Дийн Кунц
Вуду (3)

1

Следващата сутрин Ребека направо каза на Джак Досън:

— Имаме две мърши.

— А?

— Два трупа.

— Знам какво е мърша — изръмжа той.

— Току-що се обадиха.

— Ти ли поръча двете мърши?

— Моля ти се, не се шегувай.

— Аз не съм поръчвал две мърши.

— Ченгетата вече са на линия — обясни тя.

— Смяната ни започва след седем минути.

— Да не искаш да им кажа, че няма да идем там, защото хората не би трябвало да умират толкова рано сутринта?

— Няма ли поне малко време за учтив разговор? — запита той.

— Не.

— Виж, ето как трябва да бъде… ти казваш „Добро утро, детектив Досън.“ Аз отвръщам „Добро утро, детектив Чандлър.“ А ти продължаваш „Как сте тази сутрин?“ А аз ти намигам и започвам…

— Също като в другите два случая е, Джак — намръщи се тя. — Кърваво и странно. Също като онзи в неделя и вчерашния. Но този път са двама души. Изглежда, че и двамата са свързани с мафията.

Джак Досън недоверчиво я изгледа, както бе застанал в мръсната оперативна полицейска стая, съблякъл наполовина тежкото си сиво палто и с не докрай оформена усмивка. Не бе учуден, че са станали още едно-две убийства. Работеше в отдел убийства и винаги се явяваше по някое ново. Или две. Дори не го озадачаваше, че има ново странно убийство — все пак това беше Ню Йорк. Не можеше да възприеме единствено нея и поведението й тъкмо тая сутрин.

— По-добре ще е отново да си сложиш палтото — посъветва го тя.

— Ребека…

— Очакват ни.

— Ребека, снощи…

— Още един необясним случай — продължи тя и грабна чантата си от разхвърляното бюро.

— Нали ние…

— Този път имаме работа с болен човек. — Тя тръгна към вратата. — Наистина болен.

— Ребека…

Тя спря на изхода и поклати глава:

— Знаеш ли какво ми се иска понякога?

Той само я изгледа.

— Понякога ми се иска да се бях оженила за Тайни Тейлър. В момента щях да съм в Кънетикът, да съм се разположила в добре съоръжената си кухня, да пия кафето си със сладкиши, а децата щяха да са заминали за целодневното си училище, прислужница, която идва два пъти седмично, щеше да има грижата за къщната работа, а аз бих очаквала обеда си в градския клуб с приятелки…

Защо ли се държи така с мен, запита се той. Тя забеляза, че той все още е с наполовина съблечено палто:

— Не ме ли чу, Джак? Трябва да отидем на един адрес.

— Да. Аз…

— Имаме още две мърши.

Тя излезе от оперативната стая, която след това стана още по-студена и по-разхвърляна. Той въздъхна. Нахлузи отново палтото си. Последва я.

2

Джак се чувстваше посивял и изхабен отчасти заради държанието на Ребека, но отчасти и защото самият ден бе сив — времето винаги му влияеше така. Небето бе прихлупено, навъсено и сиво. Манхатънските купчини от камък, стомана и бетон също бяха сиви и грозни. Оголените стволове на дърветата бяха пепеляви на цвят; изглеждаха като силно прогорени от отдавна изгасен огън.

Слезе от немаркираната лимузина на първата пряка след Парк авеню и бе посрещнат от пронизващ вятър. Декемврийският въздух ухаеше леко на гробищна влага. Той пъхна ръце в дълбоките джобове на палтото си.

Ребека Чандлър трясна вратата откъм мястото на шофьора. Вятърът развяваше дългата й руса коса. Палтото й бе разкопчано и се вееше около краката й. Студът и постоянната сивота, затиснали града като похлупак, изглежда не я тревожеха.

Викингска жена, помисли си Джак. Стоическа. Решителна. Само й виж профила!

Лицето й бе класическо и женствено. Такива лица някогашните мореплаватели са изрязвали върху носовете на корабите си — тогава за такава красота се е мислело, че може да прогони морските злини и по-неприятните обрати на съдбата.

Той с нежелание отмести поглед от Ребека към трите патрулни коли, паркирани до тротоара. Червените аварийни лампи върху една от тях проблясваха и това бе единствената ярка светлина в мрачния ден.

Хари Улбек, познатият на Джак униформен полицай, бе застанал на стъпалата на красивата тухлена къща в джорджиански стил, където бяха станали убийствата. Бе облечен в тъмносиня служебна наметка, вълнен шал и ръкавици, но въпреки това трепереше.

От изражението на Хари Джак разбра, че не лошото време го тревожеше. Хари Улбек го бяха побили тръпки от онова, което бе видял в къщата.

— Лошо ли е? — попита Ребека.

— От най-лошите, лейтенант — кимна Хари към Джак. Беше само двайсет и три или двайсет и четири годишен, но в момента изглеждаше доста по-възрастен — лицето му бе измъчено и изпито.

— Кои са жертвите? — попита Джак.

— Някой си Винсент Васталяно и бодигардът му, Рос Морант.

Джак сви рамене и вдигна яка, когато през улицата премина особено неприятен студен порив на вятъра.

— Кварталът е богат — забеляза той.

— Чакай само да видиш какво е вътре — махна с ръка Хари. — Като в някой магазин за изящни предмети от Петото авеню е.

— От кого са открити труповете? — попита Ребека.

— Някоя си Шели Паркър. Истинска красавица. Мисля, че е приятелката на Васталяно.

— Тя тук ли е сега?

— Вътре е. Но се съмнявам, че може особено да ни помогне. Навярно ще научите повече от Невецки и Блейн.

— Невецки и Блейн? Кои са те? — запита Ребека, която още стоеше незакопчана на силния вятър.

— От отделението за наркотици — отвърна Хари. — Упражнявали са полицейски надзор върху Васталяно.

— И са го убили под носа им! — подхвърли Ребека.

— По-добре ще е да не поставяте така въпроса, когато говорите с тях — предупреди ги Хари. — По този въпрос са много докачливи. Не са били само те двамата, разбирате ли? Отговаряли са за екип от шест души, който е наблюдавал всички входове към къщата. Цялото място е било завардено. Но някой все пак се е промъкнал, убил е Васталяно и бодигарда му, а после и се е измъкнал, без да го забележат. От това излиза, че Невецки и Блейн едва ли не са спали по време на работа.

Джак изпита съжаление към тях. Но не и Ребека. Тя изруга:

— Е, по дяволите, от мен съчувствие няма да получат. Изглежда, че наистина не са си гледали работата.

— Не мисля така — възрази Хари Улбек. — Бяха искрено удивени. Сигурен съм, че са наблюдавали добре цялата къща.

— А ти какво друго очакваш от тях да кажат? — кисело попита Ребека.

— Не забравяй, че не винаги можеш да прецениш веднага какво е направил колегата ти — предупреди я Джак.

— Така ли? — възкликна тя. — Как не? Аз не вярвам в сляпата колегиалност. Не я очаквам от другите и те не я получават от мене. Познавам не един добър полицай и когато съм сигурна, че е добър, ще му помогна във всяко отношение. Но познавам и истински мухльовци, за които не можеш да си сигурен дори че ще си сложат панталоните с дюкяна отпред.

Хари само я изгледа.

— Няма да се учудя, ако Невецки и Блейн са тъкмо от този тип — продължи тя, — от онези, които ходят с дюкяните отзад.

