Джоан Харис
Шоколад (15)

15
Вторник, 25 февруари

Все същия убийствен дъжд. Сякаш част от небето се е повдигнала, за да излее помията си върху живота в аквариума долу. Децата, ярки гумени патета в своите дъждобрани и ботуши, крякат и се клатушкат по площада, виковете им се блъскат в ниските облаци. Работя в кухнята и им хвърлям по едно око. Тази сутрин развалих витрината — вещицата и шоколадовата къщичка, заедно с всичките шоколадови животинки с грейнали лъщящи лица. Анук и приятелчетата й си разделиха лакомствата в почивките между експедициите до дъждовните локви на „Les Marauds“. Жано Дру ме наблюдава с блеснали очи как шетам в кухнята, стиснал във всяка ръка по една гарнирана меденка. Анук е точно зад него, другите деца са се строили зад тях и си шушукат.

— Какво ще е следващото? — гласът на Жано е като на по-голямо момче, нотка на небрежна напереност и капка шоколад на брадичката. — Какво ще сложиш на витрината?

Свих рамене.

— Тайна — отвърнах, без да спирам да добавям с бъркане creme de cacao^[1] в емайлирана купа с разтопен кувертюр.

— Ама аз сериозно — не се отказва той. — Би трябвало да е нещо, свързано с Великден. Нали се сещаш. Яйца и тям подобни. Шоколадови кокошки, зайци, такива неща. Като в магазините в Ажен.

Спомням си ги от детските години; парижките chocolateries c кошниците обвити в станиол яйца, рафтовете със зайчета и пиленца, звънчета, марципанени плодове и marrons glacis^[2], amourettes^[3] и прелестни нежни кошнички с petits fours^[4], карамелчета и хиляда и едно превъплъщения на сладостните пътешествия на вълшебни килимчета, по-подходящи за арабски харем, отколкото за тържествените ритуали, съпровождащи Мъките Христови.

— Спомням си как майка ми разказваше историята на великденските шоколади.

Парите никога не стигаха за такива изискани неща, но винаги получавах своята cornet surprise, фуния с великденски подаръци — парички, хартиени цветя, твърдо сварени яйца, боядисани в ярки лъщящи цветове, кутия, облепена в цветно папиемаше, изрисувано с пиленца, зайчета, усмихнати дечица сред цветя, все една и съща всяка година и прилежно скатавана за следващата. Наред с всичко това във фунийката намирах и целофанено пакетче стафиди с шоколадова глазура, всяка стафидка предназначена да бъде предъвквана бавно и с наслада в изгубените часове на онези странни нощи, залутани между различни градове, напоени с неоновия блясък на хотелски табели, трептящи на пресекулки през щорите и изпълнени с дишането на майка ми, бавно и безкрайно, в тягостната тишина.

— Според нея през нощта на Разпети петък камбаните напускали камбанарии и църковни кули и отлитали с магически криле към Рим.

Жано кима и ме поглежда с онзи типичен за порастващите деца насмешливо циничен, полудоверчив поглед.

— Строяват се пред папата, целият в златно бели одежди, с митра и позлатен жезъл: огромни камбани и мънички звънчета, clochettes и тежки bourdons, карильони и чанове, всички в очакване на благословията му.

Майка ми вярваше на тази детска история с цялата си душа, очите й заблестяваха от удоволствие пред нейната абсурдност. Всъщност тя обичаше всякакви приказки и легенди — за Христос, за Еостра^[5] и Али Баба, — като отново и отново вплиташе нишката на родния фолклор в яркото пано на вярата. Лечение с кристали и астрални пътешествия, отвличания от извънземни и необясними изригвания — майка ми вярваше във всичко това или поне се правеше, че вярва.

— И папата ги благославя, една по една, до късно през нощта, хилядите френски камбанарии очакват притихнали тяхното завръщане в утрото на Великден.

Аз, нейната дъщеря, слушах с ококорени очи омайващите й апокрифни разкази, гарнирани с истории за Митра, Балдер Красивия^[6], Осирис и Кетцалкоатл^[7], всички те вплетени в истории за летящи шоколади и вълшебни килимчета, за Триръката богиня и Аладиновата пещера на чудесата, от която Христос излязъл след три дни, амин, абракадабра, амин.

