Джоан Харис
Шоколад (13)

13
Неделя, 23 февруари

Благослови ме, отче, защото съгреших. Знам, че ме чуваш, mon pere, и на никого другиго не бих се изповядал. Определено няма да е на епископа, оградил се на сигурно място в далечната си епархия в Бордо. А църквата изглежда тъй пуста. Чувствам се глупаво долу пред олтара, вдигнал поглед към Господа наш, в неговата вина и агония — златното покритие е изгубило блясъка си от дима на свещите и тъмният филм Му придава тайнствен и загадъчен вид, — и молитвата, която някога бе за мен такова благословение, източник на радост, сега е тежест, вик в полите на безрадостна планина, застрашаваща да ме помете с лавина.

Дали това е съмнение, mon pere? Тази тишина вътре в мен, неспособността да се моля, да се пречистя, да усетя ширение… нима аз съм виновен? Оглеждам църквата, моя живот, и се опитвам да открия в себе си любов към нея. Любов като твоята към статуите, към свети Жером с нащърбения нос, усмихнатата Дева, Жана Д’Арк със знамето й, свети Франциск^[1] с нарисуваните гълъби. Лично аз не обичам птиците. Разбирам, че може би е грях спрямо името ми, но това е извън мен. Крясъкът, мръсотията им, дори на входа на църквата, варосаните стени, набраздени със зеленикавите следи от изпражненията им — врявата, която вдигат по време на проповед. Отрових плъховете, плъзнали из това свято място и гризящи светите одежди. Дали не е редно да отровя и гълъбите, които опорочават службата ми? Опитах, mon pere, но никакъв резултат. Може би свети Франциск ги пази.

Де да можех да съм по-достоен човек. Липсата на достойнство у мен ме плаши, моята интелигентност, далеч надвишаваща тази на енориашите ми, само подчертава слабостта, крехкостта на съда, който Господ е избрал за свой слуга. Нима това е моята съдба? Мечтаех за по-велики неща, за жертви, за мъченичества. Вместо това прахосвам време в недостойни за мен, в недостойни за теб страхове и безпокойства.

Моят грях е моята маловажност, mon pere. Това е причината Господ да е безмълвен в дома Си. Знам го, но нямам представа как да излекувам това зло. Наложих си още по-строг пост, като реших да го продължа дори в дните, когато е позволен отдих. Днес например излях неделното си питие в хортензиите и определено почувствах как това повдигна духа ми. Засега водата и кафето ще са единствената добавка към храната ми. Кафето ще пия черно и без захар, за да подчертая горчивия му вкус. Обядът ми днес се състоеше от салата от моркови с маслини — корените и дребните плодове на пустошта. Вярно, чувствам се леко замаян, но усещането не е неприятно. При мисълта, че дори от лишенията си изпитвам удоволствие, усещам как в тялото ми се забива жилото на вината. Заричам се умишлено да стъпя на пътеката на изкушенията. Ще стоя пет минути пред витрината на пекарната и ще гледам пилетата на грил. Ако Арно се опита да ме изкуши, още по-добре. Във всеки случай би трябвало да е затворил за постите.

Колкото до Виан Роше… през последните няколко дена почти не съм се сещал за нея. Минавам покрай магазина й, отвърнал лице встрани. Търговията й потръгна, независимо от сезона и от възмущението на здравомислещите жители на Ланскене. Обяснявам си го с факта, че подобен род сладкарница е нещо ново тук. Но всяко чудо за три дни. Нашите енориаши едва свързват двата края и без да прахосват парите си в магазин, който определено би подхождал повече на голям град.

