Дийн Кунц
Вуду (5)

2

По време на обедната почивка в училището „Уелтън“ Пени Досън реши, че не е гладна. Дори не си направи труда да отиде до отреденото й ново шкафче, за да си вземе кутията с обеда. Остана на чина си подпряла глава и със затворени очи, като се преструваше, че е задрямала. В стомаха си усещаше горчива ледена топка. Беше болна — не от вирус, а от страх.

Не беше казала на никого за сребристооките духове в мазето. И без това никой не би й повярвал, че наистина ги е видяла. И съвсем сигурно никой не би повярвал, че в края на краищата духовете щяха да се опитат и да я убият.

Но тя знаеше какво я чака. Не знаеше защо трябваше да се случи тъкмо на нея. Не знаеше и точно как щеше да й се случи. Не знаеше откъде се бяха взели духовете. Не знаеше и дали ще й се удаде възможност да им избяга; може би нямаше да има начин. Но знаеше какво възнамеряваха да й причинят. О, да.

А и не се тревожеше единствено от собствената си съдба. Боеше се и за Дейви. Щом духовете преследваха нея, биха могли да се насочат и към него.

Чувстваше се отговорна за Дейви, особено след смъртта на майка им. Тя беше все пак голямата му сестра. Голямата сестра е длъжна да се грижи за братчето си и да го пази, дори и ако понякога отегчава.

В момента Дейви беше на долния, втори етаж със съучениците и учителите си. Поне засега беше в безопасност. Духовете явно нямаше да се покажат, когато наоколо има много хора — те очевидно са много потайни същества.

Но после? Какво щеше да стане след училище, когато трябваше да си отидат вкъщи?

Не виждаше как би могла да защити себе си или Дейви.

С глава върху ръцете си и със затворени очи, като се преструваше, че дреме, тя тихичко се помоли. Но не мислеше, че това би й помогнало.

3

Джак и Ребека спряха при телефонните автомати във фоайето на хотела. Той се опита да се свърже с Нейва Руни. Заради новото си назначение към специалния екип нямаше да може да прибере децата от училище, както бяха говорили, и се надяваше Нейва да ги посрещне и да ги отведе у тях за известно време. Тя не вдигна слушалката и той реши, че може би все още чисти в неговия апартамент, опита и своя телефон, но и там никой не отговори.

Без желание се обади на балдъзата си, Фей Джеймисън, единствената сестра на Линда. Фей бе обичала Линда почти колкото я обичаше и Джак. Затова той бе доста привързан към Фей, макар че нея човек трудно можеше да харесва винаги. Тя бе убедена, че никой не би могъл да изживее пълноценно живота си без благотворните съвети от нейна страна. Имаше най-добри намерения. Нежеланите й съвети се градяха върху истинска загриженост за останалите хора, поднасяха се винаги с внимателен майчински тон, дори обектът на вниманието й да е два пъти по-възрастен от нея. Но въпреки добрите си намерения тя много често дразнеше и понякога за Джак тихият й глас звучеше по-пронизващо от полицейска сирена.

И сега, когато той я помоли по телефона да вземе децата от училище, ако може, тя започна:

— Разбира се, Джак, ще ми бъде приятно, но след като ще очакват да видят тебе, а ти не се появиш, те ще се разочароват, но ако това започне да се случва по-често, те ще изпитат и нещо по-лошо от разочарованието — ще се почувстват изоставени.

— Фей…

— Психолозите твърдят, че когато децата вече са загубили единия си родител, за тях трябва…

— Фей, извинявай, но в момента просто нямам време да изслушам какво мислят психолозите. Аз…

— Но ти би трябвало да си осигуриш време точно за такива случаи, скъпи.

— Навярно е така — въздъхна той.

— Всеки съвременен родител би трябвало да е добре запознат с детската психология.

Джак погледна към Ребека, която нетърпеливо потрепваше край телефоните. Повдигна вежди, а Фей захвана пак:

— Ти си старомоден родител, свикнал да стои отстрани, скъпи. Мислиш, че би могъл да преодолееш всичко с помощта на любовта и бонбоните. Е, разбира се любовта и бонбоните са част от всичко това, но работата е много по-сложна, защото…

— Фей, чуй ме, в девет от десет случая аз съм там, където казвам на децата, че ще бъда. Но понякога ми е просто невъзможно. При моята професия работното време не може да бъде строго определено. Детективът от отдела по убийствата не може просто да си тръгне, когато е попаднал на гореща следа, просто защото е дошъл краят на работното му време. Освен това в момента при нас има криза. Много сериозна. Сега, би ли искала да вземеш децата вместо мене?

— Разбира се, скъпи — малко обидено отвърна тя.

— Благодаря ти много, Фей.

— Няма защо.

— Извинявай, ако съм казал нещо… по-рязко.

— Не, изобщо не си. Не се тревожи. Дейви и Пени ще останат ли за вечеря?

— Ако няма да те затрудни…

— Разбира се, че няма. Ние много обичаме те да са при нас, Джак. Знаеш го. Ще дойдеш ли и ти за вечеря?

— Не съм сигурен, че ще мога да се освободя.

— Гледай да вечеряш по-често с тях, скъпи.

— Разбира се.

— Вечерята е важен ритуал, възможност за всички от семейството да споделят как е минал денят им.

— Знам.

— Децата имат нужда от тези мигове на спокойствие и на близост в края на всеки ден.

— Знам. Правя всичко възможно да бъда с тях. Много рядко ми се случва да пропусна някоя вечеря.

— А ще останат ли да спят у нас?

— Сигурен съм, че няма да се забавя чак толкова. Слушай, благодаря ти много, Фей. Не знам как бих се оправял без тебе и Кийт, наистина. Но сега трябва да бягам. Ще се видим.

Преди Фей да успее да му отговори с нови съвети, Джак остави слушалката, като изпитваше едновременно вина и облекчение.

 

Яростен и студен вятър бе задухал от запад. Той блъскаше безмилостно студения сив град, като тласкаше снега пред себе си.

Пред хотела Ребека и Джак вдигнаха яките на палтата си, наведоха глави и внимателно запристъпваха по хлъзгавия заснежен тротоар.

Току-що бяха стигнали до колата си, когато към тях се приближи непознат човек.

— Лейтенант Чандлър? Лейтенант Досън? Шефът ми би искал да говори с вас.

— Кой е шефът ви? — попита Ребека.

Вместо да отговори, човекът посочи големия черен мерцедес, който бе спрял по-надолу по алеята пред хотела. Той тръгна към него, като явно очакваше и те да го последват, без да задават повече въпроси.

Те се поколебаха и наистина го последваха, а когато стигнаха лимузината, тъмният й заден прозорец се спусна. Джак веднага разпозна пътника, а видя, че и Ребека знае кой е той — дон Дженаро Карамаза патриархът на най-могъщата мафиотска фамилия в Ню Йорк.

Високият мъж седна на предната седалка до шофьора, а Карамаза, който седеше сам отзад, отвори вратата и даде знак на Джак и Ребека да влязат.

— Какво искате? — попита Ребека, без да помръдне.

— Да поговорим малко. — Карамаза имаше съвсем лек сицилиански акцент. Гласът му звучеше изненадващо културно.

— Тогава говорете — отсече тя.

— Не така. Прекалено студено е. — Снегът се сипеше покрай Карамаза и влизаше в колата. — Нека се настаним по-удобно.

— На мене ми е удобно — настояваше тя.

— Е, на мене не ми е. — Карамаза се намръщи. — Слушайте, знам някои много ценни за вас сведения. Реших да ви ги кажа сам. Аз. По това не можете ли да разберете колко е важно? Но нямам намерение да говоря на улицата, пред хората, за Бога!

— Влизай, Ребека — подкани я Джак.

Тя го послуша и влезе с отвратено изражение.

Джак се вмъкна в колата след нея. Седнаха обърнати назад от двете страни на вградените бар и телевизор, а Карамаза остана с лице към тях.

От предната седалка Руди докосна един бутон и дебела плексигласова преграда отдели двете части на колата.

Карамаза вдигна дипломатическото си куфарче, сложи го върху коленете си, но не го отвори. Погледна към Джак и Ребека замислено и хитро.

Старецът приличаше на гущер. Очите му бяха покрити от тежки, неравни клепачи. Беше почти напълно плешив. Лицето му бе сбръчкано и сухо с остри черти и широка уста с тънки устни. Движенията му също бяха като на гущер — стоеше много дълго неподвижен, а после се оживяваше за малко, бързо завърташе и обръщаше глава.

Джак не би се изненадал ни най-малко, ако между сухите устни на Карамаза се покажеше дълъг, раздвоен език.

Карамаза извърна глава към Ребека:

— Нямате никакво основание да се боите от мен.

— Да се боя? Нищо подобно — учуди се тя.

— Когато се колебаехте дали да влезете в колата, аз си помислих…

— О, това не беше от страх — ледено процеди тя. — Безпокоях се дали в химическото чистене ще успеят да премахнат вонята от дрехите ми.

Суровите очички на Карамаза се свиха. Джак изстена вътрешно.

— Не виждам защо да не бъдем любезни един към друг — каза старецът, — особено след като е от взаимен интерес да си сътрудничим.

Тонът му не бе на хулиган, а по-скоро на банкер.

— Сериозно? — сопна се Ребека. — Значи не виждате защо? Тогава нека ви обясня.

— О, Ребека… — промълви Джак. Но тя не пожали Карамаза:

— Вие сте гангстер, крадец, убиец, пласьор на наркотици, сводник. Това обяснение стига ли ви?

— Ребека…

— Не се тревожи, Джак. Не съм го обидила. Не можеш да обидиш прасето просто като му кажеш, че е прасе.

— Не забравяй — напомни й Джак, — че той днес е загубил брат си и племенника си.

— Които също бяха пласьори на наркотици, гангстери и убийци — не се предаваше тя.

Карамаза бе останал без думи от яростта й. Ребека го изгледа злобно и продължи:

— Вие не изглеждате особено натъжен от смъртта на брат си. На тебе изглежда ли ти печален, Джак?

Без и следа от гняв или дори вълнение в гласа си, Карамаза й обясни:

— Във fratellanza^[1] сицилианците не плачат.

От устата на повехналия старец тази декларация за твърдост прозвуча изключително глупаво.

Все така спокойно и отново с равния тон на банкер, Карамаза допълни:

— Ние обаче чувстваме. И си отмъщаваме.

Ребека го оглеждаше с явна неприязън.

Ръцете на стареца лежаха съвършено неподвижни, като влечуги, върху дипломатическото куфарче. Обърна змийските си очи към Джак:

— Лейтенант Досън, може би трябва да преговарям с вас в случая. Вие изглежда не споделяте… предразсъдъците на лейтенант Чандлър.

— Тук изцяло грешите — тръсна глава Джак. — Съгласен съм с всичко казано от нея. Самият аз просто не бих го изрекъл.

Той погледна към Ребека.

Тя му се усмихна, доволна, че я е подкрепил. Джак продължи да я гледа, макар че говореше на Карамаза:

— Понякога прямостта и нападателността на партньорката ми идват в повече и не помагат на работата. Тя изглежда не може или не иска да се съобрази с това.

Усмивката й веднага изчезна. Карамаза подхвърли, без да прикрива сарказма си:

— Е, какво имаме тук — двама самоуверени полицаи, почти светци? Предполагам, че и никога не сте приемали подкуп, дори в дните, когато като униформени ченгета сте обикаляли по маршрута си и парите едва са ви стигали за наема.

Джак посрещна твърдия и внимателен поглед на стареца и заяви:

— Да. Така е. Аз никога не съм вземал.

— Дори някой бакшиш…

— Не.

— … или някое претъркулване в леглото с някоя проститутка, която се опитва да се отърве от затвора, или…

— Не.

— … малко кокаин или марихуана от някой разпространител, който ви е молил да извърнете глава.

— Не.

— Бутилка уиски или двайсетдоларова банкнота по Коледа?

— Не.

Карамаза ги огледа мълчаливо за миг, докато вятърът с нов пристъп обгърна колата и затъмни града.

— Значи имам работа с двама откачени. — Той изплю думата „откачени“ с презрение, от което пролича какво е мнението му за честния обществен служител.

— Грешите — възрази Джак. — Ние не сме толкова специални. Не сме и откачени. Не всички полицаи са покварени. Всъщност дори повечето от тях не са.

— Повечето от тях! — възкликна Карамаза, който явно беше на друго мнение.

— Така е — настоя Джак. — Разбира се, срещат се и черни овци, както навсякъде. Но мисля, че общо взето мога да се гордея с колегите си.

— По един или друг начин повечето хора се подкупват — не се предаваше Карамаза.

