Дийн Кунц
Вуду (7)

2

Пени седеше на леглото си и слушаше.

Звукът отново долетя. Стъргане, съскане. Тихо тупване, слабо изщракване, ново тупване. Далечен шум от тракане и разместване.

Беше далече, но се приближаваше.

Запали нощната си лампа. Малкият кръг светлина беше топъл и добре дошъл.

Дейви продължаваше да спи необезпокоен от особените звуци. Тя реши засега да го остави да си спи. Можеше да го събуди бързо, щом се наложи, а само с един вик би довела леля Фей и чичо Кийт.

Дрезгавият вик прозвуча отново — слаб, макар не колкото преди.

Пени стана от леглото и отиде до тоалетката, която лежеше в сенките, отвъд кръга светлина на нощната лампа. В стената над тоалетката, на около трийсет сантиметра под тавана имаше отвор за отоплението и климатичната инсталация. Тя наведе глава и се вслуша в потайните далечни звуци; сега се убеди, че идваха през шахтите в стените.

Изкачи се на тоалетката, но отворът оставаше още на трийсет сантиметра над главата й. Взе възглавницата от леглото си и я сложи отгоре. После добави отгоре и двете дебели възглавници от столовете край прозореца. Почувства се много умна и досетлива. Стъпи пак горе, повдигна се на пръсти и успя да допре ухо до решетката, с която бе покрит отворът.

Беше си мислила, че духовете бяха из другите апартаменти или по стълбището, някъде надолу в сградата, и шахтите само пренасят шумовете им. Сега стресната осъзна, че по тях се носеха не само звуците на духовете, но и самите те. Ето как смятаха да влязат в спалнята — не през вратата или прозореца, не и през някой въображаем тунел зад килера. Бяха в шахтите за отоплението и се придвижваха из сградата — въртяха се и се обръщаха, промъкваха се и пълзяха, бързаха по хоризонталните тръби, катереха се с мъка по отвесните, но упорито идваха все по-близо и по-близо със същата увереност, с която се издигаше и топлият въздух от огромния котел долу.

Разтреперана, с тракащи зъби, обладана от страх, на който не искаше да се поддава, Пени опря лице до решетката и надникна през пролуките в шахтата. Мракът там бе дълбок, черен и плътен като в гроб.

3

Приведен над кормилото, Джак огледа снежната улица пред себе си.

Предното стъкло се заледяваше. Тънка, млечнобяла ледена коричка се бе образувала покрай изолацията и пълзеше навътре. Чистачките бяха обвити със сняг и прескачаха през ледените бучки.

— До края ли е пуснато това идиотско отопление? — попита той, макар че усещаше топлите вълни по лицето си.

Ребека се наведе и провери копчетата му:

— До края.

— Трябва да е станало по-студено след мръкване.

— Сигурно е минус дванайсет градуса. Но е по-студено, ако се отчете и леденият вятър.

Колони от снегорини се движеха по главните улици, но явно им беше трудно да се справят с виелицата. Снегът валеше непрестанно и бе толкова дебел, че не позволяваше да се види по-далече от една пресечка. Още по-лошо, силният вятър трупаше снега на преспи, които се образуваха по настилката само минути, след като отминеха снегорините.

Джак очакваше, че ще достигне бързо сградата на Джеймисънови. По улиците почти нямаше друго движение, което да му пречи. Освен това, макар че нямаше отличителни знаци, колата му бе снабдена със сирена. Беше прикрепил и мигащата червена аварийна светлина в края на каросерията, за да си осигури предимство пред малкото останали коли! Смяташе, че ще държи Пени и Дейви в ръцете си след десет минути. Вече стана ясно, че пътят ще му отнеме два пъти повече време.

Всеки път щом се опиташе да засили малко, колата започваше да поднася въпреки веригите за сняг.

— По-бързо щяхме да стигнем пеша! — ядоса се Джак.

— Ще стигнем навреме — успокояваше го Ребека.

— А ако Лавел вече е пристигнал?

— Не е. Разбира се, че не е.

После ужасна мисъл го осени; той не искаше да я изрече, но не можа да се спре:

— А ако се е обадил от Джеймисънови?

— Не е било оттам.

Но Джак бе рязко обладан от тази страховита възможност и не можа да преодолее мрачния си стремеж да говори, въпреки че самите думи му носеха нови зловещи образи.

— А ако ги е убил всички… (Обезобразени трупове. )

— … убил е Пени и Дейви… (Очи, изтръгнати от очните ябълки. )

— … убил е Фей и Кийт… (Прегризани гърла. )

— … и тогава се е обадил оттам… (Отхапани върхове на пръстите. )

— … обадил се е от самия апартамент, по дяволите… (Отпрани устни, висящи уши. )

— … докато е стоял над труповете им!

Тя се бе опитала да го прекъсне. Сега изкрещя:

— Престани да се изтезаваш, Джак! Ще стигнем навреме.

— Откъде, по дяволите, знаеш, че ще пристигнем навреме? — сърдито кресна той, без да е сигурен защо се сърди на нея; просто се нахвърляше върху й, защото тя му беше под ръка, защото не можеше да се нахвърли върху Лавел или върху времето, което го бавеше и защото трябваше да се нахвърли върху някого, върху нещо или да полудее напълно от напрежението, което се натрупваше в него като допълни телен волтаж, вливащ се във вече презаредена батерия. — Не можеш да знаеш!

— Знам — настоя със спокоен глас тя. — Просто карай.

— По дяволите, престани да се държиш като настойник!

— Джак…

— Хванал е децата ми!

Даде газ прекалено рязко и колата веднага поднесе към десния бордюр.

Опита се да оправи посоката и завъртя кормилото наляво, вместо да го обърне в посоката на поднасянето и още докато се досещаше за грешката си, колата започна да се върти и за миг се понесоха странично — Джак изпита в стомаха си неприятното чувство, че ще се ударят в бордюра с висока скорост и ще се преобърнат, — но заедно с пързалянето колата продължи да се върти и около оста си, докато не направиха пълен обратен завой, сто и осемдесет градуса, половината обиколка на окръжността. Сега леденото предно стъкло бе обърнато към мястото, откъдето бяха дошли, но продължиха да се въртят, като на въртележка, докато колата спря малко преди да е описала пълен кръг.

С тръпка, предизвикана от представата какво би могло да им се случи, но съзнавайки, че не може да губи време в размишления за отърваването им, Джак потегли отново. Държеше кормилото още по-внимателно и натискаше газта леко и предпазливо.

Нито той, нито Ребека бяха проговорили по време на голямото завъртане, дори не успяха да извикат от учудване или страх; и двамата не казаха нищо още една пряка.

— Извинявай — обади се той.

— Няма за какво.

— Не трябваше така да ти се сопвам.

— Разбирам те. Това е от тревога.

— Все още се тревожа. Което не е извинение. Това беше глупаво. Няма да мога да помогна на децата, ако убия и двама ни преди да стигнем у Фей.

— Разбирам какво преживяваш. — Тя говореше по-нежно и от преди. — Няма нищо. И всичко ще бъде наред.

Той знаеше, че тя разбира всички сложни мисли и чувства, които го измъчваха и едва не го разкъсваха. Разбираше го по-добре, отколкото би го разбрал обикновен приятел, по-добре и от любовница. За тях можеше да се каже нещо повече от това, че си подхождат — мислите, възприятията и чувствата им бяха в пълна хармония, във физически и психологически синхрон. Отдавна не бе чувствал някого така близък, като част от себе си. От осемнайсет месеца всъщност. От смъртта на Линда. А може би не беше чак толкова дълго, като се имаше предвид, че не бе очаквал някога да му се случи пак. Хубаво беше, че няма да бъде повече сам.

— Почти стигнахме, нали? — попита тя.

— Две-три минути — отвърна той, приведен над кормилото и загледан притеснено в хлъзгавата, снежна улица.

Чистачките, дебело обложени с лед, стържеха шумно назад-напред и махаха все по-малко от снега.

4

Лавел се изправи от люлеещия се стол.

Моментът да осъществи психически контакт с малките убийци, които бяха излезли от ямата и сега се промъкваха към децата на Досън, бе дошъл.

