Софи Кинсела
Повелителката на метлата (8)

8

Щом излизам от стаята, се втурвам на горния етаж и хуквам по коридора, за да проверя мобилния. Той е наполовина зареден и нямам представа дали тук има покритие. След като Триш говори по нейния, значи няма проблем. Кой ли е нейният оператор?

— Самантааа!

Гласът на Триш се понася от долния етаж.

— Самантааа! — Струва ми се ядосана. Чувам стъпките й по стълбите.

— Да, госпожо. — Бързо потеглям по коридора.

— Ето къде си била — тя се мръщи. — Много те моля не изчезвай така, докато си на работа. Не ми е приятно да крещя.

— Ъъъ… добре, госпожо Гайгър — отвръщам аз. Докато слизаме надолу, стомахът ми се преобръща. Зад Триш виждам вестник „Таймс“. Отворен е на бизнес страниците и аз зървам заглавието: „Глейзърбрукс“ нападнат от кредитори.

Очите ми пробягват по текста, докато Триш рови в огромната си бяла чанта на „Шанел“. Никъде не виждам да се споменава „Картър Спинк“. Слава богу. Отделът за връзки с обществеността е успял да покрие провала.

— Къде са ми ключовете? — Триш е наистина ядосана. — Къде са? — Тя продължава да рови нервно из чантата. Червило в златна гилза изпада и се озовава в краката ми. — Как е възможно така да изчезват нещата?

Вдигам червилото и й го подавам.

— Помните ли къде ги изгубихте, госпожо Гайгър?

— Не съм ги изгубила. — Тя си поема рязко въздух. — Откраднати са. Очевидно е. Сега трябва да сменим всички ключалки. Някой ще ни открадне самоличността. — Тя се хваща за главата. — Така правят мошениците. Имаше огромна статия по тези въпроси в „Мейл“…

— Това ли са ключовете? — Забелязах ключодържател на „Тифани“, оставен на перваза. Грабвам го и й подавам ключовете.

— Ето ги! — Триш не може да повярва. — Да, това са! Саманта, ти си чудесна! Как успя да ги намериш?

— Не беше трудно. — Свивам скромно рамене.

— Много съм впечатлена! — Тя ме поглежда многозначително. — Ще кажа на господин Гайгър.

— Добре, госпожо. — Опитвам се да вложа в гласа си искрена благодарност. — Благодаря ви.

— Двамата с господин Гайгър излизаме след малко — продължава тя, вади някакъв парфюм и се напръсква обилно. — Бъди така любезна да приготвиш леки сандвичи за един часа и се заеми с почистването на долния етаж. За вечерята ще поговорим по-късно — тя се завърта. — Трябва да призная, че и двамата сме много впечатлени от менюто с печен гъши дроб.

— Ами… радвам се!

Браво. Довечера няма да съм тук.

— Така. — Триш приглажда за пореден път косата си. — Би ли дошла за момент в хола, Саманта?

Тръгвам след нея и приближавам камината.

— Преди да излезем, моля те започни с прахта тук — нарежда Триш. — Ще ти покажа с кое да внимаваш. — Тя посочва подредените порцеланови фигури на полицата над камината. — Доста са крехки. Кой знае защо чистачките никога не запомнят. Така че внимавай.

Послушно поглеждам към камината.

— Саманта, много е важно тези порцеланови кучета да са поставени едно срещу друго. — Триш посочва два шпаньола от породата Кинг Чарлс. — Виждаш ли? Сега не са поставени едно срещу друго. Те си имат място.

— Имат си място — повтарям аз и кимам. — Разбрах.

— Погледът на пастирката трябва да е дискретно насочен навън. Разбра ли ме? Навън.

Тя обяснява бавно и ясно, сякаш коефициентът ми на интелигентност е като на тригодишно дете.

— Навън — повтарям послушно аз.

— Сега разбра ли? — Триш ме поглежда напрегнато. — Да видим. Порцелановите кучета как трябва да са разположени? — Тя вдига длан, за да не ми позволи да поглеждам към полицата.

