Джоан Харис
Шоколад (12)

12
Петък, 21 февруари

Снощи пак сви студ. Ветропоказателят на „Сен Жером“ цяла нощ се въртя смутено и нерешително, ръждясалите му поставки скърцаха влудяващо, сякаш отправяха предупреждение към всеки неканен гост. Утрото дойде, потопено в тъй гъста мъгла, че дори църковната кула, стърчаща на двайсетина крачки от вратата на магазина, изглеждаше далечна и призрачна; камбана, оповестяваща началото на литургията, отекваше глухо във ватирания захарен памук на въздуха, докато неколцината богомолци с вдигнати срещу сутрешната влага яки приближаваха към църквата, където се надяваха да получат опрощение на греховете си.

Анук си изпи млякото и аз я опаковах в червеното й палто, като въпреки негодуванията й нахлузих на главата й пухкава шапка.

— Няма ли да закусиш?

Тръсна отривисто глава и грабна една ябълка от купата на плота.

— А целувката ми? — това се бе превърнало в наш сутрешен ритуал.

Плъзгайки дяволито ръчички около шията ми, тя ме облизва влажно, отскача встрани със смях, дава ми въздушна целувка от вратата и изскача на площада. Аз си избърсвам лицето, като се преструвам на ужасно отвратена. Тя се кикоти доволно, изплезва остро езиче към мен, изчуруликва „Обичам те!“ и потъва като алено флагче в мъглата, чантата се влачи зад гърба й. Знам, че само след трийсет секунди пухкавата шапка ще бъде запратена в чантата при учебниците, тетрадките и другите нежелани вещи, свързващи я със света на възрастните. За миг отново зървам Чехълчо, който подскача след нея. Припряно прогонвам с ръка натрапилия ми се образ. Внезапно чувство на самота от загубата — как ще изкарам цял ден без нея? С мъка потискам порива да я извикам обратно.

Тази сутрин клиентите ми са шест. Единият е Гийом, на връщане от месарницата с парче boudin^[1], увито в хартия.

— Чарли обича boudin — казва съучастнически, — напоследък не се храни много добре, но съм убеден, че това ще му хареса.

— Не забравяй, че ти също трябва да ядеш — припомням му деликатно.

— Разбира се — усмихва ми се с онази своя блага извинителна усмивка. — Аз ям като ламя, сериозно — внезапно ме поглежда стреснато. — Но все пак сега е пости. Нали не мислите, че животните трябва да постят?

Поклащам глава в отговор на притеснението му. Има малко личице с фини черти. Той е от онези хора, които разделят всяка бисквитка на две и запазват половината за по-късно.

— Струва ми се, че и двамата трябва да се грижите по-добре за себе си.

Гийом почесва Чарли зад ухото. Кучето има апатичен вид, изобщо не проявява интерес към съдържанието на поставения до него пакет с месо.

— Ще се оправим — усмивката блясва едновременно с лъжата му. — Наистина — допива чашата си chocolat espresso. — Беше превъзходно — казва както винаги. — Моите поздравления, мадам Роше.

Отдавна съм се отказала да настоявам да ме нарича Виан. Чувството му за благоприличие не го позволява. Оставя парите на бара, наглася старата си филцова шапка и отваря вратата. Чарли се надига и се затътря след господаря си, леко наведен на една страна. Почти моментално след като вратата се затваря зад тях, виждам как Гийом се спира и вдига Чарли на ръце.

По обед влиза друг посетител. Разпознавам я веднага въпреки безформеното мъжко палто, което е навлякла. Умното, набраздено като зимна ябълка лице, скрито под черна сламена шапка, дългите черни поли и тежките ботуши.

— Мадам Воазен! Каза, че ще минеш някой път, и ето те тук! Нека ти предложа нещо за пиене — от единия до другия край на магазина се плъзват будни погледи на разбирач. Усещам как поглъща всичко. Очите й се спират на изработеното от Анук меню.

„chocolat chaud 10 F

chocolat espresso 15 F

chococcino 12 F

mocha 12 F“

Кимва одобрително.

