Джеймс Фенимор Купър
Прерията (28)

ГЛАВА XXVII

Не ми трябват тук нахалници. Всички добри

хора ме почитат и обичат. Затворете вратата!

Не пускам тук нахалници! Дотам ли доживях,

да пускам сега натрапници? Затворете вратата,

моля ви!

Шекспир — „Хенри IV“

На излизане от шатрата си Матори срещна на входа Ишмаел, Ейбирам и Естър. Още щом погледна лицето на тромавия скватер, хитрият тетон веднага разбра, че привидното примирие, което благодарение на мъдростта си бе успял да сключи с тези лековерни бледолики, може всеки миг рязко да се прекрати.

— Я слушай, белобрадко — каза Ишмаел, който улови трапера и го завъртя като пумпал, — омръзна ми вече да разговарям е пръсти вместо с език, и в това няма нищо чудно. Така че ще ми бъдеш преводач и ще повтаряш думите ми на индиански, без да те е много грижа дали са по вкуса на червенокожия, или не.

— Говори, приятелю — отвърна спокойно траперът, — ще предавам думите ти така ясно, както ми ги казваш.

— Приятелю! — повтори скватерът, като го изгледа малко накриво. — Това е само дума, звук, а звукът не чупи кости и не измерва чифлици. Кажи на този крадец-сиукс, че настоявам да изпълни условията на официалния договор, който сключихме с него под скалата.

Когато траперът предаде смисъла на думите му на дакотски език, Матори запита с престорено учудване:

— Да не би на моя брат да му е студено? Тук има бизонски кожи колкото ще. Или е гладен? Моите млади ловци веднага ще донесат еленско месо в жилището му.

Скватерът вдигна заплашително юмрук и удари силно по разтворената си длан, сякаш да покаже, че няма да отстъпи, и отговори:

— Кажи на този лъжец и мошеник, че не съм дошъл като просяк, комуто подхвърлят кокал, а като свободен човек, който си търси своето и ще го получи. Кажи му още, че искам да ми предаде и теб, жалки грешнико, за да те съдя. Сметката е точна. Моята пленница, моята племенница и теб. Искам да ми предаде и тримата според клетвения договор.

Старецът го изслуша невъзмутимо и отвърна със загадъчна усмивка:

— Приятелю, ти искаш нещо, което не всеки би ти дал. Първо, да изтръгнеш езика от устата на тетона, а после — и сърцето от гърдите му.

— Когато Ишмаел Буш иска своето, не гледа кому и с какво ще навреди. Предай му моите желания на ясен индиански език, а когато стане дума за теб, направи знак, така че и бял човек да разбере — да съм сигурен аз, че не ме мамиш.

Траперът се засмя както винаги беззвучно, промърмори си под нос нещо и се обърна към вожда.

— Нека дакотът си отвори широко ушите — рече той, — за да влязат в тях големи думи. Неговият приятел, Големият нож, е дошъл с празни ръце и казва, че тетонът трябва да ги напълни.

— Уег! Матори е богат вожд, господар на прериите.

— Той трябва да даде тъмнокосата.

Веждите на вожда се сбърчиха така застрашително, като че ли скватерът всеки миг щеше да заплати за своята дързост; но той изведнъж си спомни как трябва да се държи и отвърна лукаво:

— Девойката е много лека за ръцете на такъв юначага. Аз ще ги напълня с бизони.

— Той казва, че му трябва и светлокосата, в чиито жили тече неговата кръв.

— Тя ще стане жена на Матори. Тогава Дългият нож ще бъде баща на вожд.

— А иска също и мен — вметна траперът, като направи един от ония изразителни жестове, с помощта на които туземците се обясняват почти така лесно, както с помощта на езика, и в същото време се обърна към скватера, за да покаже, че думите му са предадени вярно. — Той иска и мен, жалкия, немощен трапер.

Дакотът с дълбоко съчувствие прегърна стареца през рамо, преди да отговори на това трето и последно желание.

— Моят приятел е стар — каза Матори — и не може да издържа на дълъг път. Той ще остане при тетоните, за да се учат на мъдрост от словата му. Кой сиукс има език като моя баща? Никой. Нека словата му бъдат много благи, но и много ясни. Матори ще даде кожи и бизони. Ще даде жени на младите бледолики, ала не може да даде никоя от тия, които живеят под неговия покрив.

