественичке — поздрави я. Този път усмивката му беше съвсем истинска, предпазливото му лице грейна.

— Заповядай. Трябваше да почукаш. Не забелязах, че стоиш навън.

Рижия измърмори нещо неразбираемо със силния си марсилски акцент и смутено прекрачи прага. В движенията му се преплитат по странен начин грация и тромавост, сякаш не се чувства добре под покрив.

Налях му висока чаша черен шоколад, подправен с kahlua.

— Трябваше да доведеш и приятелите си — подхвърлих небрежно.

В отговор сви рамене. Забелязах, че оглежда внимателно обстановката, фиксира нещата около себе си с искрен, макар и някак подозрителен интерес.

— Заповядай, настанявай се — поканих го към високите столове край бара.

Поклати глава.

— Благодаря — отпи глътка шоколад. — Всъщност дошъл съм да те помоля да ми помогнеш. Да ни помогнеш — беше едновременно притеснен и ядосан. — Не е за пари — изстреля бързо, сякаш да изпревари въпроса ми. — Ще си платим каквото трябва. Просто самата… организация… имаме известни трудности.

Стрелна ме с поглед, изпълнен с възмущение и негодувание, насочени към неизвестен за мен обект.

— Арманд… Мадам Воазен каза, че ще ни помогнеш — додаде.

След което ми изложи ситуацията. Слушах внимателно, без да кажа нито дума, само от време на време кимах окуражително. Постепенно започнах да си давам сметка, че онова, което бях приела за нечленоразделност, е било просто израз на неудоволствие, задето се налага да потърси чужда помощ. С изключение на силния акцент, Рижия говореше съвсем интелигентно. Бил обещал на Арманд да й поправи покрива, така ми каза. Не било кой знае какво, не повече от два-три дни работа. За жалост единственият местен доставчик на дървесина, бои и други необходими строителни материали бил Жорж Клермон, който категорично отказал да продава стоката си както на Арманд, така и на Рижия. Ако майка желае да й се поправи покривът, било обяснението му, нека накара него, Жорж, а не някаква си шайка пройдохи и скитници. Не че от години не й бил предлагал… не я бил умолявал… да му позволи да й ремонтира покрива, при това безплатно. Нека пусне циганите в къщата си, пък да видим после какво ще стане. Изчезнали ценни вещи, откраднати пари… Не се случвало за пръв път възрастна жена да бъде нападната или убита заради жалкото й имущество. Не. Изключено, съвестта не му позволявала…

— Псевдонабожно копеле — изсъска злостно Рижия. — Та той дори не ни познава, изобщо не знае що за хора сме! Говори за нас, все едно сме някаква глутница крадци и убийци. Винаги съм си плащал — за всичко. Никога не съм молил никого за нищо, винаги съм работил…

— Заповядай, пийни си — подканих го внимателно и му долях чашата. — Не всички мислят като Жорж и Каролин Клермон.

— Знам — бе заел защитна позиция, с кръстосани пред гърдите ръце.

— Налагало ми се е да ползвам услугите на Жорж Клермон — продължих. — Ще му кажа, че искам да направя още някои ремонти в къщата. Ако ми направиш списък с нещата, от които имаш нужда, ще ги поръчам.

— Ще си платя за всичко — повтори Рижия, сякаш въпросът за заплащането бе нещо, върху което не можеше да си позволи да не акцентира достатъчно. — Парите наистина не са проблем.

— Разбира се.

Малко се поотпусна и отпи от чашата си. Сякаш едва сега за пръв път усети превъзходния вкус на напитката. Усмихна ми се с изненадваща топлота.

— Арманд се отнесе добре с нас. Поръчваше ни хранителни продукти, лекарства за бебето на Зезет. Застъпи се, когато онзи ваш поп с безизразната физиономия отново дойде да ни притеснява.

— Изобщо не е „мой“ поп. За него аз съм точно толкова натрапник в Ланскене, колкото сте и вие — Рижия ме изгледа с изненада. — Така е, сериозно говоря — уверих го. — Мисля, че според него аз влияя зле на местните жители. Шоколадови оргии всяка нощ. Плътски изстъпления, когато благопристойните хора би трябвало да са си по леглата… сами.