— Това просто не е вярно.

— Няма нужда да спориш, Джак — намеси се Ребека. — Той трябва да вярва, че и всички останали са покварени. Това просто оправдава собствените му дела.

Старецът въздъхна. Отвори дипломатическото куфарче на скута си, извади отвътре голям кафяв плик и го подаде на Джак.

— Това може да ви е от помощ.

— Какво има вътре? — попита Джак преди да протегне ръка съвсем предпазливо.

— Успокойте се — усмихна се Карамаза. — Не е подкуп. Информация е. Всичко, което сме успели да научим за човека, който се нарича Баба Лавел. Последният му адрес. Ресторантите, в които е обичал да ходи, преди да започне тази война и да се скрие. Имената и адресите на разпространителите, които са продавали стоката му през последните няколко месеца, макар че някои от тях вече едва ли ще можете да разпитате.

— Защото сте наредили да ги убият ли? — попита Ребека.

— Може би просто са напуснали града.

— Как не.

— Така или иначе, всичко е тук — продължи Карамаза. — Възможно е вече да знаете всичко това, възможно е и да не го знаете. Мисля, че не ви е известно.

— А защо ни го давате? — вдигна вежди Джак.

— Не е ли очевидно? — Старецът отвори малко по-широко тежките клепки на очите си. — Искам Лавел да бъде открит. Искам да бъде спрян.

Като почукваше с големия плик по коляното си, Джак започна:

— Мислех, че за вас би било по-лесно да го откриете отколкото за нас. Все пак той е разпространител на наркотици. Част е от вашия свят. При вас са всички връзки, всички контакти…

— Обикновените връзки и контакти в този случай имат съвсем малко или никакво значение — отвърна старецът. — Този Лавел… той действа сам. И по-лошо. Като че ли… като че ли е от… дим.

— Сигурен ли сте, че наистина съществува? — намеси се Ребека. — Може би е само измислен човек. Може би истинските ви врагове са го измислили, за да се прикриват с него.

— Той съществува — натърти Карамаза. — Проникнал е нелегално в страната миналата пролет. Дошъл е от Ямайка през Пуерто Рико. В плика има и негова снимка.

Джак бързо го отвори, прелисти съдържанието и извади снимка с голям формат.

— Това е фотоувеличение на снимка от ресторант малко след като Лавел започна да работи в традиционно наша територия — обясни Карамаза.

„Традиционно наша територия. Боже, помисли си Джак, звучи също като някой английски граф, който се оплаква от бракониерите, нахлули в земите му за лов на лисици!“

Снимката бе малко замъглена, но лицето на Лавел бе излязло достатъчно добре, за да може Джак да познае човека, дори и ако го срещне на улицата. Беше черен и удивително красив мъж с голямо чело, малко хлътнали очи, високи скули и широка уста. Тук се усмихваше на някой, който бе извън кадъра. Имаше мила усмивка.

Джак подаде снимката на Ребека.

— Лавел иска да ми отнеме бизнеса, да унищожи репутацията ми сред fratellanza, да ме накара да изглеж дам слаб и безпомощен. Мене. Човека, който е ръководил организацията с желязна ръка през последните двайсет и осем години! Мене!

В гласа му накрая си проби път някакво чувство — студен и твърд гняв. Продължи, като изплюваше думите:

— Но това не е най-лошото. Не. Вижте, всъщност на него не му трябва бизнесът. След като го получи, той ще го захвърли, ще остави на другите фамилии да настъпят и да си го поделят. Просто не иска бизнесът да е мой или на някой на име Карамаза. Това не е само битка за територи ята, не е просто борба за контрол. За Лавел това е съвсем ясно въпрос на отмъщение. Иска да ми причини страдание във всяко отношение. Смята да ме изолира и се надява да сломи духа ми, като открадне империята ми и убие племенниците ми, синовете ми. Да, всички тях, един след друг. Заплашва и че ще убие най-добрите ми приятели, както и всички, които някога са значели нещо за мене. Обещава да убие и петимата ми любими внуци. Предста вяте ли си? Заплашва малки дечица! Няма отмъщение, колкото и заслужено да е то, което би трябвало да засяга невинни деца.

— Той сам ли ви каза, че ще направи всичко това? — попита Ребека. — Кога? Кога ви каза?

— Няколко пъти.

— Срещали сте се лице в лице?

— Не, той не би оживял след такава среща.

Банкерският вид бе изчезнал. Благородническото лустро го нямаше. Старецът сега приличаше повече отвсякога на влечуго. Като змия в костюм за един милион долара. Много отровна змия.

— Гадината Лавел ми каза всичко това по телефона — продължи той. — На незаписания ми в указателя домашен номер. Аз го сменям непрекъснато, но този кретен винаги намира новия, веднага след уточняването му. Обажда ми се… казва ми… винаги след като е убил мои приятели, племенници, внуци, а после… казва, че ще… казва какво смята…

Като си спомни за арогантните заплахи на Лавел, за миг Карамаза остана без думи — гневът заключи челюстите му, зъбите му се стиснаха, мускулите по врата и бузите му потрепваха. Тъмните му очи, които можеха да обезпокоят всекиго, сега светеха с такава нечовешка ярост, че Джак я усети и почувства да го полазват тръпки.

Накрая Карамаза успя да се овладее. Когато заговори обаче, гласът му остана само яростен, леден шепот:

— Този боклук, този негърски копелдак, това лайно ми казва, че ще убие жена ми, моята Нина. Клане е думата, която използва. А когато я заколи, твърди той, щял да ми отнеме и дъщерята. — Гласът на стареца омекна, когато заговори за дъщеря си. — Моята Роузи, моята прекрасна Роузи, светлината в живота ми. Изглежда на седемнайсет, въпреки че е двайсет и седем годишна. И е умна. Студентка по медицина. Ще стане лекарка. Започна стажа си тази година. Кожата й е като порцелан. Има най-красивите очи на света. — За миг замълча, като си представяше Роузи, а после шепотът му отново стана дрезгав: — Лавел казва, че ще изнасили дъщеря ми, а после ще я заколи, ще я нареже на парчета… пред мене. И има — наглостта да ми говори така! — С последното си възклицание Карамаза оплю палтото на Джак. Няколко секунди остана мълчалив; само поемаше дълбоко и развълнувано дъх. Подобните му на куки за плетене пръсти се стегнаха в юмруци, свиваха се и се отпускаха. — Искам да го спрете този копелдак.

— Пуснали сте всичките си хора след него, нали? — попита Джак. — Използвали сте всичките си източници?

— Да.

— И все пак не можете да го откриете.

— Неее! — От тази едничка дума пролича, че смущението му е не по-малко от гнева му. — Напуснал е квартирата си във Вилидж, минал е в нелегалност, скрил се е. И затова ви давам тези данни. Можете да обявите всеобщо издирване, след като вече имате снимката му. Сега всяко ченге в града ще може да го търси, а това е повече, отколкото аз мога да направя. Можете дори да го покажете по телевизията, във вестниците, докато всеки в проклетия град ще знае за кого да се оглежда. Щом аз не мога да се добера до него, искам поне вие да го хванете и да го приберете. След като се озове в затвора…

— Ще намерите начин да стигнете до него там. — Ребека — довърши мисълта на Карамаза. — Ако го арестуваме, той така и няма да стигне до съда. Ще бъде убит в затвора.

Карамаза не искаше да потвърди думите й, но и тримата знаеха, че е така.

— Казахте ни, че мотивът за Лавел е отмъщението — обади се Джак. — Но за какво? Какво сте му направили, че да иска да унищожи цялото ви семейство, дори и внуците?

— Няма да ви кажа. Не мога да ви кажа, защото така бих се изложил.

— По-скоро бихте се уличили — поправи го Ребека. Джак върна снимката на Лавел в плика.

— Чудех се за брат ви Доминик.

Дженаро Карамаза сякаш се смали и състари при споменаването на мъртвия му брат.

— Искам да кажа — продължи Джак, — че той явно се е криел в хотела тук, когато Лавел се е добрал до него. Но ако е знаел, че го преследват, защо не си е останал вкъщи или не е дошъл у вас за защита? При тези обстоятелства в града няма по-безопасно място от вашия дом. При всички тези събития вие сигурно имате цяла крепост на Бруклин хайтс.

— Така е — съгласи се старецът. — Домът ми е крепост. — Очите му примигнаха веднъж, дваж, бавно като очи на гущер. — Крепост е, но не е безопасен. Лавел вече успя да нанесе удар и в собствената ми къща въпреки сериозната охрана.

— Искате да кажете, че е убивал и у вас?

— Да.

— Кого?

— Джинджър и Пепър.

— Кои са те?

— Кучетата ми. Чифт обучени папийони.

— Аха.

— Малки кученца.

— Не съм сигурен, че знам как изглеждат — призна си Джак.

— Като пудели — обясни Ребека. — С дълъг гладък косъм.

— Да. да. Много игриви — допълни Карамаза. — Винаги се боричкат и се гонят. Умират от желание да ги вземеш и да ги галиш.

— И бяха убити у вас.

— Снощи — вдигна глава Карамаза. — Разкъсани. Някак — още не знаем как — Лавел или някой от хората му се е промъкнал, убил е кученцата ми и отново се е измъкнал, без някой да го забележи. — Удари с едната си кокалеста ръка по куфарчето. — По дяволите, това е направо невъзможно! Цялата къща е съвсем непристъпна. Охранявана е от малка армия! — Той примигна по-бързо от преди и гласът му трепна. — Джинджър и Пепър бяха така мили. Изобщо не хапеха. Никого. И почти не лаеха. С нищо не бяха заслужили тази жестокост. Две невинни малки същества.

Джак остана като гръмнат. Този убиец, този отколешен разпространител на наркотици, този стар бандит, този изключително опасен човек-гущер, който не можеше или не искаше да заплаче за убития си брат, сега изглежда щеше всеки миг да се разплаче заради смъртта на двете си кученца.

Джак погледна Ребека. Тя наблюдаваше Карамаза — донякъде учудена, донякъде с погнуса като човек, който е видял как изпод камъка излиза особено отвратително същество.

— В края на краищата не бяха кучета-пазачи. Не бяха агресивни. Не заплашваха никого. Само чифт прекрасни пуделчета… — Старецът замълча.

Джак не беше свикнал да има работа със сълзлив мафиотски бос и се видя в чудо. Опита се да смени темата преди старецът да е достигнал онова сантиментално и притеснително състояние, към което явно бе тръгнал:

— На улицата се говори за твърдението на Лавел, че използвал вуду срещу вас.

— Той така твърди — кимна Карамаза.

— Вие вярвате ли?

— Изглежда го говори сериозно.

— Но мислите ли, че има нещо сериозно в тия приказки за вуду?

Карамаза не отговори. Взираше се към въртящия се около лимузината сняг.

Макар че Джак усещаше неодобрителното мръщене на Ребека, настоя:

— Мислите ли, че в това има нещо сериозно?

Карамаза престана да се взира през прозореца.

— Искате да кажете дали мисля, че действа? Преди месец, ако някой ме беше попитал същото, бих се изсмял, но сега…

— Сега си мислите, че може би… — допълни Джак.

— Да. Може би…

Джак забеляза, че очите на стареца се бяха променили. Все още бяха твърди, студени и внимателни, но сега в тях имаше и нещо ново. Страх. Беше чувство, което злият стар мръсник отдавна бе забравил.

— Открийте го — отсече Карамаза.

— Ще се опитаме — увери го Джак.

— Защото това ни е работата — добави бързо Ребека, като че ли да разпръсне съмнението, че ще ги води загрижеността за Дженаро Карамаза и кръвожадната му фамилия.

— Спрете го — завърши Карамаза с тон, който бе най-близкото до „моля“, което би могъл да каже в разговор със служители на закона.

Големият мерцедес се отдели от бордюра и пое по алеята пред хотела, като оставяше следи в едносантиметровата снежна покривка, която вече скриваше настилката.

За миг Джак и Ребека останаха на тротоара загледани в колата.

Вятърът бе стихнал. Още валеше сняг, дори повече от преди, но вече не се носеше от вятъра. Мързеливото въртене на снежинките караше Джак да си мисли, че е застанал в някоя от ония декоративни тежести за бюро, в които се поражда снежна буря всеки път, когато ги вдигнеш.

— По-добре да се връщаме в участъка — предложи Ребека.

Той извади снимката на Лавел от плика и я прибра във вътрешния си джоб.

— Какво правиш? — учуди се Ребека.

— Ще дойда в участъка до един час — обеща той и й подаде плика.

— За какво говориш?

— Най-късно до два часа.

— Къде отиваш?

— Искам да направя една справка.

