Дийн Кунц
Вуду (8)

2

Десет и петнайсет.

Десет и шестнайсет.

Докато бяха скупчени под стълбите, Джак разгледа ухапването по лявата ръка на Ребека. Трите пробождания бяха разположени на площ не по-голяма от монета, върху най-месестата част на дланта й, имаше и малко разкъсване на кожата, макар че нещото-гущер не я бе ухапало дълбоко. Кожата бе съвсем малко подута. Раната вече не кървеше, имаше само съсирена кръв.

— Как се чувстваш?

— Малко ми пари. — отвърна тя.

— Само това ли?

— Ще се оправи. Ще си сложа ръкавицата отгоре, така раната няма да се отвори и да закърви пак.

— Поглеждай я все пак. Ако се появи обезцветяване или ако се подуе още, може би ще трябва да отидем в болница.

— И какво да кажа на лекаря, че ми се е случило?

— Ще му кажеш, че те е ухапал дух, какво друго?

— Може би ще си струва да се види изражението му.

Десет и седемнайсет.

Джак огледа палтото на Дейви, което гущерът яростно бе драл. Дрехата бе солидна и добре изработена, платът бе все пак ноктите на съществото го бяха пробили изцяло поне на три места, бяха проникнали и през ватираната подплата.

Беше истинско чудо, че Дейви бе останал невредим. Макар ноктите да бяха преминали през палтото като през покривка за маса, те не бяха разпрали пуловера или ризата на момчето, дори не бяха одраскали кожата му.

Джак си помисли колко малко му бе останало да загуби и Дейви, и Пени, а отчетливо съзнаваше, че все още може да ги загуби преди да приключи случаят. Опря ръка в нежното лице на сина си. У него разцъфна ледено предчувствие за тежка загуба и пръсна замръзналите си цветове на ужас и отчаяние. Гърлото му се сви. Застави се да сдържи сълзите си. Не бива да плаче. Децата щяха да се обезкуражат съвсем, ако го видят разплакан. Освен това, ако се поддадеше на отчаянието сега, това би значило, че отстъпва — не много, но не и незначително — пред Лавел. Лавел беше зъл, а не обикновен престъпник, не само покварен, но зъл, въплъщаваше същината на злото, а то разчиташе на отчаянието. Най-добрите оръжия срещу злото бяха надеждата, оптимизмът, решителността и вярата. Шансът им да оцелеят зависеше от способността им да се надяват, да вярват, че животът (а не смъртта) е съдбата им, да вярват, че доброто може да сломи злото, просто да вярват. Нямаше да загуби децата си. Нямаше да позволи на Лавел да му ги отнеме.

— Е — обърна се той към Дейви, — това е много проветриво за зимно палто, но може да се уреди нещо. — Той свали дългия си шал, уви го около разкъсаното палто на момчето, опаса два пъти гърдичките му и го завърза около кръста му. — Така. Това ще прикрие дупките. Добре ли си, капитане?

Дейви кимна и се опита решително да изглежда по-смел:

— Татко, не мислиш ли, че сега ти трябва вълшебна сабя?

— Вълшебна сабя? — повтори Джак.

— Е, нали това ти е нужно, ако трябва да убиеш множество духове? — сериозно попита момчето. — Във всички приказки обикновено имат вълшебна сабя или вълшебен жезъл, нали, а може би само някакъв вълшебен прах — това винаги им вижда сметката на духовете, вещиците, човекоядците или на каквото там трябва да се види сметката. Е, понякога имат и нещо друго, какво беше… вълшебен скъпоценен камък или пръстен на магьосник. А след като вие с Ребека сте детективи, може би ви трябва пистолет за духове. Дали в полицията имат нещо такова? Пистолет за духове.

— Не знам, право да ти кажа. — На Джак много му се искаше да притисне силно момчето си. — Но това е страшно хубаво предложение, синко. Ще проуча въпроса.

— Ако пък нямат — продължи Дейви, — може би можеш просто да помолиш някой свещеник някак да благослови собствения ти пистолет, дето си го имаш, и тогава ще можеш да го заредиш с много-много сребърни куршуми. Това правят с върколаците, нали знаеш?

— Знам. И това е добро предложение. Истински се радвам, че мислиш как да ги бием тия неща. Радвам се, че не се предаваш. Това е най-важното — да не се предаваме.

— Така е. — Дейви решително издаде брадичка. — Знам това.

Пени наблюдаваше баща си през рамото на Дейви.

Усмихна му се и му намигна.

Той също й намигна.

Десет и двайсет.

С всяка отминала минута на спокойствие Джак се чувстваше по-сигурен.

Не сигурен. Само по-сигурен.

Пени му разказа съвсем сбито за собствените си контакти с духовете.

Когато момичето завърши, Ребека погледна към Джак:

— Той ги е държал под око значи. Винаги е знаел къде да ги намери, когато дойде времето.

Джак се обърна към Пени:

— Боже мой, малката ми, защо не ме събуди снощи, когато нещото е било в стаята ви?

— Не го видях наистина…

— Но си го чула.

— Само това.

— И бухалката за бейзбол…

— Освен това — продължи Пени с изненадващо странно притеснение, като отбягваше погледа му — ме беше страх да не си помислиш, че пак… съм… полудяла.

— А? Пак? — Джак примигна. — Какво, за Бога, искащ да кажеш — пак?

— Е… нали знаеш… след като мама умря… как бях тогава… когато имах… неприятности.

— Но ти не беше луда. Имаше нужда само от малко консултации, това е всичко, мила моя.

— Така го наричахте всички — едва чуто промълви момичето. — Консултант.

— Да. Доктор Ханаби.

— Леля Фей, чичо Кийт, всички го наричаха консултант. И понякога лекар.

