Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Undomestic Goddess, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 159гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
bambo(2008)
Допълнителна корекция
sonnni(2012)

Издание:

Софи Кинсела. Повелителката на метлата

ИК „Кръгозор“, София, 2006

Американска. Първо издание

Редактор: Ангел Йорданов

Коректор: Мария Тодорова

ISBN: 978-954-771-128-0

История

  1. —Добавяне
  2. —Корекция sonnni

6

Нямам представа какви ги приказва тази жена. Главата ми заплашва да се спука, почти нямам сили да гледам, камо ли да разбера какво казва.

— Добре ли си? — Тя започва да се вглежда в мен. — Изглеждаш ужасно.

— Ужасно ме боли глава — успявам да кажа аз. — Може ли да ви помоля за чаша вода?

— Разбира се! Влез! — Тя размахва цигарата под носа ми и ме кани в огромното впечатляващо антре с арковиден таван. — Предполагам, че ще искаш да видиш къщата. Еди? — провиква се тя. — Еди, дойде още една! Аз съм Триш Гайгър — представя се тя. — Можеш да ме наричаш госпожа Гайгър. Насам…

Въвежда ме в луксозна кухня от кленово дърво, дръпва няколко чекмеджета, очевидно първите, които са й попаднали, и се провиква „А-ха!“, а след това вади пластмасова кутия. Отваря я и ми показва около петдесет различни шишенца и опаковки таблетки, след което започва да рови с грижливо лакираните си пръсти.

— Имам аспирин… парацетамол… ибупрофен… много лек валериан… — След това ми показва яркочервено хапче. — Тези са от Америка — заявява доволно тя. — В тази страна са незаконни.

— Браво. Имате доста… обезболяващи.

— В този дом обичаме хапчетата — казва тя и ме поглежда настойчиво. — Наистина си падаме по тях. Еди! — Подава ми три зелени таблетки и след няколко опита открива в кой шкаф са чашите. — Готово. За нула време ще видят сметката на главоболието ти. — Сипва ми ледена вода от хладилника. — Изпий ги.

— Благодаря — казвам аз и преглъщам намръщена таблетките. — Много благодаря. Главата ме боли ужасно. Направо не мога да мисля.

— Говориш английски много добре. — Тя ме поглежда преценяващо. — Наистина много добре!

— Ами… — Аз май нещо не разбирам. — Да. Англичанка съм. Сигурно… затова.

— Ти си англичанка? — Триш Гайгър ми се струва стресната от чутото. — Виж ти! Ела и седни. Хапчетата ще подействат след минутка. Ако нямат ефект, ще ти дам нещо друго.

Тя ме извежда от кухнята и ме повежда обратно към антрето.

— Това е холът — казва тя и спира пред една врата. Посочва ми огромната впечатляваща стая, без дори да забележи, че пепелта от цигарата се сипе по килима. — Както виждаш, има доста работа с прахосмукачката… на всичко трябва да се бърше прахът… среброто трябва да е винаги чисто… — Тя ме поглежда с очакване.

— Точно така — кимам аз. Нямам никаква представа защо тази жена ми разказва проблемите си около домакинството, но по всичко личи, че чака отговор.

— Каква красива маса — отбелязвам най-сетне аз и посочвам лъскава махагонова масичка в ъгъла.

— Трябва да се лъска. — Тя присвива очи. — Редовно. Забелязвам подобни пропуски.

— Разбира се — кимам учудено аз.

— А тук… — Тя ме води през друга огромна стая в просторна дневна, подредена с мебели от тиково дърво, пищни зелени растения и поднос, богато отрупан с какви ли не напитки.

— Еди! Няма ли да дойдеш? — Тя почуква по прозореца и аз виждам по безупречно поддържаната поляна да приближава мъж в панталони за голф. Той е в края на четирийсетте, загорял и му личи, че е доста заможен.

Май Триш също е в края на четирийсетте, решавам аз, докато оглеждам пачия крак отстрани на очите й, когато тя се отдръпва от прозореца. Въпреки това нещо ми подсказва, че е на трийсет и девет и нито ден по-стара.

— Прекрасна градина — отбелязвам аз.

— Така е. — Тя я поглежда, без да прояви какъвто и да е интерес. — Градината ни е много хубава. Какви ли не идеи са съчетани в нея. Седни! — Дава ми знак с ръка и аз започвам да се чувствам неловко, въпреки това се настанявам на един шезлонг. Триш се отпуска на ракитов стол и допива коктейла си.

— Можеш ли да правиш хубав коктейл „Блъди Мери“? — пита рязко тя.

Зяпвам я напълно слисана.

— Няма значение. — Тя дърпа от цигарата. — Аз ще те науча.

