Софи Кинсела
Повелителката на метлата (5)

5

Минавам покрай рецепцията на автопилот. Обляната в слънце улица е пълна със служители, излезли да обядват. Насилвам се да вървя и да местя ритмично краката си в такт с множеството.

Работата е там, че съм различна от останалите. Току-що един клиент загуби петдесет милиона лири заради мен.

Петдесет милиона. Цифрата отеква като барабанен ритъм в главата ми.

Просто не разбирам как е възможно да се случи подобно нещо. Все това си повтарям. Не мога да мисля за нищо друго. Това се превръща в идея фикс. Как е възможно да не видя… как може да пропусна…

До днес дори не бях виждала този документ. Не ми е попадал пред погледа нито за миг. Сигурно е бил оставен на бюрото, след това е покрит по невнимание с нещо друго. Или е бил пъхнат в някоя папка, или сред купчина договори, или върху него съм оставила чаша кафе.

Допуснала съм грешка. Позволила съм си да направя грешка. Единствената грешка, която някога съм допускала. Иска ми се да се събудя и всичко това да се окаже натрапчив кошмар, сцена, запомнена от някой филм, нещо, което се е случило на друг. Това е просто история, която съм чула в някое заведение, и съм благодарила на щастливата си звезда, че не ми се е случило подобно нещо…

Само че то се случва тъкмо на мен. Да, на мен. С кариерата ми е свършено. Последният човек, допуснал грешка в „Картър Спинк“, е бил Тед Стивънс през 1983 г., когато клиент загубил заради него десет милиона лири. Бил уволнен незабавно.

А пък заради мен клиентът губи пет пъти повече.

Дишам все по-учестено, главата ми се върти, имам чувството, че се давя. Май това е пристъп на паника. Отпускам се на някаква пейка и чакам да ми премине.

Само че пристъпът не преминава, дори започвам да се чувствам по-зле.

Неочаквано мобилният ми звънва, започва да вибрира в джоба ми и аз скачам. Вадя го и поглеждам кой ме търси. Обажда се Гай.

Не мога да говоря с него. Не мога да говоря с когото и да е. Не и в момента.

След минутка на екрана се изписва, че ми е оставено съобщение. Вдигам мобилния до ухото си и натискам „1“, за да прослушам съобщението.

— Саманта! — Гай е радостен. — Къде си? Всички те чакаме с шампанското, за да направим съобщението, че вече си партньор!

Партньор. Идва ми да ревна. Само че… не мога. Прекалено голяма съм за подобни работи. Пускам телефона в джоба и отново се изправям. Започвам да крача все по-бързо и по-бързо, промъквам се между пешеходците и не обръщам никакво внимание на странните погледи, с които ме стрелкат. Главата ми тупти и нямам никаква представа къде отивам. Знам само, че не мога да спра.

 

 

Имам чувството, че съм вървяла часове, всичко ми е като в мъгла, краката ме водят незнайно накъде. Слънцето пече, тротоарите са прашни и много скоро главата започва да ме боли. Усещам как мобилният отново вибрира, но не му обръщам никакво внимание.

Най-сетне, когато усещам, че краката ме болят, забавям крачка и спирам. Устата ми е пресъхнала; напълно обезводнена съм. Трябва да пийна малко вода. Вдигам поглед и се опитвам да се ориентирам къде се намирам. Стигнала съм на гара Падингтън. Как е възможно да се озова точно тук?

Без да мисля, се насочвам към входа и влизам в сградата. Пълно е с шумни пътници, флуоресцентните светлини, климатиците и отекващите по високоговорителите съобщения ме карат да се свия. Промъквам се към количка, където продават минерална вода, и мобилният ми започва да вибрира отново. Вадя го и поглеждам екрана. Пропуснала съм петнайсет обаждания, а Гай ми е оставил ново съобщение преди около двайсет минути.

Колебая се, сърцето ми ще се пръсне, въпреки това натискам „1“, за да прослушам съобщението.

— Боже господи, Саманта, какво става?

Вече не е никак весел, напротив, личи, че е подложен на стрес. Усещам как страхът се връща, за да ме сграбчи отново.

— Знаем — продължава той. — Чуваш ли? Знаем за Трета обединена банка. Обади се Чарлс Конуей. След това Кетърман откри документа на бюрото ти. Трябва да се върнеш в офиса. Веднага. Обади ми се.

Той е затворил, ала аз нямам сили да помръдна. Скована съм от страх.

Знаят. Всички знаят.

Пред очите ми отново изплуват черни петна. Започва да ми става лошо. Всички до един в „Картър Спинк“ знаят, че съм сгафила. Хората ще започнат да си звънят един на друг. Ще си пращат имейли с клюката, ще се правят на ужасени, а тайничко ще злорадстват. „Ти разбра ли…“

Стоя, без да мърдам, когато нещо привлича погледа ми. В тълпата забелязвам познато лице. Обръщам се, присвивам очи към мъжа и се опитвам да си спомня откъде се познаваме. В следващия момент сякаш ме удря мълния.