— Джак, трябва да организираме новия екип, да започнем…

— Ти ще го започнеш.

— Работата е много за сам човек…

— Аз ще бъда там до два, най-късно два и петнайсет.

— По дяволите, Джак.

— Ще се справиш сама за малко.

— Тръгнал си към Харлем, нали?

— Виж, Ребека…

— До оня идиотски вуду-магазин.

Той не отговори.

— Знаех си — въздъхна тя. — Хукнал си да се срещнеш отново с Карвър Хамптън. Оня шарлатанин. Оня мошеник.

— Не е мошеник. Той вярва в онова, с което се занимава. Казах му, че ще се обадя днес.

— Това е лудост.

— Така ли? Лавел съществува. Сега имаме и снимка.

— Добре, съществува. Това не значи, че вуду-то действа!

— Знам.

— Щом ти тръгваш натам, аз как ще стигна в участъка?

— Можеш да вземеш колата. Аз ще помоля някой с патрулна кола да ме откара.

— Джак, по дяволите.

— Имам предчувствие, Ребека.

— Хайде стига.

— Имам предчувствие, че… някак си… субкултурата на вуду-то — може би не нещо наистина свръхестествено, — но поне самата субкултура е наразривно преплетена с това. Имам силно предчувствие, че това е правилният подход към случая.

— Боже мой.

— Умното ченге се осланя на предчувствията си.

— А ако не се върнеш, когато казваш, ако ще трябва сама да се оправям целия следобед с всичко там, а после да отида и да съобщя на Грешам, че…

— Ще се върна в два и петнайсет, най-късно в два и половина.

— Няма да ти простя това, Джак.

Той срещна погледа й и се поколеба:

— Навярно бих могъл да отложа срещата си с Карвър Хамптън до утре, ако…

— Ако какво?

— Ако знаех, че ти би отделила половин час, поне петнайсет минути, за да седнем и да поговорим за всичко, което се случи между нас снощи. Какво да правим по-нататък?

Очите й отидоха встрани:

— Нямаме време за това сега.

— Ребека…

— Имаме много работа, Джак.

— Права си — кимна той. — Ти трябва да се заемеш с подробностите по екипа, а аз ще отида да се видя с Карвър Хамптън.

Той се отдалечи от нея в посока към униформените полицаи до патрулните коли.

— Но не по-късно от два часа! — напомни му тя.

— Ще гледам да свърша по най-бързия начин.

Вятърът изведнъж отново се засили. Този път виеше.

4

От новия сняг улицата се бе освежила и прояснила. Кварталът бе все така занемарен, мръсен, обсипан със смет и неприятен, но не изглеждаше така зле като вчера, без снега.

Дюкянчето на Карвър Хамптън беше близо до ъгъла. От едната му страна имаше магазин за спиртни напитки, с неподвижни метални решетки върху прозорците, а от другата жалък мебелен магазин, също скрит зад решетки. Магазинът на Хамптън изглеждаше най-проспериращият в квартала и над витрината му нямаше решетки.

Над входната врата имаше табела само от една дума — Рада. Вчера Джак бе попитал Хамптън за значението на името на магазина и бе научил, че вуду-то се управлява от три основни обреда или духовни начала. Две от тях се занимавали със злите божества и се наричали Конго и Петро. Пантеонът на доброжелателните божества се наричал Рада. Тъй като Хамптън търгувал само с вещества, принадлежности и облекла, необходими за практикуване на бяла (добра) магия, единствената дума над вратата му била достатъчна да привлече точно клиентелата, която търсел — нюйоркските преселници от карибските острови и техните потомци, които са донесли религията със себе си.

Джак отвори вратата, чу как един звънец оповести, че някой е влязъл и я затвори под напора на острия декемврийски вятър.

Магазинът беше малък — шест на дванайсет метра. В средата имаше маси с изложени ножове, скиптри, камбани, легени и други принадлежности, както и церемониални облекла, необходими за различни ритуали. Вдясно покрай цялата стена имаше ниски шкафове; Джак нямаше представа какво има в тях. Другата стена, вляво от вратата, бе покрита с рафтове почти до тавана, претъпкани с шишета във всички възможни размери и форми — сини, жълти, зелени, червени, оранжеви, кафяви и прозрачни шишета, всяко с етикетче, всяко със специална трева, екзотичен корен, прах от цвете или нещо друго, които се употребявали за отправяне на магии и заклинания, за изготвяне на вълшебен еликсир.

Карвър Хамптън се показа от задната стаичка през зелените завеси в края на магазина.

— Детектив Досън! Колко хубаво е, че ви виждам отново. Но не очаквах да изминете целия път дотук, особено в това отвратително време. Мислех, че просто ще ми се обадите по телефона да проверите дали съм открил нещо за вас.

Джак отиде в края на магазина и се ръкува с него над щанда.

Карвър Хамптън беше висок мъж, с широки рамене и огромен гръден кош, двайсетина наднормени килограма, но много внушителен; приличаше на нападател от футболен отбор, който от шест месеца не е тренирал. Не беше красив. Подобното му на плоча чело бе прекалено кокалесто, а лицето му прекалено кръгло, за да се появи някога по страниците на мъжко модно списание; освен това носът му, чупен неведнъж, вече бе направо пихтиест. Но ако външният му вид не бе твърде привлекателен, той изглеждаше приятелски настроен — учтив гигант, истински черен Дядо Коледа.

— Съжалявам, че сте изминали толкова път за нищо — повтори той.

— Нищо ли няма по моя въпрос от вчера? — попита Джак.

— Нищо особено. Поговорих с някои хора. Все още разпитвам проучвам. Досега съм успял да установя само, че наистина има човек, който се представя като Баба Лавел и твърди, че е бокор.

— Бокор? Това да не е жрец, който се занимава с магьосничество?

— Точно така. Със злата магия. Научих само това — той съществува, вие не бяхте сигурен в това вчера, така че предполагам и това е от полза. Но ако бяхте се обадили…

— Е, аз дойдох всъщност, за да ви покажа нещо, което също може да помогне. Снимка на самия Баба Лавел.

— Наистина ли?

— Да.

— Значи и без това ви е било ясно, че го има. Нека обаче я видя. Би било още по-добре да мога да опиша човека, за когото разпитвам.

Джак извади голямата снимка от вътрешния си джоб и му я подаде.

Лицето на Хамптън се промени в мига, когато видя Лавел. Ако е възможно черното лице да побледнее, с неговото се случи точно това. Измени се не толкова цветът на кожата му, а по-скоро я напуснаха блясъкът и жизнеността й; изведнъж тя вече не приличаше на кожа, а на тъмнокафява хартия — суха и безжизнена. Устните му се стегнаха. А и очите му станаха различни от преди секунда — изглеждаха обладани от нещо свръхестествено.

— Този човек! — промълви той.

— Какво? — не разбра Джак.

Снимката затрепери, докато Хамптън бързо му я връщаше. Подхвърли я към Джак, като че ли искаше час по-скоро да се отърве от нея, сякаш самият допир до снимката на Лавел би го заразил. Големите му ръце трепереха.

— Какво има? — попита Джак.

— Познавам го — отвърна Хамптън. — Аз съм… го виждал. Просто не знаех името му.

— Къде сте го виждали?

— Тук.

— В магазина?

— Да.

— Кога?

— Миналия септември.

— И оттогава не?

— Не.

— Какво търсеше тук?

— Дошъл бе да купи билки, цветя на прах.

— Но аз разбрах, че вие се занимавате само с добрата магия. С Рада.

— Много от веществата може да се употребяват и от бокор, и от хунгон, за да постигнат различни резултати — и зла, и добра магия. Това бяха изключително редки билки и цветя на прах, които не би могъл да открие другаде в Ню Йорк.

— Има ли други магазини като вашия?

— Има един магазин като този макар и не така голям. Има и двама практикуващи хунгони — не особено добри, по-скоро аматьори, никой от тях няма достатъчни сила и знания, за да помогне дори на себе си, — които продават магически пособия от апартаментите си. Имат доста стока, която предоставят на други практикуващи. Но и тримата са безскрупулни. Готови са да продават и на бокор, и на хунгон. Биха продали дори и инструменти за жертвоприношения — церемониални брадвички, остри като бръснач лъжички за отделяне на живо око от очната ябълка. Ужасни хора, готови да продадат на дребно стоката си на всеки, на който падне, дори и на най-злите и най-долните.

— Значи Лавел е дошъл тук едва когато не е успял да намери всичко, което му трябва, при тях?

— Да. Каза ми, че е открил повечето от нещата си, но моят магазин бил единственият с пълен запас от дори най-рядко използваните съставки за магии и заклинания. Което е вярно, разбира се. Аз се гордея с богатството и чистотата на стоката си. Но за разлика от другите, не бих продал нищо на бокор — ако го позная. Обикновено ги забелязвам. Не бих търгувал и с аматьори, които имат нечисти намерения — онези, които искат да отправят смъртна клетва към тъща си или да предизвикат болест у човек, който им съперничи в работата или за някое момиче. С тях не се занимавам. Така или иначе, този човек от снимката…

— Лавел — подхвърли Джак.

— Тогава не знаех името му. Докато опаковах стоката, която си бе поръчал, открих, че е бокор и отказах да му продам покупките. Той си е мислел, че аз съм като останалите търговци и съм готов да обслужа всекиго; вбеси се, когато му отказах. Накарах го да напусне магазина и си мислех, че с това случаят е приключил,

— Но не беше ли? — попита Джак.

— Не.

— Той се върна?

— Не.

— Какво стана тогава?

Хамптън излезе иззад щанда си. Отиде при рафтовете, където бяха наредени стотиците шишенца и Джак го последва.

Хамптън продължи с приглушен, уплашен глас:

— Два дена, след като отпратих Лавел, стоях сам в магазина, зад щанда, и си четях. Изведнъж всички шишенца от тези рафтове се срутиха на пода. Всички в един миг. Такъв трясък! Половината от тях се строшиха, съдържанието им се смеси и по този начин се изхаби. Изтичах да видя какво точно е станало, какво го е причинило и докато се приближавах, част от разлетите билки, прахове и стрити корени започнаха… ами, да се движат… да се сливат и да… оживяват. От сместа, образувана от няколко вещества, се издигна… черна змия, дълга около половин метър. Жълти очи. Зъби. Стрелкащ се език. Истинска като всяка змия, излюпена от яйцето на майка си.

Джак се вгледа в едрия човек и не беше сигурен какво да си мисли за него и за историята му. До този момент си бе мислил, че Карвър Хамптън вярва искрено, но е съвършено нормален човек и е не по-малко рационален от католиците или юдеите просто защото религията му е вуду. Едно нешо е обаче да вярваш в религиозните доктрини и във възможността да има вълшебства и чудеса, а съвсем друго е да твърдиш, че наистина си видял чудо. Хората, които се кълнат, че са били свидетели на чудеса, са истерици, фанатици или лъжци. Нали? От друга страна, ако наистина си вярващ — а Джак не беше неверник, — как би могъл да приемеш чудесата и окултното за възможни, без да приемеш поне някои от твърденията на онези, които твърдят, че са видели проявите на свръхестественото? Вярата ти би била безпредметна, ако не приемеш реалността на въздействието й в света. Не бе стигал до тези разсъждения преди и сега се взираше в Карвър Хамптън със смесени чувства — на съмнение и на предпазливо доверие.

Ребека би казала, че в момента се държи като прекалено толерантен човек.

Загледан в подредените на рафтовете шишета, Хамптън продължи:

— Змията запълзя към мене. Аз се отдръпнах в стаята. Нямаше къде да се скрия. Коленичих. Започнах да се моля. Молитвите ми явно са били подходящите за случая, защото се оказаха полезни. Или това… или Лавел всъщност не е искал змията да ме нарани. Навярно е искал само да ме предупреди да не му се бъркам, да ми удари плесница заради безцеремонния начин, по който го изгоних от магазина. Така или иначе, змията накрая се стопи сред билките, праховете и стритите корени, от които бе изникнала.

— Откъде знаете, че тъкмо Лавел е направил всичко това? — попита Джак.

— Телефонът иззвъня веднага след като змията… се стопи. Беше същият човек, онзи, на когото бях отказал стоката. Каза ми, че мое право си е да го обслужа или не и той не ме обвинявал за това. Но добави, че нямало да позволи на никого да го докосне, както съм направил аз. За отмъщение е разбил колекцията ми от билки и е призовал змията. Това ми каза. Само това ми каза. После затвори.

— Вие не споменахте, че всъщност наистина, физически сте го изхвърлили от магазина — спомни си Джак.