— Какво?

— Как ти е главата? — пита тя, преди да успея да й отговоря. — По-добре ли си вече? А, ето го и Еди!

— Здравейте! — Вратата се отваря и господин Гайгър влиза при нас. Отблизо не е толкова впечатляващ, колкото ми се стори на поляната. Очите му са кървясали и е започнал да пуска шкембе.

— Еди Гайгър — представя се той и подава ръка. — Господар на дома.

— Еди, това е… — Триш ме поглежда изненадана. — Как се казваш?

— Саманта — отвръщам аз. — Много съжалявам за безпокойството, но имах ужасно главоболие…

— Дадох на Саманта нещо за главоболие. От онези с рецептата — обяснява Триш.

— Браво. — Еди отваря бутилка скоч и си сипва. — Трябваше да й дадеш да пробва червените хапчета. Направо са убиец!

— А… ясно.

— Не говоря буквално, разбира се! — Той избухва в смях. — Не се опитваме да те отровим!

— Еди! — Триш го плясва и гривните й издрънчават. — Недей да плашиш момичето!

И двамата се обръщат към мен и започват да ме оглеждат. Кой знае защо ми се струва, че трябва да кажа нещо.

— Много ви благодаря — успявам да се усмихна. — Бяхте толкова любезни, че ме изтърпяхте, след като ви се натрапих.

— Английският й е добър, нали? — Еди извива вежди и поглежда Триш.

— Тя е англичанка! — заявява доволно Триш, сякаш е направила невиждан досега фокус. — Разбира всичко, което й се казва!

Аз май наистина нещо не разбирам. Да не би да приличам на чужденка?

— Да обиколим къщата — предлага Еди на Триш.

Сърцето ми започва да блъска. Трябва да се забрани на хората да развеждат непознати из къщите си. Направо не е за вярване, че ще обикалям чуждата къща и ще трябва да редя хвалби за всяка стая. Единственото ми желание е да поседя на спокойствие и да изчакам хапчетата да подействат.

— Няма нужда — опитвам се да се измъкна аз. — Сигурна съм, че е прекрасна…

— Разбира се, че има нужда! — Триш гаси цигарата. — Ела… вземи си чашата…

Щом ставам, ми се завива свят и се налага да се хвана за масата, за да не падна. Болката в главата започва да отшумява, но ми се струва, че всичко пред мен плува. Все едно, че сънувам.

 

 

Добре, тази жена очевидно си няма собствен живот. Май се интересува единствено от домакинската работа. Докато обикаляме великолепните стаи, тя ми посочва нещата, на които трябва да се обърне специално внимание, когато им се бърше прахта, след това ми показва къде държи прахосмукачката. Сега е започнала да обяснява разни неща за пералнята, представяте ли си, за пералнята!

— Всичко е… отлично поддържано — отвръщам аз, защото ми се струва, че тя очаква да чуе комплимент.

— Държим спалното бельо да се сменя всяка седмица. Трябва да е добре изгладено, разбира се — тя ме поглежда строго.

— Разбира се — кимам аз, за да прикрия объркването си. — Чудесна идея.

— Сега горния етаж! — Тя излиза от кухнята.

Господи. Още ли има?

— От Лондон ли си, Саманта? — пита Еди Гайгър, докато се качваме по стълбите.

— Да.

— И работиш?

Сигурно пита от любезност и въпреки това в първия момент не мога да му отговоря. Не спирам да се чудя дали все още мога да разчитам на работата си?

— Да — отвръщам най-сетне аз. — Честно да ви кажа… не съм сигурна какво е положението в момента.

— По кое време работиш? — Триш се завърта, сякаш разговорът е станал безкрайно интересен.

— По всяко време — свивам рамене. — Свикнала съм да работя по цял ден, до късно вечер, понякога дори и през нощта.

Семейство Гайгър са изумени от думите ми. Хората наистина нямат представа какъв е животът на адвокатите.

— Случвало се е да работиш и през нощта? — Триш не може да повярва. — Сама ли?

— Заедно с останалия персонал. Остават всички, от които има нужда.

— Значи сте били… доста хора?

— Едва ли някой в Лондон разполага с повече персонал.

Триш и Еди се споглеждат. Тези хора са наистина много странни.

— Е, сигурно ще се зарадваш, че при нас е значително по-спокойно — усмихва се Триш. — Това е голямата спалня… втората спалня…

Докато минаваме по коридора, тя отваря и затваря врати, показва ми легла с колони и ръчно бродирани балдахини, а на мен главата започва да ми тежи още повече. Нямам представа какви хапчета ми даде, но с всяка изминала минута се чувствам по-странно.