— Той беше точно това. Трябваше да те посъветва как да преодолееш скръбта по майка ти.

Момичето поклати глава — не:

— Един ден, докато го чаках в кабинета му… и той не дойде, за да почнем разговора веднага… започнах да чета дипломите му от колежа в рамките по стените.

— И?

— Открих, че е психиатър — явно смутена обясни Пени. — Психиатрите лекуват лудите хора. И тогава разбрах, че съм малко… луда.

Учуден и поразен от мисълта, че това недоразумение би могло да продължи още дълго, Джак възкликна:

— Не, не, не. Мила моя, ти всичко си объркала!

Ребека се намеси:

— Пени, в повечето случаи психиатрите се занимават с обикновените хора и обикновените им проблеми. Проблеми, каквито всички ние имаме в един или друг момент от живота си. Това са главно емоционални проблеми. Такива са били и твоите. Емоционални проблеми.

Пени я погледна срамежливо и се намръщи. Явно й се искаше да повярва.

— Занимават се, разбира се, и с някои психически проблеми — продължи Ребека. — Но в кабинетите им, сред постоянните им пациенти, рядко може да се види някой наистина, наистина луд. Истински лудите хора са в болници или живеят постоянно в специални заведения.

— Разбира се. — Джак взе ръцете на Пени и ги задържа. Бяха малки, нежни ръце. Деликатността им и уязвимостта на единайсетгодишното момиченце, което се мислеше за пораснало — всичко това разтърси сърцето му. — Мила моя, никога не си била луда. Нито пък си се доближавала до лудостта. Колко ужасно е, че си се тревожила за това през цялото време.

Момичето премести погледа си към Ребека, после го върна към Джак:

— Сериозно ли говориш? Сериозно ли много обикновени, нормални хора ходят при психиатрите?

— Абсолютно — кимна той. — Скъпа, животът ти не беше лесен — майка ти умря така млада и аз самият бях така съсипан, че не ти помогнах особено много да го преодолееш. Сигурно… мисля, че е трябвало да ти обърна повече внимание. Но се чувствах така зле, така безпомощен и загубен, толкова се съжалявах, че просто не можах да помогна и на двама ни — на тебе и на себе си. Затова те изпратих при доктор Ханаби, когато нещо започна да те мъчи. А не защото беше луда. Нужен ти беше човек, с когото да си поговориш, без той да започне да плаче за майка ти, веднага щом ти се разплачеш за нея. Разбираш ли?

— Да. — В очите на Пени блестяха сълзи.

— Сигурна ли си?

— Да. Наистина, татко. Сега ми е ясно.

— Така че трябваше да дойдеш при мене снощи, когато нещото е било в стаята ти. Особено след като е пробило бейзболната бухалка. Не бих си помислил, че си луда.

— Нито пък аз — обади се Дейви. Аз никога-никога не съм си мислил, че си луда, Пени. Ти си сигурно най-малко лудият човек, когото познавам.

Пени захихика, Джак и Ребека не можаха да сдържат усмивките си, само Дейви не виждаше какво е толкова смешно.

Джак много силно прегърна дъщеря си. Целуна я по лицето и по косата:

— Обичам те, фъстъче.

После прегърна Дейви, увери го, че и него обича. Тогава с нежелание погледна отново часовника си. Десет и двайсет и четири.

Откакто бяха влезли в тухлената сграда и се бяха скрили под голямата стълба, бяха изминали десет минути.

— Изглежда не са ни последвали — допусна Ребека.

— Да не бързаме толкова — предложи той. — Да почакаме още няколко минути.

Десет и двайсет и пет.

Десет и двайсет и шест.

Не му се искаше още да излезе навън и да огледа. Изчака още една минута.

Десет и двайсет и седем.

Накрая вече не можеше да отлага. Измъкна се изпод стълбите. Направи две крачки, сложи ръка на медната брава… и замръзна.

Бяха тук. Духовете.

Единият се беше закачил за стъклото в средата на вратата. Беше шейсетсантиметрово подобно на червей нещо с разчленено тяло и навярно двайсет и четири крака. В устата приличаше на риба — овална форма и зъби, разположени далече зад виещите се смучещи устни. Огнените му очи бяха насочени към Джак.

Той рязко отмести поглед от горещия бял взор, защото си спомни как очите на гущера почти го бяха хипнотизирали.

Зад подобното на червей нещо предното фоайе гъмжеше от други, различни дяволи, всичките дребни, но толкова невероятно зли и уродливи, че Джак се разтрепери и усети как стомахът му се преобръща. Имаше неща-гущери в различни размери и форми. Неща-паяци. Неща-плъхове. Два от човекоподобните зверове — единият с опашка, другият с нещо като петльов гребен по главата и през гърба си. Неща-кучета. Раковидни, като котки, змиевидни, като бръмбари, скорпиони и дракони, със зъби и нокти, с шипове, шпори и остри рога — неща. Може би двайсет. Не. Повече от двайсет. Поне трийсет. Пързаляха се и се влачеха по плочките на пода или пълзяха прилепени към стените, оотивните им езици непрекъснато се стрелваха и протягаха зъбите се триеха и скърцаха, очите светеха.

Удивен и отвратен, Джак дръпна ръка от медната брава. Обърна се към Ребека и децата:

— Открили са ни. Тук са. Хайде. Трябва да се махаме. Бързо. Преди да е станало късно.

Измъкнаха се изпод стълбите. Видяха нещото-червей на вратата и глутницата във фоайето зад него. Ребека и Пени се взираха в множеството адови изчадия, без да продумат, и двете вече нямаше защо, или не можеха, да пищят. Дейви бе единственият, който изписка. Притисна се към ръката на Джак.

— Трябва вече да са влезли в сградата. В стените — посочи Ребека.

