Дийн Кунц
Вуду (4)

2

Нейва Руни излезе в коридора и затвори вратата на спалнята на децата зад гърба си, за да не би плъхът — или каквото беше там — да се промъкне обратно там.

Провери дали натрапникът не се е върнал в спалнята на Джак Досън — без резултат, — после затвори и онази врата,

Внимателно прегледа кухнята, надникна дори в бюфета. Нямаше плъх. Кухнята имаше две врати — едната водеше към коридора, а другата към малката трапезария. Затвори и двете, за да не може гадината да проникне и в тази стая.

Сега просто трябваше да я открие в хола или в трапезарията.

Но я нямаше.

Нейва погледна навсякъде. Не успя да я открие.

На няколко пъти прекъсна оглеждането просто за да спре дъха си и да се заслуша. Слушаше… Нито звук.

По време на прегледа си из всички стаи тя не само бе търсила лукавото зверче, но и бе оглеждала ъглите между стените и пода, за да открие пролука, достатъчно голяма, за да побере едричък плъх. Не откри нищо подобно.

Накрая се изправи под свода между хола и коридора. Всички лампи в апартамента светеха. Озърна се намръщена и объркана.

Къде бе отишло? Трябваше още да е там — нали?

Да. Сигурна беше. Нещото бе още там.

Зловещото чувство, че я наблюдават, не можеше да я напусне.

3

Патологоанатомът, който работеше по случая бе Айра Голдблум. Той приличаше повече на швед отколкото на евреин. Беше висок, със светла кожа и с руса коса, която изглеждаше почти бяла, очите му бяха сини с много сиви точици по тях.

Джак и Ребека го откриха на втория етаж, в голямата спалня. Бе тъкмо завършил прегледа си върху трупа на бодигарда в кухнята и вече бе погледнал и Винс Васталяно; сега изваждаше някои инструменти от чантата си.

— За човек с чувствителен стомах — подхвърли той — аз определено съм избрал неподходяща професия.

Джак забеляза, че Голдблум изглежда по-блед от обикновено.

— Мислим, че смъртта на тия двамата е свързана със смъртта на Чарли Новело в неделя и с убийството на Коулсън вчера — каза Ребека. — Вие можете ли да установите някакво сходство?

— Може би.

— Само „може би“?

— Ами да, има известна възможност за паралели — кимна Голдблум. — Броят на раните… обезобразяването… има някои сходства. Но нека изчакаме доклада от аутопсията.

— А раните? — учуди се Джак. — Те не говорят ли за нещо общо?

— Броят им, да. Но не и типът им. Вие разгледахте ли ги?

— Бегло — отвърна Джак. — Приличат на ухапвания. Мислехме, че са от плъх.

— Решихме, че просто прикриват истинските рани — намушкванията — добави Ребека.

— Очевидно плъховете са дошли вече след смъртта на жертвите. Така ли е? — попита Джак.

— Не — отсече Голдблум. — И от предварителния преглед личи, че при никоя от жертвите няма прободни рани. Може би при изследването на тъканите под някои от ухапванията ще проличат и намушквания, макар че аз се съмнявам. Васталяно и бодигардът му са жестоко изпохапани. Умрели са от загуба на кръв в резултат от тия ухапвания. Бодигардът има разкъсване на основни кръвоносни съдове поне на три места — на сънната артерия, на лявата ръка и на дясното бедро. А Васталяно изглежда, че е дъвкан още повече.

— Но плъховете не са така агресивни, по дяволите — изруга Джак. — Просто не е възможно човек да бъде нападнат от глутница плъхове в собствения си дом.

— Не мисля, че са били плъхове — усъмни се Голдблум. — Искам да кажа, че съм виждал ухапвания от плъх. От време на време се случва някой алкохолик да пие в някоя градинка, да получи там мозъчен удар или инфаркт, някъде зад кофите за смет, където в продължение на два дена никой не го вижда. Тогава плъховете нападат трупа. Така че знам как изглеждат ухапванията от плъх и виждам, че в нашите случаи има редица различия.

— А не може ли да са били… кучета? — попита Ребека.

— Не. От една страна ухапванията са прекалено малки. Мисля, че не можем да говорим и за котки.

— Какво би могло да е тогава? — попита Джак.

— Не знам. Странно е. Може би аутопсията ще ни подскаже.

— Разбрахте ли, че вратата на банята е била заключена, когато униформените полицаи са дошли? — намеси се Ребека. — Наложило се е да я разбият.

— Чух за това. Мистерията на заключената стая — поклати глава Голдблум.

— Може и да не е чак такава мистерия — замисли се Ребека. — Ако Васталяно е убит от някакво животно, то е да е било достатъчно малко, за да премине под вратата.

— Би трябвало да е наистина много малко, за да се промъкне — показа с пръсти Голдблум. Не. Било е по-голямо. Доста по-голямо от процепа под вратата.

— Колко голямо според вас?

— Колкото голям плъх.

Ребека се замисли:

— Има един отвор в шахтата за отоплението. Може би нещото е минало оттам.

— Но шахтата е преградена с решетка — обади се Джак. — А отворите на решетката са по-малки и от процепа под вратата.

Ребека направи две крачки към банята, надникна през вратата и огледа помещението с протегнат врат. После се върна:

— Имаш право. А и решетката си стои на мястото.

— Малкият прозорец също е затворен — добави Джак.

— И заключен — посочи Голдблум.

Ребека махна кичурче коса от челото си.

— Ами каналите? Би ли могъл плъхът да мине през канала на ваната?

— Не — тръсна глава Голдблум. — Не и при съвременната канализация.

— През клозета?

— Едва ли.

— Но е възможно?

— Не е напълно изключено. Вижте, аз съм сигурен обаче, че не е било само едно животно.

— А колко? — попита Ребека.

— Няма как да ви дам точна цифра. Но… струва ми се, че каквото и да е било, имало е най-малко… десетина от тях.

— Божичко — въздъхна Джак.

— А може да са били двайсетина. Дори повече.

— По какво съдите?

— Ами — започна Голдблум, — Васталяно е бил едър и силен мъж. Би могъл да се справи с едно, две или три животни с големината на плъх. Всъщност най-вероятно би надвил и пет-шест животни. Е, биха го ухапали на няколко места, разбира се, но той би успял да се погрижи за себе си, Възможно е да не ги убие всичките, но би умъртвил едно-две и би успял да държи останалите на разстояние. Така че за мене тези неща са били толкова много, такава голяма глутница, че направо са го залели.

По гърба на Джак пролазиха тръпки с бързи като на насекоми крачка. Помисли си как Васталяно е бил повален върху пода на банята от множеството пищящи плъхове — или може би от нещо още по-лошо. Помисли си за човека, нападнат от всички страни — хапан, дран, разкъсван и драскан, — така че да не може да се овладее и да се защити както трябва, със сковани от огромния брой на противниците си ръце и със забавени реакции от парализиращия ужас. Болезнена, кървава, самотна смърт. Джак потрепна.

— А Рос, бодигардът? — попита Ребека. — Мислители, че и той е бил нападнал от подобно множество.

— Да — кимна Голдблум. — Логиката е същата.

Ребека въздъхна през зъби в израз на смущение.

— Тъкмо това прави заключената баня още по-трудна за обяснение. Ако се съди по вещите, Васталяно и бодигардът му са били в кухнята и са си приготвяли нещо за хапване. Нападението явно е започнало оттам. Рос е бил бързо надвит. Васталяно е побегнал. Бил е преследван и не е успял да стигне до входната врата, тъй като пътят му е бил препречен, така че е изтичал нагоре и се е заключил в банята. Плъховете — или каквото там е било — още ги е нямало, когато е заключил, така че как са влезли?

— И как отново са излезли — подсети я Голдблум.

— Просто трябва да е през канализацията, през клозета.

— Аз не го приемам заради големия им брой — обясни Голдблум. — Дори да нямаше прегради във водопроводите, които ги защитават от плъхове, дори да можеха да не дишат дълго време и да преодолеят водните препятствия, просто не мога да приема това обяснение. Защото ние говорим за цяла глутница от същества, които се плъзгат едно след друго като екип от десантчици, за Бога. Плъховете не са толкова умни, толкова… решителни. Никое животно не е. Всичко е просто нелогично.

Я устата си Джак усети пресъхване и сгорчаване от мисълта за Васталяно, погълнат от гъмжащ рояк хапещи плъхове. Трябваше да си наложи да събере слюнката си, за да си отлепи езика. Накрая успя да каже:

— И още нещо. Дори Васталяно и бодигардът му да са били залети от тези… тези неща, все пак биха успели да убият няколко, нали? Но не открихме нито един мъртъв плъх и изобщо нищо мъртво освен хора, разбира се.

— А нямаше и курешки — добави Голдблум.

— Какво?

— Курешки. Фекалии. Щом тук са замесени десетки животни, след тях трябва да останат курешки, дори няколко купчинки от тях.

— Ако откриете животински косми…

— Най-сериозно ще ги потърсим — увери ги Голдблум. — Ще минем с прахосмукачка пода около всеки труп, разбира се, и после ще анализираме събраното. Ако успеем да открием поне няколко косъмчета, това ще разсее много от съмненията ни. — Съдебният медик прекара ръка през лицето си, като че ли можеше за избърше напрежението и отвращението си и да ги захвърли. Търкаше се така силно, че успя наистина да докара малко цвят в лицето си, но измъченият му поглед остана.