— Това е зелената спалня… Както знаеш, нямаме нито деца, нито домашни любимци… Ти пушиш ли? — пита неочаквано Триш и дръпва от цигарата си.

— Ами… не. Благодаря.

— Все едно. Нямаше да имаме нищо против дори да пушиш.

Слизаме по късо стълбище и аз се подпирам на стената, за да запазя равновесие, но тя като че ли се отдръпва.

— Добре ли си? — Еди ме хваща тъкмо преди да се строполя на земята.

— Май обезболяващите са доста силни… — мрънкам аз.

— Доста бързо действат… — Триш ме поглежда угрижено. — Да не би да си пила някакъв алкохол?

— Ами… да…

— Аха. — Тя се мръщи. — Няма проблем, стига да не започнеш да халюцинираш. Тогава ще се наложи да повикаме лекар. А това… погледни само! — продължава тя и отваря със замах последната врата. — Това е за персонала.

Стаите в тази къща са огромни. Тази е колкото целия ми апартамент, стените са боядисани в някакъв светъл цвят, прозорците са обрамчени с камък и гледат към градината. Тук е поставено най-обикновеното легло в цялата къща — огромно, квадратно, застлано с бели ленени чаршафи.

В този момент изпитвам непреодолимо желание да се отпусна на него и да не мисля за абсолютно нищо.

— Чудесно — отвръщам любезно аз. — Стаята е… чудесна.

— Добре! — Еди плясва с ръце. — И така, Саманта. Получаваш работата!

Обръщам се към тях, а пред погледа ми е изплувала мъгла. Работа ли? Каква работа?

— Еди! — сопва се Триш. — Не можеш да й дадеш работата просто така! Все още не сме довършили интервюто!

Интервю ли?

Да не би да съм пропуснала нещо?

— Дори не сме й обяснили какви са задълженията й! — Триш продължава да се кара на Еди. — Не сме й описали всички подробности.

— Тогава ти й ги обясни, миличка! — отвръща Еди.

Триш го поглежда вбесена и прочиства гърлото си.

— И така, Саманта — започва тя, вече по-официално. — Работата ти на икономка на пълен работен ден включва…

— Моля? — Зяпвам я неспособна да повярвам.

Триш цъка отчаяно с език.

— Работата ти на икономка на пълен работен ден — започва отново тя, този път по-бавно — включва чистене на цялата къща, пране и готвене. Ще носиш униформа и ще се отнасяш с уважение и покорство…

Работата ми като какво… Тези хора да не би да са решили, че съм се явила на интервю за икономка?

В първия момент съм прекалено слисана, за да отговоря.

— … настаняване и храна — обяснява Триш. — Освен това можеш да разчиташ и на четири седмици почивка през годината.

— Каква е заплатата? — обажда се хитро Еди. — Повече ли ще й плащаме, отколкото на последното момиче?

В първия момент ми се струва, че Триш ще го убие на секундата.

— Много съжалявам, Саманта! — Преди дори да си отворя устата, тя дръпва Еди навън, хлопва вратата, след което се развихря шумен скандал.

Оглеждам стаята и се опитвам да си събера ума.

Тези хора си мислят, че съм икономка. Икономка! Голям майтап. Трябва да им обясня. Не мога да оставя това недоразумение.

Отново ми се завива свят и аз сядам на леглото. Преди да успея да се въздържа, се отпускам на бялата кувертюра и затварям очи. Все едно, че лежа в облаците.

Нямам никакво желание да стана. Наистина не искам да ставам от това легло. То е истински рай.

Този ден ми се стори безкраен. Беше дълъг, изтощителен, истински кошмар. Единственото ми желание е да свърши.

— Извинявай, Саманта. — Отварям очи и виждам Триш на вратата, последвана от розовобузестия Еди. — Преди да продължим, кажи ми дали искаш да питаш нещо във връзка с работата.

Зяпвам я и не мога да разбера защо главата ми се е превърнала във въртележка.

Сега е моментът да им обясня, че е станала грешка. Аз не съм икономка. Аз съм адвокат.

Само че от устата ми не излиза никакъв звук.

Не искам да си тръгвам. Искам да се отпусна на мекото легло и да заспя.

Тази нощ мога да остана, хрумва ми в този момент. Само тази нощ. Утре ще се разберем.

— Мога ли да започна още тази вечер? — чувам гласа си.

— Защо не — започва Еди.

— Нека не прибързваме — прекъсва го остро Триш. — Имаме доста надеждни кандидати за работата. Някои са наистина блестящи. Едно от момичетата дори има диплома от френската готварска школа „Кордон Бльо“!