— Толкова години минаха, откакто не съм виждала подобно нещо — отронва. — Почти бях забравила, че съществуват такива местенца — гласът й кипи от енергия, в движенията й се усеща мощ, нехарактерна за годините й. Устните й имат същата насмешлива извивка като на майка ми. — Някога обожавах шоколада.

Докато й наливам висока чаша мока и добавям няколко капки kahlua^[2] в пяната, тя оглежда високите столове с известно подозрение.

— Нали не си мислиш, че ще се изкатеря чак дотам?

Засмивам се.

— Ако знаех, че ще дойдеш, щях да купя специална стълба. Почакай — влизам в кухнята и донасям оранжевия фотьойл на Поату. — Пробвай тук.

Арманд сяда тежко и поема чашата с две ръце. Изглежда нетърпелива като дете, очите й блестят, лицето й излъчва възхищение.

— Ммм — това е повече от висока оценка. Почти благоговение. — Мммммм — опитва със затворени очи. Удоволствието й почти ме плаши.

— Ето това е нещо истинско, нали? — замълча за миг, присвила замислено проницателните си очи. — Има сметана, и… канела, струва ми се, и… какво друго? Tia Maria?^[3].

— Топло.

— Забраненият плод винаги е по-вкусен — оповестява Арманд и доволно избърсва полепналата по устните си пяна. — Но това — лакома глътка — е по-добро от всичко, което мога да си спомня, дори от детството. Сигурно съдържа десет хиляди калории. Повече.

— Защо да трябва да е забранено? — не мога да сдържа любопитството си. Мъничка и топчеста като яребица, тя изобщо не ми прилича на вечно загрижената за фигурата си дъщеря.

— О, докторите — махва с ръка Арманд. — Нали ги знаеш. Какво ли не приказват — спира, за да отпие нова глътка през сламката. — О, толкова е хубаво. Хубаво. Каро от години се опитва да ме натика в приют. Хич не й се нрави да й се мотая наблизо. Не обича да й се напомня откъде произхожда — залп от смях. — Болна съм била. Не можела да се грижи за мен. Праща ми оня нещастник доктора да ми казва к’во можело и к’во не можело да ям. Да си рече човек, че искат да живея вечно.

Усмихвам се.

— Сигурна съм, че Каролин много те обича.

Арманд ме стрелва с подигравателен поглед.

— О, нима си сигурна! — залива ме с вълна от неприличен кикот. — Не на мене тия, малката. Знаеш прекрасно, че дъщеря ми не обича никого другиго, освен себе си. Не съм глупачка — пауза, после присвива умните си, предизвикателни очи срещу мен. — Мен ме интересува момчето.

— Момчето ли?

— Люк, така се казва. Внукът ми. Ще стане на четиринайсет през април. Може да си го мяркала по площада.

Спомням си го смътно — безцветен, твърде изряден в изгладените си платнени панталони и сако от туид, хладни сиви очи под провиснал перчем. Кимам.

— Писах го за свой наследник — продължава Арманд. — Половин милион франка. За временно попечителство до осемнайсетия му рожден ден — свива рамене: — Не се срещаме — добавя кратко. — Каро не дава.

— Виждала съм ги заедно.

Сега вече си спомням: момчето е подхванало майка си подръка, докато отиват към църквата. Единствен той от всички деца в Ланскене не си е купувал лакомства от „La Praline“, макар да ми се струва, че съм го засичала да поглежда към витрината веднъж-дваж.

— За последно дойде да ме види, когато беше на десет — гласът на Арманд стана необичайно монотонен. — За него това сигурно са сто години — допи си шоколада и шумно върна чашата на плота. — Спомням си, че беше на рождения му ден. Подарих му книга със стихотворения на Рембо. Беше много… мил — в гласа й се усещаше горчивина. — След това, разбира се, съм го виждала няколко пъти на улицата. Не мога да се оплача.

— Защо не му се обадиш? — попитах от любопитство. — Да го изведеш на разходка, да поговорите, да го опознаеш?

Арманд поклати глава.