Джак въздъхна. Хари удивен се взираше в Ребека.

Тъмна камионетка без отличителни знаци спря до бордюра. От нея слязоха трима души — единият с фотоапарат, а другите с по-малки куфарчета.

— Това са хората от лабораторията — посочи ги Хари.

Тримата забързаха по тротоара към къщата. Нещо в острите изражения на лицата и в присвитите очи им придаваше вид на лешояди, забързани нетърпеливо към нова мърша.

Джак Досън потрепера.

Вятърът отново задуха силно. Голите клони на дърветата по улицата тракаха един в друг. От този звук на човек му идваха наум картини от празника на Вси светии, когато се правеха танци с подвижни скелети.

3

Съдебният медик и още двама души от лабораторията по патология бяха в кухнята, където Рос Морант, бодигардът, бе проснат сред каша от кръв, майонеза, горчица и салам. Беше нападнат и убит, докато е приготвял нещо за хапване.

На втория етаж, в голямата баня, кръвта беше навсякъде — по всяка повърхност, в ъглите, на струи и петна, по стените и по краищата на ваната имаше следи от окървавени длани.

Джак и Ребека стояха на вратата, гледаха, но не докосваха нищо. Не трябваше да се пипа, докато специалистите от лабораторията завършат работата си.

Винсент Васталяно бе затиснат напълно облечен между ваната и умивалника, а главата му бе до основата на тоалетната. Беше едър, но малко отпуснат мъж с тъмна коса и рунтави вежди. Спортните панталони и ризата му бяха целите в кръв. Едното му око бе избито от очната ябълка. Другото бе отворено широко и се взираше в нищото. Едната му длан бе стисната, а другата отворена и отпусната. По лицето, врата и ръцете му имаше десетки ранички. Дрехите му бяха скъсани поне на петдесет-шейсет места и през тесните процепи се виждаха други тъмни и кървави рани.

— По-зле е от предните трима — измърмори Ребека.

— Много по-зле.

Това бе четвъртият грозно обезобразен труп, който виждаха през последните четири дена. Ребека навярно имаше право — вилнееше някакъв психопат.

Но това не беше просто вманиачен убиец, който нанасяше импулсивно ударите си, тласкан от лудешката си ярост. Този лунатик беше още по-опасен — изглежда имаше идея-фикс, дори предприемаше кръстоносен поход. И четирите му жертви бяха по някакъв начин замесени в незаконната търговия с наркотици.

Говореше се, че започвала война между отделните банди, пререкание за териториите им, но Джак не вярваше особено на това обяснение. Слуховете от една страна бяха… странни. Освен това случаите не приличаха на бандитски убийства. Определено не бяха дело на професионален убиец; при тях нямаше и следа от обичайната чистота, ефективност и професионализъм. Бяха диви убийства, плод на злонамерено и мрачно извратено мислене.

Всъщност Джак би предпочел да търсят обикновен наемен убиец. Сега задачата им бе по-трудна. Рядко се срещаха хитри, умни и смели престъпници, които е толкова трудно да се заловят, както обладаните от чувство за призвание луди.

— Броят на раните съвпада с предишните случаи — забеляза Джак.

— Но видът им не е като предишния. Онези бяха прободни рани. А тези не са, защото са много по-неравни. Може би не са нанесени от една и съща ръка.

— Същите са — настоя той.

— Още е рано да се каже.

— Същият случай е — не се отказваше Джак.

— Звучиш така убедено.

— Чувствам го.

— Не започвай да ми говориш пак мистично като вчера.

— Но аз…

— Да, да, така беше.

— Вчера се занимавахме единствено с очевидните улики.

— В магьоснически магазин, където продават козя кръв и вълшебни амулети?

— Е, и? Това си бяха очевидните улики — опъна се той.

Те мълчаливо разглеждаха трупа.

— Изглежда почти като че ли нещо го е ухапало стотици пъти — обади се Ребека. Изглежда… дъвкан.

— Да — съгласи се той. — От нещо дребно.

— Плъхове?

— Този квартал е все пак доста изискан.

— Да, разбира се, но все пак градът си е един и същ, Джак. Улиците, които свързват добрите и лошите квартали, са общи; обща е и канализацията, и плъховете. Това е то демокрацията.

— Ако това са ухапвания от плъхове, значи проклетите животинки са дошли и са го гризали, след като вече е умрял; трябва да ги е привлякъл мирисът на кръвта. Плъховете по принцип се хранят с мърша. Те не са решителни, не са агресивни. Никой не е бил нападан от глутница плъхове в собствения си дом. Чувала ли си някога за такъв случай?

— Не — призна си тя. — Значи плъховете са дошли, след като вече е бил мъртъв и са започнали да го ръфат. Но са били обикновени плъхове. Недей да го изкарваш като нещо кой знае колко мистично.

— Да съм казал нещо?

— Вчера наистина ме разтревожи.

— Занимавахме се единствено с очевидните улики.

— Като разговаряхме с магьосника — презрително подхвърли тя.

— Той не е магьосник. Беше…

— Глупости. Точно такъв беше. Глупости. А ти си стоеше там и го слушаше в продължение на половин час и повече.

Джак въздъхна.

— Това са ухапвания от плъх — продължи тя — и от тях истинските рани не се виждат. Трябва да изчакаме резултатите от аутопсията, за да разберем причината за смъртта.

— Вече съм сигурен, че ще са същите като при другите случаи. Множество прободни ранички под ухапванията.

— Сигурно имаш право — съгласи се тя.

Джак гнусливо се извърна от мъртвеца.

Но Ребека продължи да го гледа.

Рамката на вратата към банята бе разцепена, а бравата й бе разбита.

Джак заговори застаналия наблизо пълен и червендалест полицай, докато разглеждаше пораженията:

— Вратата така ли беше, като дойдохте?

— Не, не, господин лейтенант. Заварихме я здраво заключена.

Джак дотолкова се учуди, че вдигна глава:

— Какво?

Ребека също се обърна към полицая:

— Заключена?

— Вижте, онази уличница Паркър… — започна полицаят, — хм, искам да кажа онази госпожица Паркър имаше ключ. Тя си отключила, повикала Васталяно, решила, че още спи и се качила на горния етаж да го събуди. Видяла, че вратата на банята е заключена, отвътре никой не й се обадил и се разтревожила да не е получил инфаркт. Погледнала под вратата, видяла протегнатата му ръка и локвата кръв. Веднага звъннала на 911. Аз и Тони, с когото сме в един екип, пристигнахме първи тук и разбихме вратата с надеждата, че може още да е жив, но един поглед ни стигаше, за да разберем какво е положението. Тогава открихме и другия в кухнята.

— Вратата на банята отвътре ли беше заключена? — попита Джак.

Полицаят почеса брадичката си.

— Ами да. Разбира се, че беше заключена отвътре. Иначе нали не би трябвало да я разбиваме? Погледнете я по-внимателно. Виждате ли как действа? Ключарите я наричат „лична ключалка“. Тя не може да се заключи от другаде освен от самата баня.

— Значи убиецът не би могъл да е заключил, след като се е оправил с Васталяно? — намръщи се Ребека.

— Не — съгласи се и Джак, след като разгледа по-внимателно бравата. — Изглежда, че жертвата сама се е заключила, за да избяга от преследвача си.

— Но все пак не се е спасил — отбеляза Ребека.

— Да.

— В заключено помещение?

— Да.