Не мога да повярвам. Тя ме изпитва.

— Кучетата — настоява тя. — Накъде трябва да са поставени?

Господи, не мога да се въздържа.

— Ами… — Замислям се за момент. — Те гледат… навън.

— Едно срещу друго! — изкрещява отчаяно Триш. — Трябва да са едно срещу друго.

— Точно така — съгласявам се примирено аз. — Да. Извинете. Сега вече запомних.

Триш е затворила очи и е притиснала челото си с пръсти, сякаш стресът, причинен от глупостта на прислужницата, й идва прекалено много.

— Няма значение — заявява накрая тя. — Утре ще опитаме отново.

— Ще изнеса подноса — предлагам смирено аз. Когато го вдигам, си поглеждам часовника. 10.12. Чудя се дали събранието е започнало.

Как ли ще издържа тази сутрин?

 

 

В единайсет и трийсет вече съм като кълбо от нерви. Мобилният ми е зареден и когато най-сетне влязох в кухнята, включи, но изобщо не е звънял. Нямам и съобщения. Проверявам го на всяка минута.

Заредих съдомиялната и след около петдесет опита успях да я включа. Почистих порцелановите кучета с мокра кърпа. След това започнах да крача напред-назад из кухнята.

Почти веднага се отказах да правя обяд от леки сандвичи. Прекарах часове надвесена над два хляба и накрая се озовах с десет дебели резена, всеки в по-причудлива форма от предишния, разпилени в легло от трохи. Един господ знае къде сбърках. Сигурно нещо не е наред с ножа.

Мога само да благодаря на бога на Жълтите страници и на фирмите за доставка на храна. И на кредитната си карта на „Американ експрес“. Ще ми струва само четирийсет и пет лири и петдесет, за да осигуря на Триш и Еди „изключителен обяд от сандвичи“ от доставки „Котсуолд“. Бях готова да платя двойно. Честно казано, бих платила и десет пъти повече.

Сега съм се отпуснала на стола и стискам мобилния, пъхнат в джоба.

Отчаяно се опитвам да го накарам да звънне.

В същото време изпитвам ужас, че може да звънне.

Не издържам повече на напрежението. Трябва да направя нещо, за да се успокоя. Каквото и да е. Отварям вратата на огромния хладилник на семейство Гайгър и вадя бутилка бяло вино. Сипвам си една чаша и отпивам. Тъкмо се каня да отпия отново, и усещам как космите по врата ми настръхват.

Все едно, че… някой ме наблюдава.

Завъртам се и се стряскам. На вратата на кухнята е застанал някакъв младеж.

Висок и едър, силно загорял, с наситеносини очи. Чупливата му златистокестенява коса е изрусяла по краищата. Облечен е в износени дънки, скъсана тениска и най-калните ботуши, които някога съм виждала.

Зазяпал се е в пръснатите по плота трохи и баятите парчета нарязан хляб, а след това поглежда чашата в ръката ми.

— Здрасти — казва най-сетне той. — Ти ли си новата готвачка от „Кордон Бльо“?

— Ами… да. Точно така! — Приглаждам униформата. — Аз съм новата икономка. Саманта. Здравей!

— Аз съм Натаниъл. — Той протяга ръка и след кратко колебание я поемам. Кожата му е твърда и загрубяла, като кора на дърво. — Грижа се за градината на семейство Гайгър. Сигурно ще искаш да поговорим за зеленчуците.

Поглеждам го, без да разбирам. Защо ми е да говоря с него за зеленчуците?

Той се обляга на касата на вратата и скръства ръце. Не мога да не забележа колко са силни и стегнати ръцете и раменете му. Никога не бях виждала мъж с такива ръце. Никога досега.

— Мога да доставям кажи-речи всичко — продължава той. — Според сезона, разбира се. Само ми кажи какво ти трябва.