— С Каро не си говорим — изведнъж стана раздразнителна. Илюзията за младост се бе стопила заедно с усмивката й и изведнъж ми се стори стъписващо възрастна. — Тя се срамува от мен. Един Господ знае какви ги дрънка пред момчето — поклати глава. — Не. Твърде късно е. Разбирам го по израза на лицето му, по този любезен поглед, по милите, лишени от смисъл изречения, с които са пълни коледните му картички. Какви обноски само — засмя се горчиво. — Какво учтиво, добре възпитано момче.

Обърна се към мен и ми се усмихна ведро, кокетно.

— Само да знаех с какво се занимава, какво чете, кои са му любимите отбори, приятелите му, как се справя в училище. Ако знаех това…

— Ако?

— Можех да се преструвам… — за миг си помислих, че ще се разплаче. После замълча, усилие, мобилизиране на силите. — Знаеш ли, бих опитала още някой от шоколадовите ти специалитети. Ще ми предложиш ли нещо друго? — проява на ненужна храброст, но ми достави повече удоволствие от всякога. Фактът, че въпреки цялото си окаяно състояние може да се прави на боец, намекът за напереност в движенията й, когато подпира лакти върху бара и отпива.

— Содом и Гомор през сламка. Ммммм. Мисля, че току-що умрях и се понесох към рая. Поне дотам, докъдето ще ме пуснат.

— Мога да понауча това-онова за Люк, ако искаш. И да ти кажа.

Арманд обмисли предложението ми в мълчание. Усещах как ме наблюдава под спуснатите клепачи. Изпитателно. Най-сетне проговори.

— Всички момчета обичат сладкиши, нали? — гласът й беше небрежен. Съгласих се с твърдението й. — Предполагам, че приятелите му идват тук?

Казах й, че не съм съвсем сигурна кои са му приятелите, но че повечето деца се отбиват редовно.

— Може пак да дойда. Харесва ми шоколадът ти, въпреки че столовете ти са ужасни. Може дори да ти стана редовен клиент.

— За мен ще е удоволствие.

Още една пауза. Разбирам, че Арманд Воазен прави нещата по свой си начин, когато тя реши, не приема да бъде пришпорвана или съветвана. Оставям я да си помисли.

— Ето, заповядай — решението е взето. Бързо залепва на бара банкнота от сто франка.

— Но…

— Ако го видиш, предложи му кутия от каквото си хареса. Не му казвай, че е подарък от мен.

Вземам парите.

— И не позволявай на майка му да те съсипе. Повече от сигурна съм, че вече се е заела с въпроса и разпространява клюките и брътвежите си. Единственото ми дете, а да стане една от Сестрите на спасението на Рейно — очичките й се превръщат в мънички, изпълнени със злоба цепки, облите й бузи се набръчкват дълбоко. — Вече са тръгнали слухове за теб. Знаеш какви. Това, че общуваш с мен, ще влоши допълнително нещата.

Засмивам се.

— Все ще се справя някак си.

Поглежда ме с внезапно напрежение, закачливата нотка е изчезнала от гласа й.

— В теб има нещо — проронва. — Нещо познато. Едва ли сме се виждали преди онзи път в „Les Marauds“, нали?

Лисабон, Париж, Флоренция, Рим. Толкова много хора. Толкова много пресичащи се линии на живота, препокриващи се една друга, насочвани от пощурелите нишки на нашите маршрути. Но не мисля, че сме се срещали.

— И миризмата. Нещо като горене, миризмата на лятна мълния десет секунди след като е ударила земята. Ухание на летни бури и царевични полета в дъжда — лицето й е унесено, очите й търсят моите. — Така е, нали? Това, което казвам, е вярно? Какво си ти?

Пак тази дума.

Засмива се с пълно гърло и протяга ръка към моята. Кожата й е студена, листо, не плът. Обръща дланта ми нагоре.

— Знаех си! — пръстът й проследява линията на живота, на сърцето. — Знаех си от мига, в който те видях! — после казва на себе си, свела глава, с толкова тих глас, че го усещам като полъх над ръката ми. — Знаех си. Знаех си. Но никога не съм си мислела, че ще те срещна тук, в този град — остър, подозрителен поглед нагоре.