— И благословиите се претопяват във всякакви форми и видове шоколад, камбаните се преобръщат като купи, за да отнесат шоколадовите дарове у дома. И летят цяла нощ, а щом стигнат до своите кули и камбанарии в неделното утро на Великден, застават по местата си и започват да се люлеят и да изливат радостта си.

Камбаните на Париж, Рим, Кьолн, Прага. Сутрешни камбани, молитвени камбани, в които отекват промените, ставали през годините на нашето изгнаничество. Великденски камбани, споменът за които е толкова силен, че ушите те заболяват, докато ги слушаш.

— А шоколадите се понасят през нивята и градовете. Докато камбаните бият, те се сипят из въздуха. Някои падат на земята и се разтрошават. Децата свиват гнезда и ги полагат високо горе по дърветата, за да уловят падащите яйца, шоколадови кокошчици, зайчета, guimauves и бадеми…

Жано се обръща към мен с грейнало лице и все по-уголемяваща се усмивка.

— Супер!

— Ето за това получавате шоколади на Великден.

Гласът му е изпълнен със страхопочитание и внезапна категоричност.

— Направи го! Моля те, направи го!

Обръщам се чевръсто да овъргалям един трюфел в какаово брашно.

— Какво да направя?

— Това! Великденската история. Ще е толкова суперско, с камбаните, с папата и въобще. Можеш да организираш шоколадов фестивал, цяла седмица, даже може да си направим гнезда… да ловим великденски яйца, и… — млъква, задъхан от вълнение и се вкопчва в ръкава ми. — Мадам Роше, моля те.

Зад него Анук ме наблюдава съсредоточено. Десетината омърляни хлапета отзад също отронват свенливи молби.

„Grand Festival du Chocolat“^[8]. Обмислям идеята. След месец люляците ще са цъфнали. Винаги правя на Анук гнездо с яйце и името й, изписано върху него със сребърна глазура. Може пък това да е нашият си карнавал, да отпразнуваме по този начин приемането ни на новото място. Идеята не е нова за мен, но да я чуя от устата на едно дете е все едно да претегля колко струва.

— Ще ни трябват афиши — симулирам колебание.

— Ние ще се погрижим! — Анук го предлага първа, лицето й е грейнало от вълнение.

— И знамена, гирлянди…

— Флагчета…

— И шоколадов Исус на кръста с…

— Папата в бял шоколад…

— Шоколадови овчици…

— Състезания по търкаляне на яйца, търсене на съкровища…

— Ще поканим всички, ще бъде…

— Супер!

— Абсолютно супер яко…

Махнах с ръце към тях за малко тишина. През смях. Жестът ми бе съпроводен от арабеска от лугав шоколадов прах.

— Афишите от вас — казах им. — За другото не берете грижа.

Анук се хвърли към мен с разтворени обятия. От нея лъха на сол и дъждовна вода, на пръст и блато. Рошавата й главица блещука в капчици дъжд.

— В моята стая! — крещи в ухото ми. — Може да дойдат, нали може, маман, кажи, че може! Ще започнем веднага, имам хартия, моливи…

— Става — отвръщам.

Час по-късно на витрината ми кацна огромен плакат — по идея на Анук, в изпълнение на Жано. Текстът, изписан с огромни разкривени зелени букви, гласеше:

„GRAND FESTIVAL DU CHOCOLAT

В «LA CELESTE PRALINE»

ЗАПОЧВА НА ВЕЛИКДЕН

ВСИЧКИ СА ПОКАНЕНИ

!!! КУПУВАЙТЕ СЕГА, ДОКАТО ИМА!!!“

Около надписа подскачаха какви ли не чудати същества: една персона в роба и с висока корона, явно папата; в краката му строени плътно една до друга изрязани формички на камбани. До една усмихнати.