— А, да, зеленчуци — казвам аз, когато разбирам за какво говори. — За готвенето. Ами… да. Ще ми трябват. Да, определено.

— Казаха ми, че си учила при някакъв жабар. — Той се мръщи. — Не знам какви щуротии използваш, но ще се постарая да ти осигуря каквото е необходимо. — Той вади малък изцапан бележник и молив. — Какви кореноплодни и кръстоцветни предпочиташ?

Кореноплодни и кръстоцветни ли? Какви, по дяволите, са тези кореноплодни и кръстоцветни?

Сигурно са някакви зеленчуци. Мисля трескаво, но така и не мога да си представя въпросните кореноплодни и кръстоцветни.

— Трябва да погледна менютата си — отвръщам накрая аз и кимам компетентно. — Ще ти се обадя по този въпрос.

— Кажи ми най-общо. — Той вдига поглед. — Какво използваш най-често? Трябва да знам, за да ги насадя.

Господи! Не смея да спомена нито един зеленчук, за да не сбъркам нещо.

— Всякакви… — Поглеждам го с усмивка. — Нали знаеш как е със зеленчуците. Понякога си в настроение за едно, друг път за друго!

Не съм сигурна, че това беше убедително казано. Натаниъл ми се струва объркан.

— Каня се да поръчам лук — заявява той. — Кой вид предпочиташ? Кромид, праз.

Гледам го като обезумяла. Какви ги приказва той?

— Ами… ъъъ… Първия — решавам накрая аз. — Има отлични вкусови качества.

Натаниъл оставя бележника и ме поглежда. Очите му се спират на чашата вино. Не съм сигурна, че изражението му ми харесва.

— Канех се да направя сос — обяснявам веднага аз. Небрежно дръпвам една тенджера, слагам я на котлона и изсипвам виното. Слагам малко сол, след това грабвам дървена лъжица и започвам да бъркам.

После отново поглеждам Натаниъл. Той продължава да ме зяпа и личи, че не може да повярва на очите си.

— Къде каза, че си учила? — пита той.

Започвам да се паникьосвам. Този мъж изобщо не е глупав.

— В школата… в „Кордон Бльо“. — Бузите ми горят. Сипвам още малко сол във виното и бъркам трескаво.

— Не си включила котлона — отбелязва Натаниъл.

— Ще правя студен сос — отвръщам аз, без да вдигам глава. Бъркам още около минута, след това оставям дървената лъжица. — Така… сега ще го оставя да се… маринова.

Най-сетне вдигам глава. Натаниъл продължава да се обляга на касата, без да откъсва очи от мен. В сините му очи се е появило изражение, което ме плаши.

Той знае.

Знае, че съм измамница.

Моля те, не казвай на семейство Гайгър, опитвам се да му внуша безмълвно. Моля те, недей, защото скоро ще си замина.

— Саманта? — Триш наднича в кухнята и аз трепвам уплашено. — А, вече си се запознала с Натаниъл! Той разказа ли ти за зеленчуковата си градина?

— Ъъъ… да. — Не смея да го погледна. — Разказа ми.

— Чу-дес-но! — Тя дръпва от цигарата си. — Двамата с господин Гайгър се върнахме и ще те помоля да сервираш сандвичите след двайсет минути.

Та това е ужасно. Двайсет минути ли? Нали е едва дванайсет и десет? Поръчката ще пристигне чак към един.

— Искате ли първо по един аперитив? — предлагам отчаяно аз.

— Не, благодаря! — отвръща тя. — Донеси сандвичите. И двамата сме много гладни, така че, ако побързаш…

— Добре — преглъщам аз. — Няма проблем.

Автоматично правя реверанс, когато Триш се обръща, и в същия момент чувам някакъв грухтящ звук откъм Натаниъл.

— Ти направи реверанс — отбелязва той.

— Да, направих реверанс — отвръщам предизвикателно аз. — Проблем ли има?

Натаниъл отново премества поглед към безформените подобия на филии, пръснати върху дъската за рязане.

— Това ли е обядът? — пита той.