— Не съм. Само поставих длан върху ръката му и… как да кажа… го проводих навън. Твърдо, да, но без истинско насилие, без да го нараня. Но и това е било достатъчно да го разсърди, да го накара да потърси отмъщение.

— Това през септември ли беше?

— Да.

— И оттогава не е идвал?

— Не.

— Не се е обаждал?

— Не. А на мене ми трябваха почти три месеца, за да възстановя колекцията си от редки билки и прахове. Много от тях се намират толкова трудно. Не можете да си представите. Едва наскоро успях да възстановя напълно сбирката на рафтовете.

— Така че вие имате и свое основание да видите разобличаването на Лавел? — попита Джак.

— Напротив — поклати глава Хамптън.

— А?

— Не искам да имам нищо общо с това.

— Но…

— Повече не мога да ви помогна, господин лейтенант.

— Не разбирам.

— Би трябвало да ви е ясно. Ако ви помогна, Лавел ще изпрати нещо да ме преследва. Нещо по-лошо от змията. И този път няма да е само предупреждение. Не, този път със сигурност ще умра.

Джак виждаше, че Хамптън говори сериозно и е истински ужасен. Човекът вярваше в силата на вуду-то. Цял трепереше. Дори Ребека, ако го бе видяла сега, не би могла да твърди, че е шарлатанин. Той вярваше.

— Но вие би трябвало да искате да го видите зад решетките не по-малко от мене — настоя Джак. — Да искате да го видите смазан след онова, което ви е направил.

— Никога няма да го сложите зад решетките.

— Така ли?

— Каквото и да прави той, вие никога няма да съумеете да го докоснете.

— Ще го хванем, няма съмнение.

— Той е изключително силен бокор, господин лейтенант. Не е аматьор. Не е като заклинателите от средна ръка. Той владее силата на мрака, на последния мрак на ада, мрака на отвъдното. Тази сила е космическа, тя не се вмества в представите на човека. Тя не само е в съюз със сатаната, с вашия християнски или юдейски цар на демоните. Това само по себе си никак не е малко. Но вижте, той е и служител на всички зли божества от африканските религии, които съществуват още от античността; зад гърба си има този огромен, зложелателен пантеон. Някои от тези божества са далеч по-силни и безмерно по-зли от всяко описано превъплъщение на сатаната. Те с радост прескачат при нас, носят кръв, болка, ужас и нещастие на живите, защото достъпът им до нашия свят обикновено се препречва от доброжелателните божества, които ни пазят.

Хамптън замълча. Пот се стичаше по цялото му тяло. Изтри чело с големите си длани и дълбоко пое дъх. Тогава продължи, като се опитваше да запази гласа си спокоен и равен, но успяваше само наполовина:

— Лавел е опасен човек, господин лейтенант, безкрайно по-опасен, отколкото някога бихте могли да си представите. Мисля и че навярно е откачен, побъркан, в него определено долових признаци на лудост. Това е възможно най-ужасното съчетание — несравнимо зло, лудост и силата на прекрасно подготвен бокор.

— Но вие твърдите, че сте хунгон, жрец на бялата магия. Не можете ли да използвате вашата сила срещу него?

— Аз съм способен хунгон, по-добър от много други. Но не съм от класата на този човек. С много мъка например бих могъл да отправя проклятие към неговите припаси от билки и прахове. Бих могъл да накарам няколко шишенца да паднат от рафтовете в кабинета му или където ги държи — ако преди това съм видял дома му, разбира се. Не бих могъл обаче да причиня толкова разрушения като него. Не бих могъл и да призова змия като него. Нямам такава сила и такава обиграност.

— Бихте могли да опитате.

— Не. Абсолютно невъзможно е. При всяка съпоставка на силите той би ме смачкал. Като муха.

Хамптън отиде до вратата и я отвори. Звънецът й издрънча. Хамптън отстъпи и я задържа широко отворена.

Джак се престори, че не забелязва това:

— Вижте, ако можете просто да продължите да разпитвате…

— Не. Не мога да ви помогна повече, господин лейтенант. Толкова ли ви е трудно да го разберете?

Леден фучащ вятър пухтеше, стенеше, съскаше и вееше от отворената врата, пръскаше снежинки като капчици слюнка.

— Вижте — продължи Джак, — Лавел не е нужно да научава, че сте разпитвали за него. Той…

— Той ще разбере! — Хамптън бе ядосан, очите му бяха широко отворени като вратата, която държеше. — Той знае всичко… или може да го научи. Всичко.

— Но…

— Моля, вървете си.

— Чуйте. Аз…

— Вървете.

— Но…

— Вървете, излезте, тръгвайте си веднага, по дяволите, веднага! — В гласа на Хамптън се съчетаваха гняв, ужас и паника.

Почти истеричният страх на едрия човек от Лавел бе започнал да се отразява върху Джак. По тялото му премина тръпка, а видя и че ръцете му изведнъж бяха настръхнали.

— Добре, добре, господин Хамптън. Но все пак исках… — въздъхна той и кимна.

— Веднага, по дяволите, веднага! — викна Хамптън. Джак излезе.

5

Вратата на „Рада“ хлопна зад гърба му.

По утихналата в снега улица звукът отекна като изстрел.

Джак се обърна и видя, че Карвър Хамптън спуска щората зад стъклото на вратата. Върху тъмното платно бе изписано с едри бели букви ЗАТВОРЕНО.

След миг светлините в магазина изгаснаха.

Снегът по тротоара сега беше два пъти по-дебел отколкото когато бе влязъл в магазина на Хамптън. Все още валеше силно, а небето бе станало дори по-навъсено и по-потискащо ниско от преди.

Като вървеше предпазливо по хлъзгавия тротоар, Джак тръгна към патрулната кола, която го чакаше до бордюра с кълбо бял дим от ауспуха си. Бе направил само три крачки, когато го спря звук, който му се стори не на място в зимната улица — звън на телефон. Погледна вдясно, вляво и видя телефонен автомат до ъгъла, на пет-шест метра от очакващата го служебна кола. В нетипичната за града тишина, която снегът бе внесъл по улиците, звънът изглеждаше силен като че ли идваше от въздуха точно пред него.

Погледна телефона. Беше без кабинка. Напоследък истинските будки, със сгъваеми врати и рафтче, бяха станали по-малко — излизали много скъпи, твърдеше телефонната компания. Този телефон бе закрепен върху нисък стълб и бе заграден от трите страни с пластмасова преграда за изолация. В течение на годините му се бе случвало да отмине и други обществени телефони, които звънят, без около тях да има някой; тогава не бе се замислял и не бе се изкушавал да вдигне слушалката, за да види кой звъни; просто не му беше работа. И все пак… този път беше някак… по-различно. Звънът се протягаше като звуково ласо, впримчваше го, задържаше го.

Звън…

Звън…

Настоятелен.

Призивен.

Хипнотизиращ.

Звън…

В харлемското му обкръжение настъпиха странни и обезпокоителни преобразувания. Само три неща оставаха непоклатими и реални — телефонът, тесният тротоар към апарата и самият Джак. Останалата част от света изглежда започна да се губи в мъгла, която изникна отникъде. Къщите сякаш започнаха да чезнат, като че ли бяха кадър от филм, който постепенно избледнява преди да се замени от следващия. Няколкото колебливо движещи се по улицата коли започнаха да се… изпаряват; бяха подменени от настъпващата мъгла, бяла-бяла мъгла, която приличаше на киноекран, огрян от ярка светлина без картина. Пешеходците, с наведени глави и свити рамене, се бореха с вятъра и хапещия сняг; те също постепенно избледняха и изчезнаха. Само Джак бе реален. Тясната пътечка към телефона. И самият телефон.

Звън…

Нещо го привличаше.

Звън…

Изведнъж осъзна, че е пристъпил. Към телефона.

Още една крачка.

Трета.

Като че ли плуваше.

Звън…

Движеше се като в сън или в треска.

Направи още една крачка.

Опита се да спре. Не можа.

Опита да се обърне към патрулната кола. Не можа.

Сърцето му лудо биеше.

Беше зашеметен, дезориентиран.

Въпреки студения въздух вратът му започна да се поти.

Звънът на телефона беше като махало, напомняше на ритмичното, лъскаво движение на джобен часовник в ръката на хипнотизатора. Звукът неумолимо го привличаре към себе си, както в древността моряците са били примамвани към рифовете от песента на сирените.

Знаеше, че търсят него. Знаеше, без да разбира как го знае.

Вдигна слушалката.

— Ало.

— Детектив Досън! Радвам се на тази възможност да говоря с вас. Добри ми човече, ние прекалено дълго отлагаме разговора си.

Гласът бе дълбок макар и не басов, равен и елегантен, имаше образовано английско произношение, примесено с характерната за тропическите области напевност, от която думи като „жена“ излизаха като „жуна“. Очевидно карибски изговор.

— Лавел? — попита Джак.

— Да, разбира се. Кой друг?

— Но откъде знаехте…

— Че сте там? Добри ми човече, без да си давам особено много труд, аз се интересувам от вас.

— Вие сте тук, нали? Някъде по улицата, в един от апартаментите наоколо?

— Нищо подобно. Харлем не ми допада.

— Бих искал да поговорим — предложи Джак.

— Ние говорим.

— Искам да кажа лице в лице.

— О, струва ми се, че не е нужно.

— Няма да ви арестувам.

— Не бихте могли. Нямате улики.

— Е, тогава…

— Но ще намерите някое извинение, за да ме задържите ден-два.

— Не.

— А аз не искам да ме задържате. Имам си работа.

— Давам ви дума, че няма да ви задържим за повече от няколко часа, само ще ви зададем въпросите си.

— Така ли?

— Можете да ми вярвате, щом ви давам дума. Аз не го правя току-така.

— Колкото и да е странно, сигурен съм, че е така.

— Тогава защо не дойдете, за да си поговорим, да изясним някои неща, да свалите подозрението от себе си?

— Е, разбира се. Но не мога да сваля подозрението, защото всъщност съм виновен. — Лавел се засмя.

— Казвате ми, че вие стоите зад убийствата?

— Разбира се. Нали тъкмо това ви казват отвсякъде?

— Обаждате се да направите самопризнание?

Лавел отново се засмя:

— Обаждам се, за да ви посъветвам нещо.

— Така ли?

— Отнесете се към този случай, както би постъпила полицията в родното ми място, в Хаити.

— Как постъпва тя?

— Не се намесва, когато си има работа с бокор със сила като моята.

— Сериозно?

— Просто не смее.

— Това е Ню Йорк, а не Хаити. И в полицейската академия не ни учат на суеверен страх.

Джак запазваше гласа си спокоен и любезен. Но сърцето продължаваше да се блъска силно в гърдите му.

— Освен това хаитянската полиция не би искала да се намесва, когато бокорът се е насочил към такава ненужна измет като фамилията Карамаза. Не ме мислете за убиец, лейтенанте. Смятайте ме за ликвидатор, който извършва сериозна услуга на обществото. Ето как биха постъпили в Хаити.

— Нашата философия тук е по-друга.

— Жалко.

— Ние мислим, че убийството е престъпление независимо кой е жертвата.

— Колко опростено.

— Вярваме в неприкосновеността на човешкия живот.

— Това е глупаво. Ако Карамаза умрат, какво ще загуби светът? Само шепа крадци, убийци и сводници. На тяхно място ще дойдат други крадци, убийци и сводници. Не аз, разбирате ли? Вие може и да мислите, че аз съм равен на тях, че съм също убиец, но аз не съм като тях. Аз съм жрец. Не искам да управлявам търговията с наркотиии в Ню Йорк. Искам само да я отнема от Дженаро Карамаза като част от наказанието му. Искам да го разсипя финансово, да го оставя без уважение сред себеподобните му, да откъсна от него семейството и приятелите му, да ги избия, да го науча как се скърби. Когато стане това, когато той е изоставен, самотен и уплашен, когато е страдал известно време и се е изпълнил с черно отчаяние, ще унищожа и него, но бавно и много по-мъчително. После ще си отида, ще се върна на островите и повече няма да ви безпокоя. Аз съм просто оръдие на справедливостта, лейтенант Досън.

— Справедливостта наистина ли изисква убийството на внуците на Карамаза?

— Да.

— Невинни малки деца?

— Те не са невинни. Носители са на кръвта му, на гените му. Това ги прави виновни колкото него.

Карвър Хамптън имаше право — Лавел беше луд.

— Разбирам — продължи Лавел, — че вие ще имате неприятности в службата си, ако не изправите поне някого пред съда за тези убийства. Цялото полицейско управление ще бъде нападнато в печата, ако не се направи нещо. Това ми е ясно. Така че ако искате, мога да уредя да се пръснат множество улики срещу една от другите мафиотски фамилии в града. Вие ще можете да припишете убийствата на Карамаза на някои от другите нежелани елементи, да ги пратите в затвора и така да се отървете от още една нежелана група бандити. Приятно ще ми е да ви помогна по този начин.

