Джоан Харис
Шоколад (11)

11
Четвъртък, 20 февруари

Чаках я. Карирано палто, безмилостно опъната назад коса, ръце чевръсти и нервни като на гангстер. Жозефин Муска, дамата от карнавала. Изчака редовните ми клиенти Гийом, Жорж и Нарсис да си тръгнат и тогава влезе, забила ръце в джобовете си.

— Горещ шоколад, моля — настанява се неловко на бара, гласът й отеква в празните чаши, които още не съм успяла да разтребя.

— Разбира се — не я питам как го предпочита, направо й го сервирам с шоколадови стърготини и ванилия, украсен с две сметанки за кафе отстрани. За момент се втренчва в чашата с присвити очи, после я докосва плахо.

— Онзи ден — започва престорено нехайно — забравих да платя едно нещо — има дълги пръсти, странно деликатни, независимо от топчестите върхове. В спокойно състояние лицето й сякаш губи част от уплашеното си изражение и изглежда почти симпатично. Косата й е меко кестенява, очите златисти. — Съжалявам — хвърля монета от десет франка на плота с някакво предизвикателство в жеста.

— Няма проблеми — стремя се гласът ми също да звучи нехайно, незаинтересовано. — Непрекъснато се случва.

Жозефин ми хвърля подозрителен поглед, после, понеже не долавя злонамереност в гласа ми, се поотпуска.

— Приятно е — сръбва от шоколада си. — Наистина е вкусно.

— Сама го приготвям. От шоколадова смес, но преди да се прибави мазнината, от която се сгъстява. Преди много векове ацтеките са пиели шоколад точно по същия начин.

Още един бърз, подозрителен поглед.

— Благодаря за подаръка — отронва най-накрая. — Шоколадови бадеми. Любимите ми — след това изстрелва на един дъх с отчаяна, тромава припряност: — Никога не вземам нарочно. Хората говорят. Знам. Но аз не съм крадла. Всичко е заради тях — в тона й вече има презрение, устата й угасва в ярост и самоомраза. — Оная кучка Клермон и целия й антураж. Лъжкини.

Отново ме поглежда, почти предизвикателно.

— Чувам, че не ходиш на църква — додава със същия остър, изцъклен гласец. — Ще те прогонят от тук, както правят с всеки, който не им е по вкуса. Ще видиш. Всичко това — неясен, пресеклив жест към лавиците, кутиите, витрината с pieces montrees,^[1] — никое от тези неща няма да ти помогне. Чух ги да говорят. Чух какво казват.

— Аз също — наливам и на себе си чаша шоколад от сребърния чайник. Къс, натурален, като еспресо, слагам и лъжичка, за да го разбъркам. Гласът ми звучи меко: — Но не е нужно да ги слушам — пауза, глътка. — Ти също не си длъжна.

Жозефин се засмя.

Помежду ни увисна тишината. Пет секунди. Десет.

— Казват, че си вещица — пак тази дума. Вдига предизвикателно глава: — Вярно ли е?

Вдигам рамене, отпивам.

— Кой го казва?

— Жолин Дру. Каролин Клермон. Църковните сподвижнички на отец Рейно. Чух ги да говорят пред „Сен Жером“. Дъщеря ти разказваше на другите деца. Нещо за духове — в гласа й трептеше любопитство и една отчетлива, неохотна враждебност, която не можах да си обясня. — За духове! — възкликна тя.

Проследих мъглявия контур на димната спирала, виеща се над жълтеникавото гърло на чашата ми.

— Мислех, че тези хора не те интересуват.

— Любопитна съм.

Пак онази предизвикателност, сякаш се страхува да не би някой да я хареса.

— Освен това онзи ден говори с Арманд. Никой не говори с Арманд. Освен мен.

Арманд Воазен. Възрастната дама от „Les Marauds“.

— Харесвам я — отвърнах простичко. — Защо да не говоря с нея?

