Дийн Кунц
Вуду (1)

1
Сряда, 8 декември, 1 ч. 12 мин.

Пени Досън се събуди и чу, как нещо се движи крадешком из тъмната стая.

Отначало си помисли, че в ушите й кънти някакъв шум, останал от съня. Беше сънувала коне и дълги разходки с тях вън от града — това бе един от най-прекрасните и вълнуващи сънища, които я бяха спохождали през целия й единайсет и половина годишен опит в нощните видения. Когато започна да се събужда, умишлено се опита да се пребори с нахлуването на съзнанието, да задържи съня си, да не остави чудесната фантазия да изчезне. Но дочу странен звук и той я уплаши. Каза си, че е просто изпръхтяване на кон или шумолене на слама в конюшнята от съня й. Няма страшно. Но не успя да се убеди — странният звук някак не се връзваше със съня — и се събуди напълно.

Чудатият звук идваше от другата страна на стаята, откъм леглото на Дейви. Но не беше обикновеният шум, който би долетял посред нощ от седемгодишно момче, което е яло пица и сладолед за вечеря. Беше коварен звук. Определено коварен.

Какво ли правеше? Какъв ли номер бе замислил този път?

Пени седна в леглото си. Взря се в гъстите сенки, не успя да види нищо, наведе глава и напрегнато се заслуша.

Шумолене подобно на въздишка наруши тишината.

Последва мълчание.

Тя притаи дъх и се заслуша още по-напрегнато.

Съскане. А после смътен шум от влачене на крака и от стържене.

В стаята бе непрогледно тъмно. До леглото й имаше прозорец, но пердетата бяха спуснати и алеята отвън тази вечер бе необикновено тъмна, така че прозорецът не разпръскваше мрака.

Вратата бе открехната. Винаги я оставяха малко отворена, като си лягаха, така че татко да ги чуе по-лесно, ако го повикат през нощта. Но в останалата част от апартамента нямаше запалени лампи и през процепа не проникваше светлина.

— Дейви? — прошепна Пени. Той не отговори.

Шумул-шумул-шумул.

— Дейви, стига!

Нямаше отговор.

Седемгодишните момчета понякога са доста досадни. Истинска напаст.

— Ако си започнал някоя глупава игра, ще те накарам много да съжаляваш — заплаши го тя.

Дочу сух звук. Като старо увехнало листо, което отчетливо шумоли по нечий крак. Вече се бе приближило.

— Дейви, не се занасяй.

Още по-близо. Нещо пресичаше стаята към леглото й.

Не беше Дейви. Той не можеше да сдържа толкова дълго смеха си; досега щеше да се е издал.

Сърцето на Пени силно се разтуптя и тя си помисли: Може би е просто друг сън, като конете, само че този път лош.

Но знаеше, че е съвсем будна.

Очите й се насълзиха от усилието да различи нещо в тъмнината. Пресегна се към ключа на конусовидната нощна лампа до леглото си. Но не можа да го напипа ужасно дълго време. Опипваше отчаяно в мрака.

Потайният шум сега идваше от тъмнината до самото й легло. Нещото я бе достигнало.

Изведнъж опипващите й пръсти попаднаха на металния абажур, а после на самия ключ. Един конус лъчи се спусна върху леглото и на пода.

Наблизо не беше клекнало нищо опасно. Нощната лампа не светеше достатъчно, за да разпръсне всички сенки, но Пени все пак видя, че нямаше нищо опасно, заплашително и дори не на място.

Дейви беше в леглото си, от другата страна на стаята — спеше омотан в завивките си, под афишите за Чубака Уки от „Звездни войни“ и „Извънземното“.

Пени не чу повече странния шум. Но знаеше, че не си го бе измислила, пък и не беше момиче, което просто да загаси лампата, да издърпа завивките над глава и да забрави за всичко. Татко казваше, че любопитството й е достатъчно, за да убие към хиляда котки. Отметна завивките си, стана от леглото, застана съвсем неподвижна и се заслуша, както си беше по пижама и с боси крака.

Нямаше и звук.

Накрая отиде до Дейви и го огледа по-отблизо. Светлината от лампата й едва стигаше дотук; той бе обвит от сенките, но изглеждаше дълбоко заспал. Наведе се съвсем до лицето му, изучи клепките му и накрая реши, че не се преструва.

Шумът отново започна. Зад нея.

Тя се завъртя.

Сега беше под леглото. Съскащ, стържещ и леко потракващ звук, не особено силен, но вече не и съвсем потаен.

Нещото под леглото знаеше, че тя го е усетила. Нарочно издаваше звука, дразнеше я, опитваше се да я уплаши.

Не, реши тя, това е глупаво.

Освен това не беше нещо, не беше и караконджул — тя бе вече твърде голяма, за да вярва в такива страшилища. Това подхождаше повече на Дейви.

Беше просто… мишка. Да! Точно така. Просто мишка, по-уплашена и от нея.

Почувства известно облекчение. Не обичаше мишки и не искаше да се разхождат под леглото й, разбира се, но поне в кротката мишка нямаше нищо кой знае колко страшно. Тя е досадна и отвратителна животинка, но все пак не достатъчно голяма, за да й отхапе главата или нещо подобно.