Не само обстоятелствата около този разговор — призрачният вид на улицата около телефонния автомат, чувството за плуване, трескавото усещане — го правеха така нереален; самият разговор бе странен до невероятност. Джак се разтресе, но светът наоколо не се върна към живота като спрял ръчен часовник; действителността не възобнови тиктакането си.

— Вие наистина ли мислите, че аз съм способен сериозно да приема предложението ви? — попита той.

— Уликите, които ще оставя, ще са безспорни. Всеки съд ще ги признае. Това не бива да ви безпокои.

— Нямам предвид това — възрази Джак. — Наистина ли мислите, че ще вляза в заговор с вас и ще злепоставя невинни хора?

— Те ли да са невинни? Едва ли. Аз говоря за стъкмяване на процес срещу други убийци, крадци и сводници.

— Но те няма да са виновни за тези престъпления.

— Това е подробност.

— Но не и за мене.

Лавел замълча за миг.

— Вие сте интересен човек, лейтенанте. Наивен. Глупав. Но все пак интересен.

— Дженаро Карамаза твърди, че мотивът ви е отмъщение.

— Да.

— За какво?

— Не ви ли каза и това?

— Не. Какъв е случаят?

Мълчание.

Джак зачака и едва не повтори въпроса си. Тогава Лавел заговори отново, но в гласа му се чувстваше нещо ново — твърдост и жестокост.

— Имах по-малък брат. Казваше се Грегъри. Полубрат всъщност. Фамилията му беше Понтрейн. Той не обичаше древните изкуства на магьосничеството. Отбягваше ги. Не искаше да има нещо общо с древните африкански религии. Нямаше време и желание да се занимава с вуду. Душата му бе модерна, а чувствителността — в крак с механичния век. Вярваше в науката, а не във вълшебството; разчиташе на прогреса и технологията, а не на силата на древните божества. Не одобряваше моето призвание, но и не вярваше, че мога наистина да навредя някому — нито пък да направя добро. Смяташе ме за безвреден ексцентрик. И въпреки тези недоразумения аз го обичах, а и той ме обичаше. Бяхме братя. Братя. Готов, бях да направя всичко за него.

— Грегъри Понтрейн… — замисли се Джак. — Името ми звучи познато отнякъде.

— Преди години дойде тук като законен емигрант, работи много упорито, завърши успешно колеж, влезе в университета. Винаги е имал дарба за писане, още от момче, и мислеше, че му е ясно какво да направи с нея. Завърши журналистика в Колумбийския университет. Беше първенец на курса си. Постъпи на работа в „Ню Йорк Таймс“. Цяла година дори не писа, а само правеше справки за данните в материалите на други журналисти. Постепенно получи и поръчки за някои собствени статии. Дребни неща. Нищо особено. Това, на което казват „репортажи за обща култура“. И тогава…

— Грегъри Понтрейн — прекъсна го Джак. — Разбира се. Криминалният дописник.

— След време на брат ми възложиха няколко репортажа, свързани с престъпността. Грабежи. Разкрития на търговци на наркотици. Той се справи добре с тях. И тогава започна да се занимава със случаи, които не му бяха възложени, по-едри отколкото би могъл да разследва сам. И накрая стана главният експерт на „Таймс“ по трафика на наркотици в града. Никой не знаеше повече по въпроса за участието на Карамаза, за подкупите, които те са раздавали на полицаи и политици, никой не знаеше повече от Грегъри; никой. Публикува тези статии…

— Чел съм ги. Много добри. Бяха четири, струва ми се.

— Да. Той смяташе да напише още поне пет-шест статии. Говореше се за наградата Пулицър, само въз основа на написаното дотогава. Вече бе събрал достатъчно данни и заинтересува полицията — стигна се до обвинителни актове срещу трима души. Разполагаше със сериозни информатори, разбирате ли — с доносници от полицията и от фамилията Карамаза, които му вярваха. Беше убеден, че ще съумее сам да изобличи Карамаза с репортажите си. Горкият благороден, глупав, смел малък Грегъри. Мислеше си, че е негово задължение да се бори със злото, където и да го срещне. Репортерът с чувство за дълг. Смяташе, че може сам да промени света. Не разбираше, че единственият начин да се справиш със силите на мрака е да сключиш мир с тях, да се приспособиш към тях като мене. Една вечер миналия март той и жена му, Оуна, отивали някъде на вечеря…

— Бомбата в колата — обади се Джак.

— И двамата бяха хвърлени във въздуха. Оуна беше бременна. Щеше да бъде първото им дете. Така че Дженаро ми е длъжник за три живота — на Грегъри, Оуна и бебето.

— Случаят така и не бе изяснен — напомни му Джак. — Няма доказателства, че Дженаро е стоял зад него.

— Той е бил.

— Не можете да сте сигурен.

— Напротив, мога. И аз имам осведомители. По-добри са и от онези на Грегъри. Очите и ушите на подземния свят работят за мен. — Той се засмя. Смехът му бе мелодичен и привлекателен, но Джак се обезпокои от него. Лудият човек би трябвало да се смее ненормално, а не да се кикоти като любимия ти чичо. — Подземният свят, лейтенанте. Но аз не говоря за криминалния подземен свят, за нещастната коза ностра със сицилианската й гордост и суетния код на честта. Подземният свят, за който аз говоря, е място, много по-дълбоко от онова, което мафията обитава, по-дълбоко и по-тъмно. Разполагам с очите и ушите на древните, със сведения от демоните и черните ангели, с данни на съществата, които виждат и знаят всичко.

Лудост, мислеше си Джак. Мястото на този човек е в медицинско заведение.

Но в добавка към лудостта в гласа на Лавел имаше и нещо друго, което будеше и тревожеше полицейските инстинкти у Джак. Когато Лавел споменаваше свръхестественото, той го правеше с истинска почит и убеждение; говореше ли обаче за брат си, тонът му ставаше блудкав от неискрени чувства и неубедителна скръб. Джак усещаше, че отмъщението не е основният мотив за Лавел и че всъщност той може и да е мразел праволинейния си брат и дори да се е радвал (или поне да е бил облекчен), когато брат му е умрял.

— Брат ви не би одобрил отмъщението, с което сте се захванали — подхвърли Джак.

— Кой знае? Вие не сте го познавали.

— Но знам достатъчно за него, за да твърдя доста уверено, че изобщо не е приличал на вас. Бил е порядъчен човек. Не би му харесало цялото това клане. То би го отвратило.

Лавел не отговори, но в мълчанието му имаше нещо сърдито, чувстваше се някакъв затаен гняв.

— Не би одобрил убийството на нечии внуци, отмъщението към трето поколение. Той не е бил болен като вас. Не е бил луд.

— Няма значение дали на вас ще ви хареса — раздразнено се обади Лавел.

— Предполагам, че истинският подтик за вас не е отмъщението. То не стои в основата.

Лавел отново не проговори.

Все така настъпателен в търсенето на истината, Джак не спираше:

— И след като брат ви не би одобрил убийствата, извършени заради него, тогава защо…

— Аз не унищожавам тази паплач в името на брат си — остро и гневно го прекъсна Лавел. — Правя го заради себе си. За никой друг. Това трябва да е ясно. Никога не съм твърдял друго. Тези смъртни случаи правят чест на мене, а не на брат ми.

— Чест? Откога убийството е въпрос на чест, признак на добродетел и гордост? Това е безумие.

— Не е безумие — разпали се Лавел. Лудостта в него вреше. — Такава е логиката на древните, на божествата на Петро и Конго. Никой не може да отнеме живота на брата на бокор и да си замине ненаказан. Убийството на брат ми е обида към мене. То ме омаловажава. Прави ме смешен. Не мога да го понеса. И няма. Силата ми на бокор ще отслабне завинаги, ако пренебрегна отмъщението. Древните ще загубят уважението си към мен, ще се отвърнат, ще оттеглят подкрепата и силата си. — Той вече се разпалваше и губеше хладнокръвието си. — Трябва да се лее кръв. Бентовете на смъртта трябва да рухнат. Океани от болка трябва да пометат ония, които се подиграха с мен, като докоснаха брат ми. Дори и да мразех Грегъри, той беше от семейството ми — никой не може да пролее кръвта на семейството на бокора и да остане ненаказан. Ако не си отмъстя достойно, древните никога няма да ми разрешат отново да се обърна към тях; няма да застават вече зад проклятията и магиите ми. Трябва да изкупя смъртта на брат си с поне двайсетина собствени убийства, ако искам да запазя уважението и покровителството на божествата на Петро и Конго.

Джак се бе добрал до същината на истинските мотиви за Лавел, но от това не бе спечелил нищо. Той не разбираше смисъла на тези мотиви; за него те бяха просто още един аспект от лудостта на Лавел.

— И вие сериозно вярвате в това, нали? — попита Джак.

— Това е истината.

— Това е лудост.

— Накрая ще се убедите, че не е така.

— Лудост — повтори Джак.

— И още един съвет — започна Лавел.

— Вие сте единственият заподозрян, който умира от желание да дава съвети.

Лавел не му обърна внимание и продължи:

— Оттеглете се от този случай.

— Вие се шегувате.

— Махнете се.

— Невъзможно е.

— Поискайте да ви освободят.

— Не.

— Ще го направите, ако не искате да ви се случи нещо лошо.

— Вие сте нахален мръсник.

— Знам.

— Аз съм полицай, за Бога! Не можете да ме накарате да се оттегля, като ме заплашвате. Заплахите само увеличават желанието ми да ви открия. Ченгетата в Хаити трябва да са същите. Не може разликата да е толкова голяма. Освен това какво би ви помогнало, ако аз поискам да ме освободят? На мое място ще дойде друг. И ще продължат да ви търсят.

— Да, но който ви замести, няма да има достатъчно широта, за да се заинтересува от възможностите и ефекта на вуду. Ще се придържа към нормалните полицейски процедури, а мене от това не ме е страх.

— Искате да кажете, че само широтата ми представлява заплаха за вас? — стресна се Джак.

Лавел подмина въпроса.

— Добре. Щом няма да се оттеглите, поне спрете проучванията си за вуду-то. Работете както Ребека Чандлър би искала — като че ли това е обикновено разследване на убийства.

— Каква безочливост само — ахна Джак.

— Наистина мисленето ви е освободено, макар и съвсем малко, и можете да допуснете възможността за свръхестествено обяснение. Не се впускайте в тази посока. Само това искам от вас.

— О, само това, така ли?

— Задоволете се с отпечатъците от пръсти, с лабораторните техници, с нормалните експерти и стандартните инструменти. Разпитвайте всички свидетели, които искате…

— Благодаря много за разрешението.

-… това не ме интересува. — продължи Лавел, като че ли Джак не се бе обадил. — По този начин никога няма да ме откриете. Аз ще съм свършил с Карамаза и ще си пътувам обратно към островите преди да попаднете на улика. Просто забравете за връзката с вуду.

Удивен от наглостта му, Джак попита:

— А ако реша да не забравям?

По телефонната линия нещо засъска и Джак си спомни черната змия, за която му бе разказал Карвър Хамптън; зачуди се дали Лавел не би могъл някак да изпрати змия по жицата и през слушалката да го ухапе по ухото и главата, през микрофончето — да го ухапе по устните, по носа и очите… Отдалечи слушалката от себе си и я огледа предпазливо, после се почувства глупаво и я върна на ухото си.

— Ако настоявате да научите повече за вуду-то, ако продължавате с това направление в разследването… тогава синът и дъщеря ви ще бъдат разкъсани на парчета.

Една от заплахите на Лавел накрая засегна Джак. Усети как стомахът му се преобръща и свива.

— Помните ли как изглеждаха Доминик Карамаза и бодигардовете му…

После и двамата заговориха едновременно — Джак крещеше, а Лавел поддържаше хладния си сдържан тон.

— Слушай, гаден кучи сине…

— … в хотела — старият Доминик, целият накъсан…

— … да не си припарил…

— … с изтръгнати очи, целият в кръв?

— … децата ми, защото аз…

— Когато привърша с Дейви и Пени…

— … ще ти гръмна мръсната тиква!

— … няма да са нищо освен мъртво месо…

— … ще те намеря…

— … а може би първо ще изнасиля момичето…

— … смърдящ лайнар!

— … защото тя наистина е нежно и сочно парче. Понякога ги обичам нежни, много малки и нежни, невинни. Удоволствието е да ги поквариш, нали?