— Където най-големият прозорец е само тесен процеп/

— Да.

— Прекалено тесен, за да може убиецът да избяга оттам.

— Прекалено тесен.

— Как е станало тогава?

— Убий ме, ако знам — отвърна Джак.

— Недей да ставаш отново мистичен — сви вежди тя.

— Никога не съм бил — отвърна той.

— Трябва да има обяснение.

— Сигурен съм, че има.

— И ние ще го открием.

— Сто на сто.

— Логично обяснение.

— Разбира се.

4

На Пени Досън й се случи нещо лошо, когато отиде на училище тая сутрин.

Частното училище „Уелтън“ се намираше в голяма, пригодена за целта червеникава сграда, на чиста улица с три платна в порядъчен квартал. Най-долният етаж бе конструиран подходящо, за да побере кабинет по музика със съвършена акустика и малък гимнастически салон. На втория етаж бяха класните стаи за учениците от първи до трети клас, четвъртите, петите и шестите класове учеха на третия етаж, а на четвъртия етаж бяха канцелариите и архивите.

Като шестокласничка, Пени учеше на третия етаж. Лошото нещо стана тъкмо там — в оживената и някак прекалено топла гардеробна стая.

В този час, малко преди да почне занятието, гардеробната бе пълна с бърборещи деца, които с мъка се измъкваха от тежките си палта, от ботушите и галошите си. Въпреки че тази сутрин не бе валял сняг, в прогнозата се предвиждаха валежи за следобед и всички бяха облечени подходящо.

Сняг! Първият сняг за годината. Макар че за градските деца нямаше пързалки, хълмове и гори, в които да се порадват на зимните игри, първият сняг все пак бе чудесно събитие. А очакваната буря само увеличаваше обикновената сутрешна възбуда. Разнасяше се кикотене, повтаряне на прякори, закачки, приказки за телевизионни предавания и за домашните, вицове, гатанки, преувеличени очаквания за предстоящия сняг, тайни заговори, шумолене от свалените палта, пляскане от учебниците по пейките, подрънкване на металическите кутии със сандвичите за обед.

Застанала с гръб към оживените си съученици, Пени сваляше ръкавиците си и дългия шал. Забеляза, че долният край на вратата на високото й тясно металическо шкафче е вдлъбнат леко като че ли някой се е опитвал да го разбие. После откри и че ключалката й също е разбита.

Тя отвори намръщена вратата и отскочи изненадано, когато върху краката й се изсипаха множество хартии. Бе оставила шкафчето си подредено. Сега всичко бе натъпкано както падне. Дори по-лошо, всичките й учебници бяха разкъсани — някои страници бяха изтръгнати от подвързията, други накъсани, а трети изпомачкани. Жълтата линийка за чертане и моливите й бяха целите натрошени.

Джобното й калкулаторче бе смачкано.

Наоколо имаше няколко други деца, които можаха да видят какво изпадна от шкафчето й. Видът на разрушението ги накара уплашено да млъкнат.

Пени изумено се наведе и се пресегна към долната част на шкафчето, разчисти част от обърканите вещи и се добра до кутията на кларинета си. Снощи не си бе занесла инструмента вкъщи, защото имаше голямо домашно и не би могла да посвири. Закопчалките на черния калъф бяха избити.

Страхуваше се да погледне вътре.

Сали Ратър, най-добрата приятелка на Пени, се наведе до нея.

— Какво е станало?

— Не знам.

— Ти ли го направи?

— Не, разбира се. Аз… страх ме е, че кларинетът ми е счупен.

— Че кой би го направил? Това е направо отвратително.

Крис Хау, шестокласникът, който винаги се кривеше и понякога се държеше като хлапе, беше противен и направо невъзможен, но понякога можеше и да е мил, защото приличаше толкова много на Скот Бейо, също се наведе до Пени. Изглежда не забелязваше, че нещо не е наред, защото започна:

— Боже, Досън, не знаех, че си такава глупачка.

— Тя не е… — опита да се намеси Сали. Но Крис продължи:

— Бас държа, че там имаш цяло семейство от големи, лакоми хлебарки, Досън.

— О, майната ти, Крис — каза му Сали.

Той я изгледа удивен, защото Сали беше дребно и крехко червенокосо момиче, което обикновено подбираше изразите. си. Но когато трябваше да защити приятелките си, Сали ставаше като тигрица.

— А? Какво каза? — примигна Крис.

— Заври си главата в тоалетната и дръпни два пъти водата — продължи Сали. — Не ни трябват глупавите ти смешки. Някой е съсипал шкафчето на Пени. Не е смешно.

Крис по-внимателно огледа бъркотията

— О, слушай, аз не знаех. Извинявай, Пени.

Пени без желание отвори повредения калъф. Сребърните ключове бяха отчупени. Самият инструмент също бе строшен надве.

Сали сложи ръка на рамото на Пени.

— Кой ли го е направил? — попита Крис.

— Не знаем — отвърна Сали.

Пени се взираше в кларинета. Приплака й се — не толкова защото някой го беше счупил (макар че и това бе достатъчно лошо), а защото се зачуди дали някой не иска да й каже по този начин, че тук е нежелана.

Тя и Дейви бяха единствените деца в училището „Уелтън“, които можеха да се похвалят, че баща им е полицай. Останалите ученици бяха потомци на адвокати, лекари, бизнесмени, зъболекари, борсови посредници и служители от рекламата. Тъй като бяха възприели част от снобското отношение на родителите си, някои от тях мислеха, че в скъпо частно училище като „Уелтън“ няма място за деца на ченгета. За щастие те не бяха много. Повечето деца не ги бе грижа как си вади хляба Джак Досън, а някои дори смятаха, че да бъдеш дете на ченге е по-интересно, отколкото ако баща ти е банкер или рекламен агент.

Вече всички в гардеробната бяха разбрали, че е станало нещо голямо и се възцари мълчание.

Пени се изправи, обърна се и ги изгледа.

Дали някой от снобите не бе съсипал шкафчето й?

Забеляза две от най-злостните си противнички, шестокласничките Сиси Джохансън и Кара Уолъс, и изведнъж й се прииска да ги сграбчи, да ги разтърси, да им изкрещи в лицата, да им каже какво й е, да ги накара да разберат.

„Аз не съм молила никого да дойда в проклетото ви училище. Единствената причина баща ми да може да си го позволи е, че ни останаха парите от застраховката на майка ми и компенсацията, която ни платиха от болницата, виновна за смъртта й. Мислите, че съм искала майка ми да умре просто за да мога да дойда в «Уелтън». Божичко! Мили Боже! Мислите си, че не бих зарязала «Уелтън» веднага, ако мога да върна майка си? Отвратителни сополиви гадини! Мислите си, че се радвам заради смъртта на майка си? Отвратителни глупаци! Какво ви има?“

Но тя не им изкрещя.

Нито пък заплака.

Преглътна буцата в гърлото си. Захапа устна. Успя да се овладее, защото бе решена да не се държи като дете.

След няколко секунди бе доволна, че не е избухнала, зашото й стана ясно, че дори Сиси и Кара, колкото и да бяха нахални понякога, не биха извършили нещо така отявлено и злобно като съсипването на шкафчето и счупването на кларинета й. Не. Не са били Сиси, Кара или някой друг от снобите.

Но щом не са те… кой е бил?

Крис Хау все още клечеше пред шкафчето на Пени и ровеше вътре. Сега се изправи с длан, пълна с откъснати страници от учебниците й.

