Дийн Кунц
Вуду (2)

2
Сряда, 1 ч. 34 мин.

Винс Васталяно бе насред стълбището, когато чу вик, а после и дрезгав писък, но не беше остър или пронизващ. Беше уплашен гърлен вик, който едва ли би чул, ако си беше горе; така или иначе в него се чувстваше абсолютен ужас. Винс спря с ръка на перилото, застана съвсем неподвижен и с наведена глава, слушаше напрегнато с внезапно разтуптяло се сърце, замръзнал нерешително.

Нов писък.

Рос Морант, бодигардът на Винс, беше в кухнята и приготвяше нещо за хапване за двамата — тъкмо той бе изпищял. Гласът му не можеше да се сбърка.

Дочу се и шум от борба. Блъскане и дрънчене като от нещо преобърнато. Силно тупкане. Острият, немелодичен звук на счупено стъкло.

Задъханият, изкривен от страх глас на Рос Морант отекна по долния коридор към кухнята и сред сумтене, охкане и обезкуражаващи болезнени стонове се чуха и думите:

— Не… не… моля… Боже, не… помощ… няма ли кой да ми помогне… о, Боже, Боже, моля… не!

Лицето на Винс плувна в пот.

Морант беше едър, здрав и зъл мръсник. Като дете бе първият уличен побойник. На осемнайсет години вече получаваше задачи от мафията, извършваше платени убийства, забавляваше се и получаваше пари за това. В течение на годините си спечели името на човек, който би приел всяка работа, без значение колко опасна или трудна е тя, без значение колко добре охранявана е целта — винаги достигаше набелязания човек. През последните четиринайсет месеца работеше за Винс като въоръжена охрана и събирач на дългове — през това време Винс нито веднъж не го беше виждал уплашен. Не можеше да си представи какво или кой биха могли да уплашат Морант. А да се моли за милост… е, това бе просто невъзможно; дори сега, като чуваше как бодигардът му проплаква и се моли, Винс още не можеше да го възприеме, просто бе немислимо.

Нещо остро изписка. Не беше Морант. Беше грозен, нечовешки звук. Беше остър и дълбоко проникващ изблик на гняв и омраза, чужд, като от научнофантастичен филм, зловещ вик на същество от друг свят.

До този момент Винс мислеше, че Морант го биеха и измъчваха други хора, конкуренти в бизнеса с наркотиците, дошли да видят сметката на самия Винс, за да увеличат собствените си възможности на пазара. Но сега, като слушаше странния, протяжен вой откъм кухнята, Винс се зачуди дали не е попаднал в Зоната на здрача. Усети хлад до мозъка на костите си, почувства, че му се гади, че е обезпокоително слаб и сам.

Бързо взе още две стъпала и погледна към входната врата през коридора. Пътят бе чист. Навярно можеше да прескочи последните стъпала, да изтича по коридора, да отключи и да се измъкне преди пришълците да са излезли от кухнята и да са го видели. Навярно. Но у него остана известно съмнение и заради това се поколеба няколко секунди повече.

В кухнята Морант нададе най-страшния досега писък, последна проява на пълно отчаяние и агония, която рязко бе прекъсната.

Винс знаеше какво означава внезапното замлъкване на Морант. Бодигардът бе мъртъв.

След това светлините в цялата къща угаснаха. Явно някой бе изключил главния бушон в мазето.

Винс не можеше да си позволи повече колебания и започна да се спуска по стълбата в тъмното, но дочу някакво движение откъм мрака в коридора, откъм кухнята към себе си, и отново спря. До ушите му не достигаше нещо обичайно като приближаващи стъпки, а беше странно и зловещо съскане, шумолене, тракане и тътен, от които кожата му настръхна. Усети, че нещо чудовищно, нещо с бледи мъртви очи, със студени и лепкави ръце, се приближава към него. Тази невероятна представа бе изцяло нетипична за Винс Васталяно, който се отличаваше с въображението на пън, но не можеше да се отърси от обзелия го суеверен ужас.

Страхът предизвика омекване и отпускане на ставите му. Сърцето му, и така препускащо, започна направо да думка.