Прекарах по-голямата част от следобеда в темпериране на новата партида глазура и подреждане на витрината. Дебел пласт зелено сукно за тревата. Хартиени цветя — нарциси и маргаритки, приносът на Анук, — забодени на рамката на прозореца. Облепени в зелено кутийки, в които някога е имало какаов прах, притиснати една в друга, за да изобразят скалист планински пейзаж. Намачкана целофанена хартия, покриваща планината като ледена постеля. Препускаща и виеща се навътре в долината река от синя копринена панделка, върху която кротуват няколко къщи лодки. А по-долу процесия от шоколадови фигури — котки, кучета, зайци, някои с очи от стафиди, с розови марципанени уши, с опашки от стръкчета женско биле и захарни цветенца между зъбите… И мишки. На всяко възможно местенце мишки. Бързащи нагоре по хълма, сгушени в ъглите, дори върху лодките. Розови и бели кокосови мишлета, шоколадови мишоци във всякакви цветове, глазурирани, пепитени, захаросани… И над всички тях Магьосникът измамник^[9], величествен в червено-жълтите си одежди, с флейта от бонбони в едната ръка и шапка в другата. В кухнята си разполагам със стотици калъпи, тънки и меки за яйцата и фигурките, керамични за камеите и шоколадите с плънка. С тяхна помощ мога да предам всякакво изражение, да го нанеса върху куха черупка, да добавя коса, други детайли с фина пръчица, извайвайки торса и крайниците на отделни части, които намествам и свързвам с жички и разтопен шоколад. Малко камуфлаж — червено наметало с дипли от марципан. Туника, шапка от същия материал, дълго перо, докосващо земята до обутия в ботуш крак. Моят Магьосник прилича малко на Рижия с червената си коса и пъстра носия.

Не мога да се въздържа. Витрината е достатъчно мамеща, но не мога да устоя на изкушението да пръсна още малко златист блясък в нея, затваряйки очи, да озаря всичко с мекото сияние на гостоприемството. Въображаем надпис, който проблясва като маяк: „Елате при мен.“ Искам да се раздавам, да правя хората щастливи. Това със сигурност няма да навреди никому. Осъзнавам, че гостоприемството ми към чужденците вероятно е отговор на враждебното отношение на Каролин към тях, но замаяна от радостта на мига, нямам очи за лошото. Наистина искам да дойдат. От последния ни разговор насам често-често поглеждам към лодките им в реката, но те явно са подозрителни и плахи, като градски лисици, готови са да се ровят в сметта, но не допускат да ги приближиш. Най-често виждам Рижия, техния посредник, натоварен с кутии или найлонови пликове с продукти, от време на време се появява и Зезет, слабоватото момиче с белега на веждата. Миналата вечер две хлапета понечиха да продават лавандула пред църковната порта, но Рейно ги прогони. Опитах се да ги извикам, но бяха твърде предпазливи, изгледаха ме с особено враждебно вцепенение, после се спуснаха надолу по хълма към „Les Marauds“.

Толкова бях погълната от плановете си и украсата на витрината, че загубих представа за времето. Анук приготви сандвичи за приятелите си, след което цялата тумба се понесе обратно към реката. Пуснах си радио и докато работех, си подпявах, като внимателно подреждах шоколадите на пирамидки. Вълшебната планина се разтваря, за да разкрие мимолетна смайваща гледка към цял куп съкровища: многоцветни купчини захарни кристали, карамелени плодове и сладкиши, искрящи като скъпоценни камъни. Зад всичко това, скрити от светлината зад маскирана полица, лежат стоките, които вървят най-много. Ще трябва да се залавям с работата около великденските лакомства почти веднага, като се има предвид надеждата за допълнителна клиентела. Хубавото е, че в прохладното мазе на къщата има достатъчно складова площ. Ще трябва да поръчам кутии за подаръци, панделки, целофанена хартия и украшения. Вниманието ми бе приковано изцяло върху това, което вършех, та изобщо не чух кога Арманд е влязла.

— Е, добър ден — поздрави тя дръпнато, както си й е навикът. — Наминах да пробвам още някой от шоколадовите ти специалитети, ама както виждам, си заета.

Измъкнах се внимателно от витрината.

— Не, разбира се, че не съм — побързах да кажа. — Очаквах те. Освен това почти свърших, пък и гърбът така ме върти.

— Ами ако не е проблем… — днес се държеше някак по-различно. В гласа й се долавяха остри нотки, преднамерено нехайство, прикриващо крайна напрегнатост. Носеше черна сламена шапка, поръбена с панделка, беше облякла палто — също черно, — което ми се видя ново.