— Има и друго нещо, което ме безпокои. Жертвите не са… ядени. Хапани, драни, дълбани… да, но доколкото видях, няма и грам изядено месо. Плъховете биха изяли крехките части — очи, нос, уши, тестиси… Биха разпрали телесните кухини, за да се доберат до крехки части. Така постъпват всички хищници или лешояди. Но тук нямаме нищо подобно. Тези неща убиват целенасочено, ефикасно, методично… а после си отиват, без да хапнат нищичко от плячката си. Това е неестествено. Тревожно. Какъв е мотивът им и каква сила ги тласка? И защо?

След като поговориха с Айра Голдблум, Джак и Ребека решиха да разпитат и съседите. Може би някой от тях е видял или чул нещо важно миналата нощ.

Постояха за миг на тротоара пред къщата на Васталяно с ръце в джобовете на палтата си.

Небето се бе спуснало по-ниско отколкото преди един час. Беше станало и по-мрачно. Сивите облаци бяха примесени с други — черни като сажди.

Прелитаха отделни снежинки — спускаха се лениво, освен ако не ги подхванеше вятърът и приличаха на остатъци от изгоряло небе, на студени частици пепел.

— Мисля, че може и да ни оттеглят от този случай — замисли се Ребека.

— Искаш да кажеш… от двете убийства или от всичко?

— Само от тези двете. Ще кажат, че не са свързани.

— Свързани са — възрази Джак.

— Знам. Но те ще кажат, че Васталяно и Рос нямат отношение към Новело и Коулсън.

— Мисля, че Голдблум ще успее да ги свърже вместо нас.

— Мразя да ми се отнема случай, по дяволите — намръщи се тя. — Обичам да завършвам онова, което съм започнала.

— Няма да ни отнемат случая.

— Но не виждаш ли? Ако някакво животно ги е предизвикало…

— Да?

— Тогава въз основа на какво биха ги приели за убийства?

— Убийства са.

— Но животните не могат да се обвинят в убийство.

— Виждам накъде биеш — кимна той.

— По дяволите.

— Виж, ако тези животни са обучени да убиват, това си остава убийство — извършител е онзи, който ги е дресирал.

— Ако ухапванията по Васталяно и Рос бяха от куче — започна Ребека, — тогава може би теорията ти би се възприела. Но кое животно — малко, както тези очевидно са били — може да бъде дресирано да убива, да изпълнява заповеди? Плъхове? Не. Котки? Не. За Бога, може ли с това да се заемат гризачи?

— Поровете могат да се дресират — намеси се Джак. — Понякога ги използват за лов. Това не е ловуване заради месото, а само за спорт, тъй като плячката обикновено е съвсем разкъсана, след като поровете са минали през нея.

— Порове, а? Иска ми се да видя как ще убедиш капитан Грешам, че някой е залял града с глутница порове-убийци, които използва за мръсната си работа.

— Е, звучи малко пресилено — призна си Джак.

— Най-меко казано.

— Какво друго ни остава тогава?

Тя сви рамене.

Джак се сети за Баба Лавел.

Вуду?

Не. разбира се, че не. Едно нещо е да се допусне, че Лавел придава на убийствата си странен вид, за да сплаши противниците си, да ги накара да мислят за вуду-проклятията, а съвсем друго е да приемеш, че проклятията наистина действат.

И все пак… А заключената баня? А фактът, че Васталяно и Рос не са успели да убият дори един от нападателите си? Ами липсата на курешки?

Ребека сигурно усещаше накъде вървят мислите му, защото се намръщи и предложи:

— Хайде. Ела да поговорим със съседите.

Вятърът изведнъж се разбуди, засвири и забесня. Понесъл със себе си снежинки, той пробяга по улицата като истински звяр — много студен и сърдит вятър.

5

Госпожа Куилън, учителката на Пени от „Уелтън“, не можеше да разбере, защо жертва на някакъв вандал бе станало само едно от шкафчетата.

— Може да е смятал да ги преобърне всичките, но после се е размислил. А може и да е започнал с твоето, мила Пени, да е чул нещо, което го е стреснало и уплашен да е избягал от страх да не би някой да идва. Но ние заключваме много добре училището през нощта, разбира се, а имаме и алармена инсталация. Как е успял и да влезе, и да излезе?

Пени знаеше, че не е бил вандал. Знаеше, че е нещо, много по-странно. Знаеше, че разбиването на шкафчето е някак свързано със зловещите събития в стаята й снощи. Но не знаеше как да изрази увереността си, без да заприлича на уплашено от кварталното страшилище хлапе, така че дори не започна да обяснява на госпожа Куилън нещата, които всъщност не бяха ясни и на нея самата.

След още разговори, много съчувствие и дори още повече объркване госпожа Куилън изпрати Пени в мазето, където припасите и запасните учебници се пазеха върху добре подредени рафтове.

— Вземи си от всичко, което ти е било унищожено, Пени. Учебници, нови моливи, нова тетрадка голям формат и таблица за умножение. И не се мотай, моля ти се. След пет минути започваме урок по математика, а там, както знаеш, трябва да работиш най-сериозно.

Пени слезе по парадното стълбище до приземния етаж, спря се пред входа да погледне през матовите прозорци въртящите се снежинки, после забърза по коридора към задната част на сградата, покрай празния физкултурен салон и покрай кабинета по пеене, където часът всеки миг щеше да започне.

Вратата към мазето беше в самия край на коридора. Тя отвори и напипа ключа за осветлението. Надолу се спускаше дълго и тясно стълбище.

Партерният коридор, по който току-що бе преминала, миришеше на тебешир и на прах от класните стаи, на сухата топлина от котела на парното. Но докато се спускаше по тесните стъпала, забеляза, че мирисът на мазето беше по-различен от горния. Долови мекия варовиков мирис на праха от бетона. Инсектицидите добавяха острото си ухание към въздуха — знаеше, че тук пръскат всеки месец, за да предпазят книгите от вредни насекоми. А под всичко останало се долавяше леко влажен мирис — слаб, но все пак неприятен дъх на мухъл.

Стигна до долния край на стълбите. Стъпките й издаваха остър и рязък шум по бетонния под и отекваха в един далечен ъгъл.

Мазето се простираше под цялата сграда и беше разделено на две отделни помещения. Срещу стълбището, зад тежка метална врата, която държаха винаги затворена, се намираше котелът за парното. По-голямото от двете помещения беше от тази страна на вратата. В средата му имаше дърводелска маса, а металните рафтове за запасите бяха подредени покрай стените и бяха претрупани с учебници и други учебни пособия.

Пени взе един голям найлонов плик от най-близкия рафт и сложи в него вещите, които й бяха необходими. Тъкмо бе открила и последния учебник, който й трябваше, когато чу зад себе си странен звук. Онзи звук. Стържещо-съскащият мънкащ звук, който бе чула снощи в спалнята си.

Обърна се.

Доколкото можеше да види, беше сама.

Въпросът бе, че не можеше да види навсякъде. Под стъпалата се простираха тъмни сенки. В единия ъгъл на помещението, до вратата на котелното, крушката бе изгоряла. Там също имаше сенки. Още повече, всеки комплект от рафтове се крепеше върху петнайсетсантиметрови крака и разстоянието между най-долната полица и пода тънеше в мрак. Имаше много места, където нещо дребно и бързо би могло да се скрие.

Изчака — замръзнала и застинала — и десет дълги секунди отминаха, после петнайсет, двайсет, а когато звукът не се повтори, тя се зачуди дали наистина го е чула или само си го е представила. Минаха още няколко секунди, бавни като минути, и тогава нещо изтропа отгоре, в горния край на стъпалата — вратата към мазето.

А когато влизаше, беше оставила вратата отворена.

Някой или нещо току-що я беше тряснало.

С плика учебни пособия в едната си ръка Пени тръгна към стълбата, но спря рязко пред нея, когато чу нови звуци от площадката горе. Съскане. Ръмжене. Мънкане. Местене и скърцане от движение.

Снощи се бе опитала да си внуши, че нещото от стаята й всъщност не е било там, че е било просто остатък от сън. Сега обаче знаеше, че е повече от това. Но какво? Дух? Чий дух? Не духът на майка й. Може би не би имала нищо против, ако майка й се въртеше около нея, за да я пази. Да, това би било хубаво. Но в най-добрия случай това беше зъл дух, а в най-лошия — опасен. Духът на майка й никога нямаше да е така зъл, никога-никога. Освен това духовете не те следват от място на място. Не, така не ставаше. Хората не са обитавани от духове. Къщите може да са обитавани и духовете от тях са приковани към определено място, където остават, докато накрая душите им се успокоят — не могат да изоставят мястото си и да тръгнат по града, за да преследват определено момиченце. И все пак вратата на мазето бе трясната.

Може да е станало от течението.

Може би. Но нещо се движеше из площадката горе, където не можеше да го види. Не е течение. Нещо странно.

Въображение.

Така ли?