— Не, това не е обядът — сопвам се аз, притеснена и объркана. — Може ли да те помоля да излезеш от кухнята ми? Трябва ми място, за да работя.

Той извива едната си вежда.

— Доскоро. Успех със соса. — Той посочва с брадичка тенджерата с виното.

В мига, в който затваря вратата на кухнята, аз вадя мобилния и набирам телефона на фирмата за доставки. Само че попадам на телефонния им секретар.

— Здравейте — започвам задъхано аз след сигнала. — Поръчах едни сандвичи. Можете ли да ги докарате веднага? Колкото е възможно по-скоро. Благодаря ви.

Щом затварям, се сещам, че обаждането бе напълно безсмислено. Няма начин да ми осигурят поръчката навреме. А семейство Гайгър чакат.

Сграбчва ме решителност.

Добре. Мога да се справя. Не е чак толкова сложно да направя няколко сандвича.

Бързо грабвам двете най-прилични филии хляб. След това дръпвам ножа за хляб и се опитвам да изрежа корите, филиите стават квадратни, но поне добиват приличен вид. На плота е оставена чинийка с масло и аз отрязвам малко с ножа. Докато размазвам бучката на първата филия, тя започва да се рони и се разпада.

Мамка му.

Ще закрепя трохите по някакъв начин. Никой няма да забележи.

Отварям трескаво шкафа и започвам да ровя сред бурканчетата горчица… сос от мента… ягодово сладко. Ще направя сандвичи със сладко. Класика. Типично по английски. Бързо намазвам едно от парчетата хляб със сладко, на другото слагам масло и ги лепвам. След това се отдръпвам и ги поглеждам.

Пълен ужас. Отстрани се стича сладко. Да не говорим, че така нареченият сандвич не е квадратен.

Никога през живота си не бях виждала по-безформен и противен сандвич.

Не мога да поднеса подобно нещо на семейство Гайгър.

Оставям ножа, готова да призная поражението си. Така да бъде. Време е да подам оставка. Докато зяпам сладката каша, която съм сътворила, ме бодва неестествено разочарование от мен самата. А пък аз си мислех, че ще издържа поне до обяд.

Някой чука на вратата и ме изтръгва от мрачните мисли. Завъртам се рязко и виждам момиче със синя кадифена лента за коса, което наднича през прозореца на кухнята.

— Здрасти! — провиква се тя. — Вие ли поръчахте сандвичи за двайсет човека?

Всичко се случва невероятно бързо. Както си стоях и зяпах отчаяно попарата от сладко и трохи, две момичета в зелени престилки нахлуха в кухнята с плата професионално направени сандвичи.

Бяха чудесно оформени, от бял и черен хляб, подредени в спретнати пирамиди, украсени с пролетни билки, подправки и резенчета лимон. На всяко едно е боднато декоративно флагче, на което е описана плънката.

Риба тон, мента и краставица. Пушена сьомга, сирене и хайвер. Пиле по ориенталски с лют доматен сос.

— Искрено съжалявам за объркването — казва момичето със синята лента, докато се подписвам за доставката. — Честно да си кажа, цифрата ми заприлича на двайсет. Просто не се случва често да получим заявка само за двама.

— Няма нищо! — отвръщам аз и я побутвам към вратата. — Честна дума. Ще платя цялата сума с кредитната си карта…

Най-сетне вратата се затваря и аз оглеждам кухнята напълно слисана. Никога през живота си не съм виждала толкова много сандвичи. Платата са оставени навсякъде. Не се вижда свободно място. Наложи се да поставя някои върху котлоните.

— Саманта? — Чувам, че Триш приближава.

— Ъъъ… чакайте малко! — Отправям се с бърза крачка към вратата и се опитвам да й попреча да види какво има в кухнята.

— Вече е един и пет. — Гласът й е станал по-остър. — Съвсем ясно те помолих да…

Тя млъква, когато застава пред вратата на кухнята и по лицето й се изписва неподправено изумление. Обръщам се и също поглеждам безбройните плата сандвичи.