Очите му са с неясния, лишен от багри цвят на дъждовни улици. Засмива се и в погледа му проблясват искрици злост.

Анук, необичайно притихнала, откакто той е тук, също отвръща с усмивка.

— Няма ли да закусиш с мен? — изписука тя. — Имаме pain au chocolat. Също и кроасани, ама кифлите са по-вкусни.

Той поклати глава.

— Не, благодаря.

Сложих една кифла в чиния и я плъзнах към него.

— От заведението — обясних. — Опитай, сама ги приготвям.

Разбрах, че не съм уцелила правилния подход. Лицето му изведнъж отново се затвори, вместо игривите пламъчета в очите му се настани вече познатото ми изражение на премерена пустота.

— Мога да си платя — произнася някак упорито. — Имам пари — бърка в джоба на гащеризона си и изважда шепа монети, които се разпръсват върху плота.

— Прибери ги.

— Вече ти казах, мога да си платя — упоритостта му е твърда като скала, яростта напира в гърдите му. — Нямам нужда…

Поставям длани върху неговите. За миг усещам съпротива, после очите му се вдигат към моите.

— Никой няма нужда да прави каквото и да било — казвам меко. Разбирам, че с проявата на приятелски чувства съм накърнила достойнството му. — Аз те поканих — враждебното излъчване не потрепна. — Всички тук са били мои гости. Каро Клермон. Гийом Дюплеси. Дори Пол-Мари Муска, онзи, дето те изгони от кафенето си — млъквам отново, за да му оставя време да осмисли чутото. — Какво те прави толкова специален, че да откажеш поканата ми, при положение, че всички те приеха?

Едва при тези думи се засрами, измърмори нещо под сурдинка на силния си диалект. В следващия миг очите му пак срещнаха моите и той се усмихна.

— Извинявай — рече. — Помислих си друго — притихна в неловко бездействие за няколко мига, после взе кифлата. — Но другия път ти ще бъдеш мой гост — каза категорично. — И ще го приема за тежка обида, ако откажеш.

След това всичко си дойде на мястото, голяма част от напрежението му се стопи. Побъбрихме си за незначителни неща още известно време, скоро обаче минахме на по-сериозни теми. Научих, че Рижия е прекарал по реката шест години, отначало сам, после към него се присъединили и други. Някога бил строител и все още изкарвал по някой лев, като ремонтирал къщи, през лятото и есента се хващал за жътвар. Доколкото успях да разбера, били му се случили неща, принудили го да започне този начин на живот. Не бях толкова глупава обаче, че да разпитвам за подробности.

Тръгна си веднага, щом се появиха първите от постоянните ми клиенти. Гийом го поздрави учтиво, а Нарсис му кимна сдържано за добре дошъл. Не можах да го убедя да остане и да поговори с тях. Натъпка остатъка от кифлата в устата си и излезе с онзи наперен и отстранен вид, който е решил, че трябва да си придава пред чужденците.

Вече на прага, се обърна рязко.

— Да не забравиш поканата ми — добави, сякаш внезапно се беше присетил. — Събота вечер, седем часа. Доведи и малката пътешественичка.

И изчезна, преди да успея да му благодаря.

 

 

Гийом се забави по-дълго от обичайното над шоколада си. Нарсис отстъпи място на Жорж, след това се отби Арно, който купи три трюфела с шампанско — неизменно същото: три трюфела с шампанско и виновното изражение, — а Гийом не помръдваше от стола си, невзрачното му лице бе посърнало от тревога. На няколко пъти се опитах да го ободря, но той отвръщаше учтиво и едносрично, явно мислите му бяха другаде. Под стола му Чарли лежеше отпуснат и неподвижен.

— Вчера говорих с отец Рейно — изплю камъчето най-после, толкова внезапно, че чак се стреснах. — Попитах го как да постъпя с Чарли.

Изгледах го въпросително.