Всички обърнаха глави към решетките на отоплението в коридора.

— Как ще излезем? — попита Пени.

Как наистина?

За миг никой не проговори.

Във фоайето други същества се бяха присъединили към нещото-червей върху стъклото на междинната врата.

— Дали има заден вход? — зачуди се Ребека.

— Сигурно — отвърна Джак. — Но ако има, тия неща ще ни чакат и там.

Нова пауза.

Мълчанието потискаше и плашеше — като натрупаната неизразходвана енергия в острието на заредена гилотина.

— Тогава сме в капан — заключи Пени.

Джак усети как сърцето му тупка. Това го свести.

Мисли.

— Татко, не ги оставяй да ме хванат, моля ти се не ги оставяй — отчаяно проплака Дейви.

Джак погледна към асансьора, който беше срещу стълбите. Зачуди се дали дяволите вече са отишли в асансьорната шахта. Дали вратите на асансьора нямаше изведнъж да се отворят и оттам да излезе вълна от съскаща, ръмжаща, щракаща смърт?

Мисли!

Грабна ръката на Дейви и тръгна към стълбите.

Ребека ги последва заедно с Пени и попита:

— Къде отиваш?

— Насам. Тръгнаха по стъпалата към втория етаж.

— Но ако са в стените, те ще бъдат из цялата сграда — обади се Пени.

— Бързо — беше единственият отговор на Джак. Той ги поведе по стъпалата с бързи крачки.

 

В апартамента на Карвър Хамптън над магазина му в Харлем бяха запалени всички лампи. Абажурите, лампите за четене, настолното осветление — всичко блестеше, нито една стая не бе оставена на сенките. В няколкото тъмни ъгъла, до които не достигаше светлина, бяха запалени свещи — много от тях стояха изправени в чинии, тигани и форми за кейкове.

Карвър седеше край прозореца на малката кухненска маса, силните му кафяви ръце бяха сключени около чаша уиски. Взираше се в падащия сняг и от време на време отпиваше от питието си.

Кухнята имаше неоново осветление. И над печката гореше крушка. Запалено бе и над умивалника. Близо до него на масата имаше кутийки кибрит и три кутии със свещи — да не би от бурята да спре токът.

Тази нощ мрак не трябваше да има.

Из града сновяха чудовищни неща.

Те се хранеха от мрака.

Макар че нощните пътници не бяха изпратени подир Карвър, той ги усещаше от бурните улици — дебнеха плячка, бяха гладни, излъчваха осезаемо зло, чистото и върховно зло на древните. Пуснатите сега из улиците същества имаха такова противно и неописуемо присъствие, че не можеха да останат незабелязани от човек със силата на Карвър. За човек, надарен със способността да открива нахлуването на извънземни сили, самото им съществуване бе непоносимо опъване на нервите, на душата. Приемаше, че са адските посланици на Лавел, заети със задачата брутално да унищожат фамилията Карамаза; доколкото той знаеше, в Ню Йорк нямаше друг бокор, който би съумял да привика такива същества от подземния свят.

Отпи от уискито си. Искаше да се напие като свиня. Но не беше голям пияч. Освен това точно тази нощ трябваше да бъде нащрек, да се владее напълно. Затова си позволи само няколко глътчици.

Портите са били отворени. Самите порти на ада. Само малко. Резето едва е било изтеглено. И като прилагаше огромната си сила на бокор, Лавел удържаше портите под напора на демоничните същества, които искаха да излязат. Карвър усещаше всичко това по въздушните течения, по невидимите и беззвучни приливи от благотворни и зли енергии, които прииждаха и се носеха над огромния град. Отварянето на портите беше изключително опасна стъпка. Малцина са бокорите, които можеха да го направят. И от тях още по-малко биха събрали смелост за такова нещо. Тъй като Лавел очевидно беше един от най-силните бокори, които някога са рисували уеуе, имаше сериозни основания да се вярва, че той ще съумее да запази контрола върху портите и че когато унищожи фамилията Карамаза, ще съумее да върне обратно съществата, които е извел от ада. Но ако загубеше контрола дори за миг…

Тогава Господ да ни е на помощ, помисли си Карвър. Ако той ни помогне. Ако той може да ни помогне.

Порив на вятъра се блъсна с ураганна сила в сградата и зави в корнизите й.

Прозорецът пред Карвър задрънча, като че ли нещо повече от вятъра бе застанало отвън и искаше да го хване. Въртящо се множество снежинки се опря в стъклото. Невероятно, но тези стотици и стотици спрени и трепкащи парченца сняг като че ли образуваха лице, което се хилеше и мръщеше на Карвър. Макар че вятърът пуфтеше, удряше, сменяше посоката си и пак се връщаше, невероятното лице не се разпадаше и не се разнасяше от вятъра; висеше там, съвсем близо до рамката, неподвижно, като нарисувано.

Карвър сведе очи. След малко вятърът поутихна.

Когато воят му накрая се превърна в стенание, той отново погледна. Снежното лице бе изчезнало.

Отпи от чашата си. Уискито не го стопляше. Тази нощ нищо не можеше да го стопли.

Едната причина да иска да се напие беше чувството за вина. Вина изпитваше, защото бе отказал да помогне повече на лейтенант Досън. Това беше грешка. Положението бе така бедствено, че не биваше да мисли единствено за себе си. Все пак портите бяха отворени. Светът бе изправен пред прага на Армагедон^[1] — и то само заради бокор, тласкан от самолюбие, гордост и неутолима кръвожадност, който бе готов да поеме всеки риск, колкото и глупав да е той, за да уреди свой личен въпрос. В такива времена хунгонът има определени задължения. Тъкмо сега трябваше да прояви смелост. Вината го тормозеше и защото непрестанно си спомняше за среднощната черна змия, изпратена му от Лавел, а измъчван от тази картина, той не можеше да събере необходимата смелост, за да изпълни задължението си.