— Боже господи! — най-сетне Триш намира сили да заговори. — Аз… това е наистина… впечатлена съм.

— Не бях сигурна каква плънка предпочитате — обяснявам аз. — Очевидно следващия път няма да направя чак толкова много…

— Ами… — Триш не знае какво да каже. Изважда едно от флагчетата и го прочита на глас. — Телешко алангле, маруля и хрян. — Тя ме поглежда удивена. — Не съм купувала телешко от седмици! Откъде го взе?

— Ами… от фризера.

Одеве бях надникнала във фризера. Количествата храна, натъпкани вътре, като нищо могат да изхранват някоя малка африканска страна цяла седмица.

— Разбира се! — Триш започва да цъка с език. — Каква си ми умница!

— Ще ви подбера някои — предлагам аз. — Ще ви ги сервирам в хола.

— Чудесно. Натаниъл! — Триш започва да блъска по прозореца в кухнята. — Ела да похапнем сандвичи!

Тя направо ме уби. Не може да бъде. Пак ли този?

— Няма да ги хвърлим. — Тя извива вежди. — Ако имаше за какво да ти направя забележка, Саманта, щях да кажа, че си малко разточителна… Не че сме бедни… — бърза да добави тя. — Не е там работата.

— Не… разбира се, че не, госпожо.

— Не обичам да говоря за пари, Саманта. — Триш започва да шепне: — Това е просташка работа. Въпреки това…

— Госпожо Гайгър?

Натаниъл отново се е отправил към вратата на кухнята, стиснал в ръка кална лопата.

— Ела да похапнеш от великолепните сандвичи на Саманта! — възкликва Триш и посочва с ръка изложбата на сандвичи. — Само погледни! Не е ли страхотна!

Натаниъл няма какво да каже, докато оглежда камарите сандвичи. Не смея да го погледна в очите. Цялото ми лице гори. Имам чувството, че ще полудея на това място. Застанала съм в нечия кухня, дори не знам къде точно се намирам, облечена съм в синя полиестерна униформа и се правя на икономка, която може с едно махване на вълшебна пръчица да произведе сандвичи.

— Невероятно — заявява най-сетне Натаниъл. Най-сетне се осмелявам да вдигна поглед и ме напушва смях. Той ме е зяпнал с присвити вежди, сякаш не разбира какво точно става.

— Не ти отне много време — заявява той, а в гласа му долавям въпросителни нотки.

— Умея да съм много бърза, когато се налага — усмихвам се дръзко аз.

— Саманта е чудесна! — заявява Триш и захапва лакомо един сандвич. — Да не говорим, че работи толкова чисто и спретнато! Погледни само, кухнята е в безупречен вид!

— Така сме ние, възпитаниците на „Кордон Бльо“.

— Аха! — Триш вече е натъпкала нов сандвич в устата си и е готова да припадне от удоволствие. — Пилето по ориенталски е фантастично.

Тайно дръпвам един сандвич от камарата и го захапвам. Мама му стара, ама това наистина е много вкусно. Честна дума.

 

 

В два и половина кухнята е празна. След като Триш и Еди ометоха половината сандвичи, излязоха отново. Натаниъл е в градината. Аз крача напред-назад, размахвам една лъжица и поглеждам към часовника на всеки трийсет секунди.

Арнолд ще се обади всеки момент. Минаха часове, откакто говорих с него.

Не съм в състояние да мисля за нищо друго. Умът ми е зациклил, навлязъл е в тъмен тунел, в края на който не се вижда светлина.

Поглеждам през прозореца към малко кафяво птиче, което кълве нещо на земята, след това се обръщам и се тръшвам на един стол, загледана в масата, докато описвам кръгове с палеца около някакъв добре полиран чвор на масата.

Допуснах една грешка. Една-единствена. Допустимо е човек да направи една грешка в живота си. Така е.

А може и да не е. Просто не знам.