Смятайки този лаконичен отговор за напълно достатъчен, вождът тръгна към чакащите го съветници, но изведнъж се върна и като прекъсна трапера, който превеждаше думите му, добави:

— Кажи на Големия бизон (така вече бе кръстен Ишмаел от тетоните), че ръката на Матори е винаги отворена. Погледни — додаде той, сочейки загрубялото, набръчкано лице на Естър, която слушаше внимателно, — жена му е много стара за такъв велик вожд. Нека я махне от своя дом. Матори го обича като брат. Той наистина му е брат. И ще получи най-младата от жените на тетона. Тачичена, гордостта на младите дакоти, ще му готви еленско месо и много храбри воини ще го гледат със завист. Кажи му, че дакотът е щедър.

Изключителното хладнокръвие, с което тетонът завърши това смело предложение, порази даже обиграния трапер. Неспособен да скрие изумлението си, старецът гледаше мълчаливо подир отдалечаващия се индианец и не се опита дори да продължи прекъснатия превод, докато Матори не изчезна сред тълпата воини, които толкова дълго и както винаги така търпеливо очакваха завръщането му.

— Вождът на тетоните отговори съвсем ясно — продължи старецът. — Той няма да ти даде дамата, на която, сам Господ би казал, ти имаш толкова право, колкото вълкът — на агнето. Няма да ти даде девойката, която наричаш своя племенница; тук, трябва да призная, не съм много уверен, че правдата е на негова страна. Освен това той направо отказва да ти предаде и мен, колкото и да съм жалък и нищожен. И ми се струва, че не постъпва толкова неразумно, тъй като по много причини аз не бих тръгнал на далечен път с теб. Ала ти прави предложение, което е редно и уместно да узнаеш. Тетонът казва чрез мен — тук аз съм само негова уста, затова не отговарям за греховните му думи — че тази добра жена вече не е млада и красива, тъй че навярно ти е омръзнала като съпруга. Затова те съветва да я изгониш от жилището си и когато то опустее, ще ти изпрати на нейно място любимката си или по-право тази, която му е била любимка — Скокливата кошута, както я наричат сиуксите. Е, нали виждаш, съседе, макар че червенокожият смята да задържи собствеността ти, той е готов да ти даде нещо в замяна, за да не бъдеш ощетен!

Ишмаел слушаше тези отговори на исканията си с растящо негодувание, което у такива бездушни хора преминава понякога в най-буйна ярост. Дори се престори, че тази глупава мисъл — да смени изпитаната си стара другарка с по-крехка опора, младата Тачичена — го разсмива, макар че смехът му прозвуча глухо и неестествено. Но Естър не намери нищо смешно в това предложение. Като си пое дъх, сякаш че се задушаваше, тя закрещя колкото й глас държи:

— Хайде де, къде се е чуло и видяло индианец да сключва и да разтрогва бракове, да посяга на правата на омъжени жени! Да не мисли, че жената е прериен звяр и трябва да се прогони от селото с кучета и пушки? Нека излезе тук най-смелата от неговите скуоу, да видим на какво е способна. Може ли да се похвали с деца като моите? Тоя червенокож крадец е зъл тиранин и, мога да добавя, нагъл мошеник. Иска да се разпорежда в чужди домове! За него една порядъчна жена и една фръцлива хлапачка е все едно и също. А ти, Ишмаел Буш, баща на седем сина и още толкова дъщери, за всичко друго си отваряш мръсната уста, само не и да го наругаеш! Нима ще опозориш бялата си кожа, семейството и страната си, като смесиш своята бяла кръв с червена и наплодиш мелези! Много пъти те е изкушавал дяволът, мъжо мой, но никога досега още не ти е поставял такава хитра клопка. Върни се при децата си, драги, върни се и помни, че не си мечка стръвница, а християнин и, слава Богу, мой законен мъж!