Без да пали каквато и да е лампа, Лавел отиде до гардероба, дръпна едно от горните чекмеджета и извади шепа копринени ленти. Приближи се до леглото, остави лентите и свали дрехите си. Седна гол в края на леглото и завърза лилава лента за десния си глезен и бяла — за левия. Дори в тъмното различаваше лесно цветовете. Превърза гърдите си с дълга алена лента, точно над сърцето. Жълто сложи на челото си. Зелено около дясната си китка, черно около лявата. Лентите бяха символични връзки, които щяха да го подпомогнат да установи тесен контакт с убийците от ямата веднага щом свършеше току-що започнатия ритуал.

Нямаше намерение да поеме контрола над тези демонични същества и да направлява движенията им; дори да искаше, не би могъл да го направи. След като бяха призовани от ямата и изпратени след жертвата си, убийците следваха собствените си прищевки и свой план, докато не се правеха с набелязаната жертва; после, след убийството, биваха призовани обратно в ямата. Това беше целият контрол, който той имаше над тях.

Лавел използваше ритуала с лентите, за да може непосредствено да участва в удоволствието от клането. Психично обединен с убийците, той щеше да вижда през очите им, да чува през ушите им, да чувства чрез демонските им крайници. Когато острите им като бръснач нокти се впиеха в Дейви Досън, Лавел щеше да почувства плътта на момчето в собствените си ръце. А когато зъбите им се впиеха във вратната вена на Пени, Лавел щеше да почувства топлото й гърло до своите устни, щеше да вкуси от бакърената сладост на кръвта й.

Мисълта за това го накара да затрепери от възбуда.

Ако Лавел бе изчислил правилно времето, Джак Досън трябваше да пристигне в апартамента на Джеймисънови точно когато децата му щяха да бъдат разкъсвани. Детективът трябваше да завари как глутницата се спуска върху Пени и Дейви. Макар че би се опитал да ги спаси, щеше да открие, че малките насилници не могат да бъдат прогонени или убити. Щеше да бъде принуден да стои там безсилен, докато скъпоценната кръв на децата му се плиска по него.

Това беше най-хубавото.

Да. О, да.

Лавел въздъхна.

Потрепна от радостното очакване.

Шишенцето котешка кръв беше на нощното му шкафче. Той навлажни върховете на два пръста и постави червени точки на всяка от бузите си, навлажни ги отново и обагри устните си. После със същата кръв нарисува малък уеуе върху голите си гърди.

Протегна се по гръб на леглото.

Загледан в тавана, започна бавно да припява.

Скоро умът и духът му се пренесоха. Истинските психични връзки, чийто символ бяха лентите, се осъществиха успешно и той вече се намираше заедно с демоничните си същества в отоплителните шахти на сградата на Джеймисънови. Съществата се намираха само на два завоя и на три-четири метра от края на шахтата, който водеше към спалнята за гости.

Децата бяха близо.

По-близо от двамата беше момичето.

Лавел можеше да усети присъствието й също като малките убийци. Близо. Много близо. Още един завой на тръбата после права отсечка и последен завой.

Близо.

Времето бе дошло.

5

Както бе изправена върху тоалетката и загледана в шахтата, Пени чу глас от стената, от съседна част на отоплителната инсталация, но вече не така далече. Беше крехък, шепнещ, студен и дрезгав глас, който превърна кръвта във вените й в ледена киша. Гласът каза: „Пени? Пени?“

Тя едва не падна в бързината си да слезе от тоалетката.

Изтича до Дейви, сграбчи го, разтърси го.

— Събуди се! Дейви, събуди се!

Той не беше спал много, не повече от петнайсет минути, но въпреки това бе замаян:

— Ъъъ? А?

— Идват — припряно каза тя. — Идват. Трябва да се облечем и да се махнем оттук. Бързо. Идват!

Тя нададе вик към леля си Фей.

6

Апартаментът на Джеймисънови беше в дванайсететажна сграда на странична улица, през която още не бяха минали снегорините. Настилката бе покрита с повече от петнайсет сантиметра сняг. Джак подкара бавно и първите двайсетина метра се придвижваше добре, но тогава колела потънаха в скрита преспа, която изцяло бе покрила една дупка. За миг той си помисли, че са заседнали, но после направи маневра на предна и на задна скорост и колата се свободи. Когато изминаха две трети от пътя до пресечката, той натисна спирачката и колата спря пред сградата.

Отвори вратата си и бързо излезе. Арктическият вятър го удари със силата на парен чук. Наведе глава и заобиколи колата, като едва виждаше пред себе си от снежните кристали които вятърът вдигаше от земята и запращаше в лицето

Когато се изкачи по стълбите и влезе във фоайето през стъклената врата, Ребека вече бе там. Показваше значката и удостоверението си на уплашения портиер:

— Полиция.

Беше едър човек на петдесетина години с бяла като снега отвън коса. Седеше на малко бюро до двата асансьора и пиеше кафе. Трябва да е бил дневна смяна, който сега замества редовния човек от нощната (или да е съвсем нов), защото Джак никога не го бе виждал във вечерите, когато бе идвал да прибере децата.

— Какво има? — попита портиерът. — Случило ли се е нещо?

В сграда като тази хората не са свикнали нещо да не е наред — беше първокласна във всяко отношение и само възможността за нещо извънредно накара портиера да пребледнее и лицето му стана почти като косата.

Джак натисна бутона на асансьора и съобщи:

— Отиваме в апартамента на Джеймисънови. Единайсетият етаж.

— Знам на кой етаж са. — Портиерът бе така смутен, че се блъсна в бюрото, като се изправяше, и едва не събори кафето си. — Но защо…

Автоматичната врата на един от асансьорите се отвори. Джак и Ребека влязоха. Джак подвикна на портиера:

— Донесете ни и служебния ключ за там. Моля се на Бога Да не ни трябва.

Защото ако ни трябва, помисли си, това ще значи, че никой не е останал жив в апартамента, за да ни пусне.

Вратата се затвори. Асансьорът тръгна.

Джак посегна под палтото си и извади пистолета. Ребека също извади своя.

Таблото над вратата показа, че са стигнали до третия етаж.

— Пистолетите не са могли да помогнат на Доминик Карамаза — разтреперано промълви Джак, като гледаше своя Смит и Уесън.

Четвърти етаж.

— Така или иначе няма да ни трябват пистолети — забеляза Ребека. — Стигнахме тук преди Лавел. Знам, че е така.

Но увереността бе изчезнала от гласа й.

Джак знаеше защо. Пътуването от нейния апартамент до тук им бе отнело цяла вечност. Изглеждаше все по-малко вероятно да са дошли навреме.

Шести етаж.

— Защо асансьорите в тая сграда са толкова идиотски бавни? — възмути се Джак.

Седми етаж.

Осми.

Девети.

— Движи се, по дяволите! — заповяда той на асансьора, като че ли той би го послушал.

Десети етаж.

Единайсети.

Накрая вратите се отвориха и Джак мина през тях.

Ребека вървеше наблизо.

Единайсетият етаж бе тих и изглеждаше така обикновен, че Джак се изкуши да изпита надежда.

Моля те, Боже, моля те.

На етажа имаше седем апартамента. Джеймисънови живееха в един от предните два.

Джак отиде до вратата им и застана до нея. Лявата му ръка бе свита и прибрана отстрани, а дясната, с пистолета, бе близо до лицето му, със засега насочено право към тавана дуло, което обаче можеше за секунда да се спусне.

Ребека застана от другата страна, право срещу него, в подобна поза.

Нека бъдат живи. Моля те. Моля те.

Срещна погледа на Ребека. Тя му кимна. Бяха готови.

Джак почука на вратата.

7

В пълната със сенки стая Лавел дишаше забързано и тежко на леглото. Всъщност пуфтеше като животно.

Ръцете му бяха сгънати отстрани, пръстите извити и стегнати, като орлови нокти. Повечето време ръцете му бяха неподвижни, но сегиз-тогиз се размахваха буйно, като нанасяха удари във въздуха или се забиваха силно в чаршафите.

Трепереше почти постоянно. От време на време се мяташе и свиваше като поразен от електричество; при тези случаи цялото му тяло се вдигаше над леглото, после тежко падаше и пружините на матрака сърдито скърцаха.

Изпаднал в дълбок транс, той изобщо не усещаше спазмите.