— Трудно е да му обясня — продължи Гийом с тих глас, като внимателно подбираше думите си. — Той ме мисли за голям инат, задето отказвам да се вслушам в съветите на ветеринаря. Още по-лошо, мисли ме за глупак. В крайна сметка Чарли не бил човешко същество — пауза, в която долових усилието му да запази контрол над думите си.

— Наистина ли е толкова зле?

Вече знаех отговора.

Гийом ме погледна с тъжен поглед.

— Така мисля.

— Разбирам.

По навик се наведе и почеса Чарли зад ухото. Опашката на животинчето помръдна едва, чу се лекичко изскимтяване.

— Доброто ми кученце… — Гийом ми се усмихна свенливо. — Отец Рейно не е лош човек. Не искаше да се отнесе жестоко. Но да кажеш подобно нещо… по такъв начин…

— Какво точно ти каза?

Гийом сви рамене.

— Че сам себе си съм бил превръщал в глупак с това куче вече толкова години. Че му било все едно какво правя, но му се струвало абсурдно да се грижа за четириногото като за човешко същество и да пилея средства за безполезни лечения.

Усетих жилото на гнева да се впива в сърцето ми.

— Звучи ужасно обидно.

Гийом поклати глава.

— Той не разбира — повтори. — Изобщо не обича животните. А двамата с Чарли сме заедно от толкова време… — очите му се наляха със сълзи и той рязко извърна глава, за да ги скрие от мен.

— Ще намина към ветеринаря веднага щом си допия питието — чашата му стоеше празна на бара вече двайсет минути. — Не е задължително да е днес, нали? — в гласа му прозвучаха нотки на едва потискано отчаяние. — Та той все още е бодър. Напоследък се храни по-добре, нали виждам. Никой не може да ме накара да го направя — сега вече говореше като твърдоглаво хлапе. — Когато наистина настъпи моментът, аз ще разбера. Ще позная.

Нямаше с какво да го утеша. Все пак опитах. Наведох се да погаля Чарли, усетих плътния допир на кожа и кости под движещите се пръсти. Има болести, които са лечими. Затоплих пръстите си, натиснах лекичко, напрегнах се да видя. Издатината се бе уголемила. Разбрах, че е безнадеждно.

— Той си е твоето куче, Гийом — пророних. — Ти знаеш най-добре.

— Точно така — сякаш за миг се ободри. — Лекарството потиска болката му. Вече не скимти нощем.

Помислих си за последните месеци на майка ми. Бледнината, стопяването на плътта от тялото, деликатната красота на оголен скелет, на бяла като платно кожа. Искрящите й трескави очи — Флорида, милинка, Ню Йорк, Чикаго, Гранд каньон, има толкова много неща за гледане! — и потиснатите й стонове нощем.

— В един момент просто ще трябва да спреш — казах му. — Безсмислено е да си намираш оправдания, да си поставяш близки цели, като например да преживееш до следващата седмица. Идва един момент, в който загубата на достойнството тежи повече от всичко друго. Нужна ти е почивка.

Кремация в Ню Йорк. Прахта разпръсната над пристанището. Каква ирония, човек си представя как издъхва в леглото си, заобиколен от близките. Вместо това често идва объркващото прозрение, внезапното просветление, паниката се надига плавно, следва хода на изгряващото слънце и започва да се люшка зад гърба ти като махало, от което непрекъснато се мъчиш да избягаш.

— Ако имах избор, щях да предпочета именно това — безболезнената игла. Приятелската ръка. По-добре така, отколкото сама в нощта или под гумите на такси на улицата, където никой няма да те погледне — изведнъж се усетих, че говоря на глас. — Извинявай, Гийом — сепнах се, забелязала стреснатия му поглед. — Мислех си за нещо друго.

— Няма нищо — отрони той и постави монетите на бара пред себе си. — Аз и без това смятах да вървя.

И като стисна в едната си ръка шапката, в другата Чарли, се отправи към вратата, приведен малко повече от обикновено — дребна бозава фигура, носеща нещо, което би могло да бъде чанта с продукти, стар шлифер или всичко друго.