Разсъдливият трапер очакваше подобна врява от страна на Естър. Не беше трудно да предвиди, че кроткият й нрав ще се разбунтува, като чуе такова скандално предложение — да я изгонят от къщи и сега, когато бурята се разрази, старецът се възползва от случая да се отдръпне настрана, за да бъде по-далеч от нейния не дотам избухлив, но несъмнено по-опасен съпруг. Ишмаел, който бе изложил решително своите искания с твърдото намерение да ги наложи, сега бе принуден да отстъпи пред тая вихрена атака, както става често и с по-упорити мъже, и за да укроти ревността на жена си, подобна на яростта, с която мечка защищава малките си, той побърза да се махне по-далеч от шатрата, където, както бе известно, се намираше неволната виновница за избухналия скандал.

— Нека твоята меднокожа хубостница излезе да се поперчи с мърлявата си красота пред жена, която е чувала неведнъж църковна камбана и знае що е добродетелност! — крещеше Естър, като размахваше победоносно ръка, подкарвайки Ишмаел и Ейбирам пред себе си по посока на лагера като хлапаци, избягали от училище. — Ще види тя, ще види как ще й затворя устата! А вие да не сте посмели да се мяркате повече тук, да не сте посмели да преспивате повече в лагер, където дяволът се разполага като у дома си, уверен, че ще го посрещнат с разтворена обятия! Хей, Абнър, Инок, Джеси, къде се дянахте? Впрягайте, впрягайте бързо конете! Ако вашият балама баща, дето му са слаби ангелите, почне пак да яде и пие с червенокожите, току виж, че тия хитреци са му бутнали някаква отрова. На мен ми е все едно коя ще ми заеме мястото, когато се опразни по законен ред. Ала не допусках, Ишмаел, че след като си имал бяла жена, ще се по-блазниш по бронзова или, да речем, медна… Да, точно тъй, медна и не струва повече от една медна монета!

Смиреният съпруг счете за благоразумно да не отвърне нищо на този изблик на наранено женско достойнство; само от време на време прекъсваше нежната си половинка с някое възклицание, с което искаше да я убеди в своята чистота и невинност. Но тя не мирясваше и слушаше само собствения си глас, а другите чуваха само настояванията й да се махнат незабавно оттук.

Предвидил, че в случай на нужда ще се наложи да отпътува по спешност, скватерът вече бе събрал добитъка и натоварил фургоните. Така че всичко ставаше според желанието на Естър. Синовете се споглеждаха, наблюдавайки стихийния гняв на майка си, ала не се развълнуваха особено, тъй като и по-рано бяха виждали подобни сцени. По заповед на бащата палатките бяха метнати в колите като отмъщение за вероломството на доскорошните им съюзници, след което керванът потегли, както винаги — мудно и тромаво.

Тъй като отдалечаващите се фургони бяха здраво защитени откъм тила от внушителен отряд добре въоръжени преселници, сиуксите ги изпроводиха с поглед, без да проявят ни най-малко учудване, нито възмущение. Червенокожият е като тигъра: рядко напада противник, който го очаква и ако воините тетони замисляха някакви враждебни действия, те като хищния звяр имаха достатъчно търпение да изчакат тихомълком, когато ще могат да поразят жертвата изневиделица, за да бъде ударът смъртоносен. Впрочем те не можеха да направят нищо без знак от Матори, който криеше замислите си. Може би той вече тайно ликуваше, че бе успял да се отърве тъй лесно от такива затруднителни искания; може би чакаше сгоден момент да покаже силата си; а може би, погълнат от много по-съществени въпроси, просто нямаше време да мисли за такова маловажно нещо.

Но Ишмаел, макар и принуден да отстъпи пред гнева на Естър, изглежда, съвсем не се беше отказал от първоначалните си намерения. Керванът вървя една миля все покрай реката, после се опря на склона на един висок хълм, където имаше удобно място за лагеруване. Тук отново опънаха палатките, разпрегнаха конете, събраха добитъка в долчинката, с една дума — Ишмаел извърши всички обичайни приготовления за пренощуване спокойно и бавно, като че ли наблизо нямаше опасни съседи, на които се бе осмелил да подхвърли дръзко предизвикателство.