Беше се взрял право нагоре, с широко отворени очи, почти без да мига, но не виждаше тавана или нещо друго наоколо. Пред него имаше други неща, в друга част на града, където зрението му бе пленено от жадна глутница малки убийци, с които бе установил психически контакт.

Съскаше.

Ръмжеше.

Скърцаше зъби.

Хвърляше се, скачаше, въртеше се.

После лежеше тихо и неподвижно.

След това заби нокти в чаршафите.

Съскаше така силно, че запращаше плюнки в мрака около себе си.

Краката му изведнъж бяха обладани. Заудря ожесточено с пети по матрака.

Ръмжеше откъм гръкляна си.

За малко полежа тихо.

После задиша тежко. Подсмръкна. Отново изсъска.

Подуши момичето. Пени Досън. Имаше чудесен мирис Сладка. Млада. Свежа. Нежна. Искаше я.

8

Фей отвори вратата, видя пистолета на Джак и го изгледа уплашено:

— Боже, за какво е това? Какво правиш? Знаеш как мразя оръжията. Махни това нещо.

От вида на Фей, която отстъпи, за да влязат, Джак разбра, че децата са добре и се поотпусна с облекчение. Все пак попита:

— Къде е Пени? Къде е Дейви. Добре ли са?

Фей погледна към Ребека и започна да се усмихва, после осъзна какво бе казал Джак и му се намръщи:

— Добре? Е, разбира се, че са добре. Съвсем отлично са. Аз може и да нямам собствени деца, но знам как да се грижа за тях. Мислиш ли, че бих позволила нещо да се случи на двете ми маймунки? За Бога, Джак, не разбирам…

— Някой проследи ли ви, като идвахте насам от училището? — припираше Джак.

— И за какво бяха всички тия глупости все пак? — разсърди се Фей.

— Не бяха глупости. Мисля, че ти обясних. Някой опита ли се да те проследи? Ти наистина се огледа, както ти казах, нали, Фей?

— Да, да, да. Оглеждах се. Никой не се опита да ме проследи. А и не мисля…

Докато говореха, бяха преминали от антрето в хола. Джак се огледа и не видя децата.

— Фей, къде са те, по дяволите?

— Не ми говори с този тон, за Бога. Какво си мислиш…

— Фей, по дяволите!

Тя се отдръпна от него.

— В гостната са. С Кийт — бързо и раздразнено му посочи тя. — Сложихме ги да си легнат към девет и половина и вече и мислехме, че спят дълбоко, когато изведнъж Пени изпищя…

— Изпищя!

— … и каза, че в стаята имало плъхове. Е, разбира се, у нас няма… Плъхове!

Джак скочи през хола, забърза по късия коридор и нахлу в гостната.

Нощните лампи, осветлението в ъгъла и на тавана — всичко беше запалено.

Пени и Дейви седяха в долния край на двойното легло, все още по пижами. Когато видяха Джак, извикаха радостно, изтичаха при него и го прегърнаха:

— Татко! Татко!

Джак бе така възторжен да ги открие живи, така благодарен, че за миг остана без думи. Просто ги грабна и ги притисна към себе си.

Въпреки цялата светлина в стаята, Кийт Джеймисън държеше и фенерче. Беше отишъл до тоалетката и с фенерчето в ръка гледаше в тъмнината зад решетката на отвора за отоплението. Обърна се към Джак и се намръщи:

— Там става нещо странно. Аз…

— Духове! — обади се Пени притисната към Джак. — Идват, татко, искат мене и Дейви, не им давай, не им давай да ни хванат, моля ти се — аз ги чакам, чакам и чакам, плаша се, а сега вече са почти тук. — Думите се гонеха една след друга, изливаха се от нея, а накрая тя се разплака.

— Няма-няма — погали я Джак и я притисна към себе си. — Успокой се сега. Успокой се.

Фей и Ребека го бяха последвали от хола.

Ребека бе възприела обичайното си хладно и делово поведение. Беше при килера на спалнята и сваляше дрехите на децата от закачалките.

— Първо, Пени закрещя, че имало плъхове в стаята й — подхвана Фей, — а после взе да нарежда за духове и беше почти в истерия. Опитах се да й обясня, че е било само кошмар…

— Не беше кошмар! — извика Пени.

— Разбира се, че е било — поклати глава Фей.

— Наблюдават ме цял ден — продължи Пени. — И един от тях беше в стаята ни снощи, татко. А днес в мазето на училището бяха цяла тълпа. Сдъвкали са обяда на Дейви. А също и моите учебници. Не знам какво искат, но те ни преследват и са духове, истински духове, кълна се!

— Добре — съгласи се Джак. — Искам да ми разкажеш всичко, до най-малката подробност. Но по-късно. Хайде сега да се махаме оттук.

Ребека донесе дрехите им.

— Облечете се — подкани ги Джак. — Не си правете труд да сваляте пижамите. Просто облечете дрехите отгоре.

— Какво за Бога… — започна Фей.

— Трябва да изведем децата оттук — махна с ръка Джак. — И то бързо.

— Но ти се държиш, като че ли наистина вярваш в тия приказки за духовете — учуди се Фей.

— Аз съвсем сигурно не вярвам в духове, но наистина мисля, че имаме плъхове — обади се Кийт.

— Не, не, не — възмути се Фей. — Не може да бъде. Не и в тази сграда.

— В шахтите за отоплението — посочи Кийт. — Чух ги със собствените си уши. Затова се мъчех да надникна вътре с фенерчето, когато ти връхлетя, Джак.

— Шшшшт — вдигна пръст Ребека. — Чуйте.

Децата продължаваха да се обличат, но никой не проговори.

Отначало Джак не чуваше нищо. После… странно съскане-мърморене-ръмжене.

Това не е никакъв плъх, помисли си той.

В стената нещо изтрака. После задраска и ядосано застърга. Шумове от дейност — дрънкане, почукване, стъргане, тропане.

— Боже мой — ахна Фей.

Джак взе фенерчето от Кийт, отиде до тоалетката и насочи лъча към шахтата. Светлината бе ярка и фокусирана в точка, но не помогна особено, за да разсее чернотата струпана зад прорезите на решетката.

Ново тупване в стената.

Още съскане и приглушено ръмжене.

Джак усети, че вратът му настръхва.

После — колкото и невероятно да е — от шахтата долетя глас Беше дрезгав, пукащ, изцяло нечовешки глас, изпълнен със заплаха: „Пени? Дейви? Пени?“

Фей извика и отстъпи няколко крачки.

Дори Кийт, който беше едър и доста суров мъж, побледня и се отмести от решетката:

— Какво, по дяволите, беше това?

Джак се обърна към Фей:

— Къде са палтата и ботушите на децата? Ръкавиците им?

— Хм… във… в кухнята. Сссушат се.

— Донеси ги.

Фей кимна, но не помръдна. Джак сложи ръка на рамото й:

— Вземи им палтата, ботушите и ръкавиците и ела при входната врата.

Тя не можеше да откъсне очи от решетката.

— Фей! Побързай! — разтърси я той.

Тя скочи, като че ли я беше зашлевил, обърна се и избяга от спалнята.

Пени бе почти облечена и се държеше учудващо добре — беше уплашена, но се владееше. Дейви седеше на ръба на леглото, опитваше се да не плаче, но все пак плачеше; погледна с разкаян вид към Пени, прехапа устни и се опита да последва примера й; краката му се люлееха от леглото и Ребека набързо завързваше обувките му.

— „Дейви? Пени?“ — долетя от решетката.

— Джак, за Бога, какво става тук? — разпери ръце Кийт.

Без да си прави труда да отговаря, тъй като в момента нямаше нито време, нито търпение за въпроси и отговори, Джак насочи фенерчето отново към решетката и съзря някакво движение в шахтата. Там имаше нещо сребристо — светеше и трептеше като разпален до бяло огън, после примигна и изчезна. На негово място се появи нещо тъмно, помести се, поблъска за малко решетката, като че ли се опитваше с всички сили да я махне, после се отдръпна, като не можа да я помести. Джак не успя да види достатъчно, за да си представи как изглежда съществото.

— Джак. Винтът на решетката — посочи Кийт.

Джак вече го бе видял. Винтът се въртеше и бавно излизаше от края на решетката. Съществото от шахтата въртеше винта, отвиваше го от вътрешната страна на рамката, за която конструкцията бе закрепена. Нещото мърмореше, съскаше и ръмжеше тихо, докато работеше.