— Много си шик днес.

От устата й се понесе скрибуцащ смях.

— Мога да ти кажа, че от бая време не съм чувала за себе си подобно нещо — рече, забождайки пръст в един от високите столове на бара. — Как мислиш, дали ще успея да се възкатеря, без да си счупя крак?

— Ще ти донеса стол от кухнята — предложих веднага, но възрастната дама ме възпря с авторитетен жест.

— Глупости! — огледа мястото. — На младини бях като катерица — повдигна дългата си пола, отдолу се показаха тежки ботуши и безформени сиви чорапи. — Катерех се най-вече по дърветата. Избирах си някой клон и замерях със съчки минувачите долу. Ха! — доволно изсумтяване в мига, в който се покачи на стола, като се подпираше върху плота. Изпод черната й пола внезапно се завъртя вихрена алена спирала.

Арманд се изпъчи на стола, изглеждаше нелепо доволна от себе си. Внимателно приглади полата си върху ярката фуста. — Бельо от червена коприна — поясни, уловила погледа ми. — Сигурно ме мислиш за дърта глупачка, ама на мен си ми харесва. Толкоз години изкарах в траур, вече си мисля, че всеки път, когато благоприличието позволява да облека цветна дрешка, някой опъва петалата. Почти се бях отказала да нося каквото и да било друго, освен черно. — В погледа й напираше смях. — Бельото обаче, е, то е друга работа. — Сниши заговорнически глас: — Пощенска пратка от Париж. Струваше ми цяло състояние. — Залюля се през беззвучен смях на високата си стойка. — Е, та какво стана с онзи шоколад?

Направих й го силен и черен, а предвид диабета й добавих най-малкото възможно количество захар, което ми се стори прилично.

Арманд забеляза колебанието ми и заби обвинителен пръст в чашата.

— Никакво дозиране! — заповяда ми. — Ще се черпим. Шоколадови сладки, от ония захаросани близалки, всичко. Не си и помисляй да се държиш с мен като другите, сякаш нямам достатъчно мозък в главата. Да ти изглеждам ненормална?

Признах, че не.

— Е, щом е така… — отпи от силната, подсладена смес с видимо доволство. — Добре. Хмм. Много добре. Предназначено е да дава енергия, нали? Как беше, как го наричахте, стимулант?

Кимнах.

— И афродизиак, както съм чувала — добави закачливо, като ме стрелна с поглед над ръба на чашата си. — Онези дъртофелници в кафенето да внимават. Човек никога не е прекалено стар за забавления! — стържещ смях. Говореше кресливо и превъзбудено, съсухрените й ръце играеха. На няколко пъти повдигна едната към ръба на шапката, като че да я нагласи.

Погледнах часовника си тайничко под плота, но тя ме видя.

— Не очаквай да се появи. Този мой внук. Така или иначе, не ми се вярва.

Всеки един от жестовете й бе достатъчно опровержение на тези думи. Сухожилията бяха изпъкнали по врата й като на древен шаман.

Побъбрихме си малко за това-онова, обсъдихме идеята на децата за фестивал на шоколада. Арманд се запревива от смях, когато стигнах до Христос и папата от бял шоколад. Не подминахме и речните цигани. Както се оказа, Арманд бе поръчала хранителни продукти за тях на своята сметка, за голямо възмущение на Рейно. Рижия предложил да й плати в брой, но тя предпочела за благодарност да й поправи течащия покрив. Което щяло да вбеси Жорж Клермон, сподели с дяволита усмивка.

— Ще му се да си мисли, че само той може да ми помага — продължи тя видимо доволна. — И двамата са еднакво отвратителни, непрекъснато опяват за срутвания и влага. Искат да ме натирят от къщата ми, това е. Да ме изгонят от прекрасната ми къща и да ме натикат в някакъв си прокажен въшлив старчески дом, където трябва да искаш разрешение дори за да отидеш до банята — беше възмутена, черните й очи святкаха. — Е, аз пък ще им дам да се разберат — обяви накрая. — Рижия някога е бил строител, преди да тръгне по реката. Той и неговите приятели ще се справят прекрасно. И предпочитам да си платя, както си му е редът, вместо да оставя онзи имбецил да свърши работата без пари.