А в това време тетоните се готвеха за друга, не по-малко сериозна работа. Щом се бе разчуло, че Матори се връща, уловил в плен страшния и омразен вожд на враговете им, в лагера бе настъпила дива, неистова радост. Дълги часове бабичките от племето обикаляха от шатра на шатра и разпалваха яростта на воините, да не би някой да помисли за милост. На един заговорваха за сина, чийто скалп се суши на пушека в колибата на някой пеони, на друг сочеха собствените му рани, позора, и пораженията му, на трети подхвърляха колко кожи и коне са му отнети, а на четвърти припомняха някакво злополучно премеждие, за което сега трябва да отмъсти.

Настървени по този начин, всички се събраха на съвет възбудени до краен предел, както разказахме вече, макар и да не беше още ясно докъде възнамеряваха да стигнат в своята мъст. Имаше различни мнения по въпроса за екзекутирането на пленниците и Матори не бързаше да пристъпва към разисквания, защото не беше сигурен какъв ще бъде резултатът: дали ще бъде благоприятен за собствените му планове, или ще им навреди. Досега се бяха водили само предварителни съвещания, при които всеки вожд се мъчеше да разбере на колко привърженици ще може да разчита, когато този важен въпрос се постави на открито обсъждане в племенния съвет. И ето че бе дошло време да почне съветът и приготовленията за това ставаха е достойнство и тържественост, както подобава за такъв случай.

С изтънчена жестокост, на която е способен само индианец, за място на това тържествено събрание бе избрана площадката около стълба, на който беше вързан главният пленник. Домъкнаха Мидълтън и Пол както бяха завързани и ги сложиха в нозете на младия пеони, после мъжете насядаха наоколо, като всеки зае място според отличието и правата си. Воините се приближаваха един по един и сядаха в широк кръг, невъзмутими и сериозни, сякаш всеки се бе приготвил да раздава правосъдие, изпълнен, както подобава, с чувство на милосърдие. Оставиха места за трима-четирима от главните вождове и няколко грохнали бабички, изсушени от годините, студа и зноя, от несгодите на живота и бурни страсти, се промъкнаха в най-предната редица на кръга: ненаситната им жестокост ги бе подтикнала към тази дързост, а възрастта и изпитаната вярност към племето им бяха единственото оправдание.

Всички вече бяха заели местата си е изключение на поменатите вождове. Големците, се бавеха с напразната надежда, че единодушието им може да изглади различията между техните привърженици: защото, колкото и влиятелен да беше Матори, той можеше да поддържа властта си само като се опира винаги на мнението на по-нискостоящите от него. Когато тези важни особи най-после влязоха вкупом в кръга, мрачните им погледи и свъсените чела достатъчно ясно говореха, че въпреки дългото съвещание не бяха постигнали съгласие. Очите на Матори непрекъснато меняха изражението си — ту припламваха внезапно от вътрешния огън, който се разпалваше в душата му, ту отново се смръзваха в студена сдържаност, по-присъща на вожд по време на съвет. Той седна на мястото си с преднамерената простота на демагог, но дръзкият, искрящ поглед, с който тутакси обгърна мълчаливото събрание, издаваше в него тиранина.

Когато се събраха всички, един престарял воин запали голямата лула на племето и изпусна дим в четирите посоки. Щом изпълни това умилостивително жертвоприношение към небето, той подаде лулата на Матори, който с престорено смирение я предаде на съседа си — беловлас вожд. След като всички поред смукнаха от умиротворителното биле, настъпи тържествено мълчание, като че ли този обред подготви и подтикна всеки да се замисли дълбоко върху въпросите, поставени на обсъждане. После един стар индианец се изправи и заговори:

— Орелът при водопадите на Безкрайната река излезе от яйцето много снегове след като ръката ми за пръв път уби пеони. Каквото говори езикът ми, е видяно от очите ми. Боречина е много стар. Планините стоят по-отдавна на мястото си, отколкото той живее сред своето племе, а реките са се пълнили и пресъхвали дълго преди да се е родил, но има ли друг сиукс освен мен, който да знае това? Сиуксите ще чуят какво ще каже той. Ако някои от думите му паднат на земята, нека ги вдигнат и ги поднесат до ушите си. Ако вятърът ги отнесе, моите млади воини, които са много бързи, ще ги уловят. А сега слушайте. Откакто тече вода и растат дървета, сиуксът все среща пеони на военната си пътека. Колкото кугуарът обича антилопата, толкова и дакота обича своя враг. Когато вълкът срещне кошута, нима ляга да спи? Когато кугуар види на извора сърна, нима си затваря очите? Знаете, че не. Той също пие, но кръвта й! Сиуксът е ловка пантера, пеони — треперещ елен. Нека ме чуят моите чеда. И ще признаят, че думите ми са самата истина. Свърших.