— Да вървим. — Джак с мъка запази спокоен гласа си. — Хайде, хайде. Да се махаме оттук веднага.

Винтът излезе от нареза. Решетката увисна надолу и освободи отвора на шахтата, като увисна на другия винт.

Ребека избута децата към вратата.

Някакъв кошмар изпълзя от шахтата. Той увисна на стената в пълно противоречие със законите на гравитацията, като че ли на краката си имаше вакуумни пластинки, макар че не изглеждаше съоръжен с нищо подобно.

— Господи — стъписа се Кийт.

Джак потръпна от мисълта, че противното зверче би могло да докосне Дейви или Пени.

Съществото беше с големината на плъх. Поне по форма тялото му доста приличаше на плъх — продълговато, източено в хълбоците, с ханш и рамене, които бяха големи и мускулести за общите му размери. Но тук приликите с плъх приключваха и започваше кошмарът. Това нещо нямаше косми. Хлъзгавата му кожа бе на тъмни, сиво-зелено-жълти точки и приличаше повече на лигава гъба отколкото на плът. Опашката изобщо не беше като на плъховете — беше дълга над двайсет сантиметра, а ширината в основата й беше два-три сантиметра, бе насечена като опашката на скорпион, извисяваше се и се къдреше във въздуха над задницата на звяра пак като опашка на скорпион, макар че в края й нямаше жило. Стъпалата на краката му бяха съвсем различни от краката на плъх. Бяха прекалено големи за ръста на животното; дългите пръсти бяха разтроени и чепати, с несъразмерно големи за краката закривени нокти; остра като бръснач шпора стърчеше от всяка пета. Главата по вид и форма беше по-ужасна и от краката — издигаше се върху плосък череп с множество неестествено остри ъгли, ненужни изпъкналости и вдлъбнатини, сякаш бе изработена от неопитен скулптор. Муцуната бе дълга и заострена — странна кръстоска между муцуна на вълк и на крокодил. Малкото чудовище отвори уста и изсъска, като откри множество заострени зъби, разхвърляни в различни посоки по протежение на челюстите му. Учудващо дълъг черен език, блестящ като парче суров дроб, се плъзна от устата му; раздвоеният му край се развяваше непрекъснато.

Но очите на нещото се видяха най-страшни на Джак. Не приличаха изобщо на очи — нямаха зеници и ириси и някаква различима твърда част. Бяха просто празни дупки в зле оформения череп на съществото, груби дупки, от които се излъчваше остра, студена, ярка светлина. Силният блясък изглежда идваше от някакъв огън в изродения череп на самия звяр. Което просто не можеше да бъде. И все пак беше така. А нещото не беше сляпо, както би могло да се очаква; явно можеше да вижда, защото огнените му „очи“ се бяха заковали върху Джак и той усещаше демоничния им взор както би усетил забит в корема си нож. Това беше другото нещо, което го тревожеше, най-лошата страна на тези луди очи — мъртвешки студеното, пламтящо от омраза, изпепеляващо чувство, което ти внушаваха, ако се осмелиш да ги погледнеш. Загледан в очите на нещото, Джак се почувства и физически и духовно болен.

С пренебрежение към гравитацията като че ли беше насекомо звярът бавно запълзя с главата надолу по стената.

В отвора на отоплителната шахта се появи второ същество. То нямаше нищо общо с първото. Беше оформено като миниатюрен човек, с височина около двайсет и пет сантиметра; наведено бе от отвора на шахтата. Макар че имаше най-общо очертанията на човек, приликата свършваше дотук. Ръцете и краката му бяха като на първия звяр — с опасни нокти и остри шпори. Плътта му беше като гъба и хлъзгава на вид, но по нея зеленото, жълтото и сивото бяха по-малко. Около очите му имаше черни кръгове, а от ноздрите му стърчаха парченца гниеща на вид черна плът. Главата му бе крива, със зъбеста уста от ухо до ухо. Имаше същите адски очи, макар че бяха по-малки от очите на плъховидното нещо.

Джак видя, че човекоподобният звяр държи оръжие. Приличаше на миниатюрно копие. Върхът му бе добре наточен, светлината се отразяваше от острието му.

Джак си спомни за първите две жертви на акцията на Лавел срещу фамилията Карамаза. И двете бяха прободени стотици пъти с оръжие не по-голямо от джобно ножче — и все пак не с ножче. Съдебният медик бе озадачен, а техниците от лабораторията объркани. Но разбира се не им бе хрумнало, че убийствата може да са дело на двайсетсантиметрови вуду-дяволи, а оръжията са миниатюрни копия.

Вуду-дяволи? Духове? Гноми? Какво точно бяха тези неща?

Дали Лавел ги изработваше от глина, а после някак им даряваше живот и злостни намерения.

Или бяха създадени чрез окултни символи, жертвоприношения и тайнствени напеви, както се смята, че демоните се извикват от поклонниците на дявола? Бяха ли демони?

Откъде идваха?

Подобното на човек нещо не пропълзя по стената след първия звяр. Вместо това скочи от шахтата към тоалетката и се приземи там на краката си — подвижно и бързо.

Погледна покрай Джак и Кийт и проговори:

— Пени? Дейви?

Джак изтласка Кийт през прага в коридора, последва го и дръпна вратата след себе си.

След секунда едно от съществата — навярно човекоподобният звяр — се блъсна във вратата и започна яростно да я дере.

Децата вече не бяха в коридора, бяха преминали в хола. Джак и Кийт забързаха натам.

— Джак! Бързо! Сега нахлуват и от тази решетка! — извика Фей.

— Опитват се да ни отрежат пътя — прецени Джак.

Господи, няма да успеем, те са навсякъде, цялото прокле то здание е изпълнено с тях, заобиколени сме отвсякъде…

В съзнанието си Джак бързо затвори вратата на тези черни мисли, заключи я и си каза, че най-лошият враг тук е неговият песимизъм и страх, защото той можеше да ги обърка и задържи.

В края на хола, до антрето, Фей и Ребека помагаха на децата да сложат палтата и ботушите си.

От отвора за отоплението в стената над дългото канапе политаха ръмжене, съскане и припряно бърборене без думи. Зад процепите на решетката от мрака блестяха сребърни очи. Един от винтовете се отвиваше отвътре.

Дейви бе обут само с единия ботуш, но вече нямаше време.

Джак вдигна момчето и помоли Фей:

— Вземи му другия ботуш и да тръгваме.

Кийт вече бе в антрето. Беше взел палта за Фей и за себе си от гардероба. Без да чака да ги облекат, той хвана Фей за ръка и я изведе от апартамента.

Пени изпищя.

Джак се обърна към хола, като инстинктивно се приведе и стисна Дейви още по-силно.

Решетката от шахтата над канапето бе свалена. Нещо бе започнало да излиза от тъмнината.

Но Пени не бе изпищяла затова. Друг зловещ натрапник бе излязъл от кухнята и той бе привлякъл вниманието й. Беше извървял две трети от пътя през столовата и се насочваше към хола, право към тях. Цветът му се различаваше от останалите зверове, макар че бе също толкова противен. Беше в болезнен жълто-бял оттенък, изпъстрен с отвратителни зелено-черни петна и като останалите зверове, които Джак бе видял, изглеждаше хлъзгав, лигав. Беше и много по-голям от останалите, почти три пъти по-едър от плъховидното същество от спалнята. Приличаше малко на игуана, макар че тялото му бе по-стройно; това кошмарно изчадие бе не по-късо от метър, имаше гущерова опашка, гущерова глава и лице. За разлика от игуаната обаче, малкият звяр имаше огнени очи, шест крака и свито тяло, което изглежда можеше да се стегне във възли; благодарение на тази си стегнатост и подвижност съществото бе могло да се промъкне през тръбите за отоплението въпреки размера си. Освен това имаше чифт криле като на прилеп, които бяха атрофирани и явно не му служеха, макар че плашеха, като се отпускаха, пляскаха и трептяха.

Нещото нахлу в хола с размахана зад себе си опашка. Устата му се отвори широко и издаде студен триумфален вик, когато то се спусна към тях.

Ребека коленичи и стреля с пистолета си. Беше в упор; не можеше да не уцели и наистина уцели. Куршумът попадна право в целта си. Изстрелът повдигна звяра от земята и го запрати назад като парцален вързоп. Тупна тежко между хола и столовата.