Застана до стълбището, вдигна поглед нагоре, опита се да си представи какво има там, да се успокои и започна по спешност да разговаря със себе ей.

— Е, ако не е дух, какво е?

— Нещо лошо.

— Това не е задължително.

— Нещо много, много лошо.

— Стига толкова! Престани сама да се плашиш. Снощи нали не ти направи нищо лошо?

— Не.

— Тогава се успокой. В безопасност си.

— Но ето го, че се върна.

Нов звук я откъсна от вътрешния й диалог. Ново изтропване, но беше различно от звука на вратата, когато се трясна. Ето го пак — туп! И пак. Звучеше като че ли нещо се хвърляше с глава срещу стената на площадката горе — удряше се безсмислено като молец срещу прозореца през лятото.

Туп!

Светлината изгасна.

Пени ахна.

Тропането престана.

Сред възцарилия се изведнъж мрак зловещите и тревожно упорити животински звуци се разнесоха навсякъде около Пени — не само от площадката горе. Тя усети и че нещо се движи в потискащия мрак. В мазето заедно с нея нямаше само едно невидимо и непознато същество — бяха много.

Но какво бяха те?

Нещо се допря в крака й, а после се загуби в гъстия подземен мрак.

Тя изпищя. Викът й бе силен, но не достатъчно. Не се чу никъде освен в мазето.

В този момент госпожа Марч, учителката по музика, започна да удря по пианото в кабинета по пеене точно над главата на Пени. Децата там започнаха да пеят. „Фрости, снежният човек“. Репетираха за коледното представление, в което щеше да участва цялото училище непосредствено преди началото на зимната ваканция.

Сега, колкото и високо да извикаше Пени, никой не би я чул.

А заради пеенето и пианото вече не можеше да чува

Движещите се в мрака около нея неща. Но бяха още там. Тя изобщо не се съмняваше, че са там.

Пое дълбоко дъх. Беше решила да не се поддава на паника. Не беше дете.

Няма да ме наранят, помисли си.

Но не успя да се убеди.

Мина предпазливо към първите стъпала отдолу — с едната си ръка държеше плика, а другата бе протегнала пред себе си като че ли е сляпа, което за момента не беше много далеч от истината.

В мазето имаше два прозореца, но бяха малки правоъгълници, не по-големи от трийсет на трийсет сантиметра, поставени високо в стената, на равнището на улицата. Освен това отвън бяха зацапани; дори и в хубав ден, мръсните стъкла пропускаха твърде малко светлина, за да осветят мазето. В облачен ден като днес, в началото на буря, през прозорците навлизаха само разпокъсани лъчи на десетина сантиметра.

Достигна първото стъпало и вдигна глава. Дълбока, дълбока тъмнина.

Госпожа Марч още удряше по пианото, а децата пееха за съживилия се снежен човек.

Пени повдигна крак и намери първото стъпало.

Отгоре, в онзи край на стълбището, само на десетина сантиметра над входната врата, се появиха две очи — сякаш откъснати от тялото си, сякаш плуващи из въздуха, като че ли принадлежаха на животно не по-голямо от котка. Не беше котка, разбира се. Не би имала нищо против да беше котка. Очите също бяха големи като на котка, но по-светли, не отразяваха просто светлината като котешките очи, а бяха така неестествено ярки, че грееха като малки фенери. Цветът им също бе странен — лунно-бели, с миниатюрни сребърно-сини петънца. Тези студени очи я гледаха недоброжелателно.

Свали крак от първото стъпало.

Съществото отгоре се плъзна по площадката и стъпи на най-горното стъпало — приближаваше се към нея.

Пени се отдръпна.

Нещото се бе спуснало още две стъпала и за придвижването му можеше да се съди единствено по немигащите очи. Тъмнината покриваше очертанията му.

Тя се задъха, сърцето й заби по-силно от музиката над нея и се отдръпна, докато не блъсна с гръб металния шкаф на рафтовете. Сега нямаше накъде да се обърне, къде да се скрие.

Нещото вече бе изминало една трета от пътя по стълбите и продължаваше да се движи.

На Пени й се припишка. Притисна се към рафтовете й стисна бедра.

Нещото бе стигнало половината на стълбището. Вече се движеше по-бързо.

В кабинета по пеене над главата й учениците най-после бяха усетили духа на „Фрости, снежният човек“, бяха запели свободно, с онова, което госпожа Марч винаги наричаше „апломб“.

С ъгъла на очите си Пени видя нещо в мазето, далеч вдясно — слабо просветване, блясък, сияние, движение. Осмели се да отмести поглед от спускащото се по стълбите пред нея същество и се взря в тъмното помещение — веднага съжали, че го е направила.

Очи.

Сребристо-бели очи.

Тъмнината изцяло ги ограждаше. Две очи светеха към нея от пода, едва ли на повече от метър, и я гледаха студено и гладно. На трийсетина сантиметра зад тях имаше още две очи. Четири други очи светеха студено на височина почти метър от пода, в средата на помещението; за миг помисли, че не е оценила правилно ръста на съществата, но после се досети, че две от тях са се качили на дърводелската маса. Два, четири, шест чифта очи я гледаха зложелателно от рафтовете покрай отсрещната стена. На пода до вратата към котелното имаше още три чифта. Някои бяха съвършено неподвижни, други се движеха неуморно напред-назад, трети пълзяха бавно към нея. Никое от тях не мигаше. Нови същества излизаха от пространството под стълбите. Бяха навярно към двайсет — ледени и ярки, злонамерени и зловещи очи.

Разтреперана и хленчеща, Пени откъсна поглед от дяволската глутница в мазето и отново вдигна глава към стълбището.

Самотният звяр, който бе започнал да се спуска от площадката преди не повече от минута, вече бе слязъл. Беше на последното стъпало.

6

Съседите на Винсент Васталяно, и на изток, и на запад от къщата му, живееха в също така големи, удобни и елегантно обзаведени къщи, които, съдейки по вида им, биха могли да бъдат и самостоятелни господарски къщи в провинцията, а не да се намират на централна градска улица. Обитателите на тези грандиозни къщи нямаха вземане-даване с града и затова не бяха чули или видели нещо необикновено през нощта на кръв и убийства.

След по-малко от половин час Джак и Ребека бяха изчерпали въпросите си и отново излязоха на улицата. Държаха глави възможно най-ниско в яките си, за да позволят на колкото може по-малко от засилилия се вятър да ги обвее. Беше се превърнал в зла, ледена и биеща вихрушка, която вдигаше сметта от канавките и я запращаше из въздуха, разтърсваше голите дървета с достатъчно сила, за да прекърши тънките клончета, вдигаше рязко полите на палтата, хапеше незащитената кожа.

Снежинките също се бяха усилили. След няколко минути броят им щеше така да нарасне, че вече нямаше да бъдат снежинки. Черният асфалт по улицата още се виждаше, но скоро щеше да се покрие с ледена коричка.

Джак и Ребека тръгнаха обратно към къщата на Васталяно и тъкмо се канеха да влязат, когато някой ги повика. Джак се обърна и видя Хари Улбек, младият полицай, който преди това стоеше на пост пред входната врата на Васталяно. Хари се бе подал от прозореца на една от трите служебни коли, спрени до тротоара. Говореше им нещо, но вятърът заглуши думите му. Джак отиде до колата и се наведе над отворения прозорец:

— Извинявай, Хари, не чух и една дума. — Дъхът му образува бели облачета.

— Току-що се обадиха по радиото — предаде Хари. — Искат да отидете веднага. Вие и детектив Чандлър.

— За какво сме им?

— Изглежда, че е нещо, свързано със случая, върху който работите. Имало е нови убийства. Като това тук. А може би и по-лоши… по-кървави.

7

Очите им изобщо не приличаха на очи. Напомняха на процепи в решетката на пещ, през които можеше да се добие представа за огъня отзад. Сребристобял огън. В тях нямаше ириси, нито зеници — като в очите на хора или животни. Имаше само злостен блясък, бяла светлина отвътре, която пулсираше и пробляскваше.

Съществото, от стълбището се премести от първото стъпало и слезе на пода. Запъти се към Пени, после спря и се вторачи в нея.

Тя не можеше да се отдръпне дори и сантиметър. Един от металните рафтове вече я бе притиснал болезнено в ребрата.

Изведнъж усети, че музиката е спряла. В мазето бе тихо. И е било така от известно време. Може би половин минута. Смразена от ужас, тя не бе реагирала веднага след края на „Фрости, снежният човек“.

Със закъснение отвори уста, за да изкрещи за помощ, но пианото отново се обади. Този път мелодията беше „Рудолф, северният елен с червен нос“, още по-шумна от предишната.

Нещото под стълбището продължаваше да се взира в нея и макар че очите му изобщо не приличаха на тигрови очи, тя все пак си спомни за снимката на тигъра, която бе видяла, в едно списание. Очите от онази снимка и тези странни очи съвсем не си приличаха, но все пак нещо ги свързваше — бяха очи на хищник.

Въпреки че зрението й донякъде бе започнало да привиква с мрака, Пени все още не можеше да види как изглеждат съществата, дали са добре въоръжени със зъби и нокти. Имаше само заплашителни немигащи очи, огрени от бял пламък.