Неочаквано мобилният ми започва да вибрира и имам чувството, че гърдите ми ще избухнат от болезнен страх и ужас. Измъквам телефона от джоба на униформата и забелязвам, че ръката ми трепери.

На екранчето се е изписало името на Гай. Поемам си дълбоко дъх и се обаждам.

— Здравей, Гай. — Старая се да говоря самоуверено, само че гласът ми звучи писклив и уплашен.

— Саманта? Ти ли си? — Гай говори бързо и напрегнато. — Къде си, по дяволите? Защо не дойде? Не получи ли имейлите ми?

— Миникомпютърът не е в мен — обяснявам стреснато аз. — Защо не ми се обади?

— Пробвах. Нямаше отговор. След това бях на съвещание, но цялата сутрин ти пускам имейли… Саманта, къде по дяволите, си се завряла? Трябваше да си тук в офиса! Защо се криеш, за бога!

Сякаш ме удря ток. Крия ли се?

— Ама… той, Арнолд ми каза да не идвам! Каза, че така било най-добре. Каза ми да не идвам, защото щял да направи каквото може.

— Ти имаш ли представа как изглежда цялата тази работа отстрани? — прекъсва ме грубо Гай. — Първо се паникьосваш, след това изчезваш. Говори се, че на теб не може да се разчита, че си получила нервна криза… дори се чу, че си напуснала страната…

И ето че в този момент осъзнавам истината и ме сграбчва паника, която заплашва да ме задуши. Не мога да повярвам колко погрешно постъпих. Как е възможно да съм толкова глупава! Какво правя в тази кухня на километри от Лондон?

— Кажи им, че идвам веднага — заявявам аз. — Кажи на Кетърман, че пристигам… веднага ще се кача на влака…

— Мисля, че е прекалено късно. — Гласът на Гай ми се струва далечен и резервиран. — Саманта… носят се какви ли не слухове.

— Слухове ли? — Сърцето ми бие толкова силно, че едва произнасям думите. — Какви слухове?

Ще преживея всичко това. Имам чувството, че колата ми ненадейно е изтласкана от пътя, а аз не мога да я спра. Въобразявах си, че владея положението, че постъпвам правилно, като останах тук и оставих Арнолд да се застъпи за мен.

— Очевидно е казано, че на теб не може да се разчита… — казва най-сетне Гай. — Говори се, че това не ти се случва за пръв път. Че и преди си допускала грешки.

— Грешки ли? — Скачам, а гласът ми се извисява, сякаш някой ме е попарил. — Кой го казва? Никога не съм допускала грешки! Какво става?

— Не знам. Не бях на съвещанието. Саманта… помисли внимателно. Допускала ли си други грешки?

Да помисля внимателно ли?

Отдръпвам мобилния и го зяпвам шокирана. И той ли не ми вярва?

— Никога не съм допускала грешки — заявявам аз и така и не успявам да овладея гласа си. — Нито една! Никога! Аз съм добър адвокат. Аз съм много добър адвокат. — С изумление разбирам, че по бузите ми се стичат сълзи. — На мен може да се разчита! Знаеш го много добре, Гай.

Следва напрегнато мълчание.

Неизказаното е надвиснало над нас. Също като присъда. Допуснала съм грешка.

— Гай, нямам представа как не съм видяла докладната за „Глейзърбрукс“ — редя думите все по-бързо. — Нямам представа как се е случило. Просто не разбирам. Знам, че на бюрото ми цари невъобразим хаос, но аз си имам система, за бога. Не пропускам просто така да свърша каквото трябва. Просто не…

— Саманта, успокой се…

— Как да се успокоя! — Гласът ми става все по-креслив. — Това е животът ми. Моят живот. Това е единственото, което имам! — Избърсвам сълзите от бузите си. — Няма да го загубя. Връщам се. Веднага.

Прекъсвам връзката и се изправям, обзета от паника. Трябваше да се върна. Трябваше да се върна веднага, без да губя време тук. Нямам представа по кое време минават влакове и не ме интересува. Трябва да се махна от това място.