Намести шапката си с треперливи ръце.

— Хич не го чакам, да знаеш.

Разбрах, че не говори за същия човек. Погледнах си часовника. Четири и двайсет. Вече се смрачаваше. И въпреки това бях абсолютно сигурна… Ето какво става, когато се месиш, ядно си помислих. Толкова е лесно да причиниш болка някому, да навредиш на самия себе си.

— Хич не съм си и помисляла, че ще дойде — продължи Арманд с все същия ясен, категоричен глас. — Тя се е погрижила достатъчно. Подучила го е — започна да слиза от мястото си. — Вече ти загубих достатъчно от времето — допълни набързо. — Трябва да…

— M-memee^[10].

Извръща се внезапно и рязко. Почти съм убедена, че ще падне на земята. Момчето стои притихнало на прага. Облечено е в джинси и моряшка фланелка. На главата му се мъдри мокра бейзболна шапка. В ръката си стиска овехтяла книга с твърди корици. Гласът му е тих и смутен.

— Трябваше д-да из-зчакам мама да излезе. Отид-де на фриз-зьор. Няма да се в-върне преди ш-шест.

Арманд го поглежда. Не се докосват, но усещам как помежду им преминава нещо, сякаш електрическа дъга. Твърде е сложно за разбиране, но лумва нещо като топлина и гняв, смущение, вина. А зад всичко това — обещание за нежност.

— Вир-вода си. Ще ти приготвя нещо за пиене — предлагам аз и се отправям към кухнята. Щом напускам стаята, отново дочувам гласа на момчето, тих и колеблив.

— Благодаря ти з-за книгата — казва. — Донесох я — подава я напред като бяло знаме.

Вече не е нова, овехтяла е: книга, която е била четена и препрочитана често и с любов. Арманд не пропуска този факт и напрежението се стопява от лицето й.

— Прочети ми любимото си стихотворение — подканва го.

От кухнята, докато сипвам шоколад в две високи чаши, докато разбърквам добавката от сметана и kahlua, докато вдигам достатъчно шум със съдовете и бутилките, за да им създам усещането, че са сами, чувам как гласът му укрепва, отначало е треперлив, после все по-уверен, ритмичен. Не различавам думите, но отдалеч звучи като молитва или клетва. Прави ми впечатление, че когато чете, момчето не заеква.

Поставих внимателно двете чаши на бара. Като ме видя да влизам, момчето млъкна насред изречението си, изгледа ме с учтив, но подозрителен поглед, бретонът падна върху очите му като грива на свенливо пони. Благодари ми любезно, после отпи от чашата по-скоро с недоверие, отколкото с удоволствие.

— Не б-бива да пия това — изрече колебливо. — М-мама казва, че от ш-шоколада ми из-збиват пъпки.

— А пък аз мога да се гътна на минутата — находчиво допълни Арманд. Засмя се, видяла израза на лицето му. — Хайде, момчето ми, никога ли не си поставял под съмнение нещо, казано от майка ти? Или ти е промила мозъка дотолкова, че е унищожила и малкото, което съм ти оставила в наследство?

Люк изглеждаше стъписан.

— Ами тя так-ка каз-зва — отрони извинително.

Арманд поклати глава.

— Виж сега, ако искам да разбера какво казва Каро, ще си определя среща с нея — вмята. — Мен ме интересуваш ти, ти какво ще кажеш? Умно хлапе си, поне някога беше. Как стоят нещата според теб?

Люк отпи пак.

— Мисля, че преувеличава — рече с тънка усмивка. — Според мен си изглеждаш съвсем добре.

— И не са ми избили пъпки — допълни Арманд.

Неочаквано за самия него, Люк избухна в смях. Определено ми харесваше повече така, очите му бяха станали по-лъчисто зелени, дяволитата му усмивка странно напомняше за усмивката на баба му. Все още стоеше нащрек, но зад цялата му предпазливост започнах да долавям бърз ум и свежо чувство за хумор.