Вдясно от нея останалите същества започнаха да се движат — почти като едно, с една и съща цел.

Завъртя се към тях — сърцето й биеше по-бързо от всякога, дъхът бе застинал в гърлото й.

По блясъка на сребристите очи разбираше, че вече са скочили от рафтовете, където се бяха настанили.

Ще ме нападнат.

Двете от дърводелската маса също скочиха на пода.

Пени изпищя с всички сили.

Музиката не спираше. Дори не наруши ритъма си.

Никой не я чуваше.

Освен онова пред стълбището, всички останали същества се бяха събрали в глутница. Блестящите им очи приличаха на подбрани диаманти, изложени върху черно кадифе.

Никое от тях не я нападаше. Изчакваха.

След миг тя отново се обърна към стълбището.

Звярът пред него също бе започнал да се движи. Но не тръгна към нея. Вместо това пробяга през мазето и се присъедини към събратята си.

Стълбището бе свободно макар и тъмно.

Това е номер.

Доколкото можеше да види, нищо не би й попречило да се изкатери бързо по стълбите.

Това е клопка.

Но не им беше нужно да й поставят клопка. Тя вече бе поставена натясно. Биха могли да се втурнат към нея когато искаха. Биха могли и да я убият, ако го искаха.

Потрепващите ледено-бели очи я гледаха.

Госпожа Марч удряше по пианото.

Децата пееха.

Пени се откъсна от рафтовете, втурна се към стълбището и запълзя нагоре. При всяка стъпка очакваше, че нещата ще я захапят за петите, ще се вкопчат в нея и ще я повалят. Тя се пусна веднъж, едва не падна назад, сграбчи перилото със свободната си ръка и продължи нагоре. Последното стъпало. Площадката. Опипа вратата за бравата, откри я.

Коридорът. Светлина, сигурност. Тя трясна вратата зад гърба си. Облегна се върху й. Беше задъхана.

В кабинета по пеене още упражняваха „Рудолф, северният елен с червен нос“.

По коридора нямаше никого.

Замаяна и с омекнали колене, Пени се отпусна и седна на пода с опрян към вратата гръб. Пусна плика с учебните помагала. Беше го стискала така силно, че по дланта й бяха останали следи от дръжката. Ръката я болеше.

Песента завърши.

Започнаха нова — „Сребърни звънчета“.

Пени постепенно дойде на себе си, успокои се и започна да разсъждава нормално. Какво бяха онези противни неща? Откъде се бяха взели? Какво искаха от нея?

Спокойният размисъл не й помогна. Не успя да достигне до нито един приемлив отговор.

Много наистина тъпи отговори й минаха през главата обаче — таласъми, дяволчета, човекоядци… Хайде стига. Не можеше да са това. Това тук е истинският живот, не е приказка.

Как би могла да разкаже на някого за преживяванията си в мазето, без да я помислят за хлапе или — още по-лошо — за малко побъркана? Разбира се, големите не използват думата „побъркан“, когото говорят за деца. Би могъл да си глупав като носорог, да бърбориш безсмислици като луд, да дъвчеш мебелите, да запалваш котки и да си говориш със стените, но доколкото си дете, най-лошото, което биха казали за теб — поне пред хората, — би било, че си „емоционално объркан“, макар че с това искат да кажат точно, че си побъркан. Ако тя кажеше на госпожа Куилън, на баща си или на някой друг възрастен за нещата, които бе видяла в училищното мазе, всички биха си помислили, че тя търси внимание и съжаление; биха решили, че още не е превъзмогнала смъртта на майка си. Наистина няколко месеца, след като майка й бе починала, Пени не беше в добра форма — беше объркана, сърдита, уплашена и представляваше проблем и за баща си, и за себе си. Тогава й беше нужна помощ. Ако сега им кажеше за нещата от мазето, щяха да решат, че отново й трябва помощ. Щяха да я изпратят на „консултация“, при психолог или някакъв друг лекар „по главите“ и щяха да бъдат много внимателни към нея, да се държат много добре, да й осигурят внимание, съчувствие и всякакво лечение, но просто нямаше да й повярват, докато не видят със собствените си очи онова, което тя бе видяла.

Или докато стане прекалено късно.

Да, щяха да повярват тогава — когато вече е мъртва.

Тя изобщо не се съмняваше, че нещата с огнените очи биха се опитали да я убият — рано или късно. Не знаеше защо им е нужен животът й, но усещаше злите им намерения, омразата им. Все още наистина не й бяха причинили зло, но ставаха все по-смели. Онова от стаята й снощи не бе повредило нищо освен бухалката й за бейзбол, с която бе замахнала, но тази сутрин вече се бяха престрашили достатъчно, за да унищожат съдържанието на шкафчето й. А сега, все по-смели, се бяха показали и я бяха плашили.

После какво?

Нещо по-лошо.

Ужасът й им доставяше удоволствие, беше като храна за тях. Но като на котката с мишката накрая играта би им омръзнала. И тогава…

Тя потрепери.

Какво да направя? — отчаяно си помисли тя. Какво да направя?

8

Хотелът, един от най-добрите в града, бе точно срещу Сентрал парк. Беше същият хотел, където Джак и Линда изкараха медения си месец преди тринайсет години. Тогава не можеха да си позволят Бахамските острови, Флорида и дори Катскилс. Вместо това си останаха в града и наеха за три дена апартамент в красивата сграда и дори това им се стори екстравагантно. Меденият им месец въпреки това бе прекрасен — три дена, изпълнени със смях, приятен разговор, планове за бъдещето и много любене. Обещаха си да тидат до Бахамските острови за десетгодишнината си, когато това време дойде, вече имаха две деца и грижи за новия си апартамент, така че се споразумяха да отложат Бахамските острови за петнайсетия си юбилей. Линда умря след малко повече от година. В осемнайсетте месеца от погребението й насам Джак често си бе мислил за Бахамите, които сега завинаги щеше да свързва с нещо неприятно, и за този хотел.

Убийствата бяха станали на шестнайсетия етаж, където сега двама униформени полицаи — Ийгър и Тъфтън — бяха застанали в нишата до асансьора. Не пускаха никого освен срещу полицейско удостоверение или хора, които можеха да докажат, че държат стаи на този етаж.

— Кои са жертвите? — обърна се към Ийгър Ребека. — Обикновени хора?

— Не — поклати глава Ийгър. Беше дългурест мъж с огромни жълти зъби. При всяка пауза облизваше зъбите си. — Двамата бяха явно професионални биячи.

— Нали го знаете този тип хора? — обади се Тъфтън, когато Ийгър спря, за да оближе зъбите си. — Високи, с големи ръце; можеш да строшиш върлина във вратовете им, а те ще си мислят, че подухва ветрец.

— А третият — продължи Ийгър — е един от фамилията Карамаза. — Той замълча и протегна език над горните си зъби. — И то от самото семейство. — Премести езика на долните зъби. — Казва се… Доминик Карамаза.

— По дяволите! — изруга Джак. — Това е братът на Дженаро.

— Да, братчето на кръстника, любимецът му, дясната му ръка — избърза да потвърди Тъфтън преди Ийгър да започне да отговаря. Тъфтън имаше навика да говори бързо, беше с остри черти на лицето, ъглесто тяло и бързи движения, жестовете му бяха делови. Бавността на Ийгър сигурно беше за него постоянен източник на раздразнение, помисли си Джак. — И не само са го убили. Разпрали са го целия. По света няма патолог, който би могъл да събере Доминик обратно и да го зашие, така че да стане за открито погребение, а нали знаете колко важни са погребенията за тия сицилианци?

— Сега по улиците ще се пролее кръв — уморено махна с ръка Джак.

— Не сме имали война между бандите вече години — съгласи се Тъфтън.

— Доминик… — замисли се Ребека. Не се ли говореше за него по всички новини това лято?

— Да — потвърди Ийгър. — Областният прокурор мислеше, че има достатъчно доказателства, за да го подведе под отговорност за…

Когато спря, за да оближе жълтите си зъби с розовия език, Тъфтън бързо довърши:

— За търговия с наркотици. Той отговаряше за всички дейности на Карамаза, свързани с разпространението. Опитват се да го уличат вече двайсетина години, може би повече, но той е лисица. Не е имало случай да влезе в съда и да не си тръгне оттам оправдан.

— А какво е правил в хотела? — зачуди се Джак.

— Мисля, че се е укривал — допусна Тъфтън.

— Бил е записан под измислено име — добави Ийгър.

— Скрил се е тук с ония две маймуни, които да го пазят — завърши Тъфтън. — Сигурно са знаели, че е бил на мушката, но все пак са го застреляли.

— Застреляли? — укоризнено повтори Ийгър. От зъбите му долетя неприятен звук на смукане. — По дяволите, това не е просто застрелване. Някаква лудост е, пълно откачане — ето какво е това. Боже, ако можеше, бих казал, че е бил дъвкан, просто сдъвкан на отделни парченца.

Престъплението бе извършено в двустаен апартамент. Врата е била разбита още от първите полицаи, които са пристигнали. Съдебният медик, полицейският фотограф и двама техници от лабораторията работеха и в двете стаи.