Нямаше да успее да се добере жив до входната врата. Обърна се и с мъка се заизкачва обратно. Веднъж се препъна в мрака, за малко не падна, но възстанови равновесие. Докато достигна голямата спалня, шумовете зад гърба му станаха по-диви, по-близки, по-силни… и по-гладни.

През прозорците на спалнята проникваха далечни отблясъци, отражения от уличните лампи, от които едва се мяркаха италианското легло с балдахин от осемнайсетия век и някои от останалите антични мебели, просветваха ръбовете на кристалните преспапиета, подредени върху бюрото между двата прозореца. Ако Винс се бе обърнал и бе погледнал зад себе си, би могъл да види поне очертанията на преследвача си. Но той не погледна. Страх го беше и от това.

До носа му достигна лош мирис. Сяра? Не съвсем, но нещо подобно.

Дълбоко в себе си, инстинктивно, той съзнаваше какво върви след него. Съзнанието му не можеше — или не искаше — да му даде име, но подсъзнателно знаеше какво е и затова бягаше от него обзет от паника, с облещени очи и неспокоен като животно, застигнато от светкавица.

Забърза към банята, която бе свързана със спалнята му. В плътния мрак се блъсна силно в полузатворената врата. От това тя се отвори напълно. Леко зашеметен от удара, той влезе несигурно в обширната баня, пресегна се към вратата, трясна я и я заключи зад себе си.

В този последен момент на уязвимост, докато затваряше вратата, бе видял кошмарните, сребристи очи да просветват в тъмнината. И то не само две очи. Бяха десетки, дори повече.

Сега нещо удари външната страна на вратата. Удари я пак. И пак. Вън бяха няколко от тях, а не само едно. Вратата се разтресе, бравата издрънча, но устоя.

Съществата в спалнята запищяха и засъскаха значително по-силно от преди. Макар че ледените им писъци бяха съвсем чуждоземни и не приличаха на нищо, което Винс бе чувал до този миг, значението им бе ясно — врещеше се от гняв и разочарование. Преследващите го същества бяха сигурни, че той им е вързан в кърпа и не приемаха по спортсменски бягството му.

Съществата. Макар и странна, това беше най-подходящата дума за тях, единствената дума — съществата.

Като че ли обезумяваше, но не можеше да отхвърли първичните си възприятия и инстинктивното разбиране, от които настръхваше. Съществата. Не бяха зли кучета. Нито каквито и да е други животни, каквито някога е виждал или за каквито е чувал. Беше нещо кошмарно, само кошмарно същество би могло да превърне Рос Морант в беззащитна, хленчеща жертва.

Съществата драскаха от другата страна на вратата, дълбаеха, стържеха и цепеха дървото. Ако се съди по звука, ноктите им бяха остри. Страшно остри.

Какво, по дяволите, бяха те?

Винс винаги бе подготвен за насилие, тъй като насилието беше важна съставка от света, в който живееше. От търговеца на наркотици все пак не може да се очаква да живее спокойно като начален учител. Но никога не бе предвиждал, че може да му се случи такова нещо. Човек с пистолет — да. Човек с нож — и с това можеше да се справи. Бомба, прикрепена към стартера на колата му — това определено беше в кръга на възможностите. Но това сега бе лудост.

Докато съществата отвън се опитваха да преодолеят вратата чрез дъвчене, драскане и чупене, Винс опипом се промъкна в тъмнината, докато намери тоалетната. Пусна капака й, седна върху него и се протегна към телефона. Беше дванайсетгодишен, когато видя за първи път телефон в банята на чичо си Дженаро Карамаза и оттогава все си мислеше, че да имаш телефон там е най-важният белег за важността ти, доказателство, че си независим и богат. Веднага щом си купи собствен апартамент, Винс си поръча телефони във всяка стая, включително и в тоалетната, и оттогава бе поставял телефони в баните на всичките си апартаменти и къщи. За самоуважението му телефонът в банята имаше същото значение както и белият му Мерцедес бенц. Сега се радваше, че телефонът е тук, защото можеше да повика за помощ.

Но в слушалката нямаше сигнал.

В тъмното той чукна по вилката в опит да възстанови връзката.

Линията бе прекъсната.

Непознатите същества в спалнята продължаваха да драскат, да разбиват и да удрят по вратата.

Винс вдигна очи към единствения прозорец. Беще прекалено малък, за да се използва за бягство. През матовото стъкло почти не проникваше светлината.