Допи си шоколада, но отказа парче торта, въпреки че Арманд изяде две. През следващия половин час двамата се увлякоха в разговор, а аз се преструвах, че си върша работата. Веднъж-дваж пъти го хванах да ме гледа със сдържано любопитство, внезапната връзка помежду ни се разпадаше в мига, в който се установяваше. Оставих нещата така.

 

 

Когато двамата се сбогуваха, вече беше пет и половина. Не си уговориха следваща среща, но свободният маниер, с който се разделиха, предполагаше, че и двамата имат едно и също нещо наум. Малко ме изненада смайващата прилика помежду им, сходният начин, по който предпазливо се обикалят един друг, като приятели, които са се събрали отново след дълги години раздяла. Имат едни и същи тикове и маниери, прям поглед, полегнали скули, остра брадичка. Когато чертите му са в покой, приликата леко се размива, но всяко движение я възобновява, заличава онова изражение на учтивост и галантност, която майка му непрекъснато му налага. Очите на Арманд искрят под периферията на шапката. Люк изглежда почти спокоен, заекването му намалява до леко колебание, едва доловимо. Виждам как се спира на прага, вероятно се пита дали е редно да я целуне. Юношеското му съпротивление срещу допира надделява. Вдига свенливо ръка за довиждане и изчезва.

Арманд се обръща към мен, цяла пламнала и тържествуваща. За секунда лицето й остава незащитено, излъчва неприкрита любов, надежда, гордост. След това сдържаността, толкова типична и за внука й, се възвръща, демонстрира нехайство, гласът й е леко пресипнал.

— Добре се получи, Виан. Може би пак ще дойда — след което ме поглежда с характерния си открит поглед и протяга ръка към моята. — Ти го доведе. Сама нямаше да успея.

Свих рамене.

— Все някога щеше да стане. Люк вече не е дете. Трябва да се научи да се справя с нещата по собствен начин.

Арманд поклати глава.

— Не, заслугата е твоя — повтори упорито. Бе достатъчно близо до мен, за да усетя уханието на момина сълза, което се носеше от нея. — Откакто си тук, нещата се промениха. Все още го усещам. Всички го усещат. Всичко се преобръща. Ура!

— Но аз не правя нищо — продължих да упорствам, почти заразена от нейната усмивка. — Просто си гледам работата. Въртя си магазина. Просто съм си аз — въпреки, че се смеех, се почувствах неловко.

— Все едно — отвърна Арманд. — Така или иначе, ти си в основата на всичко. Виж само колко неща се промениха — аз, Люк, Каро, пришълците край реката — тя рязко отметна глава към „Les Marauds“, — че дори и той, в кулата си от слонова кост оттатък площада. Всички се променяме. Бързаме напред. Сякаш стар часовник е бил смазан след години, в които е показвал все едно и също време.

Бе толкова близо до собствените ми мисли от предишната седмица. Поклатих категорично глава.

— Не е заради мен. Заради него е. Заради Рейно. Аз нямам нищо общо.

Внезапен образ някъде в дъното на съзнанието ми, като обърната карта. Черния призрак в своята часовникова кула навива механизма все по-бързо и по-бързо, отбелязва промените, настройва звъненето, прогонва ни от града… Заедно с този притеснителен образ изплува и друг: възрастен мъж на легло с тръбички в носа и ръцете, Черния призрак се е надвесил над него, изпълнен с мъка, а може би триумфиращ, а зад гърба му гори огън.

— Баща му ли е? — изрекох първите думи, които нахлуха в главата ми. — Искам да кажа, старецът, при когото ходи. В болницата. Кой е той?

Арманд ме изгледа изненадано изпод вежди.

— Откъде знаеш за него?

— Понякога получавам… усещания… за някои хора. — Нещо ме възпираше да й разкажа за гледането на шоколад, да използвам терминологията, с която майка ми ме бе запознавала толкова издълбоко.

— Усещания — Арманд бе явно заинтригувана, но не продължи с въпросите.

— Значи все пак има някакъв старец? — не можех да прогоня мисълта, че съм напипала нещо важно. Някакво оръжие може би в негласната война с Рейно. — Кой е той? — не се отказах.

Арманд сви рамене.

— Един свещеник — отвърна с пренебрежение, което ми подсказа, че е време да спра, защото няма да продължи нататък.