Трябваше да бъде разкъсан. Но не беше.

По пода и стените можеше да се очаква разплискана кръв — или някаква друга течност, която се движеше из вените на тези същества. Но нямаше нищо подобно.

Нещото отскочи и се заизвива няколко секунди по гръб, после се преобърна и се изправи, закрета настрани. Беше дезориентирано и бавно, но явно невредимо. Побегна в кръг, като гонеше опашката си.

Междувременно погледът на Джак бе привлечен от противното нещо, което бе излязло от шахтата над канапето. Висеше на стената и скимтеше; беше с размера на плъх, но иначе не приличаше на гризач. Напомняше, повече от всичко, на птица без пера. Имаше яйцевидна глава, закрепена на дълъг, тънък врат, който би могъл да бъде на новороден щраус, а злобно издаденият му клюн се размахваше рязко във въздуха. Блестящите му огнени очи обаче нямаха нищо общо с птиците; нямаше земна птица, която вместо крака да има такива дебели пипала. Звярът беше връх на грозотата, ужас, породен от мутации; само като го гледаше, на Джак му прилоша. Зад него се показа подобно, макар и не същото същество.

— Пистолетите пет пари не струват срещу тези неща — викна Джак.

Подобното на игуана чудовище бе започнало да възстановява чувството си за ориентация. След миг щеше да дойде на себе си и отново да ги нападне.

Още две същества изпълзяха от кухнята и се появиха в края на столовата, като бързо приближаваха.

Остър писък привлече вниманието на Джак към далечния край на хола, откъм коридора към баните и спалните. Там бе застанало човекоподобното същество и пищеше с размахано над главата си копие. Затича се към тях, като прекоси килима учудващо бързо.

Зад него се изтърси глутница от малки, но страшни съшества, пародии с черти на влечуги, кучета, котки, насекоми, гризачи и паяци. В този миг Джак осъзна, че това наистина са дяволските изчадия, демоничните същества, привикани от дълбините на пъкъла с магиите на Лавел. Това трябваше да е отговорът, колкото и лудо да звучи той, защото няма друго място, откъдето такива отвратителни страхотии биха могли да се вземат. Със съскане, бърборене и ръмжене те вървяха едно през друго, жадни да достигнат Пени и Дейви. Всяко от тях се различаваше по нещо от съседа си, макар, че имаха поне две общи черти — очите от сребристобял огън, като прозорчета към пещ, и убийствено острите малки зъби. Сякаш вратите на ада се бяха разтворили.

Джак блъсна Пени в антрето. С Дейви в ръце, той последва дъщеря си през входната врата, по коридора на единайсетия етаж и забърза към Кийт и Фей, които стояха при отворената врата на един от асансьорите заедно с белокосия портиер.

Зад Джак Ребека стреля три пъти.

Джак се спря и се обърна. Искаше да се върне при нея, но не беше сигурен, че може да направи и това, и да пази Дейви.

— Татко! Побързай! — изпищя Пени от мястото си при вратите на асансьора.

— Татко, хайде, хайде — настоя и Дейви, като се притискаше в него.

Джак с облекчение въздъхна, когато Ребека излезе от апартамента невредима. Стреля още веднъж в антрето на Джеймисънови и затвори вратата.

Когато Джак достигна асансьора, Ребека вече бе до него. Той остави задъхан Дейви на пода и седмината, заедно с портиера, се наблъскаха в кабината. Кийт натисна бутона ПАРТЕР.

Вратите не се затвориха веднага.

— Ще влязат тук, ще влязат тук — изпищя Дейви, като изказа страха, който всички изпитваха.

Кийт отново натисна ПАРТЕР и този път задържа пръст на бутона.

Накрая вратите се затвориха.

Но Джак не се чувстваше в безопасност.

Сега, след като се бяха залостили в тясната кабина, той се чудеше, дали не би било по-разумно да тръгнат по стълбите. А ако демоните успееха да изключат тока и да ги спрат между етажите? А после да пропълзят в асансьорната шахта и да се спуснат до кабината? Ако чудовищната глутница намереше начин да влезе вътре? Боже Господи, ако…

Асансьорът потегли.

Джак вдигна глава към тавана на кабината. Там имаше капак за аварийния изход. Начин да се излезе. Но и начин да се влезе. Отсамната част на капака бе гладка — без панти и дръжка. Явно можеше да се бута нагоре или да се изтегли от спасителната група от другата страна. Дръжката би трябвало да е отгоре и това би улеснило демоните — ако дойдат. А тъй като отвътре нямаше дръжка, капакът нямаше как да се задържи; на насилственото влизане на злите същества не можеше да се попречи — ако дойдат.

Боже, моля ти се, нека не идват.

Асансьорът се спускаше по дългите си кабели бавно, както и се беше изкачвал. Десети етаж… девети…

Пени бе взела от Фей ботуша на Дейви. Помагаше на братчето си да го обуе.

Осми етаж.

С уплашен глас, който често потрепваше, но с познатия си заповеднически тон, Фей запита:

— Какво бяха те, Джак? Какво бяха онези неща в шахтата?

— Вуду. — Джак продължаваше да гледа таблото за етажите над вратите.

Седми етаж.

— Това някаква шега ли е? — обади се портиерът.

— Вуду-дяволи, според мене — продължи Джак. — Но не ме питай как са дошли тук или какво представляват.

Както бе разтърсена и въпреки онова, което бе видяла в апартамента си, Фей подхвърли:

— Ти да не си се побъркал?

— Почти ми се иска да е така.

Шести етаж.

— Няма такива работи като вуду-дяволи — не спираше Фей. — Изобщо…

— Млъкни — сопна й се Кийт. — Ти не ги видя. Нали излезе от стаята за гости преди да се появят от решетката там.

Пети етаж.

— И вече беше вън от апартамента, когато започнаха да излизат от решетката в хола, лельо Фей — добави Пени. — Просто не си ги видяла, иначе щеше да повярваш.

Четвърти етаж.

Портиерът отново подхвана:

— Госпожо Джеймисън, добре ли познавате тези хора? Те не са ли…

Без да му обръща внимание, Ребека го прекъсна и се обърна към Фей и Кийт:

— Джак и аз разследваме странен случай. Убиец психопат. Твърди, че погубва жертвите си чрез вуду-проклятия.

Трети етаж.

Може би ще успеем, помисли си Джак. Може би няма да ни спрат между етажите. Може би ще се измъкнем живи. А може би няма. Фей отново заговори с Ребека:

— Сигурна съм, че вие не вярвате във вуду.

— Не вярвах — кимна Ребека. — Но сега… вярвам.

Джак изведнъж се стресна, като се досети, че фоайето може да е изпълнено с малки, зли същества. Когато вратите на асансьора се отвореха, кошмарната глутница можеше да се нахвърли върху им, да започне да дере и хапе.

— Ако това е шега, аз не я разбирам — вече сам си говореше портиерът.

Втори етаж.

Изведнъж на Джак не му се искаше да достигнат фоайето, нямаше желание вратите на асансьора да се отварят. Изведнъж му се искаше единствено да продължат да се спускат в мир, час след час, към безкрайността.

Партерът.

Моля ти се, не.

Вратите се отвориха.

Фоайето беше празно.

Излязоха от асансьора и Фей попита:

— Къде отиваме?

— Ребека и аз сме с кола… — обади се Джак.

— В това време…

— Вериги за сняг — прекъсна я рязко Джак. — Ще се качим в колата и ще обикаляме, докато измислим какво да направим.

— Ще дойдем с вас — заяви Кийт.

— Не. — Джак забута децата към входната врата. — Ако сте с нас, сигурно ще е опасно.

— Не можем да се върнем горе — възрази Кийт. — Не и при тези… тези демони или дяволи или каквото са там.

— Плъхове — намеси се Фей, която явно бе решила, че ще й е по-лесно да мисли за странното отколкото за свръхестественото. — Само малко плъхове. Разбира се, че ще се върнем. Рано или късно трябва да се върнем, да сложим капани, да ги унищожим. Всъщност колкото по-бързо, толкова по-добре.