— Хей, я вижте. Това тук не само е било изтръгнато.

Голяма част от него изглежда и дъвкана.

— Дъвкана? — възкликна Сали Ратър,

— Ето ги малките белези от зъбите — посочи Крис. Пени ги видя.

— Че кой би дъвкал купчина книги? — попита Сали. Белези от зъби, мислеше си Пени.

— Плъхове — предположи Крис.

Като дупчиците в пластмасовата бейзболна бухалка на Дейви.

— Плъхове? — намръщи се Сали. — Боже Господи. Снощи. Нещото под леглото.

— Плъхове…

-… плъхове…

-… плъхове.

Думата обходи цялата стая.

Две момичета изпискаха.

Няколко деца се измъкнаха от гардеробната, за да кажат на учителите какво е станало.

Плъхове.

Но Пени знаеше, че бухалката от ръцете й не бе изтръгната от плъх. Беше… нещо друго.

Нещо друго.

Но какво?

5

Джак и Ребека откриха Невецки и Блейн на долния етаж, в кабинета на Винсент Васталяно. Преглеждаха съдържанието на чекмеджетата в луксозното бюро и книгите в красивата дъбова библиотека, която заемаше цяла стена.

Рой Невецки приличаше на английски гимназиален учител от петдесетте години. Бяла риза. Подвижна папионка. Сив затворен пуловер.

Партньорът му, Карл Блейн, за разлика от него приличаше на бандит. Докато Невецки бе слабоват, Блейн беше едър, с голям гръден кош, широки рамене и дебел врат. От лицето на Рой Невецки лъхаше отзивчивост и чувствителност, а за Блейн би могло да се каже, че има интелигентността на горила.

Като съдеше по вида на Невецки, Джак очакваше от него да извърши проверката прибрано, без да оставя следи; по същата логика сметна Блейн за мърляч, след когото би останала много мръсотия и безпорядък. Оказа се всъщност, че е обратното. Когато Рой Невецки привърши с прегледа на едно чекмедже, подът около краката му бе обсипан със захвърлена хартия, а Карл Блейн разглеждаше всеки предмет внимателно и после го връщаше на мястото му, точно както го бе взел.

— Само не ни се пречкайте — раздразнено се обърна към тях Невецки. — Ще проучим всяка дупчица и пукнатина в това идиотско място. И няма да си тръгнем, докато не намерим каквото ни трябва. — Гласът му бе изненадващо суров, с ниски тонове, груба интонация и дразнещ метален тембър — като отломък от счупена машина. — Така че просто се дръпнете.

— Всъщност — започна Ребека — след като Васталяно е вече мъртъв, всичко това едва ли е ваша работа.

Джак се намръщи на прямотата й и на добре познатото й спокойствие.

— Вече е случай за отдела по убийствата — продължи Ребека. — Отделът по наркотиците няма какво да се занимава повече с него.

— Никога ли не сте чували за сътрудничеството между отделите, за Бога? — попита Невецки.

— А вие никога ли не сте чували за най-нормална любезност? — отвърна с въпрос Ребека.

— Чакайте, чакайте, чакайте — бързо и омиротворително се намеси Джак. — Има място за всички, разбира се.

Ребека го изгледа сърдито.

Той се престори, че не забелязва. Изобщо много добре се преструваше, че не забелязва погледите й. Имаше голям опит.

— Изобщо не е нужно да оставяте това място като кочина — отново се обърна към Невецки Ребека.

— Васталяно е толкова умрял, че не го е грижа — отвърна Невецки.

— Така само става по-сложно за мене и за Джак, когато се захванем с всичко това на свой ред.

— Слушайте — продължи Невецки, — сега бързам. Освен това направя ли веднъж такава проверка, няма никакъв смисъл някой да проверява мене. Никога не пропускам нищо.

— Не се сърдете на Рой — намеси се Карл Блейн с омиротворителния тон и жестовете на Джак.

— По дяволите — изруга Невецки.

— Той е необикновено напрегнат тая сутрин — продължи Блейн. Въпреки кръвожадното си лице той говореше тихо, културно и мелодично. — Необикновено напрегнат.

— Поведението му ме накара да си мисля — забеляза Ребека, — че това е месечното му неразположение.

Невецки я изгледа свирепо.

Колко хубаво е, че полицаите са така колегиални помежду си, помисли си Джак.

— Просто бяхме поставили Васталяно под много внимателно наблюдение, когато го убиха — обясни Блейн.

— Едва ли е било прекалено внимателно — усъмни се Ребека.

— Може да се случи на всекиго — намеси се Джак с желанието тя най-после да млъкне.

— Убиецът някак е минал покрай нас и на влизане, и на излизане — махна с ръка Блейн. — Не можахме дори да го зърнем.

— Всичко това е направо безсмислено — викна Невецки и блъсна чекмеджето на бюрото с ужасяваща сила.

— Видяхме как онази Паркър пристигна към седем и двайсет — продължи Блейн. — След петнайсет минути пристигна първата полицейска кола. Едва тогава разбрахме, че на Васталяно са му видели сметката. Стана ни много неприятно. Кавгата с капитана ни е в кърпа вързана.

— По дяволите, старецът ще ни извади на показ кастрирани за Коледа.

Блейн кимна.

— Би ни било от помощ, ако намерим деловите преписки на Васталяно, да видим имената на съдружниците му и на клиентите му, а може би и да попаднем на достатъчно улики, за да арестуваме някого.

— Би могло дори да излезем герои — допусна Невецки, — макар че в момента съм съгласен просто малко да си покажа главата преди да се удавя в лайната.

Лицето на Ребека ясно показваше отношението й към цинизмите на Невецки.

Джак се молеше да не й хрумне да наказва Невецки за неблагоприличния му език.

Тя се облегна на стената до нещо, което изглежда беше (поне за необученото око на Джак) оригинална маслена картина на Андрю Уайт. Беше селска сцена, изобразена подробно и изящно.

Очевидно незаинтересувана от красотата на картината, Ребека попита:

— Значи този Винсент Васталяно се е занимавал с търговия на наркотици?

— Продават ли се хамбургери в Макдоналдс? — засмя се Невецки.

— Той беше кръвен член на фамилията Карамаза — обясни Блейн.

Карамаза беше най-мощната мафиотска фамилия сред петте, които владееха хазарта, проституцията и останалите нюйоркски незаконни дейности.

— Всъщност — допълни Блейн — Васталяно е племенник на самия Дженаро Карамаза. Чичо му Дженаро му е поверил маршрута Гучи.

— Кое? — попита Джак.

— Най-високопоставената клиентела в наркотичния бизнес. Хората, които притежават по двайсетина чифта обувки Гучи.

— Васталяно не продаваше боклуци на учениците — обади се и Невецки. — Чичо му не би го оставил да се занимава с нещо толкова долнопробно. Винс се занимаваше само с хората от шоубизнеса и висшето общество. С надутите клечки.

— Не че самият Винс Васталяно беше един от тях — побърза да добави Блейн. — Той беше само евтин хулиган, който имаше достъп до заможните кръгове единствено защото можеше да осигури онова, което тези от лимузините търсят — нещо за смъркане.

— Беше боклук — определи го Невецки. — Тази къща с всичките й антики, това не беше той. Всичко беше само външен блясък, който му трябваше, за да бъде разносвачът на бонбоните за големците.