В салона, изцяло обзаведен в бежово и кралско синьо, имаше стилно примесени френски провансалски и съвременни мебели. Стаята би изглеждала топла и уютна, ако цялата не бе оплискана с кръв.

Първият труп бе прострян по гръб върху пода, покрай преобърната овална масичка. Трийсетинагодишен мъж. Висок и плещест. Тъмните му панталони бяха скъсани.

Яялата му риза също бе скъсана, а по-голямата й част бе кървавочервена. Беше в подобно на Васталяно и Рос състояние — жестоко изпохапан, обезобразен.

Килимът около трупа бе пропит с кръв, но пораженията не обхващаха единствено тази част от стаята. Лъкатушеща кървава следа водеше от единия край на салона към отсрешния, после отново се връщаше — беше отчаяният маршрут на жертвата, която се е опитвала да избяга от нападателите си и да се отърве от тях.

На Джак започна да му се повдига.

— Това е просто като кланица! — възкликна Ребека.

Мъртвият бе носил оръжие. Презраменният му кобур бе празен. Пистолетът със заглушител, калибър 38, лежеше покрай него.

Джак прекъсна един от лабораторните техници, който бавно обикаляше стаята и вземаше образци от кръвта:

— Не сте пипали пистолета, нали?

— Разбира се, че не — възмути се техникът. — Ще го отнесем в лабораторията в найлонов плик и там ще снемем отпечатъците.

— Чудех се дали е било стреляно с него.

— А, това е почти сигурно. Открихме четири употребени гилзи.

— Същия калибър?

— Да.

— А открихте ли куршумите от тях? — попита Ребека.

— И четирите. — Техникът им посочи. — Два в онази стена, един в рамката на вратата там и един в тапицерията на този фотьойл тук.

— Значи изглежда не е уцелил онова, в което се е прицелвал — кимна Ребека.

— Навярно не е. Четири гилзи и четири куршума.

Всичко е съвсем точно.

— А как не е могъл да уцели от толкова близо? — учуди се Джак.

— Откъде мога да знам. — Техникът сви рамене и продължи работата си.

В спалнята бе по-окървавено отколкото в салона. Имаше и двама мъртъвци.

А имаше и двама живи мъже. Полицейски фотограф, който правеше всевъзможни снимки. И съдебен медик на име Брендан Мългрю, висок и слаб човек с изпъкнала Адамова ябълка, който оглеждаше положението на двата трупа.

Една от жертвите бе просната върху двойното легло — с главата към долния край и боси крака, обърнати към таблата. Едната му ръка лежеше покрай него с отворена нагоре длан. Носеше хавлия и кървав костюм.

— Доминик Карамаза — позна го Джак.

— По какво съдиш? — Ребека огледа съсипаното лице.

— По доста малко неща.

Другият труп лежеше на пода по корем с обърната настрани глава и разкъсано на лентички лице. Беше облечен като другия от салона — бяла риза, тъмни панталони, презраменен кобур.

Джак извърна глава от кървящата и разкъсана кожа. Стомахът му гореше — оттам бяха тръгнали киселини и се бяха спрели под сърцето му. Потърси в джоба си опаковка с хапчета за по-добро храносмилане.

И двете жертви в спалнята носеха оръжие. Но то им бе помогнало не повече отколкото на човека от салона.

Трупът на пода все още стискаше пистолет със заглушител — така незаконен както и гаубица на президентска пресконференция. Беше същият като пистолета от пода на първата стая.

Човекът от леглото не бе могъл да задържи пистолета у себе си. Той лежеше върху намачканите чаршафи и одеяла.

— Смит и Уесън, Магнум. 357 — позна го Джак. — Достатъчно мощен е, за да пробие дупка колкото юмрук в тялото на всеки, който му се изпречи.

Към него нямаше прикрепен заглушител, тъй като бе револвер, а не пистолет, затова Ребека забеляза:

— Ако с това нещо се стреля на закрито, шумът ще е като от оръдие. Би трябвало да го чуят от единия край на етажа до другия.

— И с двата ли пистолета е стреляно? — обърна се Джак към Мългрю.

Съдебният лекар кимна:

— Да. Ако се съди по намерените гилзи, магазинът на пистолета е бил напълно изпразнен. Десет патрона. А онзи с Магнума е успял да стреля пет пъти.

— И не е уцелил похитителя си? — обади се Ребека.

— Явно не — съгласи се Мългрю, — макар че вземаме кръвни проби от целия апартамент с надеждата да намерим някоя кръвна група, която не съвпада с кръвните групи на трите жертви.

Трябваше да се махнат от труповете, за да може фотографът да направи снимките си.

Джак забеляза две внушителни дупки в стената отляво на леглото:

— Тези от калибъра. 357 ли са?

— Да — кимна Мъгрю. Той преглътна с мъка, Адамовата му ябълка се раздвижи. — И двата куршума са преминали през стената, в съседната стая.

— Боже мой! Наранен ли е някой там?

— Не. Но е било на косъм. Човекът от стаята е просто вбесен.

— Не мога да го обвиня — въздъхна Джак.

— Говорил ли е вече с някого? — попита Ребека.

— Може да е разказал нещо на униформените — допусна Мългрю, — но не мисля, че е разговарял официално с детектив.

— Хайде да отидем при него, докато всичко е още свежо — обърна се Ребека към Джак.

— Добре. Само секунда. — Джак погледна Мългрю. — Тези три жертви… от ухапвания ли са умрели?

— Така изглежда.

— От плъхове?

— Бих изчакал резултатите от лабораторията, аутопсията…

— Питам само за неофициалното ви мнение — натърти Джак.

— Е… неофициално… не са плъхове.

— Кучета? Котки?

— Много съмнително.

— Открихте ли някакви курешки?

— Аз си помислих за това, но е странно, че ви е хрумнало и на вас — учуди се Мъгрю. — Прегледах навсякъде. Не открих никакви курешки.

— А нещо друго да ви е направило впечатление?

— Забелязахте вратата, нали?

— Да. Освен това?

— Това не е ли достатъчно? — Този път Мългрю беше изненадан. — Вижте, първите двама униформени на местопроизшествието е трябвало да разбият вратата, за да влязат. Апартаментът е бил добре заключен — отвътре. Прозорците също са заключени отвътре, а мисля и че са минати отгоре с блажна боя. Така че… независимо какво са били, хора или животни, как са се измъкнали убийците? Пред себе си имате мистерия в заключена стая. Това за мене е твърде странно, какво ще кажете вие?

Джак въздъхна:

— Всъщност това вече започна да става всекидневно явление.

9

Тед Джърнзби, техник от телефонната компания, работеше върху една разклонителна кутия, недалеч от училището „Уелтън“. От двете му страни имаше работно осветление, което той и Анди Карнс бяха пренесли долу от камиона, а лъчите му бяха насочени към кутията; иначе във високата водосточна шахта, с хладния й застоял въздух, бе съвсем тъмно.

От лампите се отделяше малко топлина, а и въздухът под земята бе естествено по-топъл отколкото по обветрената улица, макар и не много по-топъл. Тед обаче потрепера. Тъй като работата му бе доста деликатна, той бе свалил ръкавиците си. Сега ръцете му бяха започнали да изтръпват от студ.

Макар че водосточните шахтите не са свързани с канаизацията и макар че бетонните тунели бяха сравнително сухи след седмиците без валежи, до обонянието на Тед понякога достигаше неприятен мирис на гнило, който — в зависимост от силата си — веднъж го караше да се мръщи, друг път го задавяше. Искаше му се Анди да побърза с платките, които трябваше да монтират, за да свършат.

Остави настрани тънките си клещи, сложи ръце пред устата си и духна върху тях. Облегна се покрай работните си лампи, като се опита да види какво има в неосветената част от тунела.

От тъмното към него идваше лъч от фенерче. Най-после Анди идваше.

Но защо ли тичаше?

Анди Карнс задъхан изплува от тъмнината. Беше само двайсетгодишен, наполовина по-млад от Тед; двамата работеха заедно само от една седмица. Анди беше плажен тип момче — със светлоруса коса, здравословен тен и лунички, които приличаха на водни капки върху топлия, сух пясък. Би му подхождало повече да се намира в Маями или в Калифорния; в Ню Йорк изглеждаше не на място. Сега обаче беше така блед, че луничките му се открояваха като тъмни дупки по лицето му. В очите му се четеше ужас. Целият трепереше.

— Какво има? — попита Тед.

— Там — несигурно смотолеви Анди. — В съединителния тунел. От тази страна на шахтата за спускане.

— Има ли нещо там? Какво?

Анди се обърна боязливо:

— Не са ме последвали. Слава Богу. Страх ме беше, че искат да ме хванат.

— За какво говориш изобщо? — намръщи се Тед Джърнзби.

Анди се накани да започне, поколеба се и поклати глава. Продължи смутен и все още уплашен:

— Няма да ми повярваш. Никога няма да повярваш. И на мене не ми се вярва, но все пак аз го видях!

Тед загуби търпение и откопча собственото си фенерче от пояса. Тръгна към съединителния тунел.

— Почакай! — извика Анди. — Там може… и да е опасно.

— Защо? — раздразнен настоя Том.

— Очи — потрепна Анди. — Това видях първо. Множество светещи очи — първо в тъмното, а после във входа на съединителния тунел.