Без да обръща внимание на Фей, Джак се обърна към Кийт над главата й:

— Не мисля, че проклетите гадини ще наранят тебе или Фей. Не, ако не стоите между тях и децата. Навярно биха убили, всеки, който се опита за предпази децата. Затова и ги вземам от вас. Все пак не мисля, че би трябвало да се връщате там тази вечер. Няколко от тях може да са останали.

— Нищо не може да ме накара да се върна там сега — увери го Кийт.

— Глупости — намеси се Фей. — Само няколко плъха…

— По дяволите, жено — викна Кийт, — това, което викаше Дейви и Пени от шахтата, не беше плъх!

Фей и досега беше бледа. Когато Кийт й напомни за гласа от отоплителната инсталация, тя направо побеля. Всички спряха пред вратата и Ребека попита:

— Кийт, има ли при кого да отидете?

— Разбира се — кимна той. — Един от съдружниците ми, Ансън Дорсет, живее отсреща. От другата страна на улицата. Близо до булеварда. Можем да преспим там, при Ансън и Франсин.

Джак отвори вратата. Вятърът се опита да я затръшне и почти успя, във фоайето нахлу сняг. Като се бореше с вятъра, отвърнал лице от жилещите кристалчета, Джак задържа вратата за останалите и им помаха да минат, ребека поведе, после Пени и Дейви, Фей и Кийт.

Остана само портиерът. Той гладеше бялата си коса и се мръщеше към Джак:

— Хей, почакайте. А аз?

— Какво за вас? Няма никаква опасност. — Джак се запъти след останалите.

— А изстрелите горе?

Джак отново се обърна:

— Не се тревожете. Видяхте удостоверенията ни, като дойдохме, нали? Ние сме ченгета.

— Да, но кого застреляхте?

— Никого.

Джак излезе в бурята, като остави вратата сама да се затвори зад гърба му.

Портиерът остана във фоайето с опряно до стъклената врата лице и гледаше след тях като дебел и нежелан съученик, когото не са приели в играта.

Вятърът беше като чук.

Снежните игли като пирони.

Бурята се бе заела сериозно с дърводелската си работа и изграждаше преспите по улицата.

Когато Джак достигна най-долното стъпало, Кийт и Фей вече бяха близо на ъгъла към булеварда и към входа на приятеля си. Стъпка след стъпка изчезваха под фосфоресциращата завеса на подетия от вятъра сняг.

Ребека и децата стояха до колата.

Джак надигна глас над воя и стоновете на вятъра:

— Хайде, хайде. Влизайте. Да се махаме оттук.

Тогава осъзна, че нещо не е наред.

Ребека стоеше с ръка върху дръжката, но не отваряше вратата. Гледаше онемяла в колата.

Джак отиде до нея и видя, каквото и тя виждаше. Две от съществата. И двете на задната седалка. Бяха загърнати в сенките и беше невъзможно да се види как точно изглеждат, но светещите им сребърни очи не оставяха никакво съмнение, че са роднини на убийствените неща, които бяха излезли от шахтата за отоплението. Ако Ребека бе отворила вратата, без да погледне вътре, ако не беше забелязала, че зверовете ги чакаха, би могла да бъде нападната и победена. Биха отворили гръкляна й, биха извадили очите й и биха я убили преди Джак дори да разбере за опасността, преди да има възможност да й се притече на помощ.

— Отдръпнете се — викна той.

Четиримата се отдръпнаха и се скупчиха на тротоара, като се оглеждаха в нощта.

Сега бяха единствените хора на зимната улица. Фей и Кийт вече не се виждаха. Нямаше снегорини, коли, пешеходци. Дори портиерът вече не ги гледаше.

Странно е, помисли си Джак, да се чувстваш така изолиран и самотен в сърцето на Манхатън.

— Сега какво? — попита припряно Ребека с прикован в колата поглед, прегърнала Дейви с едната ръка, а с другата бръкнала под палтото си, където навярно стискаше пистолета.

— Ще се движим — отвърна Джак, недоволен от отговора си, но прекалено изненадан и прекалено уплашен да измисли нещо по-добро.

Не изпадай в паника.

— Накъде? — вдигна рамене Ребека.

— Към булеварда.

Спокойно. Не се притеснявай. Паниката ще ни свърши.

— Накъдето Кийт тръгна?

— Не. Към другия булевард. Трето авеню. По-близо е.

— Надявам се, че там има хора — въздъхна тя.

— Може да видим и патрулна кола.

— Мисля, че сме много по на сигурно място тук, навън — обади се Пени.

— И аз така мисля, мила моя — съгласи се Джак. — Хайде да вървим сега. И стойте близо един до друг.

Пени хвана ръката на Дейви.

Нападението дойде изведнъж. Нещото се измъкна изпод колата. Пищеше. Съскаше. Очите му светеха в сребърно. Тъмно на фона на снега. Бързо и пъргаво. Прекалено бързо. Подобно на гущер. Джак успя да види толкова в затъмнената от бурята светлина на уличните лампи, посегна към пистолета си, спомни си, че куршумите не убиват тия неща, осъзна и че са прекалено близо един до друг, за да рискува да стреля, а тогава нещото вече бе сред тях, ръмжащо и плюещо — и всичко това само за секунда, за време, колкото да кажеш тик, може би и по-малко. Дейви изпищя. И опита да се махне от нещото. Това беше инстинкт. Звярът се хвърли върху ботуша на момчето. Дейви го ритна. Оставаше си там. Джак повдигна Пени и я сложи до стената на сградата. Тя клекна там. Дишаше тежко. В това време гущерът бе започнал да се качва по крака на Дейви. Момчето махаше към него. Препъна се. Залитна. Направи крачка назад. Изпищя за помощ. Подхлъзна се. Падна. Всичко това само в течение на още една секунда, може би две — тик, тик — и Джак изпита чувството, че сънува кошмар като при треска, с объркване на времето, каквото има само насън. Тръгна след момчето, но въздухът му се струваше гъст като сироп. Гущерът сега беше върху гърдите на Дейви, махаше напред-назад с опашка, ноктите на краката му се забиваха в дебелото палто, опитваха се да го съдерат, така че да може после да разпори и корема на момчето, устата му беше широка, муцуната му почти в лицето на момчето — не! — и Ребека стигна там преди Джак. Тик. Отскубна отвратителното нещо от гърдите на Дейви. То зави. Ухапа ръката й. Тя извика от болка. Захвърли гущера.

— Дейви, Дейви, Дейви! — пищеше Пени. Тик. Дейви се бе изправил на крака. Гущерът отново се хвърли към него. Този път Джак го хвана. С голи ръце. По пътя към апартамента на Джеймисънови си бе свалил ръкавиците, за да използва по-лесно пистолета си. Сега потрепна от допира с нещото и го откъсна от момчето. Чу как палтото се раздира от ноктите му. Задържа го на една ръка разстояние. Тик. Усещаше съществото противно студено и мазно в ръцете си, макар че по някаква причина бе очаквал да бъде горещо — може би заради огъня в черепа му, заради сребърното сияние, което сега мигаше към него от зеещите очни кухини, където трябваше да са очите на демона. Звярът изръмжа. Тик. Опита се да се освободи от него, беше силен, но Джак бе по-силен. Тик. Зарита във въздуха с ноктестите си крака. Тик. Тик. Тик, тик, тик…

— Защо не се опитва да те ухапе — попита Ребека.

— Не знам — задъхан отговори той.

— Какво е по-различно у тебе?

— Не знам.

Но си спомни разговора с Ник Йерволино в патрулната кола, по-рано днес, когато пътуваха към центъра от харлемския магазин на Карвър Хамптън. И се зачуди…

Нещото-гущер имаше втора уста, на корема си, и тя с остри малки зъби. Цепнатината й зееше към Джак, отваряше се и се затваряше, но и втората уста нямаше по-голямо желание да го ухапе от устата в главата на гущера.

— Дейви, има ли ти нещо? — попита Джак.

— Убий го, татко — извика синът му. Звучеше ужасен, но невредим. — Моля ти се, убий го. Моля ти се.

— Колко бих искал да мога — въздъхна Джак.

Малкото чудовище се извиваше, скачаше, въртеше се, правеше каквото може, за да се изплъзне от ръцете на Джак. Допирът го отвращаваше, но той го хвана още по-здраво от преди, стисна го, заби пръсти в студената, мазна плът.

— Ребека, а твоята ръка как е?