Дори и да се осмелеше да се напие, той щеше да продължи да носи бремето на вината си. То бе прекалено тежко — огромно, за да се преодолее само с пиене.

Затова сега той пиеше с надеждата да си даде кураж. За уискито бе характерно, че в умерени количества може да превърне в герои хората, които при други обстоятелства са само палячовци.

Трябваше да събере смелост и да се обади на лейтенант Досън, да му каже. Искам да помогна.

По-вероятно бе обаче Лавел да го унищожи, защото се е намесил. А каквато и смърт да избереше Лавел, тя нямаше да бъде приятна.

Отпи от уискито си.

Погледна към телефона на отсрещната стена.

Обади се на Досън, казваше си.

Не можеше да се помръдне. Погледна към нощната виелица отвън. Потрепери.

4

Задъхани, Джак, Ребека и децата стигнаха площадката на четвъртия етаж в тухлената сграда.

Джак погледна по стъпалата, откъдето бяха дошли. Засега нищо не ги преследваше.

Разбира се, нещо би могло да се подаде всеки миг от стените. Целият проклет свят се бе превърнал в панаирджийска зала.

Коридорът водеше към четири апартамента. Джак ги преведе покрай всички тях, без да чука и без да звъни някъде.

Оттук нямаше да дойде помощ. Тези хора не можеха да направят нищо за тях. Трябваше да разчитат само на себе си.

В края на коридора имаше врата без табела. Джак се молеше да е това, за което я мислеше. Натисна бравата. Отсам беше отключена. Отвори я предпазливо, защото се боеше да не би духовете да ги чакат от другата страна. Тъмнина. Нищо не се втурна към него. Опипа за ключа на осветлението, като наполовина очакваше да докосне нещо гадно. Но не. Нямаше духове. Само ключ. Клик. Да, ето за какво се бе надявал — последно стълбище, значително по-стръмно и по-тясно от осемте участъка, които вече бяха извървели; водеше към залостена врата.

— Хайде — подкани ги той.

Без да му задават въпроси, Дейви, Пени и Ребека го последваха шумно по стъпалата. Бяха уморени, но все още достатъчно уплашени, за да не забавят ход.

Вратата най-горе имаше две резета и бе укрепена с желязна подпора. През покрива тук явно не можеше да влезе крадец. Джак дръпна двете резета, вдигна подпората и я подпря отстрани.

Вятърът се опитваше да задържи вратата затворена. Джак я натисна с рамо и тогава вятърът я подхвана — вместо да бута, я издърпа, отскубна я от него и я запрати навън с такава сила, че тя силно се трясна във външната стена. Прекрачи прага и излезе на гладкия покрив.

Тук горе, бурята бе жив организъм. С лъвска ярост тя изскачаше от нощта, минаваше перилото, ревеше, смъркаше и хъркаше. Дръпна палтото на Джак. Изправи напълно косата му, после я залепи за главата и пак я изправи. Дъхна в лицето му с ледения си дъх, плъзна със студени пръсти под яката на палтото му.

Джак премина към края на покрива, който бе най-близо до съседната тухлена сграда. Назъбеното перило бе високо до кръста му. Опря се на него и огледа мястото. Както бе очаквал, пролуката между двете сгради беше само около метър и двайсет.

Ребека и децата дойдоха при него и той им каза:

— Ще го пресечем.

— По какво ще минем? — попита Ребека.

— Наоколо трябва да има нещо, което да ни свърши работа.

Обърна се и проучи покрива, който не беше съвсем тъмен; всъщност имаше някакво лунно сияние заради блестящата снежна покривка. Доколкото виждаше, нямаше разхвърляни дъски или нещо друго, което би могло да послужи за мост между двете сгради. Изтича до горната част на асансьора и огледа пристройката от двете страни, провери и в малкото помещение при горния край на стълбите, но не откри нищо. Може би имаше нещо полезно под снежната покривка, но нямаше как да го открие, без първо да разрови целия покрив.

Върна се при Ребека и децата. Пени и Дейви бяха клекнали до перилото, което донякъде ги пазеше от хапещия вятър, но Ребека се изправи да го посрещне.

— Трябва да скачаме — реши той.

— Какво?

— Отсреща. Трябва да скочим отсреща.

— Не можем — отсече тя.

— Съвсем малко над метър е.

— Но няма откъде да се засилим.

— И не е нужно. Съвсем малко разстояние е.

— Ще трябва да се изправим на тази стеничка — посочи тя перилото — и да скочим оттам.

— Да.

— В този вятър поне един от нас ще загуби равновесие оше преди да скочи — ще го духне някой внезапен пристъп на вятъра и ще падне долу.

— Ще успеем. — Джак се опитваше по някакъв начин да ги зарази със собствения си ентусиазъм.

Тя поклати глава. Косата й влезе в очите. Отметна я:

— Ако имаме късмет, може би ти и аз ще го направим. Може би. Но не и децата.

— Добре. Значи един от нас ще скочи на другия покрив, а другият ще остане тук и ще си подадем децата — оттук натам.

— Ще си ги подадем над пролуката?

— Да.

— На двайсетметрова височина?

— Не е чак толкова опасно. — Искаше му се да си вярва. — От тези два покрива ние можем да се пресегнем и да си допрем ръцете.

— Да си допрем ръцете е едно. Но да прехвърлим нещо тежко като дете…

— Аз ще се убедя, че ти си ги хванала здраво преди да ги пусна. А ти можеш да ги издърпаш, можеш да се опреш на онова перило. Не е страшно.

— Пени вече е доста едро момиче.