— Това ли е всичко? Слушай, видял си няколко плъха. Няма за какво да се тревожиш. Като изкараш малко време на тая работа, ще им свикнеш.

— Не бяха плъхове — твърдо заяви Анди. — Плъховете имат червени очи, нали? Тези бяха бели. Или… някак сребристи. Сребристо-бели очи. Много ярки. И това не беше отражение от фенерчето ми. Не. Аз дори не го бях светнал, когато ги забелязах. Те светеха. Светещи очи, със собствена светлина. Искам да кажа… като очите в тиква със свещ. Малки огнени петна, които примигваха. И когато обърнах фенерчето към тях, те бяха там, на не повече от два метра от мен — най-невъзможните, гадни неща. Право пред мен!

— Какво? — настоя Тед. — Още не си ми казал какво си видял.

Анди му разказа с разтреперан глас.

Беше най-шантавата история, която някой бе разказвал на Тед, но той я изслуша без коментар и макар да беше сигурен, че не може да е вярно, усети как го полазват тръпки. После, въпреки възраженията на Анди, се върна в съединителния тунел, за да види сам. Не откри абсолютно нищо, да не говорим за чудовищата, които му бяха описани. За малко тръгна и по междинния проход, като шареше с фенерчето си. Нищо.

Върна се на работната си площадка.

Анди седеше в кръга светлина от големите лампи. Оглеждаше се подозрително в околния мрак. Все още бе блед.

— Там няма нищо — съобщи Тед.

— А преди минута имаше.

Тед изключи фенерчето си и го върна на колана си. Прибра ръце в подплатените с кожа джобове на работната си дреха.

— Това ти е първият път, когато слизаш под земята с мен — започна Тед.

— Е, и?

— Някога бил ли си на такова място преди?

— Искаш да кажеш в канал? — попита Анди.

— Това не е канал, а водосточна шахта. Бил ли си друг път под земята?

— Не. Но какво общо има всичко това?

— Случвало ли ти се е да попаднеш в претъпкано кино и изведнъж да се почувстваш… притиснат?

— Не страдам от клаустрофобия — заяви Анди.

— Няма нищо срамно, разбира се. Виждал съм го много пъти. Някои хора изпитват неприятно чувство в малки стаи, в асансьори, по многолюдни места, макар да не е нещо така силно, че да се нарече клаустрофобия. После се спускат за първи път тук за някакъв ремонт и започват да се чувстват сковани, разтреперват се, не им достига дъх, усещат как стените се затварят, чуват едни неща, въобразяват си други. Ако случаят с тебе е такъв, няма за какво да се тревожиш. Това не значи, че ще те уволнят или нещо подобно. Не, по дяволите! Просто няма да те пращат повече под земята — това е всичко.

— Но аз ги видях ония неща, Тед.

— Там няма нищо.

— Видях ги.

10

Стаята до апартамента на покойния Доминик Карамаза беше обширна и приятна. Имаше широко легло, маса, бюро, гардероб и два стола. Цветовата гама на стаята бе издържана в коралово-червено с тюркоазени елементи.

Бърт Уик, наемателят, бе около петдесетгодишен. Беше висок над метър й осемдесет и някога е бил здрав и силен, но сега на мястото на мускулите му имаше само тлъстина. Раменете му бяха широки, но закръглени, под обемистия му гръден кош бе провиснал корем и както беше седнал на леглото, панталоните му се впиваха в тлъстите бедра. За Джак бе трудно да прецени дали някога Уик е бил привлекателен. Излишеството от храна, пиене и цигари бяха превърнали лицето му в нещо разплуто. Очите му бяха малко изпъкнали и налети с кръв. В тази коралово-тюркоазена стая Уик изглеждаше декоративна жаба върху торта за рожден ден.

Гласът му също изненадваше — бе по-висок, отколкото Джак очакваше. Беше си представил, че Бърт Уик ще се движи и ще говори бавно, като уморен от застоялия живот човек, но Уик разговаряше доста нервно и припряно. Не можеше и да стои на едно място. Ставаше от леглото, крачеше из стаята, сядаше на стола, скачаше почти веднага, отново тръгваше — и през цялото време говореше, отговаряше на въпросите и главно се оплакваше. Оплакваше се непрекъснато.

— Това няма да отнеме много време, нали? Вече трябваше да отложа една бизнес среща. Ако продължи повече, ще трябва да отложа още една.

— Няма да трае дълго — увери го Джак.

— Закусвах тук, в стаята си. Не особено добра закуска. Оранжадата не беше изстудена, а кафето не беше достатъчно топло. Бях помолил да опържат яйцата ми добре от двете страни, а те пристигнаха на очи. Човек би очаквал от такъв хотел, от хотел с тази репутация и с тази цена да получи по-добра закуска в стаята си. Както и да е, обръснах се и се облякох. Решех се в банята, когато чух някой да вика. После закрещя. Излязох от банята и се заслушах, тъй като бях почти сигурен, че идва от съседната стая. Бяха повече от един глас.

— Какво викаха? — попита Ребека.

— Изглеждаха учудени, стреснати. Уплашени. Много уплашени.

— Не, исках да кажа спомняте ли си нещо от думите, които крещяха?

— Никакви думи.

— Имена тогава.

— Не крещяха думи или имена — нищо подобно.

— Все пак какво крещяха?

— Е, може да са били думи или имена или и двете, но през стената нищо не можеше да се различи. Беше само шум — Тогава си помислих — Боже мой, не само нещо не е наред, цялото ми гадно пътуване е такова.

Уик не само се оплакваше, той постоянно мрънкаше.

Тонът на гласа му накара Джак да настръхне.

— И после? — попита Ребека.

— Ами викането не продължи много. Почти веднага започна стрелбата.

— Тези два куршума през стената ли преминаха? — Джак посочи дупките там.

— Не веднага. Може би след минута. И от какво, по дяволите, е изработен този бърдак, след като стените не могат да спрат и един куршум?

— Било е Магнум 357 — напомни Джак. — Него нищо не може да го спре.

— Стените са като от тоалетна хартия — продължаваше Уик и не искаше да чуе нищо, което би оправдало хотела. Отиде до телефона, поставен върху масичка до леглото му, и сложи ръка върху слушалката. — Щом започна стрелбата, се придвижих дотук, свързах се с телефонистката и й казах да извика ченгетата. Отне им много време, докато дойдат. В този град винаги ли толкова се бавите, когато човек има нужда от помощ?

— Правим каквото можем — отвърна Джак.

— Тогава затворих телефона и се поколебах, не бях сигурен какво да направя, просто стоях и слушах писъците и виковете оттам. После ми дойде наум, че може да попадна в линията на огъня и тръгнах към банята, като си мислех да остана там, докато всичко се размине, и изведнъж, Господи, аз се оказах в линията на огъня. Първият изстрел дойде през стената и мина може би на петнайсет сантиметра от лицето ми. Вторият мина дори по-близо. Хвърлих се на пода и се увих в килима, но това бяха последните два изстрела — след няколко секунди нямаше вече и писъци.

— После какво? — попита Джак.

— После изчаках ченгетата.

— И не излязохте в коридора?

— Защо да го правя?

— Да видите какво е станало.

— Вие луд ли сте? Откъде можех да знам кого ще сваря в коридора? Там можеше още да стои един от онези с пистолетите.

— Значи не видяхте никого? И не чухте нещо важно като име например?

— Казах ви вече. Не.

Джак не знаеше какво друго да го попита. Погледна към Ребека, но и тя изглеждаше също толкова затруднена. Още една задънена улица.

Станаха от столовете си и Бърт Уик, все така повратлив и мрънкащ, зареди:

— Това си беше гадно пътуване от самото начало, абсолютно гадно. Първо по време на целия полет от Чикаго трябваше да седя до старица от Пиория, която изобщо не млъкваше. Отвратителна досадница. А самолетът попадна сред такава буря, каквато не сте виждали. После вчера ми пропаднаха две сделки, да не говорим, че в хотела ми имало плъхове, такъв скъп хотел…

— Плъхове? — повтори Джак.

— Какво?

— Казахте, че в хотела имало плъхове.

— Да, така е.

— Вие видяхте ли ги? — намеси се Ребека.

— Срамота е — разпали се Уик. — В такова място, с цялата му прехвалена репутация, да има плъхове.

— Вие видяхте ли ги? — повтори Ребека.

Уик наведе глава и се намръщи:

— А вас защо толкова ви интересуват плъховете? Това няма нищо общо с убийствата.

— Вие видяхте ли ги? — вече съвсем рязко натърти Ребека.

— Не съвсем. Но ги чух. В стените.

— Чули сте плъхове в стените?

— Е, всъщност в отоплителната система. Чуваха се наблизо, като че ли бяха направо тук в стените, но нали знаете как ехти в тези кухи метални тръби за отоплението? Плъховете може и да са били на друг етаж, дори в друго крило, но наистина звучеше като че ли са близо. Тогава станах от бюрото и допрях ухо до решетката — кълна се, че й чувах като че ли са на сантиметри от мене. Цвърчаха. Едно такова смешно цвърчене. Трябва да бяха пет-шест плъха според звука. Чувах как крачката им дращеха по метала… стържеха и дрънчаха така, че ме побиха тръпки. Оплаках се, но управата не я е грижа за оплакванията на клиентите. От отношението им към гостите човек не би могъл и да си помисли, че смятат този хотел за един от най-добрите.