— Като заплаши децата ми, мръсен гад, ти изхвърли всяка възможност, каквато би имал. Кой си мислиш, че си? Боже, къде си мислиш, че се намираш? Това е Америка, лайно глупаво. Тук такива неща не може да ти се разминат — да заплашваш децата ми.

— Ще те оставя да мислиш до довечера. Тогава, ако не се оттеглиш, ще ударя Дейви и Пени. И ще го направя много болезнено.

Лавел затвори.

— Чакай! — изкрещя Джак.

Затропа по вилката, като се опитваше да възстанови връзката, да върне Лавел. Не успя, разбира се.

Беше стиснал така силно слушалката, че ръката го заболя, а мускулите го заболяха чак до рамото. Трясна слушалката толкова силно, че едва не я разби.

Дишаше като бик, замаян от движението на червения плащ. Усещаше пулса си в слепоочията, чувстваше и топлината в изчервеното си лице. Възлите в стомаха му болезнено се затегнаха.

След миг се извърна от телефона. Трепереше от гняв. Стоеше под снега и постепенно идваше на себе си.

Всичко щеше да е добре. Няма за какво да се тревожи. Пени и Дейви бяха на сигурно място в училището, където имаше достатъчно много хора, които да се грижат за тях. Беше добро, надеждно училище с първокласна охрана. А Фей щеше да ги прибере в три часа и да ги отведе вкъщи; Лавел нямаше откъде да знае за това. Или знаеше? Не, разбира се. Той не е Бог. Може да е бокор, жрец с истинска сила, първокласен магьосник. Но не е Бог. Така че децата ще са на безопасно място при Фей и Кийт. Всъщност може би не е лошо да останат в апартамента на Джеймисънови тази нощ. Или за следващите няколко дена, докато Лавел бъде заловен. Фей и Кийт няма да имат нищо против — на тях ще им бъде приятно, ще могат да поглезят племенниците си. Би могло дори да не се пускат Пени и Дейви на училище, докато всичко това не свърши. А той ще поговори с капитан Грешам за осигуряване на защита за тях — да се остави униформен полицай у Джеймисънови, когато той самият няма да е там. Шансовете на Лавел да открие децата не са особено големи. Дори е доста малко вероятно. Но все пак… А ако Грешам не приемеше заплахата сериозно, ако решеше, че денонощното дежурство би било разхищение, тогава би могъл да уреди нещо с момчетата, с останалите детективи — те биха му се притекли на помощ, както и той би им помогнал, ако нещо подобно някога се случеше и на тях; всеки би отделил по няколко часа от свободното си време, за да дежури у Джеймисънови; всичко за колегата, чието семейство е застрашено, това е част от колегиалното отношение. Добре. Чудесно. Всичко ще се нареди.

Светът, който бе избледнял странно, докато звънеше телефонът, сега напористо се върна на мястото си. Джак първо долови звуковете — автомобилен клаксон, смях от улицата, дрънкане от вериги за сняг по заснежената настилка, воя на вятъра. Сградите заеха местата си около него. Пешеходците забързаха покрай него превити под вятъра; появиха се и трима черни юноши, които тичаха и се замерваха със снежни топки. Мъглата бе изчезнала, вече не му прималяваше и не беше дезориентиран. Зачуди се дали изобщо беше имало мъгла и реши, че тя бе съществувала само в съзнанието му; била е единствено плод на въображението му. Всъщност… той беше преживял някакъв пристъп; да, това ще е, нищо друго.

Да, но какъв пристъп? И защо го бе изпитал той? Какво го е предизвикало? Не беше епилептик. Нямаше ниско кръвно налягане. Нито пък други физиологични заболявания, доколкото знаеше. Никога не бе припадал през живота си, дори не му бе прилошавало. Здравето му бе отлично. Така че защо?

И откъде бе разбрал, че телефонът звъни за него?

Остана още малко замислен, докато хиляди снежинки кръжаха като молци около него.

Накрая се досети, че трябва да се обади на Фей и да й обясни положението, да я предупреди да внимава да не я проследят заедно с децата, когато ги вземе от училището „Уелтън“. Обърна се към уличния телефон, но се спря. Не. Нямаше да се обади оттук. Не по телефона, използван от Лавел. Изглеждаше смехотворно да мисли, че би поставил подслушвателно устройство на обществен телефон — но беше и глупаво да пробва дали е така.

Тръгна обратно към очакващата го патрулна кола по-спокоен — все още гневен, но по-малко уплашен от преди.

Снежната покривка наоколо бе станала почти два сантиметра. Лошото време постепенно се превръщаше в силна виелица.

Вятърът имаше ледени зъби. Те хапеха.

6

Лавел се върна в ламаринената барака в задната част на двора си. Отвън зимата беснееше, а вътре силната суха жега накара потта да избие по абаносовата му кожа и да се стече по лицето му, а трептящата оранжева светлина хвърляше причудливи подскачащи сенки по набраздените стени. От ямата в средата на пода се надигна звук, смразяващ кръвта ромон от хиляди далечни гласове, шепнещи сърдито.

Беше взел две снимки със себе си — едната на Дейви Досън, другата на Пени Досън. Бе ги заснел сам вчера следобед, на улицата пред училището „Уелтън“. Стоеше в микробуса си, паркиран през една пресечка, и бе използвал 35-милиметров „Пентакс“ с телеобектив. Беше промил филма в собствената си малка лаборатория.

За да прокълне някого и да бъде абсолютно сигурен, че нещастието ще последва, бокорът има нужда от образа на набелязаната жертва. По традиция жрецът приготвя кукла, съшива я от отделни парчета памучен плат и я изпълва със стърготини или пясък, после оприличава колкото може лицето на куклата с лицето на жертвата. Накрая ритуалът се извършва с куклата като заместник на действителния човек.

Но това е досадна работа, още повече, че за нормалният бокор — който няма таланта и умението на истински художник — е почти невъзможно да докара парцалената кукла до прилика с лицето на когото и да е. Затова винаги се налагаше куклата да се разкраси с кичур от косата на жертвата, с неин косъм или капка кръв. Доставянето на който и да е от тези предмети не е лесна работа. Невъзможно е да се обикаля седмица след седмица около бръснаря или фризьора на жертвата в очакване тя да се подстриже. Трудно би могло и да се помоли за няколко частици от нокът, след като е била на маникюр. И почти единственият начин да се получи капка кръв от жертвата е тя да бъде нападната, при което рискуваш да те задържи полицията, а бокорът тъкмо това се стреми да избегне, като прибягва до магия, а не до юмруци, нож или пистолет.

Всички тези неприятности можеше да се избегнат, като се използва добра снимка вместо кукла. Доколкото бе известно на Лавел той бе единственият бокор, който някога бе прибягвал до употребата на това съвременно средство в практиката на вуду. Първият път, когато го бе опитал, не бе очаквал да подейства — шест часа след края на ритуала, обаче, избраната жертва бе мъртва, смачкана от колелата на изпуснат камион. Оттогава Лавел бе предпочитал снимките при всички церемонии, в които обикновено се използваше кукла. Очевидно и у него имаше нещо от чувствителността на брат му Грегъри и вярата му в механичния век.

Коленичил върху пръстения под на бараката край ямата, сега той пробиваше с химикалка дупки в горната част на всяка от увеличените снимки. После ги наниза върху тънка найлонова корда. В пръстения под, от двете страни на ямата, бяха забити два дървени кола, точно един срещу друг. Лавел привърза краищата на кордата към двата кола. Снимките на децата на Досън затрептяха над центъра на ямата, осветени от неземния оранжев блясък, който струеше от загадъчното й, повдигащо се дъно.

Скоро щеше да убие децата. Беше дал на Досън още няколко часа, последна възможност да се оттегли, но знаеше, че Досън няма да отстъпи.

Нямаше нищо против убийството на деца. Дори го очакваше с нетърпение. Убийството на много младите носеше особена радост.

Облиза устни.

Излизащите от ямата звуци — далечният ромон, който изглеждаше съставен от десетки хиляди съскащи и шепнещи гласове — нараснаха малко, когато Лавел ги закрепи на избраното място. Към шепота се добави нещо ново, по-обезпокоително — не само ярост, не само заплаха, а и нещо неясно, което свидетелстваше за чудовищни нужди, за противна лакомия, за кръв и поквара, звукът на тъмен и незадоволим глад.

Лавел се освободи от дрехите си.

Докато галеше гениталиите си, отправи кратка молитва.

Беше готов да започне.

Вляво от вратата на бараката имаше пет големи медни легена. Във всеки имаше различно вещество — бяло и царевично брашно, стрита тухла, въглища и корени на прах. Лавел загреба шепа от стритата тухла и като я остави да се стича бавно и равномерно, започна да рисува нещо сложно покрай северната страна на ямата.

Рисунката се наричаше уеуе и представляваше образа и силата на астралното могъщество. Хунгонът и бокорът трябваше да познават стотици видове уеуе. Като рисуваше няколко подходящи уеуе преди началото на ритуала, жрецът привличаше вниманието на божествата към Умфор, храма, където щяха да се извършат обредите. Уеуе трябваше да се рисува свободно, без помощта на шаблон и съвсем определено, без предварителна скица върху земята. И въпреки свободното рисуване уеуе трябваше да е симетрично и правилно разположено, ако трябваше да постигне някакъв ефект. Създаването не уеуе изискваше много практика, чувствителна и жива ръка, набито око.

Лавел загреба втора шепа от стритата тухла и продължи работата си. След няколко минути беше нарисувал онзи уеуе, който изобразяваше Симби И-Ан-Кита, едно от тъмните божества на Петро.

Избърса ръце в чиста, суха кърпа, като се освободи от повечето стрита тухла. Загреба шепа брашно и започна да рисува друг уеуе покрай южната страна на ямата. Очертанията се различаваха много от предишните.

Нарисува всичко четири сложни фигури, по една за всяка от страните на ямата. Третата бе очертана с въглищен прах. Четвъртата бе нарисувана с прах от корен.

После, като внимаваше да не бутне някой уеуе, той коленичи гол на ръба на ямата.

Взря се надолу.

Надолу…

Подът на ямата се размести, завря, промени се, завъртя се, запуши, приближи се, запулсира, отдалечи се. Лавел не бе поставил огън или друга светлина в дупката, но тя все пак светеше и проблясваше. Отначало дъното на ямата бе само на един метър от него, както го бе направил. Но колкото повече се взираше, толкова по-дълбоко изглеждаше то. Вече беше десет метра, не един. Стана сто. А сега десет километра. Сега сякаш стигаше до самия център на Земята. Ставаше все по-дълбоко, все по-дълбоко и по-дълбоко, по-дълбоко отколкото е разстоянието до луната, до звездите, по-дълбоко от разстоянието до края на Вселената.

Когато дъното на ямата вече се бе отдалечило до безкрайността, Лавел се изправи. Започна песен от пет тона, непрекъснато повтарящ се напев за унищожението и смъртта, и той започна ритуала, като се изпика върху снимките, които бе забол на кордата.

7

В патрулната кола.

Статичен шум и пукане от радиото, настроено на полицейските честоти.

На път към центъра. Към участъка.

Гуми с вериги за сняг пеят по настилката.

Снежинки, които безшумно се блъскат в предното стъкло.

Чистачките тупкат с монотонност като метрономи.

Ник Йерволино, униформеният полицай на волана, стресна Джак, който бе изпаднал почти в транс.

— Няма защо да се безпокоите от карането ми, господин лейтенант.

— Не се безпокоя.

— Карам патрулна кола от дванайсет години и досега не съм имал произшествие.

— Сериозно?

— Дори не съм одраскал никоя от колите си.

— Поздравявам те.

— Сняг, дъжд, киша — нищо не ме тревожи. Никога не съм имал и най-малката неприятност с колите. Това е някаква дарба. Майка ми не шофира. Баща ми кара, но е един от най-лошите, които можете да си представите. Умирам от страх, като ме вози. Но аз съм им хванал цаката на колите. Така че не се безпокойте.

— И през ум не ми минава — увери го Джак.

— Вие изглеждате разтревожен.

— Как така?

— Невероятни силно скърцахте със зъби.

— Така ли?

— Очаквах да чуя всеки момент кътниците ви да се спукат.

— Не съм усетил. Но повярвай ми, не съм се тревожил от шофирането ти.

Наближаваха кръстовище, на което имаше пет-шест коли, обърнати във всички посоки, със забуксували гуми — опитваха се да продължат или поне да се махнат от пътя. Ник Йерволино бавно спря и много предпазливо запълзя, докато намери лъкатушещ път сред заседналите коли.

Като излязоха от кръстовището, попита:

— Щом не ви тревожи карането ми, какво ви измъчва?

Джак се поколеба, после му разказа за обаждането на Лавел.