— Не чак толкова. Ще се оправим.

— Но…

— Ребека, тези неща са в сградата, право под краката ни и ни търсят в този миг.

— Кой ще е пръв? — кимна тя.

— Ти.

— Боже, благодаря ти.

— Мога да ти помогна да се качиш на стеничката и да те придържам там до секунда преди да скочиш. Така почти няма да имаш възможност да изгубиш равновесие и да паднеш.

— Но след като аз се прехвърля и си подадем децата кой ще помогне на тебе да се качиш и ще пази равновесието ти?

— Остави аз да се тревожа за това, когато му дойде времето.

Вятърът фучеше като товарен влак по покрива.

5

Снегът не се задържаше върху ламаринената барака в задната част на двора на Лавел. Падащите снежинки се топяха още щом докоснеха покрива и стените на малката барака. От подветрената страна на покрива се виеха струйки пара, достигаха до виелицата и след това се загубваха. В самата барака бе задушно и горещо. Нищо не се движеше освен сенките. Излизащата от дупката в пода неравномерно пулсираща оранжева светлина беше малко по-ярка от преди. Трептенето й караше сенките да играят и затова всеки неодушевен предмет върху пръстения под сякаш се движеше.

Студеният нощен въздух не беше единственото нещо, което не успяваше да проникне през тези ламаринени стени. Дори писъците и стенанията на бурята тук не се чуваха. Атмосферата в бараката бе неестествена, тайнствена и тревожна, като че ли помещението бе изведено от нормалното време и пространство и сега висеше в пустотата.

Единственият звук идеше от дълбините на ямата. Беше далечно съскане, мърморене, шепот и ръмжене, като десет хиляди гласа, долитащи отдалече, като рев на тълпа, заглушен от разстоянието. Сърдита тълпа.

Изведнъж звукът се усили. Не особено. Само малко.

В същия миг оранжевата светлина засвети по-ярко от всякога досега. Не особено. Само малко по-ярко. Беше като че ли вратите към пещ, и без това открехнати, се бяха отворили още няколко сантиметра.

Вътрешността на бараката също се позатопли.

Слабият мирис на сяра се усили.

И нещо странно стана с дупката сред пода. Навсякъде по обиколката й отломки пръст се откачаха и падаха навътре, далече от ръба, и се загубваха из тайнствената светлина от дъното. Както и нарастването в яркостта на светлината, така и тези промени в ръба на дупката не бяха големи, а незначителни количествени промени. Диаметърът се увеличи с не повече от два сантиметра. Пръстта престана да пада. Ръбът се стабилизира. В бараката отново всичко бе напълно неподвижно.

Само ямата сега бе по-голяма.

6

Стеничката с перилото бе широка двайсет и пет сантиметра. На Ребека й изглеждаше не по-широка от опънато въже.

Поне не беше заледена. Вятърът не оставяше снегът да навали върху тясната повърхност, пазеше я чиста и суха.

Ребека се закрепи с помощта на Джак върху стеничката в полуприведена поза. Вятърът я клатеше и тя бе убедена, че щеше да е паднала, ако го нямаше Джак.

Опита се да пренебрегне вятъра и хапещия сняг, който бодеше откритото й лице, не обръщаше внимание и на пропастта пред себе си; насочваше очите и ума си само към покрива на съседната сграда. Трябваше да скочи достатъчно далече, за да премине отсрещното перило преди да се приземи на покрива. Ако скокът й се окажеше по-къс и се озовеше върху високата до кръста стеничка, върху тази жалка каменна лента, щеше да загуби равновесие за миг, Дори и да се приземеше на двата си крака. В този миг на най-голяма уязвимост вятърът щеше да я грабне и тя би паднала — или напред, върху покрива, или назад, в пространството между двете сгради. Дори не си позволяваше да си помисли за тази възможност и не гледаше надолу. Стегна мускулите си, опря ръце до тялото си и извика:

— Сега.

Джак я пусна и тя скочи в нощта, вятъра и шибащия сняг.

Усети, вече във въздуха, че не се е изтласкала достатъчно силно, знаеше, че няма да стигне до другия покрив, знаеше, че ще се блъсне в стеничката, знаеше, че ще падне назад, знаеше, че ще умре.

Но онова, което знаеше, че ще се случи, не стана. Подмина перилото и стигна покрива; краката й се хлъзнаха и тя падна по гръб — достатъчно силно, за да я заболи, но не чак да си счупи някоя кост.

Когато се изправи, видя порутен гълъбарник. Гледането на гълъби не беше нито често срещано, нито необикновено в тази част на града; всъщност този гълъбарник бе по-малък от повечето — нямаше и два метра. Един поглед й стигаше, за да прецени, че този тук не бе използван от години. Беше толкова остарял и разнебитен, че скоро кафез щеше да се превърне в купчина смет.

Извика на Джак, който я гледаше от другата сграда

— Мисля, че може би открих мост! С ясно съзнание, че времето тече много бързо, тя изтърси снега от покрива на кафеза и видя, че изглежда бе направен от шест единични двуметрови дъски от трисантиметров шперплат. Това бе дори по-добре, отколкото бе предполагала — нямаше да се занимава с две-три отделни парчета. Шпетплатът бе боядисван многократно в течение на годините и боята го бе предпазила, след като гълъбарникът е бил зарязан и повече не са го поддържали; изглеждаше достатъчно як, за да издържи децата и дори Джак. Плоскостта бе свободна от едната страна, което много я улесняваше. След като изтърси и останалия сняг от покрива на кафеза, тя го хвана откъм свободната страна и дръпна дъската нагоре и към себе си. Част от пироните изскочиха заедно с дървото, други се отчупиха, защото явно бяха много ръждясали. След няколко секунди бе освободила целия шперплат.