Жозефин стисна юмруци върху плота. Изглеждаше развълнувана, гласът й проскърца като пропукано от студ стъкло.

— Защото е луда, затова! — размаха пръсти покрай слепоочието си с неопределен жест. — Луда, луда, луда! — сниши глас: — Чуй какво ще ти кажа. Ланскене се разделя от една граница — плъзна върху плота възлест пръст, — прекрачиш ли я, откажеш ли да ходиш на изповед, не проявяваш ли уважение към съпруга си, не му ли готвиш първо, второ и трето и не седиш ли край огнището, унесена в благопристойни мисли, докато го чакаш да се прибере, нямаш ли деца… не носиш ли китки на погребенията на приятелите си… не чистиш ли гостната с прахосмукачка… не… садиш ли… цветя! — лицето й беше пламнало от усилието. Яростта й бушуваше с неудържима мощ. — … тогава значи си луд! — и се изплю. — Луд си, откачен, хората… говорят… за… теб зад гърба ти… и… и… и…

Избухна в сълзи, агонията постепенно освободи лицето й. Видях как погледът й отлита през прозореца зад мен, но отражението във витрината препречваше гледката. Сякаш над нея се бе спуснал някакъв похлупак. Безучастна, иронична, отчаяна.

— Съжалявам. Поувлякох се — допи питието си. — Не биваше да говоря с теб. Ти също. И без друго нещата вече са достатъчно зле.

— Арманд ли ти го каза? — попитах внимателно.

— Трябва да си вървя — свитите й юмруци се забиха в гръдната кост все така скришом, явно й беше нещо като тик. — Трябва да вървя — на лицето й отново се изписа уплаха, устата й увисна и се разтегли в неестествена усмивка, изглеждаше почти като ненормална.

И въпреки това изпълнената с ярост, измъчена жена, която само преди миг бе говорила с мен, далеч не бе луда. Какво — кого — бе видяла, та бе започнала да реагира по този начин? Щом напусна „La Praline“, навела глава във въображаемата буря, застанах до прозореца и я изпратих с поглед. Никой не я приближаваше. Като че ли никой не смееше да погледне след нея. И тогава забелязах Рейно, застанал под свода на църковната порта. До него стоеше плешив мъж, когото не познавах. И двамата бяха втренчили очи във витрината на „La Praline“.

Рейно? Възможно ли е той да е източникът на страха й? Усетих жилка на раздразнение при мисълта, че може би той е човекът, настроил Жозефин срещу мен. Но когато преди малко спомена името му, ми се стори изпълнена с пренебрежение към него, не със страх. Онзи до него беше по-нисък, но здравеняк. Карирана риза с навити ръкави, разкриващи червендалести ръце, мънички интелектуални очилца, странно противоречащи на плътните, масивни черти. Около него витаеше някакво неясно враждебно излъчване. Трябваше ми известно време, за да осъзная, че всъщност съм го виждала. Да хвърля на тълпата лакомства, маскиран с бяла брада и червена роба. На карнавала. Дядо Коледа, който играеше ролята си така, сякаш се надява да извади някому окото. В същия миг пред витрината ми се спряха група хлапета и не успях да видя повече. Все пак ми мина през главата, че вече знам защо Жозефин изхвърча от магазина тъй припряно.

— Люси, виждаш ли онзи мъж на площада? С червената риза? Кой е?

Момиченцето ме изгледа изпод вежди. Най-много си пада по бели шоколадови мишлета; пет за десет франка. Пускам няколко допълнително в хартиения пакет.

— Познаваш го, нали?

Кима.

— Мосю Муска. От кафенето.

Знам мястото — бозава дупка в края на „Avenue des Francs Bourgeois“. Шест-седем железни маси на паважа, избелял оранжев сенник. Над входа се мъдри древна табелка: „Cafe de la Republique“. Стиснала пакета със сладкиши, малката понечва да си върви, сеща се нещо, обръща се.

— Никога няма да познаеш неговите — казва. — Той изобщо няма любими.