— Само драскотина — отвърна тя.

— Пени?

— Аз… добре съм.

— Тогава и тримата се махайте оттук. Идете на булеварда.

— А ти? — разтревожи се Ребека.

— Аз ще задържа това нещо и ще ви дам малко преднина. — Гущерът се замята. — После ще го хвърля колкото мога по-далече и ще ви настигна.

— Не можем да те оставим сам — отчаяно се обади Пени.

— Само за минута-две — успокои я Джак. — Ще ви догоня. Тичам по-бързо от вас тримата. Няма да е трудно. Хайде тръгвайте. Махайте се оттук преди още някое от тия идиотски неща да ни е нападнало отнякъде. Тръгвайте!

Те се затичаха, децата пред Ребека, като вдигаха облачета сняг след себе си.

Нещото-гущер изсъска на Джак.

Той погледна в огнените очи.

В деформирания череп на гущера огньовете се виеха, гънеха, мигаха, но изобщо не отслабваха, горяха ярко и силно във всички отсенки на бялото и сребърното, но някак не приличаха на горещ огън; изглеждаха студени.

Джак се зачуди какво ли би станало, ако пъхне пръст в една от празните очни кухини, във вътрешния огън. Дали щеше наистина да открие пламък? Или беше илюзия? Ако наистина имаше пламък в черепа, щеше ли да се опари? Или щеше да открие, че на огньовете им липсва топлина, както изглеждаше?

Бели пламъци. Плюене.

Студени пламъци. Съскане. Двете усти на гущера дъвчеха нощния въздух.

Джак искаше да надникне по-навътре в този странен огън.

Приближи съществото към лицето си.

Взря се в празните очни кухини.

Въртящи се пламъци.

Подскачащи пламъци.

Не можеше да се отърве от чувството, че зад огъня има нещо, нещо удивително и важно, нещо страховито, което той почти съзираше зад блестящата съвършена пиротехника.

Приближи гущера още малко.

Сега лицето му бе само на сантиметри от муцуната.

Чувстваше как светлината на очите го облива.

Беше тръпчиво студена светлина.

Нажежена.

Учудваща.

Надникна внимателно в черепния огън.

Пламъците за малко не се отдръпнаха, за малко не му разрешиха да види какво има зад тях.

Той присви очи, опита се да види по-добре.

Искаше да разбере голямата мистерия.

Мистерията отвъд огненото було.

Важно беше, искаше, трябваше да я разбере.

Бели пламъци.

Пламъци на снега, на леда.

Пламъци, които криеха съкрушителна тайна.

Пламъци, които зоват…

Зоват…

Почти не чу как вратата на колата се отвори зад него. „Очите“ на нещото-гущер го бяха обладали и почти го бяха хипнотизирали. В съзнанието му снежната улица наоколо се бе позаличила. Още няколко секунди и щеше да е загубен. Но те бяха сбъркали; бяха отворили вратата миг по-рано и той я чу. Обърна се и захвърли колкото можа по-далече нещото-гущер в бурята.

Не изчака да види къде е паднало, не се обърна и да види какво е излязло от лимузината без отличителни знаци.

Просто побегна.

Пред него Ребека и децата бяха стигнали до булеварда. Завиха наляво покрай ъгъла и се изгубиха.

Джак газеше през снега, който на някои места бе почти по-висок от ботушите му, сърцето му биеше като механичен чук, а дъхът му излиташе на бели облачета. Подхлъзна се, едва не падна, възстанови равновесие; тичаше, тичаше и му се струваше, че не бяга по истинска улица, че това е само улица от съня му, кошмарно място, от което не може да избяга.

10

Докато пътуваха с асансьора към четиринайсетия етаж, където бе апартаментът на Ансън и Франсин Дорсет, Фей предупреди:

— И нито дума за вуду и други подобни глупости. Чуваш ли? Ше ни помислят за мръднали.

— Е, аз и не знам за вуду-то — отвърна Кийт. — Но съм адски сигурен, че видях нещо странно.

— Да не си посмял да бълнуваш за това пред Ансън и Франсин. Той ти е съдружник, за Бога. Имате още много да работите заедно. А това ще ти бъде много трудно, ако той си мисли, че ти си някакъв суеверен хахо. От борсовия посредник трябва да се излъчва стабилност. Да има вид на банкер. Банкери и борсови посредници. Хората искат да видят стабилни, консервативни служители в посредническата фирма, преди да им поверят спестяванията си. Не можеш да си позволиш да опетниш репутацията си. Освен това бяха само плъхове.

— Не бяха плъхове — възрази той. — Видях…

— Нищо освен плъхове.

— Знам какво съм видял.

— Плъхове — настоя тя. — Но няма да казваме на Ансън и Франсин, че имаме плъхове. Какво ще си помислят за нас? Няма да позволя да разберат, че в къщата ни има плъхове. Франсин и така вече ме гледа отвисоко; тя гледа всички отвисоко; мисли си, че е някаква благородница, с нейния произход. Няма да й дам и най-малко основание. Кълна се, че няма. Нито дума за плъхове. Ще им кажем, че имаме теч на газта. Те не могат да видят нашия вход от апартамента си, а няма да тръгнат навън в такова време, затова ще им кажем, че сме евакуирани заради повреда в газовата инсталация.

— Фей…

— А утре сутринта — решително заяви тя — започвам да търся нова квартира.

— Но…

— Нямам намерение да живея в сграда с плъхове. Просто няма да го направя, а и ти не можеш да очакваш това от мене. Самият ти би трябвало да искаш да се махнем оттам, колкото може по-бързо.

— Но те не бяха…

— Ще продадем апартамента. А може би е вече време изобщо да се махнем от този проклет мръсен град. Тази мисъл ми се върти в главата вече години. Знаеш го. Може би е време да започнем да си търсим нещо в Кънетикът. Знам, че няма да ти е приятно да пътуваш за работа, но влакът не е толкова лош, пък и си помисли за всички преимущества. Чист въздух. По-голямо жилище за същите пари. Собствен плувен басейн. Няма ли да е хубаво? Може би Пени и Дейви ще идват и ще остават при нас през цялото лято. Не би трябвало да прекарат цялото си детство в града. Това не е здравословно. Да, да, твърдо — захващам се с тази работа от утре.

— Фей, утре всичко ще бъде затворено заради виелицата…

— Това няма да ме спре. Ще видиш. Още утре сутринта.

Вратите на асансьора се отвориха.

По коридора на четиринайсетия етаж Кийт попита:

— Не се ли тревожиш за Пени и Дейви? Оставихме ги така…

— Нищо им няма. — Тя изглежда си вярваше. — Бяха само плъхове. Ти едва ли мислиш, че плъховете ще ги последват извън сградата. Няколко плъха не са страшни. Аз се тревожа повече от този техен баща, който им казва, че е вуду, плаши ги, пълни им главите с тези глупости. Какво му е станало? Може и да преследва някакъв убиец психопат, но вуду-то няма нищо общо с това. Не говори смислено. Откровено казано, просто не го разбирам; колкото и да се опитвам, просто не мога.

Бяха достигнали вратата на Дорсетови. Кийт звънна.

— Помни, нито дума! — подсети го Фей.

Ансън Дорсет трябва да е чакал с ръка на бравата, след като му позвъниха отдолу, защото отвори веднага, докато Фей още предупреждаваше Кийт.

— Нито дума за какво? — попита той.

— Плъхове — отвърна Кийт. — Изглежда входът ни, съвсем неочаквано, е нападнат от плъхове.

Фей го изгледа убийствено.

Не го беше грижа. Нямаше намерение да се впуска в сложни измислици за газов теч. Много лесно можеше да разберат, че ги лъжат и тогава щяха да приличат на истински глупаци: Така че той разказа на Ансън и Франсин за нашествието от гризачи, но не спомена за вуду или за ранните същества, които бяха излезли от шахтата в гостната. Отстъпи пред Фей по този пункт, защото тя бе напълно права — борсовият посредник трябваше да поддържа репутацията си на консервативен, стабилен и уравновесен човек във всички случаи… или да се разори.

Чудеше се колко ли време трябваше да мине, докато забрави видяното.

Много време.

Много, много време.

Може би никога нямаше да го забрави.