Изправи се със стиснати юмручета и се опита да реши какво да прави сега.

Погледна към усмихнатия афиш на Скот Бейо до леглото си и й се прииска той да се заеме със случая. Скот Бейо никога не би се уплашил от мишката. Би пропълзял направо под леглото, би хванал жалкия гризач за опашката и би го пуснал в алеята зад блока им, без да му навреди, защото Скот Бейо бе не само смел — той бе също добър, чувствителен и внимателен.

Но Скот го нямаше тук. Бе си в Холивуд и се занимаваше с телевизионното си шоу.

Тогава оставаше татко.

Пени не искаше да буди баща си, докато не е абсолютно, определено, стопроцентово сигурна, че наистина имаше мишка. Ако татко дойдеше да търси мишката и преобърнеше стаята, но не я откриеше, щеше да се държи с нея като с дете, просто ужасно. А на нея й оставаха само два месеца до дванайсетия рожден ден и най-омразното й нещо беше да се държат с нея като с дете.

Не можеше да види нищо под леглото, защото там бе много тъмно и защото завивките й се бяха провесили почти до пода и също пречеха.

Нещото под леглото — мишката под леглото! — просъска и издаде гърлен стържещ звук. Приличаше почти на глас. Дрезгав, студен и злонамерен гласец, който й редеше нещо на чужд език.

Възможно ли бе мишката да издава такъв звук?

Погледна към Дейви. Той все така си спеше.

На стената до леглото на брат й бе подпряна пластмасова бейзболна бухалка. Тя я грабна за дръжката.

А под нейното легло особеното, неприятното съскане, драскане и скърцане продължаваше.

Направи няколко стъпки натам, сниши се и се опря с ръце и колене на пода. Протегна дясната си ръка с пластмасовата бухалка към увисналите одеяла и ги вдигна върху леглото, където им е мястото.

Все още не виждаше нищо отдолу. Тясната пролука бе тъмна като пещера.

Звуците бяха престанали. Пени изпита неприятното чувство, че нещо се взира към нея откъм масленочерните сенки… нещо повече от обикновена мишка… нещо, което знаеше, че тя е само слабо момиченце… нещо умно, а не просто глупаво животно, умно поне колкото нея, нещо, което знаеше, че може да се втурне навън и да я излапа жива, ако поиска.

Олеле. Не. Детинщини. Глупости.

Тя прехапа устна и реши да не се държи като безпомощно дете — замахна с края на бейзболната бухалка под леглото. Размаха я навсякъде, като се опитваше да накара мишката да изпищи или да побегне навън.

Оттатъшният край на бухалката изведнъж бе уловен, задържан. Пени се опита да го издърпа. Не успя. Опъваше го и го въртеше, но бе стиснат здраво.

След това бе изтръгнат от ръцете й. Бухалката изчезна под леглото с изтропване и дрънчене.

Пени бързо се дръпна назад — докато се блъсна в леглото на Дейви. Дори не забеляза, че се движи. В един миг бе на ръце и колене до леглото си, в следващия миг си блъсна главата в дюшека на Дейви.

Братчето й изстена, изхърка, пусна дъха си с малко слюнка и продължи да спи.

Под леглото на Пени отново нищо не се движеше.

Тя вече бе готова да извика на помощ баща си, готова да приеме риска, че ще се отнесат с нея като с дете, и наистина извика, но думата отекна единствено в съзнанието й, татко, татко, татко! От устата й не излезе и звук. Бе временно онемяла.

Светлината трепна. Кабелът на лампата бе включен в контакт зад леглото й. Нещото под леглото се опитваше да я изключи.

— Татко!

Този път от устата й се отрони нещо, макар и не кой знае какво; вместо дума се получи само дрезгав шепот.

А лампата изгасна.

Тя чу, че в тъмната стая нещо се движи. Нещо излезе изпод леглото и тръгна през стаята.

— Татко!

Можа едва да прошепне. Преглътна, стори й се трудно, после преглътна отново в опит да овладее полупарализираното си гърло.

Скърцане.

Взирайки се в мрака, Пени потрепера, после проплака.

Осъзна обаче, че скърцането й е познато. Беше вратата към спалнята. Пантите трябваше да се смажат.

Усети — повече отколкото можа да види в мрака, — че вратата се отваря, а тъмната й плоскост се движи през станалата още по-гъста тъмнина. Тя бе открехната. Сега почти сигурно бе широко отворена. Пантите престанаха да скърцат.

Мистериозният стържещосъскащ звук определено се отдалечаваше от нея. Нещото все пак не смяташе да я нападне. Отиваше си.

Вече беше при вратата, на прага.

А сега се озова в коридора.

Стоеше поне на три метра от вратата.

Сега го… нямаше.

Секундите отлитаха бавно като минути.

Какво беше това?

Не беше мишка. Нито сън.

Тогава какво?

Накрая Пени се изправи. Коленете й се огъваха.

Тръгна и с опипване откри нощната лампа на Дейви. Запали я и светлината огря спящото момче. Бързо обърна конусовидния абажур настрани от него.