„La Celeste Praline“. Дори името звучи непристойно. Ще взема автобуса до Ажен, ще отида в агенцията за недвижими имоти и ще се оплача. Първо на първо, изобщо не биваше да й позволяват да сключи тази сделка. Централното местоположение на магазина предполага неговия просперитет, насърчава изкушението. Епископът би трябвало да бъде уведомен. Може би той щеше да успее да окаже влияние, с каквото аз не разполагам. Още днес ще му пиша. Понякога я срещам на улицата. Носи жълт шлифер на зелени маргаритки, детска дреха, но по отношение на дължината изглежда неприлична за една жена. Не покрива косата си дори когато вали, блести и лъскавее като кожа на тюлен. Щом се пъхне под сенника, я изстисква, увивайки я като дълго въже. Там често вече я чакат хора, застанали на сушина, за да се предпазят от неизбежния дъжд и втренчили очи във витрината на магазина. Снабдила се е с електрическа печка, поставена достатъчно близо до щанда, предназначена да създава уют, без да топли толкова, че да унищожи стоката й. Като се прибавят високите столове и стъклените cloches^[2], пълни с пасти и пайове, сребърните буркани с шоколад върху плочите за притопляне, мястото заприличва повече на кафене, отколкото на магазин. Има дни, когато вътре се събират по десетина и повече души. Едни стоят прави, други са се подпрели на облицования плот и разговарят. В неделя и сряда следобед миризмата на печени сладки изпълва влажния въздух. Тя застава подпряна на външната врата, оцапана в брашно до лактите, и подхвърля дръзки забележки на минувачите. Удивен съм колко много хора познава вече — на мен ми бяха необходими шест месеца, за да науча имената на енориашите си. И като че ли винаги е готова да зададе въпрос, да изкаже мнение върху някаква страна от живота им, от проблемите им. Артритът на Поату. Синът на Ламбер, дето отиде войник. Нарсис и безценните му орхидеи. Дори знае името на кучето на Дюплеси. О, каква лисица е тя. Невъзможно е да не я забележи човек. А след това си длъжен да отговориш, защото иначе ще изглеждаш като грубиян. Дори аз, дори аз трябва да й се усмихвам и да я поздравявам, макар вътрешно да кипя. Дъщеря й ще стане точно като нея, обикаля „Les Marauds“ с цяла банда по-големи от нея момчета и момичета. Повечето са на по осем-девет години, а са се привързали към нея като към по-малка сестра, тя им е като талисман. Винаги са заедно, тичат, крещят, разперват ръце като бомбардировачи и стрелят един срещу друг, пеят, свиркат, сред тях е и Жан Дру, въпреки загрижеността на майка си. Тя се опита да му забрани веднъж-дваж пъти, но с всеки изминал ден той става все по-опърничав и войнствен, бяга през прозореца на стаята си, когато тя го заключва вътре. Но аз си имам по-сериозни грижи, mon pere, от непристойното поведение на някакви си необуздани хлапетии. Днес, докато минавах през „Les Marauds“ преди литургията, видях вързана на единия бряг на Тан къща лодка, от онези, които ние с теб толкова добре познаваме. Пълна развалина, боядисана в зелено, ала цялата олющена, с тъничък комин, бълващ отровен черен дим, с набръчкан покрив, същия като на мукавените бараки в марсилските bidonvilles^[3]. Двамата с теб знаем какво означава това. Какво следва. Първите пролетни глухарчета подават глави изпод влажната земя край пътя. Всяка година се опитват, нахлуват по реката откъм градовете и пристанищата или още по-лошо, от още по-далеч, от Алжир и Мароко. Търсят работа. Място, където да се установят, да се размножават… Тази сутрин произнесох проповед срещу тях, но знам, че въпреки това някои от енориашите ми, сред които и Нарсис, ще ги приемат с отворени обятия, само и само за да са срещу мен. Тези скитници! За тях няма нищо ценно и свято. Цигани, живеещи по реката, разпространители на болести, крадци, лъжци, убийци, когато могат. Допуснем ли ги сред нас, ще разрушат всичко, което сме градили, mon pere. Край с нашата просветителска дейност. Хлапетата им ще играят с нашите, докато всичко, което сме направили за своето бъдеще, бъде съсипано. Ще отнемат разума на децата ни. Ще ги научат на омраза и неуважение към Църквата. На мързел и заобикаляне на отговорностите. На престъпления и пристрастеност към наркотиците. Нима вече забравиха какво се случи онова лято? Нима са толкова глупави, та да повярват, че това няма да стане пак?