11

Джак се подхлъзна малко, прегази през една преспа, от което в ботушите му влезе сняг, зави зад ъгъла и излезе на булеварда. Не погледна назад, защото се боеше, че ще види духовете — както Пени ги наричаше — по петите си.

Ребека и децата бяха само на трийсетина метра по-напред. Той забърза след тях.

За свое разочарование видя, че те са единствените хора по широкия булевард. Имаше само няколко коли, изоставени, след като са забуксували в снега. Никой не се движеше пеша. И кой човек с всичкия си би тръгнал в ураганните ветрове, по средата на заслепяващата буря? През две пресечки едва се виждаха през снега червени стопове и въртящи се аварийни светлини. Това бе колона снегорини, но и те се движеха в обратната посока.

Настигна Ребека и децата. Не му беше трудно. Те вече не вървяха много бързо. Дейви и Пени едва се мъкнеха. Тичането в дълбок сняг е като тичане с оловни тежести на краката — постоянното съпротивление бързо ги бе изморило.

Джак огледа пътя зад тях. Нямаше и следа от духовете. Но тези същества с очи като фенери щяха да се покажат, и то скоро. Не му се вярваше да се откажат така бързо.

И когато се покажеха, щяха да попаднат на лесна плячка. Още малко и децата щяха да започнат уморено да влачат крака.

Джак също не се чувстваше особено енергичен. Сърцето му биеше така силно и бързо, че скоро сякаш щеше да излезе от гърдите му. Лицето го болеше от студения, хапещ вятър, който жилеше и очите му и ги насълзяваше. Ръцете го боляха, а бяха и изтръпнали, тъй като не бе имал време да си сложи пак ръкавиците. Дишаше тежко и от арктическия въздух гърлото му дращеше, а гърдите го боляха. Краката му замръзваха заради многото сняг, който бе влязъл в ботушите му. Не беше в състояние да осигури кой знае каква закрила за децата и това го караше да се чувства сърдит и уплашен, тъй като той и Ребека бяха единственото, което разделяше децата от смъртта.

Като че ли възбуден от мисълта за заколението им, вятърът зави по-силно, почти радостно.

Оголените от зимата дървета, издигащи се от гнездата си сред широкия тротоар, дрънчаха със заледени клони от вятъра. Това беше звук на раздвижени скелети.

Джак се огледа за място, където да се скрият. Точно пред тях имаше пет тухлени жилищни сгради, всяка с по четири етажа, сгушени между по-високи (макар и по-непривлекателни) постройки.

— Трябва да се скрием. — Джак ги насочи към края на тротоара, по покритите със сняг стъпала, през стъклената входна врата — до фоайето на първата тухлена сграда.

То не беше добре отоплено; в сравнение с нощния студ вън, обаче изглеждаше прекрасно, като в тропиците. Освен това бе чисто и доста елегантно — с медни пощенски кутии и сводест дървен таван, макар че нямаше портиер. Подът бе покрит с мозайка от плочки, на която бе изобразена виеща се лоза, зелени листа и жълти цветя, разположени върху фон в цвят на слонова кост — мозайката бе добре полирана и от нея не липсваше нито една плочка.

Но колкото и приятно да беше, не можеха да останат тук. Фоайето бе ярко осветено. Можеше лесно да ги забележат от улицата.

Вътрешната врата също бе стъклена. Зад нея се простираха коридорът на първия етаж, асансьорът и стълбите. Но вратата бе заключена и можеше да се отвори само с ключ отсам или от автомата в някой от апартаментите.

Апартаментите бяха общо шестнайсет, по четири на всеки етаж. Джак отиде до медните пощенски кутии и натисна копчето на домофона на господин и госпожа Еванс на четвъртия етаж.

От говорителя над пощенската кутия се обади тънък женски глас:

— Кой е?

— Апартаментът на Грофелд ли е? — попита Джак, като много добре знаеше, че не е.

— Не — отвърна невидимата жена. — Сбъркали сте бутона. Пощенската кутия на Грофелд е до нашата.

— Извинявайте.

Госпожа Еванс прекъсна връзката.

Той погледна към входната врата, към улицата зад нея.

Сняг. Тресящи се под вятъра голи, почернели дървета. Призрачен блясък на уличните лампи, обгърнати от бурята.

Но нищо по-лошо от това. Нищо със сребърни очи.

Нищо с много заострени малки зъби.

Засега.

Натисна бутона на Грофелд и попита дали това е апартаментът на Сантини. Казаха му рязко да звънне на съседната пощенска кутия.

Звънна у Сантини готов да ги попита за апартамента на Портърфийлд. Но семейство Сантини явно очакваха някого или бяха значително по-непредпазливи от съседите си, защото отвориха вътрешната врата, без да питат кой е.

Ребека поведе децата вътре, а Джак тихо ги последва, като затвори вратата на фоайето зад гърба си.

Би могъл да използва и полицейската си карта, за да влезе, но това би отнело много време. С непрекъснатото нарастване на престъпността хората напоследък бяха станали по-подозрителни. Ако бе започнал без заобикалки с госпожа Еванс в началото, тя не би приела думата му, че е ченге. Би поискала да слезе долу — с право, — за да види значката му през стъклената врата. Дотогава демоничните Убийци на Лавел можеше да са минали покрай сградата и да са ги забелязали.

Освен това Джак не искаше да замесва и други хора, защото така би изложил живота им на риск, ако духовете пристигнеха изведнъж и нападнеха.

Ребека явно споделяше грижата му за другите хора, защото предупреди децата да не вдигат шум, докато ги водеше към полутъмна ниша под стълбите вдясно от главния вход.

Джак се присъедини към тях в ъгълчето, по-далече от вратата. Не се виждаха от улицата или от стълбите, дори и някой да се наведеше специално над перилото.

След по-малко от минута на няколко етажа над тях се отвори врата. Стъпки. После някой, очевидно господин Сантини, извика:

— Алекс? Ти ли си?

Те останаха мълчаливи и неподвижни под стълбите.

Господин Сантини чакаше.

Отвън вятърът свиреше.

Господин Сантини слезе няколко стъпала:

— Има ли някой там?

Махай се, мислеше си Джак. Нямаш никаква представа в какво би могъл да се забъркаш. Махай се.

Човекът като че ли възприе по телепатия предупреждението на Джак, защото се върна в апартамента си и затвори вратата.

Джак въздъхна.

Накрая Пени попита с разтреперан шепот:

— Как ще разберем кога ще е безопасно да излезем отново навън?

— Ще почакаме малко и когато видим, че всичко е наред… аз ще изляза и ще погледна — тихо отвърна Джак.

Дейви трепереше, като че ли тук бе по-студено отколкото вън. Избърса потеклия си нос с ръкав:

— Колко време ще чакаме?

— Пет минути. — Ребека също шепнеше. — Най-много десет. Тогава ще са си отишли.

— Така ли?

— Разбира се. Може и сега да са си отишли.

— Наистина ли? — попита Дейви. — Вече?

— Разбира се — увери го Ребека. — Доста вероятно е да не са ни последвали. Но дори и да са тръгнали след нас, няма да висят наоколо цяла нощ.

— Няма ли? — усъмни се Пени.

— Не, не, не — отсече Ребека. — Разбира се, че няма. Дори духовете се уморяват, ще знаете.

— Те това ли са? — зачуди се Дейви. — Духове? Наистина ли?

— Е, трудно е да се каже точно как трябва да ги наричаме — махна с ръка Ребека.

— Духове беше единствената дума, която ми дойде наум, когато ги видях — обясни Пени. — Просто тя ми хрумна.

— И е чудесна дума — похвали я Ребека. — Не би могла да измислиш нещо по-добро според мене. И, както знаеш, ако се замислиш за всички приказки, които си чула, духовете винаги повече лаят, отколкото хапят. Обикновено всичко, което са направили на хората, е да ги уплашат. Така че ако бъдем търпеливи и внимателни, много внимателни, всичко ще се оправи.

Джак се възхищаваше от умението на Ребека да се държи с децата, оценяваше как добре успява да ги успокои. Самият й глас сякаш вдъхваше надежда. Тя непрекъснато ги докосваше, докато им говореше, потупваше ги и ги галеше, смиряваше ги.

Джак повдигна ръкав и погледна часовника си.

Десет и четиринайсет.

Четиримата се бяха свили в сенките под стълбите и чакаха. Чакаха.