Отиде до вратата, застана на прага и се заслуша. Тишина. Затвори вратата, като още трепереше. Бравата тихо щракна.

Целите й длани бяха потни. Избърса ги върху пижамата си.

След като светлината към леглото й вече бе достатъчна, тя се върна и погледна под него. Не откри нищо плашещо.

Взе си пластмасовата бухалка за бейзбол, която бе куха и много лека, предназначена бе за игра с дунапренена топка. Широкият й край, който бе хванат под леглото бе назъбен на трите места, за които е бил държан и стискан. Две от вдлъбнатините имаха по малка дупчица в средата си. Пластмасата е била пробита. Но… от какво? От нокти?

Пени се протегна под леглото достатъчно навътре, за да включи лампата си. После пресече стаята и изгаси светлината при Дейви.

Седна в края на леглото си, огледа затворената врата към коридора и накрая промълви:

— Е?

Какво беше това?

Колкото повече размишляваше, толкова по-малко действителен й се струваше случаят. Може би бухалката просто се е закачила някъде в пружината на леглото, а дупките по нея са направени от стърчащи бурми или пирони. Може би вратата към коридора се е отворила просто от течението.

Може би…

Накрая, обзета от любопитство, тя стана и отиде в коридора, запали лампите, убеди се, че е сама там и внимателно затвори вратата зад гърба си.

Тишина.

Вратата към стаята на баща й бе открехната, както винаги. Застана до нея, доближи ухо до процепа и се заслуша. Той хъркаше. Друго не се чуваше, нямаше непознато шумолене.

Отново си помисли дали да не събуди татко. Той беше детектив в полицията. Лейтенант Джак Досън. Имаше пистолет. Ако в апартамента имаше нещо, би могъл да го гръмне. От друга страна, ако го събудеше и не откриеха нищо, той би започнал да я закача и да й говори като на дете, Господи, дори по-лошо, като че ли е бебе. Тя се поколеба и въздъхна. Не. Не си струваше да рискува такова унижение.

С разтуптяно сърце се промъкна по коридора до входната врата и я провери. Беше добре заключена.

На стената до входната врата имаше закачалка. Тя откачи оттам един добре пристегнат чадър. Металният му край бе достатъчно заострен, за да послужи за оръжие.

С протегнат пред себе си чадър тя влезе в хола, запали всички лампи и прегледа навсякъде. Провери и в трапезарията и в малката L-образна кухня.

Нищо.

Освен прозореца.

Над умивалника кухненският прозорец бе отворен. През двайсет и пет сантиметровата пролука влизаше студен декемврийски въздух.

Пени бе сигурна, че не беше отворен, когато си лягаше. Ако татко го бе отворил, за да подиша чист въздух, би го затворил след това — с тези неща той внимаваше, защото винаги даваше пример на Дейви, а на Дейви му трябваше пример, защото не правеше почти нищо както следва.

Тя отнесе един кухненски стол до умивалника, качи се на него и отвори още прозореца, достатъчно за да се наведе и да погледне навън. Намръщи се, когато студеният въздух ощипа лицето й и навлезе неприятно под пижамата й. Светлината бе съвсем малко. Четири етажа под нея алеята бе невероятно тъмна в най-мрачните си участъци и пепелявосива в по-светлите. Единственият звук беше фученето на вятъра в бетонния каньон. Издуха няколко парчета хартия по тротоара долу, развя косата на Пени като знаме и отнесе облачетата от дъха й. Иначе нищо не се движеше.

По-надолу по сградата, близо до прозореца на спалнята, към алеята се спускаше аварийната пожарна стълба. Но тук, при кухнята, нямаше аварийна стълба, нито корниз; възможният крадец не би могъл да достигне прозореца — нямаше на какво да стъпи или да се задържи, за да влезе.

А така или иначе не беше крадец. Крадците не са толкова дребни, че да успеят да се скрият под леглото на млада госпожица

Затвори прозореца и остави стола на мястото му. Върна чадъра на мястото му на закачалката в коридора, макар че с известно нежелание се раздели с това оръжие. Не пожела да погледне в тъмнината след себе си, когато изгаси лампите. Върна се в стаята си, нагласи се в леглото и дръпна завивките.

Дейви все още спеше дълбоко.

Нощният вятър натискаше прозореца.

От другата страна на града долетя тъжният вой от сирена на линейка или на полицейска кола.

Пени постоя за малко седнала в леглото си с възглавниците зад гърба си и защитена от заобикалящия я кръг светлина. Спеше й се, но се боеше да изгаси лампата. Ядоса се на страховете си. Че не беше ли почти дванайсетгодишна! А на дванайсет години човек не е ли достатъчно голям, за да не се страхува от тъмното? Не беше ли тя жената в къщата и то повече от година и половина, откакто майка й бе умряла? След десетина минути успя да си наложи да изключи лампата и да легне.

Не можеше така лесно да изключи съзнанието си.

Какво беше онова?

Нищо. Остатък от съня й. Или случайно течение. Само това ще е било, нищо повече.

Мрак.

Тя се заслуша.

Тишина.

Изчака.

Нищо.

Заспа.