Грабвам лист и молив и започвам да пиша.

„Скъпа госпожо Гайгър,

Бих искала да ви съобщя, че няма да продължа работа като ваша икономка. Макар времето, прекарано в дома ви, да ми беше изключително приятно…“

Я стига. Нямам време за глупости, трябва да тръгвам. Оставям листа на масата и се отправям към вратата. След това спирам.

Не мога да оставя изречението недописано. Цял ден ще ме тормози.

„Макар времето, прекарано в дома ви, да ми беше изключително приятно, си давам сметка, че предпочитам ново предизвикателство. Благодаря ви за проявената към мен добрина.

Искрено ваша,

Саманта Суитинг.“

Оставям химикалката, ставам и оттласквам стола със скърцане назад. Тъкмо тръгвам към вратата, когато мобилният започва отново да вибрира.

Гай, решавам веднага аз. Грабвам го, отварям капачето и чак тогава забелязвам кой се обажда. Не е Гай.

Кетърман е.

Усещам студени тръпки да пробягват по гърба ми. Докато гледам името му, ме сграбчва страх, какъвто не съм изпитвала никога досега. Това е страх, заслепяващ и кошмарен. Всяка клетка от тялото ми подсказва да не се обаждам.

Вече е прекалено късно. Телефонът ми е отворен. Бавно го вдигам към ухото.

— Ало!

— Саманта! Джон Кетърман се обажда.

— Да. — Гласът ми потреперва от притеснение. — Здравейте.

Следва дълго мълчание. Знам, че сега е моментът да кажа нещо. Само че аз съм вдървена от ужас, а гърлото ми е като натъпкано с топки вълна. Не мога да намеря подходящите думи. Всички знаят колко много Кетърман мрази извиненията и оправданията.

— Саманта, обаждам се, за да ти съобщя, че договорът ти с „Картър Спинк“ е прекратен.

Кръвта се оттича от главата ми.

— Пуснали сме писмо с причините. — Той говори официално и строго. — Става въпрос за груба небрежност, последвана от крайно непрофесионално поведение. Решението ще ти бъде изпратено. Пропускът ти е невалиден. Повече няма да се виждаме в „Картър Спинк“.

Той говори толкова бързо. Всичко се случва прекалено бързо.

— Моля ви, недей… — започвам аз объркана и напълно отчаяна. — Моля ви, дайте ми още един шанс. Допуснала съм грешка. Една-единствена грешка.

— Адвокатите от „Картър Спинк“ не допускат грешки, Саманта. Нито пък бягат от вече допуснатите грешки.

— Знам, че не биваше да бягам. Знам. — Цялата треперя. — Само че бях в шок… Не мислех трезво…

— Ти опетни репутацията на фирмата и заличи всичко, което бе постигнала досега. — Гласът на Кетърман става още по-остър, сякаш и на него му е трудно. — Заради твоето недоглеждане и небрежност клиентът ни загуби петдесет милиона лири. А след това изчезна нанякъде, без да кажеш и дума. Саманта, не може да очакваш друго развитие!

Последва дълго мълчание. Подпряла съм чело на дланта си. Опитвам се да дишам.

— Не — отвръщам най-сетне аз. Свърши. Всичко свърши.

Кетърман започва да нарежда коронната си реч за среща с отдел „Труд и работна заплата“, но аз не го слушам. Стаята се върти около мен и аз едва успявам да си поема въздух.

Всичко свърши. С кариерата ми е свършено. Свършено е с всичко, към което се стремя от дванайсетгодишна. Няма го. Всичко е съсипано. И то само за двайсет и четири часа.

Накрая разбирам, че Кетърман е затворил. Изправям се и с клатушкане пристъпвам към лъскавия хладилник. Кожата ми е добила зеленикаво сивкав оттенък. Очите ми приличат на огромни зейнали дупки.

Не знам какво да направя. Нямам представа откъде да започна.