Днес следобед слязох до реката. Към първата лодка се бяха присъединили още две, една червена и една черна. Дъждът беше спрял и между двете нови лодки бе опънат простор, на който висяха детски дрехи. На палубата на черната лодка седеше мъж, с гръб към мен, и ловеше риба. Дълга рижа коса, привързана с някакъв парцал, голи ръце, татуирани чак до раменете с къна. Стоях, загледан в лодките, удивлявайки се на окаяния им вид и на предизвикателната мизерия, която излъчваха. Какво добро правят тези хора за себе си? Ние сме просперираща страна. Европейска сила. За тези хора би трябвало да има работа, полезна работа, прилични жилища. Тогава защо предпочитат да живеят по този начин, без корен, потънали в мизерия? Нима са толкова мързеливи? Рижавият на палубата на черната лодка разтвори два пръста към мен и продължи заниманията си.

— Не можете да останете тук — провикнах се към реката. — Това е частна собственост, трябва да се преместите.

Откъм лодките се чуха смях и подигравки. Усетих гневни пулсации в слепоочията си, но запазих спокойствие.

— Можете да поговорите с мен. Аз съм свещеник. Все ще намерим някакво решение.

На прозорците и вратите на трите лодки се бяха показали няколко лица. Преброих четири деца, млада жена с бебе и трима-четирима възрастни, обвити в онази сива безцветност, характерна за всички като тях, лицата им остри и подозрителни. Забелязах как всички поглеждат Рижия в очакване на реакция. Аз също се обърнах към него.

— Ей, ти!

Цялото му тяло се бе превърнало в слух и подигравателна заинтересованост.

— Защо не дойдеш да поговорим? Ще мога да ти обясня всичко по-добре, ако не се налага да крещя през половината река.

— Обяснявай отдалеч — рече онзи. Говореше с толкова силен марсилски акцент, че едва му разбирах. — Чувам те съвсем добре — хората му из другите лодки се смушкаха един друг и се закискаха. Изчаках търпеливо да утихнат.

— Това е частна собственост. Опасявам се, че не можете да останете тук. Наблизо живеят хора — посочих крайбрежните къщи по продължение на „Avenue des Marais“^[4]. Вярно, повечето от тях са изоставени, влагата и запуснатостта са ги превърнали в развалини, но в някои все още живеят хора.

Рижия ме изгледа изпод вежди.

— И тук живеят хора — рече той, посочвайки лодките.

— Разбирам, но все пак…

Не изчака да довърша.

— Спокойно. Няма да останем задълго — гласът му звучеше окончателно. — Трябва само да направим някои поправки, да се запасим с провизии. Няма как да го свършим посред сушата. Ще останем около две седмици, може би три. Ще ни изтърпиш ли за толкова, а?

— Вероятно някое по-голямо село… — усетих как цял настръхвам, разгневен от високомерието му, но запазих спокойствие. — Някой град като Ажен може би…

— Забрави. От там идваме.

Категоричен отговор.

Разбира се. В Ажен не търпят скитниците. Ако и ние в Ланскене разполагахме с полиция…

— Имам проблем с мотора. Ръся масло от километри надолу по реката. Трябва да го оправя, преди да продължа.

Разтворих рамене.

— Едва ли ще намериш каквото търсиш точно тук.

— Е, всеки има право на мнение — звучеше небрежно, дори като че се забавляваше. Една от по-старите жени изкряка. — Дори свещениците — нов взрив от смях. Запазих достойнство. Тези хора не заслужават моя гняв.

Обърнах се да си вървя.

— Виж ти, виж, мосю кюре — гласът дойде точно иззад мен и без да ща, извърнах глава. Арманд Воазен ме посрещна с ухилена физиономия. — Май сме нервнички, а? — изсъска злобно. — Така и би трябвало. Тук не си на собствена територия, нали? Каква ни е задачката тоя път? Да превъзпитаваме езичниците?

— Мадам — въпреки наглостта й я поздравих учтиво. — Надявам се сте в добро здраве.

— О, нима? — в черните й очи искреше смях. — Бях останала с впечатлението, че с нетърпение очакваш да отслужиш последна служба над мен.

— Нищо подобно, мадам — държах се хладно и с достойнство.