— Не ми се вярва — усмихвам се. — Всеки си има предпочитания. Дори мосю Муска.

Люси се замисля за миг.

— Може би най-много обича онези, които взема от другиго — изстрелва направо. В следващия миг я няма, плъзнала се е като вълна покрай витрината. — Кажи на Анук, че след училище ще играем в „Les Marauds“!

— Ще й кажа.

„Les Marauds“. Какво ли ги привлича там. Реката с нейните кафяви, вонящи брегове. Тесните улички, потънали в боклук. Оазис за децата. Скривалища, плоски камъни, прехвърчащи над блатистата вода. Споделени тайни, дървени мечове, щитове ревенови листа. Битки сред къпиновите джунгли, тунели, изследователи, скитащи кучета, мълви, откраднати съкровища… Предишния ден Анук си дойде от училище с променена походка. Беше нарисувала картина, която искаше да ми покаже.

— Това съм аз — червен гащеризон, най-отгоре надраскана черна коса. — Чехълчо. — Заекът е кацнал на рамото й като папагал, ушите му са щръкнали. — И Жано. — Момчето е в зелено, едната му ръка е протегната. И двете деца са засмени. Явно майките — дори майките, които работят в училището — не се допускат в „Les Marauds“. Пластилиновата фигурка още си стои край леглото й, рисунката закача на стената над нея.

— Чехълчо ми каза какво да правя — прегръща го небрежно. На тази светлина го виждам почти ясно, прилича на мустакато дете. От време на време си повтарям, че не бива да насърчавам тези нейни фантазии. Но не мога да понеса мисълта, че ще й натрапя подобна самота. Може би ако останем тук, Чехълчо сам ще отстъпи пред други, по-реални контакти.

— Радвам се, че успя да си запазиш приятелството — целувам я по къдравата главица. — Питай Жано дали не иска някой от следващите дни да намине към нас, за да ни помогне да опразним витрината. Може да поканиш и другите си приятели.

— Шоколадовата къщичка? — очите й блестят като слънчица във вода. — Йес! — понася се през помещението с внезапна енергичност, почти се блъска в един висок стол, заобикаля невидима преграда с гигантски подскок, след което се втурва нагоре по стълбите, вземайки по три стъпала наведнъж. — Изпреварих те, Чехълчо! — трясък на врата. — Бам-бам!

Внезапно ме пронизва сладостна любов към нея, сварва ме неподготвена, както винаги. Малкото ми пътешествениче. Вечно е в движение, никога не мирясва.

Доливам си шоколад, в следващия миг чувам пантите на вратата да проскърцват и се обръщам. Изненадвам го неподготвен — изпитателен поглед, вдигната брадичка, ръбести рамене, релефни вени върху голите, лъщящи ръце. В следващия миг се усмихва. Стиснати устни, никаква топлота.

— Мосю Муска, струва ми се? — питам се какво ли иска. Изглежда толкова не на място. Свед ниско глава, оглежда с бърз поглед щанда. Очите му изпадат от лицето ми, тръгват надолу към гърдите; веднъж, втори път.

— Какво искаше? — има приятен глас, но говори със силен акцент. Поклаща глава, сякаш невярващо. — Какво, по дяволите, може да търси тя на подобно място? — посочва поднос със захаросани бадеми по петдесет франка пакета. — Нещо такова, а? — обръща се към мен с разперени ръце. — Сватби и кръщенета. Каква работа може да има тя със сватби и кръщенета? — отново се усмихва. Този път подкупващо, опитва се да ме спечели, но не успява. — Какво си купи?

— Предполагам питате за Жозефин.

— Жена ми — придава на думите странна интонация, някаква монотонна завършеност. — Такива са жените. Човек се скапва от бачкане, за да спечели някой лев и да свърже двата края, а какво получава в замяна, а? Прахосват всичко за… — още един жест към редиците шоколадови съкровища, нанизите от марципанени плодове, сребриста хартия, копринени цветя. — Какво беше? Подарък? — в гласа му има подозрителност. — Подарък за кого? За себе си? — изсмива се набързо, сякаш самата мисъл буди смях.