Глух, гърлен възглас на одобрение се изтръгна от устата на всички привърженици на Матори, когато изслушаха този жесток съвет на един от най-старите хора от тяхното племе. Отмъстителността, дълбоко вкоренена у тях, бе станала отличителна черта на нравствения им облик, затова иносказателните намеци на престарелия вожд бяха мехлем за душата им, а Матори предвкусваше успеха на замислите си, виждайки колко много от присъстващите се отнасяха благосклонно към съветите на неговия приятел. И все пак до единодушие беше още много далеч. След речта на първия оратор, както изискваше обичаят, настъпи продължително мълчание, за да могат всички да оценят нейната мъдрост, преди някой вожд да се е осмелил да я опровергае. Вторият оратор, макар и отдавна преминал младостта, все пак не беше толкова стар, колкото предишният. Той разбираше неизгодата на това обстоятелство и се постара по възможност да го обезсили с преувеличено самоунижение.

— Аз съм само дете — започна той и се огледа крадешком, за да види доколко всепризнатата му слава на храбър и разсъдлив вожд опровергава това твърдение. — Откакто баща ми е станал мъж, живял съм все сред жени. Ако главата ми е побеляла, то не е, защото съм стар. Снегът, който я е посипал, докато съм спал по пътеките на войната, е замръзнал в косите ми и жаркото слънце над селищата на осаджите се оказа безсилно да го разтопи.

Разнесе се тих шепот, израз на възхищение от делата на оратора, за които той така изкусно намекваше. Говорещият почака скромно да затихне вълнението, след което, насърчен от похвалите на слушателите, продължи още по-разпалено:

— Ала младият воин има остро око. Той може да вижда много далеч. Той е като рис. Огледайте ме добре. Сега ще се обърна гърбом, за да можете да ме видите и от двете страни. Е, знаете вече, че съм ваш приятел, понеже ви показах оная част от тялото си, която никой пеони още не е виждал. Погледнете сега лицето ми — не тоя белег, защото през него очите ви никога няма да надникнат в моя дух. Това е процеп, пробит от конз. Но тук има прорез, направен от Уаконда, и през него можете да надзърнете в душата ми. Какъв съм аз? Дакота — и отвън, и отвътре. Това ви е известно. Затова изслушайте ме. Кръвта на всяко същество в прерията е червена. Кой може да отличи мястото, където е убит пеони, от мястото, където моите млади ловци са убили бизон? То има един и същ цвят. Повелителят на живота ги е създал един за друг. Създал ги е еднакви. Но ще зеленее ли трева там, където е убит бледолик? Моите млади ловци не бива да мислят, че този народ е толкова многочислен, та няма да забележи загубването на един свой воин. Той често ги вика и казва: „Къде са синовете ми?“ Ако липсва един човек, изпращат в прерията отряди да го търсят. Не успеят ли да го намерят, карат бързоходците си да го търсят между сиуксите. Братя мои, Големите ножове не са глупци. Сега между нас се намира един велик магьосник на техния народ; кой може да каже колко е силен гласът му или колко е дълга ръката му?…

Виждайки, че разпаленият оратор стига до същността на речта си, Матори го прекъсна нетърпеливо, като се изправи внезапно и се провикна с глас, в който бяха примесени и властност, и презрение, и язвителна насмешка:

— Нека моите млади воини доведат в съвета злия дух на бледоликите. Моят брат ще гледа тоя магьосник право в лицето!

Това неочаквано прекъсване бе последвано от мъртва, тържествена тишина. То не само нарушаваше грубо осветения от традициите ред в съвета, но и със своята заповед вождът като че хвърляше предизвикателство към тайнствената сила на едно от ония непостижими същества, на които в тия времена индианците гледаха със страхопочитание; малцина от тях бяха достатъчно просветени, за да не им вярват, или дотолкова смели, че да им се противопоставят. Все пак младите воини изпълниха заповедта на Матори и изведоха тържествено от шатрата Овид, възседнал Азинус — церемония, с която явно целяха да го направят за посмешище, но се получи обратен резултат: страхът издигна пленника в очите на зрителите. Когато естественикът и магарето влязоха в кръга, Матори, който се опасяваше от влиянието на доктора и затова се помъчи да го унижи, обгърна с поглед заобикалящите го, спирайки се ту на едно, ту на друго тъмно лице, за да се увери в успеха на своя замисъл.