Довлачи го до перилото. Ако се опиташе да го прехвърли през стеничката, вятърът щеше да го подхване, да духне в него като в платно, да го повдигне, да го изтръгне от ръцете й и да го запрати като хвърчило сред бурята.

Трябваше да изчака затишие. То дойде доста бързо и тя подхвана шпертплата, закрепи го върху перилото и го плъзна към протегнатите ръце на Джак. След миг, когато вятърът отново задуха, те бяха наместили моста си. Сега, като го държаха двамата, можеха да го притискат към мястото му, дори и да попадне в средата на въздушно течение.

Пени първа извървя краткото разстояние, за да покаже на Дейви колко е лесно. Беше легнала по корем, стискаше с ръце краищата на гредата и се изтласкваше напред. Убеден, че това може да стане, Дейви успешно мина след нея.

Джак мина последен. Когато стъпи върху моста, отзад естествено не остана никой, който да придържа края му. Тежестта му обаче задържа шпертплата на място и той спокойно отскочи от него при поредното затишие на вятъра. После заедно с Ребека издърпа дъската обратно на покрива.

— А сега? — попита тя.

— Само една сграда не ни стига — отвърна той. — Трябва повече да се отдалечим от тях.

С помощта на шпертплата прекосиха пролуките между втората и третата сграда, минаха от третия покрив на четвъртия, а после от четвъртия на петия. Следващата сграда вече беше десетина-дванайсет етажа по-висока. Прескачането им от покрив на покрив бе приключило, което не беше лошо, тъй като ръцете им бяха започнали да ги болят от вдигането на тежката шперплатова дъска.

Ребека се беше навела от края на четвъртата тухлена сграда и бе погледнала към алеята, четири етажа под тях. Там имаше известна светлина — улични лампи от двете страни на сградата и още една в средата, плюс отраженията от прозорците на целия първи етаж. Не видя духове из алеята, нито каквото и да е живо същество — само сняг на наноси и купчини, преспи, завъртани от кратки течения; снегът по слабо фосфоресциращите улици приличаше на пелерини на призраци, впуснали се пред вятъра. Може би имаше духове, свити някъде из сенките, макар че не й се вярваше, защото не забеляза никакви светещи очи.

Черна, желязна, извита, пожарна стълба се спускаше на зигзаг покрай задната стена на сградата. Джак се спусна първи, като на всяка площадка изчакваше Пени и Дейви; беше готов да смекчи удара, ако някой от тях се подхлъзнеше по студените, покрити със сняг, понякога и заледени стъпала.

Ребека се спусна последна от покрива. На всяка площадка се спираше и оглеждаше алеята, всеки път очакваше да види странни, заплашителни същества да скачат през снега към долния край на пожарната стълба. И всеки път не виждаше нищо.

Обърнаха се надясно, когато всички слязоха на алеята, отдалечиха се от тухлените жилищни сгради и се затичаха с всички сили към страничната улица. Вече бяха обърнали бяга си в бързо ходене, когато се отклониха от Трето авеню и се насочиха към центъра на града. Нищо не ги преследваше.

Нищо не се показваше от тъмните входове, които подминаваха.

Засега изглеждаха в безопасност. Нещо повече… изглежда целият огромен град им принадлежеше, като че ли бяха единствените четирима оцелели след деня на страшния съд.

Ребека никога не бе виждала такъв силен сняг. Разярената, шибаща и удряща буря подхождаше повече на откритите полярни площи отколкото на Ню Йорк. Лицето й бе изтръпнало и очите сълзяха, от постоянната борба да се задържи на крака я болеше всяка става и всеки мускул в тялото.

На две трети от пътя към Лексингтън авеню Дейви се препъна, падна и просто не можа вече да събере сили, за да продължи сам. Джак го взе на ръце.

На вид Пени също бе изтощена до крайна степен. Скоро щеше да се наложи Ребека да поеме Дейви, а Джак да вдигне Пени.

А докъде и с каква скорост можеха да очакват да се придвижат при тези обстоятелства? До не особено далече. И не кой знае колко бързо. Трябваше им да открият превозно средство в следващите няколко минути.

Достигнаха булеварда и Джак ги отведе до голяма стоманена решетка сред настилката, от която излизаха облаци пара. Беше излаз за проветрение на някакъв подземен тунел, най-вероятно от метрото. Джак свали Дейви долу и момчето се задържа на крака. Явно щеше да се наложи пак да го носят, когато тръгнеха. Изглеждаше ужасно — личицето му бе изпито, измъчено и много бледо; имаше огромни тъмни кръгове под очите си. Сърцето на Ребека се сви заради него, искаше й се да може да направи нещо, за да го накара да се чувства по-добре, но и тя самата не се чувстваше кой знае колко блестящо.

Нощта бе прекалено студена, а въздухът от решетката не беше достатъчно топъл, за да загрее Ребека, която стоеше в края на решетката и оставяше вятъра да отвява лошата миризма; имаше обаче поне някаква илюзия за топлина, а в момента и само илюзията бе достатъчно окуражаваща. Ребека се обърна към Пени:

— Ти как си, мила?

— Добре съм — отвърна момичето, макар че изглеждаше изтощено. — Само се тревожа за Дейви.

Издръжливостта и смелостта на момичето изумиха Ребека.

— Трябва да се доберем до кола — сви рамене Джак. — Ще чувствам, че сме в безопасност само ако сме в кола и се движим; не могат да се доберат до нас, когато сме в движение.

— И ш-ш-ще бъде т-т-топло в колата — добави Дейви.

Но единствените коли по улицата бяха спрените до бордюра, които не можеха да се достигнат заради снежната стена, натрупана от снегорините, която още не беше махната. А ако е имало изоставени коли в средата на улицата, те вече са били отнесени от аварийните служби.