— Не би могъл да определи разликата между истинската антика и масичка за кафе от кварталния супермаркет — допълни Блейн. — И всички тези книги. Погледнете ги отблизо. Те са ненужни учебници, непълни комплекти от остарели енциклопедии, неща без връзка помежду си, купени от уличните антиквари — никой не е смятал да ги чете, служат само за украса на рафтовете.

Джак прие думите на Блейн, но Ребека, вярна на себе си, отиде до рафтовете, за да провери сама.

— Ние отдавна сме по петите на Васталяно — започна Невецки. — Имахме особено чувство за него. Смятахме, че е слабото звено във веригата. Останалите от фамилията Карамаза са идиотски дисциплинирани, като някой взвод от морската пехота. Но Винс си падаше прекалено по пиенето, по жените; пушеше марихуана, дори от време на време си слагаше кокаин.

— Мислехме си, че ако успеем да го хванем за нещо — подхвана Блейн, — така че да може да получи сигурна присъда, той би омекнал и би предпочел да ни сътрудничи вместо да отиде в затвора. Смятахме чрез него да се доберем до някои от важните фигури в сърцето на организацията Карамаза.

— Получихме сведение, че Васталяно имал уговорена среща с някой си Рене Олбидо, южноамерикански търговец на кокаин на едро — обади се и Невецки.

— Нашият информатор ни каза, че щели да уговарят някои нови източници за доставка. Срещата трябваше да стане вчера или днес. Не беше вчера…

— А със сигурност няма да стане днес, след като от Васталяно е останала само онази кървава купчина. — Невецки погледна като че ли щеше да се изплюе върху килима с отвращение.

— Прави сте — съгласи се Ребека и се откъсна от рафтове те. — Всичко се е провалило. Така че защо не си тръгнете сега и не ни оставите да се оправяме по-нататък.

Невецки й отправи характерния си гневен поглед. Дори Блейн изглеждаше като че ли накрая ще й се сопне.

— Няма защо да бързате — успокои ги Джак. — Намерете си каквото ви трябва. Ние няма да ви пречим. Тук имаме и много друга работа. Хайде, Ребека. Ела да видим какво ще ни докладват съдебните медици.

Дори не се обърна към Ребека, защото знаеше, че едва ли го гледа много по-различно, отколкото Блейн и Невецки гледаха нея.

Ребека без желание излезе в коридора.

Преди да я последва, Джак се спря на вратата и се обърна към Невецки и Блейн:

— Вие забелязахте ли нещо по-особено?

— Като какво? — попита Невецки.

— Каквото и да е. Нещо необикновено, странно, не на място, нещо, което не може да се обясни.

— Аз не мога да си обясня как, по дяволите, убиецът е влязъл вътре — раздразнено измърмори Невецки. — Това е адски странно.

— А нещо друго — настоя Джак. — Нещо, което би ви навело на мисълта, че тук има нещо повече от обикновено убийство, свързано с наркотиците.

И двамата го гледаха безизразно.

— Добре, какво ще кажете за оная жена, приятелката на Васталяно или каквото е там? — поясни той.

— Шели Паркър — уточни Блейн. — Тя чака в хола — ако искате да говорите с нея.

— Вие самите говорихте ли с нея? — попита Джак.

— Малко. Тя не си пада много по приказките — описа я Блейн.

— Трябва да й вадиш думите от устата с ченгел — допълни Невецки.

— Необщителна е — съгласи се Бпейн.

— Неуслужлива мълчаливка.

— Владее се и е много сдържана — продължи Блейн.

— Двудоларова уличница. Кучка. Боклук. Но на вид е прекрасна.

— Спомена ли нещо за един хаитянин? — попита Джак.

— Какво?

— Искате да кажете… някой от Хаити? От острова?

— Острова — потвърди Джак.

— Не — отсече Блейн. — Не е говорила за никакъв хаитянин.

— За какъв идиотски хаитянин говорим? — заинтересува се Невецки.

— За един Лавел — обясни Джак. — Баба Лавел.

— Баба? — учуди се Блейн.

— Звучи като име на клоун — определи го Невецки.

— Спомена ли го Шели Паркър?

— Не.

— Какво общо има този Лавел?

Джак не отговори и продължи да пита:

— Вижте, спомена ли госпожица Паркър за… е… спомена ли за нещо, което й се е сторило странно?

И двамата се намръщиха.

— Какво искате да кажете? — попита Блейн.

Вчера бяха открили втората жертва — негър на име Фрийман Коулсън, тьрговец на наркотици от средна ръка, който бе осигурявал доставките на седемдесет-осемдесет улични продавачи от покрайнините на Манхатън, прикрепени към него от фамилията Карамаза. За нея това бе възможност да покаже, че никъде не се работи без дискриминация и да се пребори с напрежението и расовата неприязън сред нюйоркския престъпен свят. Бяха открили трупа на Коулсън с повече от сто прободни ранички, също както и предишния случай от събота. Брат му, Дарл Коулсън, бе така изнервен и уплашен, че от него просто се стичаше пот. Беше разказал на Джак и Ребека за някакъв хаитянин, който се опитвал да поеме в свои ръце търговията с кокаина и хероина. Беше най-причудливата история, която Джак бе чувал, но явно Дарл Коулсън изцяло й вярваше.

Ако Шели Паркър им бе разказала нещо подобно, те не биха го забравили. И тогава не биха попитали какво „странно“ има предвид той.

Джак се поколеба, после поклати глава:

— Няма значение. Не е толкова важно.

Ако не е важно, защо изобщо го спомена?

Това явно щеше да е следващият въпрос на Невецки. Джак им обърна гръб преди той да може да го зададе, мина през вратата и излезе в коридора, където Ребека го чакаше.

Изглеждаше сърдита.

6

Миналия четвъртък, по време на игра на покер, която си устройваха всеки две седмици в последните осем години, Джак попадна в ролята на защитник на Ребека. По време на една от почивките останалите играчи — трима детективи: Ал Дюфрен, Уит Ярдман и Фил Ейбрахамс — бяха говорили против нея.

— Не мога да разбера как я изтърпяваш, Джак — започна Уит.

— Толкова е студена — добави Ал.

— Направо хладилник — съгласи се Фил.

Докато Ал бъркаше и ловко раздаваше картите, тримата продължаваха с обидите си.

— По-студена е и от труп.

— Отнася се с тебе приятелски като доберман, измъчван от ужасен зъбобол и жестока диария.

— Държи се като че ли тя не диша и не ходи до клозета като останалите хора.

— Истинска мръсница — добави Ал Дюфрен.

— Е, не е чак толкова лоша, след като веднъж я опознаеш — обади се накрая Джак.

— Мръсница — повтори Ал.

— Вижте сега — започна Джак, — ако беше мъж, бихте казали само, че е малко надуто ченге, а дори и бихте я уважавали за това. Но тъй като е надуто ченге-жена, твърдите, че е само студена кучка.

— Познавам мръсниците, когато ми се изпречат — отсече Ал.

— Голяма мръсница — добави Уит.

— Има си и хубавите черти — не се предаваше Джак.

— Така ли? — засмя се Фил Ейбрахамс. — Кажи една.

— Наблюдателна е.

— Такива са и лешоядите.

— Умна е. Действа бързо.

— Такъв е бил и Мусолини. При него влаковете са се движили по разписание.

— И никога няма да изостави партньора си, ако нещата загрубеят на улицата — настояваше Джак.