Ник го слушаше, без да отклонява вниманието си от опасните улици. Когато Джак завърши, Ник възкликна:

— Господи Боже мой!

— Това чувствам и аз — кимна Джак.

— Мислите ли, че може да го направи? Да отправи проклятие към децата ви? И то наистина да подейства?

Джак му отвърна с въпрос:

— А ти как мислиш?

Ник се замисли.

— Не знам. Светът, в който живеем, е твърде странен. Летящи чинии, Голямата стъпка, Бермудският триъгълник, Снежният човек — всякакви странни неща. Обичам да чета за тях. Просто се захласвам. Има милиони хора, които твърдят, че са видели наистина странни неща. Не може всичко да е измислица — нали? Може част от тях и да са. Дори повечето. Но не всичките. Така ли е?

— Навярно не всичките — съгласи се Джак.

— Така че може би вуду-то действа.

Джак кимна.

— Разбира се, заради вас и заради децата се моля на Бога да не е така — добави Ник.

Изминаха няколко преки, без да проговорят. Тогава Ник продължи:

— Едно нещо ме тревожи за тоя Лавел, за онова, което ви е казал.

— Какво е то?

— Добре, нека приемем, че вуду-то действа.

— Добре.

— Искам да кажа просто да си представим.

— Разбирам.

— Е, ако вуду-то действа и той иска да се откажете от разследването, защо ще използва вълшебните си способности, за да убие децата ви? Защо не ги използва просто за да убие вас? Това би било много по-просто.

Джак се намръщи:

— Прав си.

— Ако убие вас, ще дадат случая на друг и новият човек най-вероятно няма да го свърже с вуду. Така че най-лесният начин за Лавел да получи каквото иска е да ликвидира вас с едно от проклятията си. Защо не е направил това наистина — ако допуснем, че магията действа, разбира се?

— Не знам защо.

— Нито пък аз — добави Ник. — Не мога да си го обясня. Но струва ми се, че това е важно, господин лейтенант. А на вас?

— Защо?

— Вижте, дори този тип да е луд, дори вуду-то да не действа и просто да си имате работа с побъркан, поне в останалата част от историята му — във всички чудатости, които ви е разказал — има някаква извратена логика. Не е изпълнена с противоречия. Разбирате ли ме? — Да.

— В нея има нещо, което я свързва. Някаква странна логика. Изключение е само заплахата към децата ви. Тя не пасва. Нелогична е. С нея е свързана много работа, докато би могъл просто да прокълне вас. Ако наистина има силата, защо не я насочи на първо място към вас?

— Може би просто съзнава, че не може да ме уплаши, като заплашва да отнеме собствения ми живот. Може би разбира, че единственият начин да ме стресне е чрез децата ми.

— Но ако просто унищожи вас, просто уреди да бъдете сдъвкан като останалите, не би трябвало да ви плаши. Сплашването е несигурна работа. Убийството е за предпочитане. Разбирате ли ме?

Джак наблюдаваше удрящите се в предното стъкло снежинки и размишляваше над думите на Ник. Имаше предчувствието, че бяха важни.

8

Лавел завърши ритуала си в бараката. Стоеше в оранжевата светлина, дишаше тежко, от него се лееше пот. Капчиците пот отразяваха светлината и изглеждаха като частици оранжева боя. Бялото на очите му светеше със същия свръхестествен блясък. Оранжеви бяха и лъскавите нокти на пръстите му.

Оставаше да се направи само едно нещо още, за да бъде сигурна смъртта на децата на Досън. Когато дойдеше моментът, когато крайният срок за Джак Досън изтечеше и той не се откажеше от случая, каквото бе желанието на Лавел, тогава Лавел трябваше само да вземе две церемониални ножици и да среже двата края на кордата със снимките. Те щяха да паднат в ямата и да изчезнат в подобното на пещ сияние — тогава демоничните сили щяха да се освободят и проклятието щеше да се осъществи. Тогава Пени и Дейви Досън щяха да бъдат загубени.

Лавел затвори очи и си представи, че е застанал над кървавите им безжизнени тела. Перспективата му достави удоволствие.

Убийството на деца е опасно начинание, към което бокорът не прибягва освен ако няма друг изход. Преди да отправи смъртоносното проклятие към децата, трябваше да е наясно как да се предпази от гнева на божествата Рада, повелителите на бялата магия, защото те се вбесяваха от принасянето на деца в жертва. Ако някой бокор убиеше невинно дете, без да познава талисманите и заклинанията, които после биха го предпазили от силите на Рада, биха го измъчвали мъчителни страдания дни и нощи подред. И когато Рада накрая му позволеше да умре, той не би имал нищо против, защото това би било краят на мъките му.

Лавел знаеше как да се защити от Рада. Беше убивал деца и друг път и се бе измъквал всеки път напълно невредим. И все пак беше напрегнат и притеснен. Винаги имаше опасност от грешка. Въпреки познанията и силата му, това бе рисковано начинание.

От друга страна, ако бокорът използваше познанията си в областта на свръхестественото, за да убие дете, и ако успееше да се измъкне, божествата на Петро и Конго бяха така доволни от него, че го даряваха с още по-голяма сила. Ако Лавел успееше да унищожи Пени и Дейви Досън и да се предпази от гнева на Рада, контролът му върху черната магия щеше да стане още по-внушителен.

Зад затворените му клепачи преминаха образите на мъртвите, разкъсани и обезобразени трупове на децата на Досън.

Той тихо се изсмя.

В апартамента на Досън, от другата страна на града, далече от бараката, където Лавел извършваше ритуала си, двайсетина сребристооки същества се люлееха в сенките, в такт с песента на бокора. Гласът му, разбира се, не можеше да се чуе в апартамента. И все пак тези неща с отнесените очи някак го усещаха. Те се поклащаха в кухнята, в хола и в коридора, откъдето наблюдаваха вратата със задъхано нетърпение. Когато Лавел привърши ритуала си, всички зверчета престанаха да се люлеят в един и същи миг — когато Лавел спря. Сега стояха застинали. Внимателни. Бдителни. Готови.

В тъмнината на шахтите за проветрение под училището „Уелтън“ и други същества се поклащаха напред-назад — очите им светеха и движенията им бяха в такт с напевите на Лавел, макар че той бе много далече и нямаше как да го чуят. Когато завърши песента си, те спряха и застанаха неподвижни, бдителни и готови за атака като неканените гости в апартамента на Досън.

9

Светофарът светна червено и пред патрулната кола се заточиха облечени дебело пешеходци с лица, прикрити от шалове и яки. Залитаха и се подхлъзваха през пресечката.

— Чудя се… — започна Ник Йерволино.

— Какво? — подкани го Джак.

— Ами, да приемем, че вуду-то действа.

— Ние вече го приехме.

— Просто за да поговорим по въпроса.

— Да, да. Вече минахме през този етап. Продължавай.

— Добре. Защо му е притрябвало на Лавел да заплашва децата ви? Защо просто не отправи проклятие към вас, не ви премахне и не ги забрави? Това е въпросът.

— Това е въпросът — съгласи се Джак.

— Ами ако по някаква причина магията му е безсилна към вас?

— Каква причина?

— Не знам.

— Щом действа върху други хора — което сме склонни да допуснем, — защо би била безсилна към мене?

— Не знам. Освен ако… е, може би у вас има нещо особено.

— Особено? Какво например?

— Не знам.

— Ти започна да повтаряш като развалена плоча.

— Знам.

— Не ми предлагаш кой знае какво обяснение — въздъхна Джак.

— На вас идва ли ви нещо друго наум?

— Не.

Светофарът светна зелено. Последните пешеходци бяха пресекли. Ник потегли и зави наляво.

— По-особен, а? — измърмори Джак след малко.

— По някакъв начин.

Докато се движеха към центъра, към участъка, говореха за това — опитваха се да измислят какво може да е по-особеното.

10

Последните занятия в училището „Уелтън“ свършваха в три часа. В три и десет цялата тълпа от смеещи се и бърборещи деца се изсипа през входната врата, по стълбите и на тротоара сред силния сняг, който бе превърнал сивия градски нюйоркски пейзаж в ярка приказна страна. Облечени топло с вълнени шапки, похлупаци за ушите, шалове, пуловери, дебели палта, ръкавици, зимни панталони и ботуши, децата вървяха малко несигурно заради дебелите си дрехи; изглеждаха натрупани и пристегнати, с дебели и къси крака — приличаха доста на вълшебно задвижени мечета-играчки.

Някои от тях живееха достатъчно наблизо и бяха достатъчно големи, за да им се разреши да се приберат сами, а десетина влязоха в наетия от родителите им микробус. Повечето обаче ги чакаха баща, майка, дядо или баба със семейната кола или с такси заради лошото време.

Госпожа Шепърд беше дежурната учителка по изпращането тази седмица. Вървеше напред-назад по тротоара, като не изпускаше никого от очи, убеждаваше се, че никое от по-малките деца не се опитва да си тръгне само, проверяваше някое да не попадне в кола с непознати хора. Днес имаше допълнителната грижа да спре боя със снежни топки, още преди да е почнал.

На Пени и Дейви им бяха казали, че леля им Фей ще ги вземе вместо баща им, но те не я виждаха никъде, когато излязоха на тротоара, така че се изтеглиха настрани, за да не пречат. Стояха пред яркозелената дървена врата, с която се затваряше служебният вход между училището „Уелтън“ и съседната жилищна сграда. Вратата не беше наравно с предните стени на двата блока, а бе трийсетина сантиметра по-навътре. Като се опитваха да се предпазят от острия студен вятър, който жестоко ги хапеше по бузите и дори проникваше под палтата, те опряха гърбове на вратата и се сгушиха в малката вдлъбнатина пред нея.

— Защо няма да дойде татко? — попита Дейви.

— Сигурно има работа.

— Защо?

— Предполагам, че е важно разследване.

— Какво разследване?

— Не знам.

— Не е опасно, нали?

— Сигурно не е.

— Няма да го застрелят, нали?

— Не, разбира се.

— Защо си така сигурна?

— Сигурна съм — отвърна тя, макар че изобщо не беше сигурна.

— По ченгетата винаги стрелят.

— Не чак толкова често.

— Какво ще правим, ако татко го застрелят?

Веднага след смъртта на майка им, Дейви бе преодолял доста добре загубата. По-добре, отколкото всички очакваха. Всъщност по-добре от Пени. Него не трябваше да го водят на психиатър. Беше плакал наистина, беше плакал много няколко дена, но после се бе съвзел. По-късно обаче, година и половина след погребението, у него се бе развил неестествен страх да не загуби и баща си. Изглежда Пени бе единствената, която забелязваше колко наплашен бе Дейви от опасностите — и истински, и измислени — на професията на баща им. Не бе споменавала за вълненията на брат си пред баща им, нито пред друг, защото си мислеше, че тя самата е в състояние да му помогне да ги преодолее. В края на краищата тя бе голямата му сестра и отговаряше за него; той бе нейно задължение. В месеците след смъртта на майка им тя бе изоставила Дейви — или поне така мислеше. Тогава беше напълно разнебитена. Не беше на мястото си, когато той имаше най-голяма нужда от нея. Сега смяташе да изкупи вината си.

— Какво ще правим, ако татко го застрелят? — попита отново той.

— Няма да го застрелят.

— Но ако го застрелят? Какво ще стане с нас?

— Ще се оправим.

— В сиропиталище ли ще трябва да отидем?

— Не, глупчо.

— Къде ще отидем тогава? А? Пени, къде можем да отидем?

— Сигурно ще отидем да живеем при леля Фей и чичо Кийт.

— Бррр.

— Те са добре.

— Предпочитам да живея по каналите.

— Това са глупости.

— В каналите ще е подредено.

— Там е подредено най-малко от където и да е другаде.

— Можем да излизаме нощем и да си крадем храна.

— От кого — от пияниците, които спят по каналите?

— Можем да си вземем крокодил за домашно животно.

— По каналите няма крокодили.

— Разбира се, че има — възрази той.

— Това е мит.

— Какво?

— Мит. Измислена история. Приказка.

— Ти нищо не знаеш. Крокодилите живеят по каналите.

— Дейви…

— Там са, разбира се. Къде другаде може да живеят крокодилите?

— Във Флорида например.

— Флорида? Леле, ти откачаш. Флорида!

— Да, Флорида.

— Във Флорида живеят само стари пенсионирани тъпаци и пропаднали златотърсачи.

— Откъде научи това? — примига Пени.

— От приятелката на леля Фей. Госпожа Дъмпи.

— Дъмфи.