Наоколо сега не се виждаха никакви работници. Нямаше и снегорини.

— Дори и да откриехме някъде тук кола, която не е затънала — замисли се Ребека, — едва ли на нея ще има ключове или пък вериги за сняг на гумите.

— Аз не говорех за тези коли — обясни Джак. — Но ако намерим телефонен автомат и се обадим до участъка, бихме могли да ги помолим да ни изпратят служебна кола.

— Онова там не е ли телефон? — Пени посочи от другата страна на широкия булевард.

— Снегът е толкова дебел, че не мога да бъда сигурен. — Джак се взираше натам. — Може да е телефон.

— Тогава да отидем да видим — предложи Ребека.

Още докато говореха, между две от стоманените прегради на решетката се подаде малка ръка с остри нокти.

Дейви я видя пръв, извика и отстъпи от издигащата се пара.

Ръка на дух.

И още една, която задраска по ботуша на Ребека. Тя я настъпи, видя светещите сребърно-бели очи в тъмнината под решетката и отскочи назад.

Появи се трета ръка и четвърта; Пени и Джак също се махнаха. Изведнъж цялата стоманена решетка издрънча в кръглия си улей, вдигна се в единия край и отново падна, но веднага се повдигна отново, този път три-четири сантиметра, подскочи и издрънча отново. Глутницата отдолу се опитваше да се измъкне от тунела.

Макар че решетката беше голяма и изключително тежка, Ребека бе сигурна, че съществата отдолу ще успеят да я разместят и ще се измъкнат от мрака и парата. Джак навярно мислеше същото, защото вдигна Дейви и побегна. Ребека хвана ръката на Пени и се завтече след него сред виелицата на улицата. Не се движеха обаче достатъчно бързо, изобщо не Се движеха както трябва. Никой не смееше да се обърне.

Пред тях, в далечната страна на отделното улично платно, един джип се показа от завоя — гумите му се въртяха съвсем леко в снега. Имаше отличителните знаци на градската служба по поддържане на улиците.

Джак, Ребека и децата се бяха насочили към центъра, а джипът отиваше в обратната посока. Джак забърза през булеварда, пресече разделителната полоса и се насочи към най-дясното платно, като се опитваше да стигне там преди джипа.

Ребека и Пени го последваха.

Ако шофьорът ги бе забелязал, това по нищо не пролича. Не забави ход. Ребека махаше силно с ръце, докато тичаше, а Пени викаше; Ребека също започна да вика, присъедини се и Джак — всички закрещяха като луди, зашото джипът беше единствената им надежда да се измъкнат.

7

На масата в ярко осветената кухня над „Рада“ Карвър Хамптън си нареди няколко пасианса. Надяваше се картите да му помогнат да откъсне мислите си от злото, което сега вилнееше в зимната нощ, да може чрез тях по-лесно преодолее чувството си за вина и срам, че не е направил нищо, за да спре злото, да не може то да прави каквото си иска в света. Но пасиансът не му помогна. Продължаваше да гледа през прозореца до масата, усещаше нещо неописуемо в мрака отвън. Вината му нарастваше вместо да отслабне; тя измъчваше съвестта му.

Той беше хунгон в края на краищата.

Имаше определени задължения.

Не можеше да отмине току-така това чудовищно зло.

По дяволите.

Опита се да гледа телевизия. „Куинси“. Джак Клъгман крещеше на глупавите си началници, бореше се за справедливостта, демонстрираше чувство за обществена отговорност, по-голямо от чувството на майка Тереза; иначе се държеше повече като супермен отколкото като съдебен медик. В „Династия“ група богаташи се държаха по най-разгулен и порочен начин, в стил Макиавели, и Карвър си зададе същия въпрос, който винаги му хрумваше, когато имаше нещастието да погледа за няколко минути „Династия“, „Далас“ или някоя от сродните с тях серии. Ако истинските богати хора в истинския свят са така обладани от мисълта за секс, отмъщение, удари в гърба и от дребната ревност, как който и да е от тях изобщо някога е имал времето и ума да забогатее. Изключи телевизора.

Той беше хунгон.

Имаше определени задължения.

Избра си една книга от библиотечката в хола — нов роман от Елмор Ленард, и макар че бе голям почитател на Ленард, макар че никой не пишеше така напрегнато като Ленард, сега не можа да се съсредоточи. Прочете две страници, не запомни нито една дума и върна книгата в библиотечката.

Той беше хунгон.

Върна се в кухнята, отиде до телефона. Поколеба се още с ръка върху него.

Погледна към прозореца. Потрепна, защото гигантската нощ изглеждаше така демонично жива.

Вдигна слушалката. За миг се заслуша в сигнала.

Служебният и домашният телефон на лейтенант Досън бяха записани на парче вестник до апарата. Известно време остана загледан в домашния номер. Накрая го набра.

Звънна няколко пъти и се канеше да се откаже, когато от другата страна вдигнаха слушалката. Но никой не се обади.

— Ало?

Без отговор.

— Има ли някой там?

Без отговор.

В началото си помисли, че всъщност не се е свързал с дома на Досън, че има някаква повреда по линията. Тъкмо се канеше да затвори, когато бе обладан от ново ужасяващо чувство. Усети присъствието на злото от другата страна, изключително зложелателно същество, чиято ужасна енергия се лееше по телефонната жица.

Плувна в пот. Почувства се омърсен. Сърцето му лудо заби. Стомахът му се преобърна, прилоша му.

Трясна слушалката. Изтри мокрите си ръце в панталона. Все още се чувстваше омърсен, просто защото бе държал слушалката, която временно го бе свързала със звяра в апартамента на Досън. Отиде до умивалника и старателно изплакна ръце.