— По дяволите, няма ченге, което не би подкрепило партньора си — възрази Ал.

— На някои им се случва — сви рамене Джак.

— Те се броят на пръсти. Ако им се случва по-често, няма да се задържат за дълго в полицията.

— Работи сериозно — не се предаваше Джак. — Поема си цялото натоварване.

— Добре, добре — съгласи се Уит, — значи си гледа работата прилично. Но защо не може освен това и да се държи като човек?

— Мисля, че никога не съм я чул да се засмее — отбеляза Фил.

— И къде й е сърцето? — възкликна Ал. — Има ли изобщо сърце?

— Разбира се, че има — отговори му Уит. — Малко каменно сърце.

— Все пак — реши се Джак, — навярно ще предпочета Ребека за партньор вместо който и да е от вас — обсипаните с награди маймуни.

— Сериозно?

— Да. Тя е много по-чувствителна, отколкото вие искате да й признаете.

— Ха-ха! Чувствителна!

— Ето какво било значи!

— Той не го казва само защото е дама.

— Тя му е легнала на сърцето.

— Тя ще си окачи тестисите ти като гердан, стари приятелю.

— Като го гледам такъв, може вече и да ги е прибрала.

— Сега вече можем да я очакваме всеки миг да се появи с брошка от неговия…

— Слушайте, момчета, между мене и Ребека няма нищо освен… — започна Джак.

— Пада ли си по камшици и вериги, Джак?

— А, сто на сто! А също и по ботуши и кучешки оглавници.

— Сваляй ризата и ни покажи белезите, Джак.

— Неандерталци! — изруга Джак.

— Тя с кожен сутиен ли се движи?

— Кожен ли? Приятел, тая мръсница сигурно си слага стомана.

— Кретени — изсъска Джак.

— Мислех си, че изглеждаш зле последните няколко месеца — наблегна Ал. — Сега вече знам какво ти е. По тебе е играл камшикът, Джак.

— Определено е камшик — съгласи се Фил.

Джак знаеше, че няма смисъл да се спори с тях. Протестите му само щяха да ги забавляват и да им дадат още смелост Усмихна се и остави вълната от добродушни обиди да минава покрай ушите му, докато накрая играта им омръзне.

Най-после каза:

— Добре, момчета. Позабавлявахте се. Но от това не искам да се пуснат глупави клюки. Разберете, че между мене. и Ребека няма нищо. Мисля; че тя наистина е чувствителен човек под външната си грубост. Под позата на алигаторска студенина, която тя с такива усилия поддържа, се крие топлина и нежност. Това е мнението ми, макар че не съм стигнал до него от личен опит. Разбирате ли?

— Може и да няма нищо помежду ви — замисли се Фил, — но като гледа човек как ти провисва езика, когато говориш за нея, явно ти се иска да има.

— Да — добави Ал, — когато говориш за нея, започват да ти текат лигите.

Дразненето започна още веднъж, но този път се въртяха много по-близо до истината от преди. Джак не можеше да съди от лични преживявания, че Ребека е чувствителна и необичайна, но го усещаше и искаше да се сближат повече. Би дал почти всичко, за да бъде с нея — не просто да е близо до нея, близостта я имаше по пет-шест дена на седмица, вече почти десет месеца, — но наистина да е със нея, да споделя най-съкровените й мисли, които тя така старателно пазеше. Биологичното привличане и потръпването в половите жлези бяха силни, в това спор нямаше. Все пак тя бе доста красива. Но не красотата й го привличаше най-силно.

Спокойствието й, дистанцията, която оставяше между себе си и останалите, я превръщаха в предизвикателство, на което никой мъж не би устоял. Но и това не го бе заинтересувало най-силно от всичко.

От време на време, рядко, не по-често от веднъж седмично, тя оставяше за малко, между няколко секунди и минута, твърдата й обвивка да падне и той зърваше една друга, съвсем различна Ребека, отвъд познатата студена външност; един уязвим и изключителен човек, когото си струва да познаваш и да задържиш до себе си. Това запленяваше Джак Досън — краткият поглед към топлината и нежността й, заслепяващото й излъчване, което тя винаги прекъсваше в мига, когато усетеше, че е позволила да се мерне през аскетичната маска.

При играта на покер миналия четвъртък почувства, че би било чиста фантазия и непостижима мечта да преодолее усъвършенстваната психологическа защита на Ребека. След десетте месеца, прекарани като неин партньор, десет месеца на взаимна работа и взаимно доверие, на поставяне на живота в ръцете на другия той я чувстваше по-загадъчна от всякога…

Сега, след по-малко от седмица, Джак знаеше какво се крие под маската й. Знаеше от личен опит. Много личен опит. А това, което бе открил, бе дори по-хубаво, по-привлекателно и по-необичайно от онова, което бе очаквал. Тя беше прекрасна.

Но тази сутрин вътрешната Ребека с нищо не се проявяваше, нямаше и най-малкия признак, че е нещо различно от хладната и строга амазонка, за каквато тя усърдно се представяше. Като че ли предната вечер просто не я бе имало.

В коридора, пред кабинета, където Невецки и Блейн още търсеха улики, тя се обърна към него:

— Чух какво ги попита — за хаитянина.

— И какво?

— О, за Бога, Джак!

— Е, Баба Лавел е единственият ни заподозрян засега.

— Не ме смущава, че попита за него — продължи тя, — а начинът, по който попита.

— Говорих на английски, нали?

— Джак…

— Не бях достатъчно учтив ли?

— Джак…

— Просто не разбирам накъде биеш.

— Напротив, разбираш. — Тя повтори доста сполучливо думите му към Невецки и Блейн. — „Вие забелязахте ли нещо по-особено? Нещо необикновено, странно, нещо, което не може да се обясни?“

— Просто проверявах тази линия — отвърна в своя защита той.

— Също като вчера, когато прекара половината следобед в библиотеката, където правеше справки за заклинанията вуду.

— Стояхме в библиотеката по-малко от час.

— А после се озовахме в Харлем, за да разговаряме с оня магьосник.

— Не е магьосник.

— Онзи хахо.

— Карвър Хамптън не е хахо — възрази Джак.

— Пълен хахо — настоя тя.

— В онази книга имаше статия за него.

— Ако споменат за някого в книга, това не го превръща веднага в уважаван човек.

— Той е свещеник.

— Не е. Той е измамник.

— Той е свещеник на вярващите във вуду и се занимава единствено с бяла магия, с добрата магия. Хунгон — ето как се нарича той.

— И аз мога да се нарека плодно дръвче, но недей да очакваш от ушите ми да растат ябълки — отсече тя. — Хамптън е шарлатанин. Взема пари от наивниците.

— Вярванията му може и да изглеждат екзотични…

— Те са просто глупави. И магазинът, който държи. Господи! Да продава треви и шишенца с козя кръв, амулети и заклинания, тези глупости…

— За него не са глупости.

— Разбира се, че са.

— Той им вярва.

— Защото е хахо.

— Трябва най-после да решиш, Ребека. Хахо или мошеник е Карвър Хамптън? Не виждам как може да е и двете неща.

— Добре, добре. Може би този Баба Лавел наистина е убил и четирите жертви.

— Той засега е единственият заподозрян.

— Но не е използвал вуду. Нито пък черна магия. Наръгал ги е, Джак. По ръцете му е имало кръв като на всички убийци.

Очите й бяха напрегнати и още по-зелени от гняв, както винаги ставаше, когато е сърдита или нервна.