Природата и изкуството с общи усилия всъщност помогнаха на естественика да направи такова впечатление с външността и снаряжението си, че навсякъде би могъл да бъде обект на удивление. Главата му беше грижливо обръсната по най-изтънчен тетонски вкус. От гъстата коса, съвсем не излишна в това време на годината, бяха оставили само един изящен „скалпов кичур“ на темето, който навярно също нямаше да бъде пожален, ако бяха питали доктора. На оголеното теме бе положен дебел слой боя; тази причудлива рисунка, изпълнена също с бои, се извиваше и по лицето, придавайки на проницателния поглед на очите изражение на притаено коварство, а на строгата гънка на устата — мрачността на магьосник. Докторът беше съблечен до кръста, но за предпазване от студа го бяха наметнали с плащ от щавена еленова кожа, украсен с чудновати рисунки. Сякаш за подигравка с неговата професия, на единствения кичур на главата му, на ушите и други най-забележими части на тялото бяха на качени всевъзможни жаби, гущери, пеперуди и други, всички препарирани както се полага, за да заемат някой ден мястото си в личната му колекция. Но не само тази странна премяна направи впечатление на зрителите. Злокобните предчувствия придаваха на лицето на достопочтения Овид необикновена суровост и предизвикваха смут и страх в душата му, особено като гледаше как потъпкват личното му достойнство и нещо повече — както предполагаше, водеха го, за да го принесат в жертва на някое езическо божество. Затова читателят лесно може да си обясни страхопочитанието, с което бе посрещната неговата поява от зрителите, предварително предразположени да се преклонят пред него като могъщ слуга на Злия дух.

Уюча поведе Азинус право към средата на кръга и като остави там и двамата (защото, краката на естественика бяха тъй здраво свързани за животното, че човек и добиче се бяха слели, може да се каже, в едно цяло и образуваха своеобразен нов разряд в животинското царство), се отдръпна на мястото си, втрещил поглед в „магьосника“ с тъпо любопитство и раболепен възторг, както и можеше да се очаква от него.

Зрителите и виновникът за тази странна сцена изглеждаха еднакво изумени. Докато тетоните съзерцаваха тайнствените атрибути на „магьосника“ с благоговение и страх, докторът се озърташе на всички страни със същата смесица от необикновени чувства, между които обаче страхът заемаше едва ли не първо място. Очите му, придобили в тоя момент чудната способност да виждат всичко увеличено, като че бяха приковани в няколко тъмни, жестоки и сурови лица едновременно, но в нито едно от тях не откриваха дори проблясък на дружелюбие или съчувствие. Най-после блуждаещият му поглед се спря на тъжното и благообразно лице на трапера. Старецът, в чиито нозе лежеше Хектор, стоеше в края на кръга, облегнат на пушката, която му бяха върнали като на приятел, и очевидно размишляваше върху това, което можеше да се очаква след съвета, преминал при толкова много необикновени церемонии.

— Уважаеми венаторе, или ловецо, или траперю — каза Овид печално, — много се радвам, че те срещам отново. Боя се, че драгоценното време, определено ми за завършването на един велик труд, наближава преждевременния си край, и бих желал да предам духовния си товар на човек, макар и не деец на науката, но все пак притежаващ трошици от знанието, с които цивилизацията дарява и най-нищожните си чеда. Научните дружества от целия свят несъмнено ще почнат сериозни разследвания за моята съдба и може да изпратят експедиция в тези краища, за да разпръснат всякакви съмнения, които биха възникнали по такъв важен въпрос. Аз лично се чувствам щастлив, че човек, който говори един и същ език с мен, присъства тук и ще запази спомена за моя край. Ти ще разкажеш, че след полезен и славен живот съм умрял като мъченик на науката и жертва на мракобесието. Тъй като се надявам, че в последните си минути ще бъда непоколебимо спокоен и изпълнен с възвишени мисли, ако добавиш още някоя и друга дума с каква твърдост, с какво достойнство на учен съм посрещнал смъртта, това може да поощри бъдещите ревнители на науката да се стремят към същата слава, пък и сигурно няма да обиди никого. А сега, приятелю трапер, водейки се от човешката природа, накрая ще те попитам: загубена ли е всякаква надежда, или все още има някакви средства да се изтръгне от ноктите на невежеството и да се запази за страниците на естествената история такава съкровищница от ценни сведения?