Джак си представи как Бърт Уик е направил многобройни шумни и дребнави оплаквания още преди да чуе плъховете. Дотогава управата вече ще го е смятала или за безнадежден психопат или за хитрец, който си търси извинение, за да не си плати сметката.

Вик вече бе отишъл до прозореца и гледаше ту към зимното небе, ту към улицата под него.

— А сега трябва и да вали сняг. И времето да се развали като капак на всичко. Просто не е честно.

Той вече не напомняше на Джак за жаба. Сега приличаше на двуметрово дебело и космато бебе с тлъсти крака.

— Кога чухте плъховете? — попита Ребека.

— Тази сутрин. Веднага след закуската се обадих на регистрацията долу, за да им обясня колко ужасна храна съм получил от румсървиса. След много незадоволителния си разговор с дежурния там затворих телефона и точно тогава чух плъховете. След като ги послушах и бях напъл но сигурен, че са плъхове, се обадих на управителя да се оплача от това и отново без очаквания резултат. Тогава вече реших да взема душ и да си стегна багажа, за да си потърся нов хотел още преди първите си срещи за деня.

— Помните ли точно в колко часа чухте плъховете?

— Не до минутата. Но трябва да е било към осем и половина.

— Около час преди да почнат убийствата в съседния апартамент — обърна се Джак към Ребека.

— Става все по-странно и по-странно — разтревожено кимна тя.

11

В апартамента на произшествието трите обезобразени трупа все още стояха по местата си.

Специалистите от лабораторията още не бяха привършили. В салона единият минаваше с прахосмукачка килима покрай трупа. Щяха да изследват по-късно съдържанието на събраното.

Джак и Ребека отидоха до най-близката решетка на отоплението — правоъгълник с размери трийсет на три сантиметра, закрепен към стената на десетина сантиметра от тавана. Джак занесе един стол под нея, изправи се на него и я огледа.

— Краят на тръбата е укрепен с извита навътре подпора — забеляза той. — Винтовете минават и през ъглите на решетката, и през подпората.

— От моето място — обади се Ребека — се виждат главичките само на два болта.

— Това е всичко. Но ако нещо се опита да излезе от тази тръба, ще трябва да махне поне единия, за да разхлаби решетката.

— А няма такива умни плъхове — допълни тя.

— Дори и да е умен, по-умен от всички останали създадени от Бога плъхове по земята, просто Алберт Айнщайн в царството на плъховете, пак не би могъл да свърши тази работа. Би трябвало да работи от вътрешната страна с насочена отвертка. А с крачката си не би могъл да подхване и да преобърне сложната конструкция.

— Нито пък със зъби.

— Не. За тази работа са нужни пръсти.

Всъщност тръбата бе прекалено малка, за да може човек, дори дете, да пролази през нея.

— А ако плъховете са били много, няколко десетки, притиснати един до друг в тръбата и са се борели да излязат през решетката? — предположи Ребека. — Ако цяла глутница от тях е натиснала достатъчно силно вътрешната страна на преградата, не би ли могло болтовете да бъдат изтласкани от подпората, а после и самата решетка

Той огледа решетката пред себе си. Тя се движеше леко нагоре и надолу, навътре и навън, но не много.

— Тази е доста добре закрепена — отбеляза той.

— Сигурно някоя от останалите е по-хлабава.

Джак слезе от стола и го върна на мястото му. Обиколиха апартамента и огледаха всички решетки към отоплителната система — две в салона, една в спалнята, една в банята. Навсякъде преградите стояха плътно на място.

— Нищо не е влязло в апартамента през отоплителните тръби — заключи Джак. — Може и да успея да се убедя, че плъхове биха полазили до решетката и биха я съборили, но и два живота да живея, не бих повярвал, че са се върнали през същата тръба и някак са успели да сложат решетката на мястото й. Няма плъх — а и друго животно, — който да е така добре обучен, да е така сръчен.

— Разбира се, че няма. Това е просто смешно.

— И така? — запита той.

— И така — въздъхна тя. — Значи за тебе е просто странно съвпадение, че хората тук явно са изпохапани до смърт скоро след като Уик е чул плъхове в стените.

— Не обичам съвпаденията — махна с ръка той.

— Нито пък аз.

— Обикновено се оказва, че не са съвпадения.

— Точно така.

— И все пак това е най-вероятното. Съвпадението, искам да кажа. Освен ако…

— Освен ако какво? — заинтересува се тя.

— Освен ако не пожелаеш да вземеш под внимание вуду-то, черната магия…

— Не, благодаря.

— … демони, пълзящи през стените…

— Джак, за Бога!

— … появяват се, убиват, а после се разтапят обратно в стените и просто изчезват.

— Това не ми се слуша.

— Просто се шегувам, Ребека — усмихна се той.

— Как не. Може и да си мислиш, че не хващаш вяра на такива щуротии, но дълбоко в себе си, част от съзнанието ти е…

— … прекалено готова да приеме всичко — довърши той.

— Ако настояваш да го представиш като шега…

— Наистина. Настоявам.

— Но е така. Въпреки всичко.

— Би могло да съм готов да приема всичко. Не е изключено…

— Изключено е.

— … но поне не съм твърдоглав.

— Нито пък аз.

— Или уплашен.

— Какво трябва да значи това?

— Отгатни сама.

— Намекваш, че аз съм уплашена?

— А не си ли, Ребека?

— От какво?

— От снощи например.

— Не ставай смешен…

— Тогава нека зарежем темата.

— Добре, засега.

— Единайсет и двайсет е — погледна часовника си той. — Ще направим обедна почивка в дванайсет. Ти обеща да поговорим, докато обядваме.

— Казах — ако имаме време да обядваме.

— Ще имаме време.

— Не съм сигурна.

— Ще имаме време.

— Тук има още много работа.

— Ще се заемем с нея след обеда.

— Имаме хора за разпит.

— Ще ги подложим на него след обеда.

— Ти си ужасен, Джак.

— Неуморим.

— Инат.

— Решителен.

— По дяволите.

— И обаятелен — завърши той.

Тя явно не беше съгласна. Отдалечи се от него. Изглежда предпочиташе да гледа някой от обезобразените трупове.

Отвън снегът валеше вече силно. Небето бе мрачно.

Макар че още не бе дошло и пладне, вече като че ли се стъмваше.

12

Лавел излезе от задния вход на къщата. Отиде до края на покрития вход, спусна се по трите стъпала. Застана до кафявата измръзнала трева и вдигна глава към въртящото се множество от снежинки.

Досега не беше виждал сняг. Освен на снимки, разбира се. Но не и истински сняг. До тази пролет бе прекарал целия си трийсетгодишен живот на Хавайските острови, Доминиканската република, Ямайка и на още няколко карибски острова.

Беше очаквал, че зимата в Ню Йорк ще бъде неприятна и дори тежка за човек като него, който не е свикнал с нея. Все пак, за негово голямо учудване, преживяванията му досега бяха приятни и дори вълнуващи. Ако зимата му харесваше само заради необичайността си, може би щеше да се почувства иначе, когато привикне, но засега острият вятър и студеният въздух му действаха добре.

Освен това в големия град бе открил огромни залежи от власт, която му бе нужна, за да върши работата си — безкрайно полезната власт на злото. Злото процъфтяваше навсякъде. В провинцията и в предградията също, разбира се, не само в границите на Ню Йорк. Достатъчно зло бе имало и в Карибските острови, естествено, където той бе бокор — жрец на вуду, специализиран в черната магия — още от двайсет и две годишна възраст. Но тук, при огромната концентрация на хора върху сравнително малка площ, при броя на убийствата — тридесет-четиридесет на седмица, където нападенията, изнасилванията, кражбите и грабежите бяха десетки хиляди — дори стотици хиляди — годишно където имаше армия от мошеници готови на всичко легиони от престъпници, които търсеха плячка, всякакви откачени и извратени типове, пънкари, насилници на жени почти безбройна измет — тъкмо тук въздухът бе изпълнен с основните елементи на злото, които можеш да видиш, да помиришеш и да докоснеш, ако имаш усета на Лавел към тях. След всяко злодеяние от покварената душа излизаше еманация на злото, която укрепваше основните елементи във въздуха, правеше ги по-силни и потенциално по-унищожителни. Над световния град и през него течаха и се преобръщаха огромните тъмни реки на злото. Безплътни реки наистина. Нематериални. Но енергията, която ги създаваше, бе истинска, смъртоносна — точно онова нещо, с което Лавел би могъл да постигне каквото си поиска. Би могъл да постави бентове на тези среднощни приливи и сумрачни езера от зложелателна сила, да ги използва за още по-трудни и по-амбициозни магии, проклятия и заклинания.