— Добре. Защото старата овца не възнамерява да се върне в стадото. За теб обаче това е твърде грубо. Спомням си, майка ти казваше…

Срязах я по-остро, отколкото възнамерявах.

— Опасявам се, че нямам време за приказки днес, мадам. Трябва да оправим нещата с тези хора — жест към циганите, — преди да са излезли извън контрол. Длъжен съм да защитавам интересите на паството си.

— Какъв само си станал — въздух под налягане — вяло изкоментира Арманд. — Интересите на паството си. Спомням си, когато беше още малко момче и играеше на индианци из „Les Marauds“. На какво те научиха в града, освен на надутост и високомерие?

Стрелнах я с поглед. Единствена тя от цялото село изпитва удоволствие да ми припомня неща, за които е по-добре никой да не се сеща. Хрумвало ми е, че когато умре, ще отнесе тези спомени в гроба. Тази мисъл някак ме радва.

— На теб може да ти харесва идеята в „Les Marauds“ да живеят скитници — скастрих я аз, — но другите хора, сред които и дъщеря ти, разбират, че прекрачат ли веднъж прага ти…

Арманд избухна в смях.

— Дори в приказките си е станала като теб. Реди амвонни клишета и националистки баналности. Аз пък не виждам какво лошо могат да причинят тези хора. Защо да се вдигаме на кръстоносен поход, за да ги прогоним, като те така или иначе скоро сами ще си отидат?

Свих рамене.

— Ти очевидно не желаеш да разбереш същността на проблема — отвърнах кратко.

— Е, аз вече казах на ей онзи, дето му викат Рижия — леко махване с ръка към мъжа на палубата на черната лодка, — казах му, че той и неговите приятели са добре дошли тук и могат да останат толкова, колкото им е нужно, за да оправят мотора на лодката и да си набавят провизии — погледна ме лукаво и победоносно. — Така че не можеш да твърдиш, че са нарушители. Те са тук, пред моята къща, с моята благословия — на последната дума натърти особено отчетливо, сякаш за да ме подразни. — Това важи и за техните приятели, когато дойдат — удостои ме с още един предизвикателен поглед. — Всичките им приятели.

Е, трябваше да го очаквам. Би го направила дори само за да ме подразни. Харесва й славата, която това й спечелва — да се знае, че като най-стария жител на селото има известни права. Няма смисъл да споря с нея, mon pere. Това вече го знаем. На нея спорът й доставя същото удоволствие като контакта с тези хора, техните разкази, живота им. Не е чудно, че вече знае имената им. Няма да й доставя удоволствието да ме види да се моля. Не, ще подходя по друг начин.

От разговора си с нея научих поне едно: ще дойдат и други. Колко? Ще почакаме и ще видим. Но всичко е така, както се опасявах. Днес лодките са три. Колко още да очакваме утре?

На път за насам се отбих при Клермон. Той ще разнесе мълвата. Очаквам някаква съпротива — Арманд все още има приятели, може би ще се наложи да убеждавам Нарсис. Но като цяло разчитам на съдействие. Все още съм фигура в обществения живот на Ланскене. Хората се съобразяват с мнението ми. Говорих и с Муска. Той се среща с доста хора в кафенето си. Председател е на селския съвет. Здравомислещ човек въпреки недостатъците си, усърден богомолец. И ако се наложи да се пипа със здрава ръка — разбира се, всички ненавиждаме насилието, но с хора като тези не можем да проиграваме шансовете си, — е, тогава съм сигурен, че Муска ще застане на моя страна.

Арманд го нарече кръстоносен поход. Искаше да прозвучи като обида, знам, но дори и така… Изпитах порив на въодушевление пред предстоящия сблъсък. Възможно ли е това да е задачата, за която ме е избрал Господ?

Ето защо дойдох в Ланскене, mon pere. За да се боря за хората си. Да ги избавям от изкушенията. И когато Виан Роше прозре силата на Църквата — моето влияние върху всяка душа в тази общност, — тя ще разбере, че е загубила. На каквото и да се надява, каквито и амбиции да има. Ще разбере, че не може да остане тук. Че не може да подхване битка, която да се надява да й донесе победа.

И аз ще ликувам.