— Изобщо не съм казвал, че го е убил с магия — възрази Джак. — Не съм казвал и че вярвам във вуду-то. Но ти нали видя труповете. Видя колко странно…

— Наръгани са — отсече тя. — Обезобразени — да. Диво и жестоко накълцани — да. Мушкани по сто пъти и повече — да. Но наръгани. С нож. Истински нож. Обикновен нож.

— Патологоанатомът твърди, че оръжието, използвано при първите две убийства, едва ли е по-голямо от джобно ножче.

— Добре. Значи е било джобно ножче.

— Ребека, това звучи много глупаво.

— Убийствата винаги са глупави.

— Че какъв ще е този убиец, който е тръгнал след жертвата си с джобно ножче, за Бога?

— Лунатик.

— Психически разстроените убийци обикновено предпочитат по-респектиращи оръжия — касапски ножове, брадви, ловни пушки…

— Главно във филмите.

— И в истинския живот.

— Това е просто още един психопат като всички, които в наши дни са започнали да изпълзяват — настоя тя. — Около него няма нищо толкова необикновено или странно.

— Но как успява да ги надвие? Щом си служи само с джобно ножче, защо не могат жертвите му да се преборят с него или да избягат?

— Има обяснение — упорстваше тя. — Ще го открием.

В къщата беше топло и температурата се покачваше. Джак свали палтото си.

Ребека оставаше облечена. Топлината изглежда я безпокоеше толкова малко колкото и студът.

— И при всички случаи — продължи Джак — жертвите са се борили с нападателя. Навсякъде има следи от голяма съпротива. Но никой не е успял да го нарани, при всички случаи кръвта е само от жертвата. Това е много странно. А какво ще кажеш за Васталяно — убит в заключена баня?

Тя го изгледа рязко, но не отговори.

— Виж, Ребека. Не твърдя че причината е вуду или изобщо нещо свръхестествено. Самият аз не съм особено суеверен. Мисълта ми е, че тези убийства може да са извършени от човек, който вярва във вуду, че при тях може би има нещо ритуално. Състоянието на труповете определено потвържда ва това. Смятам, че убиецът може би мисли, че магията действа, а вярата му във вуду-то е възможно да ни даде някои улики, с които да го изобличим.

— Джак, знам, че у тебе има известна склонност… — поклати глава тя.

— Каква е тази „известна склонност“?

— Наречи го, ако искаш, прекомерно широк поглед.

— Как е възможно да имаш прекомерно широк поглед? Това е като да си прекалено честен.

— Когато Дарл Коулсън спомена, че онзи Баба Лавел завземал пазара за наркотици, като употребявал вуду-проклятия, за да премахне конкуренцията, ти го слушаше… е… ти го слушаше като изпаднало в захлас дете.

— Не е така.

— Така беше. А какво направи веднага след това — поведе ме към вуду-магазина в Харлем.

— Ако този Баба Лавел наистина се е интересувал от вуду, тогава е нормално да се предположи, че някой като Карвър Хамптън би го познавал или би могъл да ни помогне да разберем нещо за него.

— От хахо като Хамптън изобщо нямаме нужда. Припомни си случая Холдърбек.

— Емили Холдърбек. Помня го.

— Ти беше очарован от този случай — добави тя.

— Никога не съм твърдял, че там е замесено нещо свръхестествено.

— Абсолютно очарован.

— Е, онова беше невероятно убийство. Извършителят бе така смел. Стаята наистина е била тъмна, когато е стрелял, но при изстрела вътре е имало осем души.

— Но ти не беше очарован толкова от фактите, свързани със случая — продължи Ребека. — Беше заинтересуван от медиума. От онази госпожа Донатела с кристалното й кълбо. Не можеше да се наслушаш на историите й за духове. За така наречените й свръхестествени преживявания.

— И какво?

— Ти вярваш ли в духове, Джак?

— Искаш да кажеш, вярвам ли в живота след смъртта?

— В духове?

— Не знам. Може би да, може би не. Кой би могъл да каже?

— Аз мога да кажа. Аз не вярвам в духове. Но твоята двусмисленост доказва моето гледище.

— Ребека, милиони са напълно нормалните, уважавани, интелигентни, разсъдливи хора, които вярват в живота след смъртта.

— Детективът прилича много на учения — натърти тя. — Длъжен е да разсъждава логично.

— Но не е длъжен да бъде атеист, за Бога!

Тя не обърна внимание на думите му:

— Логиката е най-силното ни оръжие.

— Казвам единствено, че тук сме попаднали на нещо странно. А след като братът на една от жертвите смята, че е замесено вуду…

— Добрият детектив трябва да бъде разумен, методичен.

-… би трябвало да проверим и това, дори и да изглежда смешно.

— Добрият детектив също трябва да е стъпил на земята, да бъде реалист.

— Но добрият детектив трябва да има и въображение, да е гъвкав — противопостави се той. — После смени рязко темата: — Ребека, какво ще кажеш за снощи?

Тя се изчерви.

— Хайде да поговорим с онази Паркър. — И започна да се обръща настрани.

Той я спря, като хвана ръката й.

— Мисля, че снощи стана нещо много специално…

Тя не отговори.

— Да не би само да съм си го представил?

— Нека не говорим сега за това.

— Наистина ли бе така ужасно за теб?

— После.

— Защо се държиш така с мене?

Тя не искаше да го погледне в очите, а това не й бе присъщо.

— Доста е сложно, Джак.

— Мисля, че трябва да поговорим.

— После — настоя тя. — Моля ти се.

— Кога?

— Когато сме по-свободни.

— Кога ще бъде това? — не се отказваше той.

— Ако ни остане време да излезем на обед, може да поговорим тогава.

— Ще си осигурим времето.

— Ще видим.

— Да, ще видим.

— Сега да се захващаме с работа — подкани го тя и се отдръпна.

Този път той не я спря. Ребека тръгна към хола, където ги чакаше Шели Паркър.

Той я последва, като се питаше какво ли си докарва на главата, като си позволява да се ангажира емоционално с тази трудна жена. Може би и тя самата е хахо. Може би не си струваше заради нея да си докара неприятности. Може би щеше да донесе единствено болка и да го накара да съжалява, че се е срещнал с нея. Понякога тя наистина изглеждаше превъзбудена. По-добре да стои настрана. Най-умното, което би могъл да направи, е още сега да сложи край на всичко. Би могъл да поиска да му определят друг партньор, а може би дори да се премести от отдел убийства; така или иначе всекидневните контакти със смъртта го бяха уморили. Той и Ребека би трябвало да се разделят, да тръгнат по отделни пътища, и професионално, и лично, преди да се обвържат прекалено един с друг. Да, това беше най-доброто. Тъкмо така трябваше да постъпи.

Но както Невецки би казал: Как не.

Нямаше да подаде молба за нов партньор.

Не беше от тия, които бягат.

Освен това, помисли си, може би бе влюбен.

7

На петдесет и осем години Нейва Руни изглеждаше като нечия баба, но се движеше като хамалин от доковете. Носеше сивата си коса ниско подстригана. Чертите на кръглото й розово добронамерено лице бяха по-скоро решителни отколкото нежни, веселите й сини очи никога не бягаха встрани, винаги гледаха топло. Беше набита, но не и дебела жена. Ръцете й не бяха гладки и меки като на домакиня, а силни, бързи и дейни, без следи от заседнал живот или артрит, а с няколко мазола. Когато Нейва ходеше, изглежда нищо не можеше да я спре, в това число и другите хора, и тухлените стени; в походката й нямаше нищо изискано, елегантно или особено женствено — движеше се като строг сержант от армията.