Няма да могат да минат през вратата, отчаяно си помисли той. Накрая ще се уморят и ще си отидат. Така ще направят естествено. Разбира се.

Стресна се от драскане по метал и дрънчене. Шумът идваше от самата баня. Отвътре.

Изправи се, застана напрегнат и със свити юмруци, като се оглеждаше наляво и надясно в непрогледния мрак.

Някакъв металически предмет се удари в плочките на пода. Винс подскочи и учудено възкликна.

Бравата. О, Боже. Бяха успели някак да откъртят бравата и ключалката!

Хвърли се към вратата с твърдото намерение да я задържи затворена, но откри, че все още нищо й няма — бравата си беше там и езичето на ключалката не бе помръднало. Той се запромъква в тъмното с треперещи ръце, намери пантите, но и те се оказаха на мястото си.

Тогава какво бе издрънчало по пода?

Той се обърна задъхан, опря гръб на вратата и примигна към тъмнината на стаята, като се опитваше да осмисли онова, което бе чул.

Почувства, че вече не е сам и не е в безопасност в банята. Многокраката тръпка на страха пролази по гърба му.

Решетката от шахтата за отопление — ето какво бе паднало на пода.

Обърна се и погледна към стената над вратата. Две светли сребристи очи го изгледаха мрачно от отвора на шахтата. От съществото се виждаше единствено това. Очи, в които ябълките, ирисите и зениците не се разграничаваха. Очи, които проблясваха и трептяха като направени от огън. Очи, в които нямаше и сянка от милост.

Плъх?

Не. Плъхът не би могъл да откачи решетката. Освен това очите на плъховете са червени — нали?

Съществото изсъска към него.

— Не — тихо каза Винс.

Нямаше къде да избяга.

Нещото се изхвърли от стената и полетя към него. Удари лицето му. Ноктите пробиха бузите му, проникнаха навътре, в устата му, застъргаха зъбите и венците му. Болката бе мигновена и огромна.

Той се задави и едва не повърна от ужас и отвращение, но знаеше, че това със сигурност ще го задуши, така че успя да преглътне.

В скалпа му се забиха зъби.

Отстъпи с размахани ръце назад. Ръбът на умивалника болезнено се вряза в кръста му, но болката не представляваше нищо в сравнение с изгарящата болка, обхванала лицето му.

Това бе невъзможно. Но ставаше. Бе направил не само стъпка в Зоната на здрача, а бе скочил направо в ада.

Писъкът му бе заглушен от безименното нещо, впито в главата му, и той не можа да си поеме дъх. Сграбчи звяра. Беше студен и хлъзгав, като обитател на моретата, който се бе издигнал от дълбините им. Отдели го от лицето си и го задържа далече от себе си. Нападателят му пищеше, съскаше и бърбореше безсловесно, гърчеше се и се въртеше, увиваше се и подскачаше, хапеше ръката му, но Винс продължаваше да го държи, защото се боеше да го пусне, страх го беше, че този път може би ще връхлети върху гърлото или очите му.

Какво беше това? Откъде идваше?

Искаше да го види, трябваше да го види, необходимо бе да знае какво, за Бога, е това. Но с друга част от съзнанието си усещаше невероятната му чудовищност и беше благодарен за тъмнината.

Нещо ухапа левия му глезен.

Друго нещо започна да се качва по десния му крак, разкъсвайки пътем панталона му.

От шахтата в стената бяха наизлезли и други същества. Кръвта се стичаше по челото му от раните по скалпа и му пречеше да вижда, но осъзна, че вътре има много сребристи очи. Десетки.

Това сигурно бе сън. Кошмар.

Но болката бе истинска.

Ненаситните пришълци се трупаха по гърдите му, по гърба и раменете му, с размера на плъхове, но не бяха плъхове, всички те деряха и хапеха. Бяха го полазили целия, дърпаха го надолу. Той коленичи. Пусна звяра от ръцете си и заудря по останалите с юмрук.

Един от тях отхапа част от ухото му.

Злонамерени зъбки се забиха в брадичката му.

Чу се да изрича същите молби, които бе чул от Рос Морант. После мракът се сгъсти и над него се спусна вечна тишина.