Но в града имаше и други, различни доброжелателни течения, съставени от еманациите на добри души, посветили се на достойни дела. Това бяха реките на надеждата, любовта, смелостта, благотворителността, невинността, добротата, приятелството, честността и достойнството. И тук имаше изключително мощна енергия, но тя бе абсолютно ненужна за Лавел. Някой хунгон, жрец на бялата магия би могъл да усмири тази добродетелна енергия, за да лекува, да прави ползотворни заклинания и чудеса. Но Лавел беше бокор, а не хунгон. Беше се посветил на черните изкуства, на ритуалите „Конго“ и „Петро“, а не на обичаите, свързани с „Рада“, бялата магия. А да се посветиш на тези тъмни сфери на магията означаваше и да им се обречеш.

И въпреки дългото си общуване със злото, той не бе започнал да гледа на живота мрачно, тъжно и дори скептично — напротив, беше щастлив човек. Усмихваше се широко, докато стоеше зад къщата, до кафявата измръзнала трева, и бе вдигнал глава към снежната виелица. Чувстме се силен, спокоен и почти невероятно доволен от себе си.

Беше висок, метър и деветдесет. С тесните си черни панталони и дългото си, добре ушито кашмирено палто изглеждаше дори по-висок. Изглеждаше необичайно слаб все пак силен въпреки видимата липса на мускули. И най-невнимателният наблюдател не би могъл да реши, че пред него стои слабак, тъй като от него просто се излъчваше твърдост, а очите му бяха такива, че би ти се искало веднага да се махнеш от пътя му. Ръцете му бяха големи, а китките широки и кокалести. Лицето му бе благородно и приличаше на лицето на киноактьора Сидни Поатие. Кожата му бе необичайно тъмна, много черна, с почти лилав оттенък, нещо като ципата на добре узрял патладжан. Снежинките се разтапяха по лицето му, закрепваха се във веждите и покриваха къдравата му черна коса.

Къщата, от която бе излязъл, беше триетажна псевдо-викторианска сграда с бутафорна кула, покрит с плочи покрив, с множество пищни корнизи, които обаче бяха изпочупени от времето и мръсни. Била е издигната в началото на века и тогава е принадлежала към наистина престижен жилищен квартал, където хората все още са били заможни към края на Втората световна война (макар и вече с намаляващ престиж), но районът определено бе западнал към края на седемдесетте години. Повечето къщи по улицата бяха разделени на отделни апартаменти. Специално тази не беше, но и тя имаше занемарения вид на останалите. Това не бе място, където Лавел би искал да живее, но той трябваше да остане тук, докато малката му война не приключеше удовлетворително; тук беше скривалището му.

Останалите тухлени къщи от двете страни на улицата, същите като тази, бяха притиснати съвсем наблизо. Всяка бе обърната към собствен, ограден двор. Не бяха кой знае какви дворове — правоъгълници с размер десет на пет метра, покрити с рядка тревица, сега повяхнала заради зимата. В единия край на дворовете имаше гараж, а зад него се простираше замърсена алея.

В единия край на двора на Лавел имаше барака от вълниста ламарина, покрита с бял емайл, с две зелени метални врати, подпряна до стената на гаража. Беше я купил от „Сиърс“ и техниците на магазина я бяха изправили тук преди месец. След като се нагледа на снега, той отиде до бараката, отвори една от вратите и влезе вътре.

Посрещна го горещина. Макар че в бараката нямаше отопление и стените дори не бяха изолирани, в малкото помещение — четири на три метра — все пак беше много топло. Веднага след като затвори вратата зад гърба си, Лавел бе принуден да съблече деветстотиндоларовото си палто, за да може да диша спокойно.

Във въздуха се носеше особен серен мирис. На повечето хора би се сторил неприятен. Но Лавел подсмръкна, после вдиша дълбоко и се усмихна. Зловонието го радваше. За него то бе сладък аромат, защото бе мирисът на отмъщението.

Беше се изпотил. Свали ризата си. Припяваше на странен език.

Свали също обувките, панталоните и бельото си. Коленичи на пръстения под гол.

Започна тихо да пее. Мелодията бе чиста, приятна и той я изпълняваше добре. Пееше тихо и извън собствената му територия никой не би могъл да го чуе.

От него се стичаше пот. Черното му тяло лъщеше. Леко се поклащаше напред-назад, докато пееше. След малко бе почти изпаднал в транс.

Текстът, който изпълняваше, бе напевна, ритмична поредица от неграматични, сложни, но благозвучно преплетени думи от френски, английски, суахили и банту. Имаше елементи от хаитянски и ямайски диалекти, от африкански напеви джуджу — богатият и пъстър „език“ на вуду.

Пееше за отмъщение. За смърт. За кръвта на враговете си. Привикваше унищожението на фамилията Карамаза, на членовете й един след друг, според приготвения от него списък.

Накрая запя за убиването на двете деца на онзи полиейски детектив, което можеше да се наложи да стане всеки миг.

Перспективата за убийство на деца не го тревожеше.

Всъщност тази възможност го вълнуваше. Очите му светеха. Дългите пръсти на ръцете му чувствено галеха слабото му тяло.

Дишането му бе затруднено в топлия тежък въздух, но той продължаваше да поема и изпуска още по-топлите и по-тежки пари.

Капчиците пот по абаносовата му кожа отразяваха оранжевата светлина.

Макар че не бе запалил осветлението, когато влезе, вътрешността на бараката не бе напълно тъмна. Малкото помещение без прозорци бе заобиколено от сенки, но разсеяното оранжево сияние се издигаше от дупка в средата на пода с диаметър метър и половина. Лавел я бе изкопал, докато изпълняваше сложен шестчасов ритуал, по време на който бе говорил с множество божества на злото — Конго Савана, Конго Маусай, Конго Моудонг, с ангели на злото — Зандор, Ибос „Червения“, Петро Маман Пемба, Ти Жан Пи Фин.

Изкопът бе оформен като ров от метеор, с приведени стени, които ограждаха басейн. Дълбочината в средата на басейна беше само метър. Ако човек го погледаше обаче достатъчно дълго, той постепенно започваше да изглежда много, много по-дълбок. По някакъв тайнствен начин, ако задържиш погледа си върху трептящата светлина няколко минути и се опиташ да отгатнеш източника й, чувството ти за пространство рязко и драстично се променяше и дъното на дупката започваше да изглежда десетки, ако не и стотици метри по-отдалечено. Тя преставаше да бъде просто дупка в пръстения под на бараката — по някакъв неочакван и вълшебен начин се превръщаше във врата към сърцевината на земята. А после, само след примигване, тя отново се превръщаше в плитък басейн.

Лавел все още пееше, но се наведе напред.

Погледна към странната пулсираща оранжева светлина.

Погледна в дупката. Вторачи се. Надолу… Надолу в… Надолу в ямата. Ямата.

13

Нейва Руни привърши почистването в апартамента на Досън малко преди обед.

Повече не бе видяла и не бе чула никакви признаци от плъха — или каквото там беше, — който бе гонила от стая в стая по-рано сутринта. Беше изчезнал.

Остави бележка на Джак Досън, в която го помоли да й звънне вкъщи довечера. Трябваше да му се каже за плъха, така че той да може да се уговори с домоначалника и да се свържат със съответните служби. Закрепи бележката за хладилника с магнитната пеперуда, която обикновено използваше за списъка за покупките си.

След като си сложи гумените ботуши, палтото, шала и ръкавиците, тя изгаси и последната лампа, в хола. Сега в апартамента проникваше само слабата, сива и ненужна дневна светлина, която изглежда едва се промъкваше през прозорците. А в коридора, където нямаше прозорци, беше съвсем тъмно. Остана съвършено неподвижна до входната врата за повече от минута — слушаше.

Апартаментът остана тих като гроб.

Накрая излезе и заключи вратата след себе си.

Няколко минути след като Нейва Руни си тръгна, в апартамента започна движение.

Нещо излезе от стаята на Пени и Дейви. Сля се със сенките в тъмния коридор. Ако Нейва беше още там, би видяла единствено ярките му светещи и огнени бели очи. То остана за миг пред вратата, от която бе излязло, и тръгна по коридора към хола: Ноктите му тракаха по дървения под, от него долиташе студен и сърдит съскащ звук.

От детската стая излезе и второ същество. И то бе добре прикрито от тъмнината в апартамента — беше само сянка сред сенките, с изключение на светещите очи.

Трето малко, тъмно и съскащо зверче се появи.

Четвърто.

Пето.

Още едно. И още едно…

Скоро бяха из целия апартамент — клечаха из ъглите, качваха се по мебелите или цвърчаха под тях, промъкваха се по перваза на паркета, катереха се по стените със сръчността на насекоми, лазеха под пердетата; подсмърчаха и съскаха; сновяха неуморно от стая в стая; ръмженето им почти напомняше на гърлен чужд език; стояха главно в сенките, като че ли и бледата зимна светлина от прозорците им беше прекалено силна.

После изведнъж всички се спряха и замръзнаха, сякаш така им бе заповядано. Постепенно започнаха да се люшкат ту наляво, ту надясно, а искрящите им очи описваха малки полукръгове в мрака. Движенията им като метроном следваха ритъма на песента, изпълнявана от Баба Лавел в друг, отдалечен край на града.

Накрая престанаха да се поклащат.

Не ги обзе отново припряност.

Чакаха в сенките — неподвижни, със светещи очи.

Скоро щяха да бъдат призовани да убият.

Бяха готови. Бяха нетърпеливи.