Оставам неподвижна дълго, вгледана в отражението си, докато си казвам, че не разбирам нищо, докато чертите ми се размазват и затрептяват.

Уволнена съм. Думите се повтарят неумолимо. Уволнена съм. Ще разчитам на помощи, за да се издържам. При тази мисъл изсумтявам презрително. Представям си, че съм в компанията на бездомници. Застанала съм на опашката за безработни или потропвам с крака в студа пред кухнята за бедни.

Неочаквано чувам някой да отключва входната врата. Бързо се стягам и се отдръпвам от огледалото.

Не мога да си позволя да ме заварят в това състояние. Няма да изтърпя нито въпросите им, нито съчувствието им, защото се страхувам, че ще се разридая и няма да мога да спра.

Разсеяно посягам към някакъв парцал и започвам да бърша масата. След това погледът ми попада на бележката до Триш. Грабвам я, смачквам я и я хвърлям в боклука. По-късно. Ще го направя по-късно. Имам чувството, че в момента нямам сили за приказки, камо ли да давам обяснения защо напускам.

— Ето къде си била! — Триш нахлува в кухнята, обута във високо, тракащо сабо, стиснала в ръце три препълнени пазарски чанти. — Саманта! — Тя се заковава на място, когато ме вижда. — Добре ли си? Да не би пак да те е заболяла главата?

— Аз… добре съм. — Гласът ми трепери едва доловимо. — Благодаря.

— Изглеждаш ужасно! Мили боже! Чакай да ти дам едно-две хапчета!

— Няма ну…

— Има, има. И аз ще пийна с теб, защо не — добавя весело тя. — Сядай веднага… и ще ти направя чаша чай!

Тя стоварва пликовете на масата, пуска котлона, след това започва да рови за зелените болкоуспокояващи.

— Тези нали ти харесаха?

— Предпочитам един най-обикновен аспирин — спирам я бързо аз. — Нали може?

— Сигурна ли си? — Тя ми сипва чаша вода и ми подава два аспирина. — Така — седни сега, почини си. Да не си помислила да се занимаваш с нещо друго! Няма да мърдаш, докато не дойде време за вечеря — добавя тя.

— Вие сте… много сте мила — успявам да изрека аз.

В мига, в който изричам думите, разбирам, че съм ги казала напълно сериозно. Тя наистина е мила, макар и по доста странен начин.

— Готово… — Триш поставя чашата чай на масата и започва да ме оглежда. — Да не би да ти е мъчно за дома? — Струва ми се толкова доволна от себе си, сякаш е разгадала тайната. — Филипинското момиче преди теб доста се натъжаваше от време на време… Аз все й казвах „Горе главата, Мануела!“ — Триш замълчава умислена. — След това разбрах, че името й е Паула. Направо невероятно.

— Не ми е мъчно за дома — отвръщам аз и отпивам от чая. Мислите ми трептят като крилца на пеперуда. Какво ще правя?

Да се прибера ли?

Само като си помислих, че ще се върна в апартамента, а два етажа над мен ще бъде Кетърман, разбрах, че няма да го понеса. Просто не можех да отида там.

Обади се на Гай. Той ще ме покани да остана у тях. Има огромна къща в Айлингтън и свободни стаи колкото искаш. Преспивала съм у тях и преди. След това ще… ще си продам апартамента. Ще си намеря нова работа.

Къде ще си намеря работа?

— Това ще те развесели. — Гласът на Триш прекъсва мислите ми. Потупва доволно торбите. — След впечатляващото ти представяне на обяд… Ходих на пазар. Имам изненада за теб! Знам, че ще се зарадваш!

— Изненада ли? — Вдигам учудено поглед, когато Триш скача и започва да вади пакетите.

— Гъши дроб… грах… агнешка плешка… — Тя вади парче месо и ме поглежда с очакване. След това, забелязала учудването ми, започва да цъка с език. — Това са продукти! За довечера! Вечеряме в осем, нали ще стане?