Старецът изслуша внимателно този печален призив, и преди да отговори, изглежда, обмисли всестранно този важен въпрос.

— Доколкото разбирам, приятелю докторе — заговори той изтежко, — в твоя случай шансовете за живот или смърт зависят изцяло от волята на Провидението, което може би ще благоволи да я изяви чрез безбожните лукавства на индианския ум. Впрочем, както и да завърши това, аз не виждам тук особена разлика, тъй като освен за теб за никой друг няма голямо значение дали ще останеш жив, или ще умреш.

— Нима мислиш, че е маловажно за съвременниците или за потомството, ако падне един крайъгълен камък от зданието на науката? — прекъсна го Овид. — Освен това, престарели колега — добави той укорително, — съвсем не е празна работа, когато човек се вълнува за собственото си съществуване, макар че тази грижа бледнее пред по-широките му интереси и филантропичните му чувства.

— Ето що мисля аз — поде отново траперът, който не разбираше много от тънкостите, с които неговият по-учен другар тъй често обичаше да украсява речта си. Всеки се ражда и умира само веднъж — куче и елен, червенокож и бял. И човек няма право да се стреми да ускорява смъртта както и не е властен да пречи на раждането, тъй като и едното, и другото става по волята божия. Но не бих казал, че не може да се направи нещо, за да се отдалечи поне мъничко последният час, тъй че всеки има право да постави пред собствената си мъдрост въпроса: докъде е готов да стигне и колко страдания може да изтърпи, за да продължи живота си, и без друго може би вече твърде дълъг? Много мрачни зими и знойни лета минаха, откакто се лутах насам-натам, за да добавя един час повече към живота си, прехвърлил вече осемдесетте. Аз съм винаги готов да откликна, когато повикат името ми, като войник на вечерна проверка. Според мен, ако се остави на индианците да решават съдбата ви, върховният вожд на сиуксите се нуждае от вашата смърт и така ще поведе племето си, че то няма да пощади никого от вас, А и не разчитам много на привидната му любов към мен. Затова трябва да се помисли готови ли сте за такова пътуване и ако сте готови, не е ли по-добре да тръгнете, сега, а не в друго време? Ако питат мене, бих се изказал в твоя полза, тоест мисля, че животът ти е бил праведен, в смисъл, че не си причинявал никому големи огорчения, макар че като честен човек трябва да добавя: ако се пресметне всичко, което си направил, ще се получи нещо съвсем дребно, за което и не заслужава да се говори.

Като изслуша тази тъй обезсърчителна за него присъда, Овид прикова печалния си взор във философски спокойното лице на трапера и се прокашля, за да прикрие душевния смут, плод на отчаянието му, защото дори в най-критичното положение жалката природа на човека рядко се отърсва от последния остатък на гордостта.

— Аз мисля, уважаеми ловецо — отвърна той, — че, като се разгледа всестранно въпросът и се признае правилността на твоите съждения, най-логичният извод ще бъде, че не съм готов за толкова прибързано отпътуване за оня свят, затова ще трябва да вземем някакви предпазни мерки.

— Щом мислиш така — каза съобразителният трапер, — ще направя за теб същото, което бих направил за самия себе си. Но тъй като времето ти тече стремглаво, ще те посъветвам да се приготвиш бързо за последния си час, защото може да се случи да те повикат, а ти като сега да не си готов да се отзовеш.

След този приятелски съвет старецът се отдръпна отново в кръга и се замисли какво да предприеме по-нататък. В него се бореха решителност и примирение, произтичащи от навиците и вродената му скромност, съединени причудливо, за да залегнат в своеобразния му характер, в който изключителната енергичност се преплиташе с кротка покорност пред волята на Провидението.