Не разбирам какво му влиза в работата. Но в поведението му усещам агресивност, около очите му и в жестикулиращите му ръце виждам нервност, затова предпочитам да подходя предпазливо. Не заради мен — през дългите години, прекарани с майка ми, съм се научила да се грижа за себе си, — заради нея. Преди да мога да го предотвратя, от него се отделя някакъв образ, който хвръква към мен; кърваво кокалче, обвито в дим. Свивам юмруци под щанда. Не искам да виждам нищо от този човек.

— Сигурно е станало някакво недоразумение. Поканих Жозефин на чаша шоколад. Като приятелка.

— О! — за момент си помислям, че съм го сварила неподготвен. После отново се чува лаещият му смях. Сега вече звучи почти като истински, сякаш се забавлява. Има и нюанс на презрение. — Искате Жозефин да стане ваша приятелка? — същият изпитателен поглед. Чувствам, че ни сравнява, горещите му очи отскачат към гърдите ми зад плота. Когато отново проговаря, гласът му е омекнал, придобил е напевните нотки на нещо, което явно мисли, че звучи съблазнително. — Вие сте нова в града, нали?

Кимам.

— Може да се видим някой път, нали разбирате, да се поопознаем.

— Може — звуча възможно най-небрежно. — Може да поканите и жена си — добавям монотонно.

Времето пулсира. Той ме поглежда пак, този път в погледа му трепти преценка и скрито подозрение.

— Не ви е казала нещо, нали?

— Какво по-точно? — безстрастно.

Енергично разтърсване на главата.

— Нищо. Нищо. Тя си говори, това е. При нея всичко е говорене. Не че прави нещо, ама, а? Иди ми — дойди ми — пак онзи пристъп на лишен от веселост смях. — Скоро сама ще го разберете — добавя с кисело задоволство.

Измърморвам нещо неангажиращо. След което импулсивно взимам малък пакет шоколадови бадеми изпод щанда и му ги подавам.

— Дали мога да ви помоля да предадете това на Жозефин — питам ведро. — Исках лично да й ги връча, но забравих.

Той ме поглежда, без да помръдне.

— Да й ги предам! — повтаря.

— От мен. За сметка на заведението — стрелвам го с най-подкупващата си усмивка: — Подарък.

Устните му се разтягат в усмивка. Поема шоколадите, подредени в красива сребриста кесийка.

— Ще се погрижа да ги получи — отвръща и напъхва пакетчето в джоба на дочените си панталони.

— Тези са й любимите.

— Няма да стигнете далеч, ако продължавате да раздавате стоката си — снизходително ме поглежда той. — До месец ще сте разорена — същият суров, алчен поглед, сякаш аз самата съм шоколад, който няма търпение да разопакова.

— Ще видим — проронвам учтиво и го изпращам с поглед, докато излиза от магазина и се насочва към дома си, отпуснал рамене, един истински Джеймс Дийн. Дори не изчака да се скрие от погледа ми; за да извади подаръка на Жозефин и да отвори пакета. Може би е предполагал, че ще го наблюдавам. Едно, две, три, ръката му се приближаваше до устата с вяла ритмичност и още преди да е прекосил площада, съдържанието на сребристата кесийка вече бе унищожено и опаковката смачкана в ръбатия му юмрук. Представих си го как се нахвърля върху шоколада като лакомо псе, което бърза да излапа яденето в своята паница, за да се насочи по-късно към нечия друга. На минаване покрай фурната хвърли опаковката в кошчето отпред, но не уцели, смачканата топка отскочи от ръба и падна на паважа. Продължи надолу покрай църквата и по „Avenue des Francs Bourgeois“, като нито веднъж не погледна назад, при удара на тежките му ботуши в паважа изпод краката му изскачаха искри.