Тя дръпва от цигарата и ме поглежда многозначително. И ето че в мен се задейства някакъв автоматичен рефлекс. По-силен е от мен, по-силен е и от желанието ми да се отпусна на мекото бяло легло.

Тя да не би да се опитва да ми каже, че…

Да не намеква, че може да не получа работата?

Поглеждам я, без да казвам и дума. Някъде в объркания ми мозък проблясва старата Саманта. Амбицията се разгаря, надига глава и подушва въздуха. Запретва ръкави и си плюе на ръцете. Разбира се, че ще премажа някакво си момиче от френска готварска школа.

Никога досега не съм пропадала на интервю.

Днес няма да е първият път.

 

 

— И така — Триш поглежда списъка си. — Значи умееш да переш всичко.

— В школата спечелих награда по пране — отвръщам аз и кимам скромно. — С това започнах.

— Господи! — Триш се стъписва. — И си завършила „Кордон Бльо“.

— Възпитаничка съм на Мишел дьо ла Ру дьо ла Блан. — Замълчавам. — Името му, надявам се, ви говори достатъчно.

— Абсолютно! — отвръща Триш и поглежда объркана Еди.

Отново сме в хола на долния етаж. Триш ме залива с въпроси, все едно ги чете от брошурата „Как да наемем икономка“. Аз пък отговарям напълно самоуверено.

Някъде в мозъка ми пищи тънко гласче „Какви ги вършиш? Саманта, какво, по дяволите, правиш?“.

Само че аз не желая да го слушам. По някакъв начин съм успяла да изключа истинския живот, да забравя за грешката, за съсипаната си кариера, за кошмарния ден… забравила съм всичко, освен интервюто. Главата ми продължава да се върти и имам чувството, че всеки момент ще се стоваря на една страна. Въпреки това ме тласка обичайната решителност. Ще получа тази работа.

— Би ли ни предложила едно примерно меню? — Триш пали нова цигара. — За вечеря.

Храна… Нещо, с което да я впечатля… В този момент си спомням „Максимс“. Нали ми подариха меню за рождения ден?

— Само да си погледна… записките. — Дръпвам ципа на чантата и тайно оглеждам менюто на „Максимс“. — За официална вечеря ще сервирам… ами… гъши дроб с медена глазура… агнешко с пюре от грах и мента… а накрая ще има шоколадово суфле с домашно приготвено сорбе.

Ще ти дам аз да се разбереш, момиче от „Кордон Бльо“.

— Виж ти! — Триш е слисана. — Трябва да призная, че… много съм впечатлена.

— Великолепно! — Устата на Еди е пълна със слюнка. — Гъши дроб на скара! Защо не ни направиш още сега?

Триш го поглежда, без да крие раздразнението си.

— Нали имаш препоръки, Саманта?

Препоръки ли?

— Ще ни трябват препоръки… — Триш започва да се мръщи.

— Препоръката ми е лейди Фрея Еджърли — заявявам аз, осенена от неочаквано вдъхновение.

— Лейди Еджърли? — Триш извива вежди и по врата й избиват розови петна.

— От години съм с лорд и лейди Еджърли — кимам аз. — Знам, че лейди Еджърли ще гарантира за мен.

И Триш, и Еди са ме зяпнали с отворени уста. Дали не трябва да добавя някакви подробности?

— Чудесно семейство — украсявам разказа си аз. — Доста трудна задача бе да се поддържа имението чисто. Ами докато лъсна… тиарите на лейди Еджърли!

По дяволите! Май прекалих с тези тиари.

За мое удивление не съм успяла да събудя подозрението им.

— Готвеше ли за тях? — пита Еди. — Закуска и всичко останало?

— Естествено. Лорд Еджърли много обичаше специалитета ми — яйца по бенедиктински. — Отпивам глътка вода.

Забелязвам, че Триш поглежда многозначително Еди, който не спира да кима. Все едно, че я чувам как се провиква на ум „Да я вземем веднага!“.

— Последен въпрос. — Триш дръпва от цигарата. — Ще отговаряш на телефона, когато двамата с господин Гайгър сме навън. Имиджът ни пред обществото е особено важен. Би ли ни показала как ще се обаждаш? — Тя кимва към телефона на близката масичка.

Тя да не би да се шегува… това трябва да е шега.

— Трябва да казваш „Добър ден, резиденцията на семейство Гайгър“.

Послушно ставам. Опитвам се да не обръщам внимание, че ми се вие свят, пристъпвам към телефона и поемам слушалката.

— Добър ден — заговарям аз с най-чаровния си и изискан глас. — Резиденцията на семейство Гайгър. Слушам ви.

Еди и Триш имат вид на хора, за които Коледа вече е дошла. Струва ми се, че си извоювах работата.