Нейва бе започнала да чисти апартамента на Джак Досън скоро след смъртта на Линда Досън. Идваше веднъж седмично, всяка сряда. Понякога идваше у тях и вечер, за да гледа децата — всъщност бе там и снощи с Пени и Дейви, докато Джак бе отишъл на среща.

Тази сутрин си отвори с ключа, който Джак й бе дал, и отиде направо в кухнята. Сложи кафето, наля една чаша за себе си и беше я изпила до половината, когато започна да съблича палтото си. Отвън наистина бе студено и въпреки топлината в апартамента, тя трудно се отърсваше от премръзването, което бе проникнало чак до костите й по време на шестте пресечки, които трябваше да извърви от дома си до тук.

Започна да почиства от кухнята. Нищо не бе наистина мръсно. Джак и двете му дечица бяха чисти и сравнително прибрани, изобщо не приличаха на някои, за които Нейва бе работила. Въпреки това тя се зае с работата старателно, като търкаше и лъскаше със силата и решителността, които обикновено влагаше в истински мръсните задачи и се гордееше, че щом веднъж привърши, след нея всичко ще блести. Баща й — умрял преди толкова години, Бог да му даде покой — беше униформен квартален полицай и никога не бе приел рушвет; бе направил всичко по силите си, за да осигури безопасен район за хората, които живеят или работят там. Той беше доста горд от работата си и бе дал на Нейва (покрай другите неща) два ценни урока за работата — първо, човек трябва винаги да е доволен от добре свършената работа и да я цени, колкото и черна да е тя; второ, ако не можеш да вършиш нещо както трябва, по-добре не се захващай с него.

Отначало, освен шумовете, които самата тя правеше докато чистеше, Нейва чуваше единствено периодичното включване на хладилния агрегат, тропане и скърцане, като че ли някой мести мебели на горния етаж, както и фученето на острия зимен вятър в прозорците. После, щом спря, за да си сипе още малко кафе, откъм хола долетя странен звук. Остър кратък писък. Животински звук. Тя остави чашата си.

Котка? Куче?

Не приличаше на нищо такова, на нищо познато. Освен това Досънови нямаха домашни животни.

Тръгна през кухнята към вратата, която водеше към трапезарията и към хола зад нея.

Писъкът отново долетя, накара я да се закове на място, а после и да се притесни. Беше грозен, сърдит и несигурен вик — отново краткотраен, но пронизващ и някак си заплашителен. Този път не можа да го свърже толкова с животно колкото преди.

Не звучеше и кой знае колко човешки, но тя все пак попита:

— Има ли някой там?

Апартаментът бе напълно тих. Вече почти прекалено тих. Като че ли някой я подслушваше и я изчакваше да предприеме нещо.

Нейва не беше от нервните жени и определено нямаше склонност към истерия. И винаги бе сигурна, че ще съумее да се погрижи за себе си. Но този път изведнъж бе обладана от нетипичен пристъп на страх.

Тишина.

— Кой е там? — рязко попита тя.

Острият сърдит вик отново долетя. Беше отвратителен звук.

Нейва потрепна.

Плъх? Плъховете пищят. Но не така.

Като се чувстваше малко глупаво, тя взе метлата и я вдигна като оръжие.

Писъкът пак отекна откъм хола, като че ли я предизвикваше да дойде и да види какво го издава.

Тя пресече кухнята с метла в ръка и се поколеба на вратата.

Нещо обикаляше из хола. Не го виждаше, но чуваше странно сухо шумолене и стържещо-съскащ звук, който на моменти й изглеждаше като прошепнати слова на чужд език.

Със смелостта, наследена от баща й, Нейва прекрачи прага. Мина покрай масите и столовете и погледна зад тях към хола, който се виждаше през широкия свод, отделящ го от трапезарията. Спря под свода и се заслуша в опит да определи по-точно откъде идва шумът.

С ъгълчето на окото си забеляза движение. Бледожълтите пердета потрепваха, но не от течение. От мястото си не можеше да види долната им половина, но беше ясно, че нещо препускаше по пода и ги побутваше.

Нейва бързо влезе в хола и мина покрай първото канапе, откъдето можеше да види долната част на пердетата. Онова, което ги бе залюляло, не се виждаше. Те бяха отново неподвижни.

После чу зад себе си остър и гневен писък.

Завъртя се готова да нанесе удар с метлата.

Нищо.

Заобиколи и второто канапе. Зад него нямаше нищо. Погледна и зад фотьойла. Нищо. Около библиотеката, от двете страни на телевизора, под бюфета, зад пердетата. Нищо, нищо.

После писъкът отекна от коридора.

Когато стигна там, не видя каквото и да е. Не бе запалила светлините там при идването си, нямаше и прозорци, така че достигаха единствено отблясъци от кухнята и от хола. Но коридорът беше къс и явно празен.

Тя наклони глава и изчака.

Викът отново долетя. Този път от детската спалня.

Нейва мина по коридора. Стаята беше доста тъмна. Нямаше лампа на тавана, така че трябваше да се влезе навътре и да се запали една от нощните лампички, за да може да се вижда по-добре. Постоя за миг на прага и се взря в сенките.

Нито звук. Дори разместването на мебелите от горния етаж бе престанало. Вятърът бе отслабнал и в момента не натискаше прозорците. Нейва задържа дъх и се заслуша. Ако вътре имаше нещо, нещо живо, то бе застинало внимателно като нея.

Накрая тя прекрачи внимателно в стаята, отиде до леглото на Пени и запали лампата. С това не успя да прогони всички сенки, така че тя се обърна към леглото на Дейви, за да запали и там.

Нещо изсъска и се помести.

Тя учудено ахна.

Нещото изхвърча от отворения гардероб, мина през сенките и се скри под леглото на Дейви. Не попадна в осветените места, така че тя не можа да го види добре. Всъщност впечатлението й бе доста смътно — нещо малко, с размера на голям плъх, лъскаво, закръглено и хлъзгаво пак като плъх.

Но определено не звучеше като някакъв гризач. В момента не пишеше и не квичеше. Съскаше и… бърбореше като че ли нареждаше нещо важно за себе си.

Нейва се отдръпна от леглото на Дейви. Погледна метлата в ръцете си и се зачуди дали да не я пъхне под леглото и да се разтропа там с нея, докато успее да прогони нашественика и да види какво точно представлява.

Още докато си мислеше какво да предприеме, нещото побегна изпод леглото, мина през тъмния край на стаята и излезе в тъмния коридор; движеше се бързо. Нейва отново не успя да го разгледа добре.

— По дяволите — изруга тя.

Имаше неприятното чувство, че гадината — каквато и да е тя, за Бога — просто й се подиграва, играе си с нея, дразни я.

Но това бе безсмислено. Все пак беше само глупаво животно, от какъвто и да е вид, и не би имало нито ума, нито желанието да си играе на криеница с нея заради самото удоволствие.

И от други места в апартамента долитаха писъци, които сякаш я викаха.

Добре, помисли си Нейва. Добре, гадно зверче, каквото и да си ти, пази се, защото идвам. Може да си бързо, може да си умно, но аз ще те открия и ще те огледам, дори това да е последното нещо, което ще извърша в живота си.