— Да. Госпожа Дъмпи, значи, говореше с леля Фей. Съпругът й искал да се оттегли във Флорида, след като се пенсионира, и отишъл там да си търси къща, но изобщо не се върнал, тъй като избягал с някакви пропаднали златотърсачи. Госпожа Дъмпи каза, че само стари пенсионирани тъпаци и пропаднали златотърсачи живеели там. А това е още една причина да не искам да живеем у леля Фей. Приятелките й. Те всички са като госпожа Дъмпи. Винаги мрънкат, нали? Боже. А чичо Кийт пуши.

— Много хора пушат.

— Дрехите му се вмирисват от цигарите.

— Не е толкова страшно.

— А дъха му! Ужас!

— Твоят дъх също не винаги ухае на цветя, нали?

— На кого му трябва дъх като цветя?

— На пчелите.

— Аз не съм пчела.

— Защо, много жужиш. Никога не млъкваш. Винаги бъз-бъз-бъз.

— Не е вярно.

— Бъззззззззз.

— Тогава внимавай. Мога и да жиля.

— Да не си посмял.

— Мога да жиля много лошо.

— Дейви, да не си посмял.

— Както и да е, от леля Фей ми се повдига.

— Тя ти мисли доброто, Дейви.

— Тя… чурулика.

— Птиците чуруликат, не и хората.

— Тя чурулика като птица.

Беше вярно. Но на напредналата възраст от почти дванайсет години, Пени напоследък бе започнала да изпитва първите кълнове на дружба с възрастните. Вече съвсем не й беше така лесно да им се подиграва, както само преди няколко месеца.

— И винаги опява на татко, че не ни храни добре — продължи Дейви.

— Тя просто се тревожи за нас.

— Да не си мисли, че татко ще ни умори от глад?

— Не, разбира се.

— Тогава защо все за това говори?

— Тя си е просто… леля Фей.

— Брей, как го каза само!

Особено силен порив на вятъра премина по улицата и засегна дори нишата пред зелената врата. Пени и Дейви потрепериха.

— Пистолетът на татко е добър, нали? — попита Дейви. — Нали на полицаите дават добри пистолети? Не биха пуснали полицай по улиците с говнян пистолет, какво ще кажеш?

— Не казвай „говнян“.

— Биха ли го пуснали?

— Не. На полицаите дават само най-хубавите пистолети.

— И татко стреля добре, нали?

— Да.

— Колко добре?

— Много добре.

— Той е най-добрият, нали?

— Разбира се — кимна Пени. — Никой не е толкова добър с пистолета, колкото татко.

— Тогава единственият начин да им падне е да се промъкнат и да го застрелят в гръб.

— Това няма да стане — отсече тя.

— Би могло.

— Гледаш много телевизия.

Замълчаха за миг. После той заяви:

— Ако някой убие татко, аз искам да хвана рак и също да умра.

— Стига, Дейви.

— Рак, инфаркт или нещо подобно.

— Не говориш сериозно.

Той енергично тръсна глава: да, да, да, говори сериозно; абсолютно и напълно сериозно.

— Моля се на Бога да стане точно така, ако изобщо трябва да се случва.

— Какво искаш да кажеш? — намръщи се тя.

— Моля се всяка вечер. Когато си казвам молитвата. Винаги искам от Бога да не позволява нещо да се случи с татко. Накрая казвам: „Е, Боже, ако по някаква глупава причина трябва да разрешиш да го убият, тогава, моля ти се, нека и аз да хвана рак и да умра. Или нека ме сгази камион. Каквото и да е.“

— Това е ужасно.

Той не каза нищо повече.

Погледна към земята, към ръкавиците си, към госпожа Шепърд, която обхождаше поста си — навсякъде, но не към Пени. Тя го хвана за брадичката и го обърна към себе си. В очите му блестяха сълзи. Опитваше се да ги сдържи, като примигваше.

Беше толкова малък. Само седемгодишен и дребен за възрастта си. Изглеждаше крехък и беззащитен и на Пени й се прииска да го грабне и да го прегърне, но знаеше, че няма да му е приятно, щом можеше да ги видят някои от съучениците му.

Тя самата изведнъж се почувства малка и безпомощна. А това не беше добре. Никак. Трябваше да бъде силна заради Дейви.

Пусна брадичката си и се обърна към него:

— Слушай, Дейви, трябва да седнем двамата и да поговорим. За мама. За смъртта на хората, защо се случва, нали, какво значи, че това за тях не е краят, а само началото на живота им в рая, как ние трябва да продължаваме да живеем, каквото и да се случи. А ако нещо се случи с татко — което е невъзможно, но ако по някаква голяма случайност нещо наистина се случи с него, той самият би искал от нас да продължим живота си, точно както и мама би го искала. Той би бил ужасно нещастен, ако ние…

— Пени! Дейви! Елате тук!

До бордюра бе спряло жълто такси. Задният прозорец бе спуснат и оттам леля Фей им махаше.

Дейви се завтече по тротоара — изведнъж искаше толкова силно да се откъсне от всички разговори за смъртта, че се радваше да види дори и чуруликащата стара леля Фей.

„По дяволите! Оплесках го, помисли си Пени. Прекалено пряко поставих въпроса.“

В мига преди да последва Дейви към таксито, дори преди да направи първата крачка, остра болка премина през левия й глезен. Завъртя се, извика, погледна надолу и бе парализирана от ужас.

Между долния край на зелената врата и тротоара имаше десетсантиметрова пролука. Оттам, от мрака на служебния вход, се бе протегнала ръка и я бе сграбчила за глезена.

Тя не успя да изпищи. Беше загубила гласа си.

А и ръката не беше човешка. Може би беше два пъти по-голяма от котешка лапа. Не беше и лапа. Беше напълно — макар и грубо — оформена ръка с пръсти и палец.

Не можеше дори да шепне. Гърлото й се бе схванало.

Ръката нямаше цвета на кожа. Имаше грозен и пъстър сиво-зелено-жълт оттенък, като на изранена и загнила плът. Беше неравна, малко назъбена.

Дишането я затрудняваше също като пищенето.

Малките сиво-зелено-жълти пръсти бяха заострени и завършваха с остри нокти. Два от тях се бяха впили в гумения й ботуш.

Помисли си за пласмасовата бейзболна бухалка.

Снощи. В нейната стая. Нещото под леглото й.

Помисли си за светещите очи в мазето на училището.

А сега това.

Два от малките пръсти бяха вътре в ботуша и я драскаха, забиваха се в нея, деряха я.

Изведнъж дъхът й рязко се върна. Изпълни дробовете си с леден въздух и той я изведе от предизвикания от ужаса транс, който до този миг я бе задържал до вратата. Изскубна крака си от ръката и се освободи учудена, че това й се удаде. Обърна се и изтича към таксито, хвърли се вътре и трясна вратата зад гърба си.

Погледна обратно към вратата. Там нямаше нищо необичайно, никакво същество с малки ноктести ръце, никакви разлудували се духове.

Таксито се отдалечи от училището „Уелтън“.

Леля Фей и Дейви си говореха оживено за снежната буря, която, според леля Фей, щяла да натрупа четиридесет-петдесет сантиметра сняг, преди да утихне. Никой от двамата изглежда не забеляза, че Пени е уплашена почти до смърт.

Докато те бърбореха, Пени се пресегна и опипа ботуша си. При глезена й гумата бе скъсана. Едно парченце висеше.

Свали ципа на ботуша, плъзна ръка вътре и опипа раната на глезена си. Малко я болеше. Когато извади дланта си от ботуша, по върховете на пръстите й блестеше малко кръв.

— Какво ти е станало, мила? — забеляза я леля Фей.

— Няма нищо — отвърна Пени.

— Това е кръв.

— Само драскотина.

Дейви побледня при вида на кръвта.

Пени се опита да го успокои, макар че гласът й явно трепереше и се боеше да не би лицето да издаде тревогата й.

— Няма нищо, Дейви. Добре съм.

Леля Фей настоя да разменят местата си с Дейви, за да седне до Пени и да огледа по-добре раната. Накара Пени да свали ботуша си, а тя смъкна чорапа и разкри прободна рана и няколко драскотини по глезена. Имаше кръв, но не много; след няколко минути щеше да спре и без превръзка.

— Как стана това? — попита леля Фей.

Пени се поколеба. Искаше й се най-много, да разкаже на Фей за съществата със светещите очи. Нужна й беше помощ, защита. Но знаеше, че не бива да си отваря устата. Не биха й повярвали. В края на краищата тя беше момичето, което беше имало нужда от психиатър. Ако започнеше да дрънка за духове със светещи очи, щяха да помислят, че отново е зле, че все още мисли за смъртта на майка си и щяха отново да я пратят при психиатъра. А докато я мъкнеха по кабинетите, нямаше да има кой да пази Дейви от духовете.

— Хайде, хайде — придумваше я Фей. — Признай си, какво лошо нещо си правила?

— А?

— Затова и се колебаеш. Кажи какво правеше?

— Нищо — отвърна Пени.

— Тогава къде си се порязала?

— Закачих… закачих си ботуша на пирон.

— Пирон? Къде беше това?

— На вратата.

— Коя врата?

— При училището — вратата, пред която те чакахме. От нея стърчеше пирон и аз се спънах в него.

Фей се намръщи. За разлика от сестра си (майката на Пени), Фей беше червенокоса, с остри черти и почти безцветни сиви очи. Когато бе спокойна, лицето й бе доста хубаво; искаше ли да се скара обаче, то напълно се изменяше. Дейви казваше, че тогава „прилича на вещица“.

— Ръждив ли беше? — попита Фей.

— Какво?

— Пиронът, разбира се. Ръждив ли беше?

— Не знам.

— Е, нали си го видяла? Иначе откъде знаеш, че е било пирон?

— Да. Предполагам, че беше ръждив.

— Ваксинирана ли си против тетанус?

— Да.

Леля Фей я изгледа с неприкрито подозрение:

— Ти знаеш ли изобщо какво е ваксинация против тетанус?

— Правят ни в училище.

— Така ли? — все още със съмнение попита Фей.

— Правят ни всякакви инжекции в училище — обади се Дейви. — Беше дошла една сестра и цяла седмица ни биха инжекции. Беше ужасно. Чувствах се като възглавничка за топлийки. Инжекции за заушка и шарка, за грип. За какво ли не. Мразя ги.

Фей изглежда бе доволна.

— Добре. Все пак, като се приберем вкъщи, ще измием хубаво раната и ще я намажем със спирт, ще сложим йод и ще я бинтоваме.

— Но то е само драскотина — възрази Пени.

— Няма защо да рискуваме. Хайде сега, сложи си пак ботуша, мила.

Пени тъкмо постави крак в ботуша си и дръпна ципа, когато колелото на таксито попадна в дупка. Всички подскочиха и полетяха напред с такава сила, че едва не паднаха от седалките.

— Младежо — обърна се Фей към шофьора, макар че той беше почти четиридесетгодишен, на нейна възраст, — къде, за Бога, си се учил да караш?

Той погледна в огледалцето:

— Извинете, госпожо.

— Не знаете ли какво е състоянието на улиците в града? — продължи Фей. — Трябва да си държите очите отворени.

— Старая се — отвърна той.

Докато Фей изнасяше лекция на шофьора как да кара таксито си, Пени се облегна на седалката, затвори очи и си спомни грозната ръчичка, която я бе наранила и разпрала ботуша й. Направи опит да се убеди, че е било крайникът на някое обикновено животно — нищо странно, нищо, свързано със Зоната на здрача. Но повечето животни имат лапи, а не ръце. Маймуните, естествено, имат ръце. Но онова не беше маймуна. В никакъв случай. И катеричките имат нещо като ръце, нали? И миещите се мечки. Но онова не беше нита катеричка, нито миеща се мечка. Не беше нещо, което е виждала или за което е чувала.

Дали се бе опитвало да я повали и да я убие? Право там, на улицата?

Не. За да я убие, съществото — или другите като него, ония със светещите сребърни очи — би трябвало да излязат пред вратата, на открито, където госпожа Шепърд и останалите биха ги видели. А Пени беше твърдо убедена, че духовете не искат да ги вижда никой освен нея. Те бяха потайни. Не, със сигурност не са искали да я убият в училището; целта им е била само добре да я уплашат, да я убедят, че все още се спотайват наоколо и чакат сгоден случай…

Но защо?

Защо искаха нея и навярно Дейви, а не някои други деца?

Защо духовете се сърдеха? Какво ги караше да я преследват така?

Не можа да се сети за нещо, извършено от нея, което би накарало някого така ужасно да й се разсърди, а още по-малко духовете.

Объркана, нещастна и уплашена, тя отвори очи и погледна навън. Снегът се трупаше навсякъде. Усещаше в сърцето си същия студ като по обветрените, ледени улици.