— Рейно знае ли?

— Не съм сигурна — така си беше; нямах представа за какво говори. Но аз също го усещах; аромата на променящи се ветрове, онова усещане за откровение. Далечен мирис на огън и озон. Скърцане на отдавна неизползвани инструменти, адската машина на синхронността. Или може би Жозефин е права, че Арманд не е с всичкия си. Та нали можа да види Чехълчо.

— Не допускай Рейно да разбере — каза след малко с блясък в безумните си, енергични очи. — Знаеш кой е той, нали?

Поглеждам я ококорено. Сигурно съм си въобразила думите й. Или може би сънищата ни са се пресекли за кратко, в някоя от онези нощи, когато сме бягали.

— Той е Черния призрак.

Рейно. Като лоша карта. Отново и отново. Смях в крилете.

 

 

Доста след като сложих Анук да спи, хвърлих картите на майка ми за пръв път след смъртта й. Държа ги в една кутия от санталово дърво, целите напоени, попили спомените за нея. За миг почти понечих да ги върна обратно, без да съм ги наредила, смутена от внезапно нахлулите спомени, към които ме върна техният аромат. Ню Йорк, колички за хотдог, от които се вдига пара. „Cafe de la Paix“ с безупречните му сервитьори. Монахиня, ядяща сладолед пред катедралата „Notre-Dame“. Хотелски стаи за по една нощ, сърдити портиери, подозрителни gendarmes^[4], любопитни туристи. И над всичко сянката на Онова, на неуловимото нещо, от което избягахме.

Аз не съм майка ми. Не съм беглец. При все това необходимостта да видя, да узная, е тъй неудържима, че установявам, че съм ги извадила от кутията и съм ги подредила, почти както го правеше тя, край леглото. Бърз поглед назад, за да се уверя, че Анук спи. Не искам да усети безпокойството ми. След това започвам да разбърквам, да сека, разбърквам, сека, докато излязат четири карти.

Десетка, смърт. Тройка, смърт. Двойка, смърт. Колесницата. Смърт. Свещеникът. Кулата. Колесницата. Смърт.

Картите са на майка ми. Това няма нищо общо с мен, казвам си, макар че никак не е трудно да позная Отшелника. Но Кулата? Колесницата? Смъртта?

Картата на Смъртта, заговорва гласът на майка ми в мен, невинаги вещае физическа смърт на някого. Тя може да означава край на определен начин на живот. Промяна. Обръщане на ветровете. Дали е възможно да е имала предвид това?

Не вярвам в предсказанията. Не и както вярваше тя, като начин да опишеш случайните графики на траекториите ни. Не като извинение за бездействието, като опора, когато нещата от лоши станат още по-лоши, осмисляне на вътрешния хаос. Чувам гласа й, звучи ми както някога на кораба, силата й се е превърнала в безапелационна упоритост, духът й в гаснещо отчаяние.

Ами Дисниленд? Какво ще кажеш? Кейовете на Флорида? „Евърглейдс“? Има толкова много за разглеждане в Новия свят, толкова много, за колкото още не сме и започнали да мечтаем. Това ли е, как мислиш? Това ли казват картите?

Оттогава насетне Смъртта започна да се появява във всяка карта, Смъртта и Черния призрак, който бе придобил същото значение. Избягахме му, но той ни последва, затворен в кутия от санталово дърво.

Като противоотрова започнах да чета Юнг и Херман Хесе, запознах се с колективното несъзнателно. Пророчеството е начин да кажем на себе си нещо, което вече знаем. От което се страхуваме. Не съществуват демони, а съвкупност от архетипи, общи за всяка цивилизация. Страх от загубата — Смърт. Страх от промяната на местоположението — Кулата. Страх от прехода — Колесницата.

И въпреки това майка умря.

Върнах внимателно картите в уханната кутия. Довиждане, майко. Тук нашето пътешествие приключва. Спираме тук, за да застанем лице в лице с онова, което ни носят ветровете. Никога повече няма да гледам на карти.