Нещото в апартамента на Досън бе явно едно от съществата, които Лавел бе призовал да извършат мръсната му работа. Но какво правеше там? Какво означаваше това? Толкова луд ли беше Лавел, че да насочи силите на мрака не само към фамилията Карамаза, а и към самата полиция, която разследва убийствата?

Ако нещо се случи на лейтенант Досън, помисли си Хамптън, аз ще съм виновен, защото му отказах помощта си.

Докато триеше студената пот от челото и врата си със салфетка, той се замисли за възможностите си и се опита да реши какво да направи сега.

8

Имаше само двама души в джипа на градската служба по поддържане на улиците, така че за Пени, Дейви, Ребека и Джак имаше много място.

Шофьорът беше щастлив на вид човек с червендалесто лице, сплескан нос и големи уши; каза, че името му е Бърт. Внимателно разгледа полицейската карта на Джак, увери се, че е истинска и с радост се постави на тяхно разположение — обърна джипа, за да ги откара до участъка, откъдето можеха да си вземат друга кола.

Купето на джипа беше прекрасно, топло и сухо. Джак изпита облекчение, когато вратите се затвориха плътно и колата потегли.

Но тъкмо когато правеха обратен завой в средата на пустия булевард, колегата на Бърт, луничав младеж на име Лио, видя нещо, което се движеше през снега и се приближаваше към тях от другата страна на улицата.

— Хей, Бърт, почакай малко — викна той. — Това там котка ли е?

— Какво ако е котка? — попита Бърт.

— Не би трябвало да е навън в такова време.

— Котките си ходят по всяко време — махна с ръка Бърт. — Ти си падаш по тях, би трябвало да знаеш колко са независими.

— Но тя ще умре от студ там — продължаваше Лио.

Докато джипът завършваше обратния си завой и Бърт забави ход, за да провери прав ли е Лио, Джак погледна през страничния прозорец към тъмното очертание, което скачаше през снега — движеше се с грацията на котка. По-назад в бурята, може би само след няколко пласта от падащия сняг, може би имаше други неща, които идваха насам; възможно бе да е и цялата глутница, готова вече за смъртоносния си удар, макар че бе трудно да се каже. Първият от духовете обаче, подобното на котка нещо, което бе привлякло вниманието на Лио, несъмнено бе там — само на десетина метра от колата — и се приближаваше бързо.

— Спри за малко — помоли се Лио. — Чакай да сляза и да помогна на животинчето да се измъкне.

— Не! — извика Джак. — Махайте се оттук, по дяволите. Това не ви е някаква идиотска котка.

Бърт учуден изгледа Джак през рамо. Пени започна да крещи същото нещо отново и отново, а Дейви се присъедини към нея:

— Не ги пускайте, не ги пускайте тук, не ги пускайте!

Лио опря лице до прозореца и се съгласи:

— Прав сте. Това не е никаква котка.

— Карай! — викна Джак.

Нещото подскочи и се блъсна в страничния прозорец пред лицето на Лио. Стъклото се напука, но издържа.

Лио хлъцна, изправи се и се обърна към Бърт.

Бърт даде газ и гумите за миг забуксуваха.

Противното нещо-котка се бе прилепило към напуканото стъкло.

Пени и Дейви крещяха. Ребека се опита да закрие съществото от тях.

То ги изучаваше с огнени очи.

Джак почти усещаше топлината на нечовешкия взор. Искаше да изпразни пистолета си в нещото, да сложи шест куршума в него, макар да знаеше, че не може да го убие.

Гумите спряха да буксуват и джипът потегли, като се наклони и потрепери.

Бърт държеше волана с едната си ръка, а с другата се мъчеше да избута Лио от себе си, но Лио нямаше намерение да се приближи и сантиметър към напукания прозорец, за който се бе закрепило нещото-котка.

Духът облиза стъклото с черния си език.

Джипът се наклони към разделителната полоса в средата на булеварда и поднесе.

— По дяволите, не го изпускайте! — изкрещя Джак.

— Не мога да карам с него в скута си — оплака се Бърт. Той заби лакът в ребрата на Лио — достатъчно силно, за да направи онова, което не бе постигнал досега с подпиране и натискане. Лио се помести, макар и не много.

Нещото-котка му се хилеше. Проблесна двоен ред остри зъби.

Бърт успя да спре пързалящия се джип малко преди да се удари в мантинелата. След като го овладя, той отново даде газ.

Моторът изрева.

Край тях се разлетя сняг.

Лио издаваше странни нечленоразделни звуци, децата плачеха, а Бърт по някаква причина започна да натиска клаксона, като че ли си мислеше, че може да уплаши нещото и да го принуди да избяга.

Джак срещна погледа на Ребека. Чудеше се дали и неговите очи са мрачни като нейните.

Накрая духът изпусна стъклото и се прекатури по снежния булевард.

— Слава Богу — въздъхна Лио и се отпусна в своя ъгъл на предната седалка.

Джак се обърна и погледна през задното стъкло. От белотата на бурята се показваха други тъмни зверове. Скачаха след джипа, но не можеха да го настигнат и бързо изоставаха.

Изчезнаха.

Но бяха още там. Някъде.

Навсякъде.

9

Бараката.

Горещият сух въздух.

Вонята на ада.

Оранжевата светлина отново стана по-ярка от преди, не много, само малко, и същевременно въздухът също стана по-горещ, а шумовете откъм ямата по-силни и по-сърдити, макар че още приличаха повече на шепот отколкото на вик.

Земята около дупката отново сама се зарони, откъсна се от ръба, падна към дъното и изчезна в пулсиращото оранжево сияние. Диаметърът се бе увеличил с повече от пет сантиметра преди земята отново да се успокои.

А ямата беше по-голяма.