Та това е Грег Паркър, един от старшите партньори. Пресича гарата с едра крачка, облечен е в скъп костюм и стиска мобилен телефон. Сключил е вежди и ми се струва угрижен.

— А тя къде е? — Гласът му звучи ясно.

Отново ме завладява паника. Трябва да се скрия, за да не ме види. Трябва веднага да се скрия. Свивам се зад едра жена в бежов шлифер и се опитвам да се наведа, за да изчезна напълно. Само че тя непрекъснато шава, затова се налага да се влача след нея.

— Искате ли нещо? Да не сте просякиня? — Тя неочаквано се обръща и ме поглежда подозрително.

— Не съм! — отвръщам шокирана аз. — Аз съм…

Не мога да й призна, че се крия зад нея.

— Тогава ме оставете на мира! — тя се мръщи и се отдалечава към кафене „Коста“. Сърцето ми блъска в гърдите. Намирам се насред гарата. Грег Паркър е спрял на двайсетина метра от мен и продължава да говори по телефона.

Ако мръдна, ще ме забележи. Ако остана, където съм… пак ще ме види.

Неочаквано над нас се разнася шумно тракане и данните на таблото за заминаващите влакове се сменят. Група пътници, които сигурно са очаквали новата информация, грабват багажа си, вестниците, купени за из път, и се насочват към девети перон.

Без да се замислям, се смесвам с тях. Скрита съм в групата им и поддържам техния ритъм, докато крачат към девета платформа. Качвам се на влака заедно с останалите и минавам бързо през вагона.

Влакът потегля и аз се отпускам тежко на някаква седалка срещу семейство, накиприли се в тениски, купени от лондонския зоопарк. Усмихват ми се и незнайно как аз събирам сили и също им се усмихвам. Имам чувството, че съм попаднала случайно в този свят.

— Нещо за пиене? — Стар сбръчкан господин бута количка с напитки и ми се усмихва. — Топли и студени сандвичи, чай, кафе, безалкохолни, алкохолни.

— Последното, ако обичате. — Старая се да не личи колко съм отчаяна. — Двойно. Каквото и да е…

Никой не проверява билета ми. Никой не ме безпокои. Влакът се оказва някакъв експрес. Предградията преминават в поля, а влакът продължава да трополи нанякъде. Изпила съм три малки бутилчици джин, смесени с портокалов сок, доматен сок и шоколадово млечна напитка. Ледената буца в стомаха ми е започнала да се топи. В момента имам чувството, че всички проблеми са много далече от мен.

Допуснах най-голямата грешка в кариерата си. Почти е сигурно, че вече съм без работа. Никога няма да бъда партньор.

И то заради една тъпа грешка.

Семейството от зоопарка са отворили пакетчета чипс. Предложиха ми да си взема и ме поканиха да се включа в играта, която започваха. Майката дори ме попита по работа ли пътувам или за развлечение.

Дори не й отговорих.

Сърцето ми се е поуспокоило, затова пък главата ме боли зверски. Седя, покрила очите си с длан, и се опитвам да се скрия от светлината.

— Дами и господа — кондукторът обяснява нещо по високоговорителите. — За съжаление… повреда… друг транспорт…

Не разбирам какво казва. Дори нямам представа накъде съм тръгнала. Ще изчакам следващата спирка, ще сляза от влака и тогава ще му мисля.

— „Стафида“ не се пише така — обяснява майката от зоопарка на едно от децата. В този момент влакът намалява и започва да спира. Вдигам поглед, за да видя името на гарата. Долно Ибъри. Всички си събират нещата и се канят да слязат.

Ставам и аз, също като робот. Тръгвам след семейството от зоопарка, излизам на гарата и се оглеждам. Застанала съм на миниатюрна провинциална гара, нагоре по пътя се вижда кръчма, наречена „Звънчето“. Пътят се вие и в двете посоки, а в далечината забелязвам ширналите се поля. Отстрани е спрял автобус и пътниците от влака се насочват към него.

Майката от зоопарка се обръща към мен и ми махва.

— Елате насам — опитва се да ми помогне тя. — Искате ли да пътувате с автобус до Глостър? До голямата гара?

От самата мисъл за автобус ми се повдига. Не искам да се качвам на никакъв автобус. Единственото, което ми трябва, е едно болкоуспокояващо. Имам чувството, че главата ми всеки момент ще се пръсне.

— Ами… не, благодаря. Тук ми е добре. — Усмихвам се и без да й дам възможност да каже още нещо, поемам по пътя, далече от автобуса.

Нямам представа къде се намирам. Нямам абсолютно никаква представа.

Телефонът в джоба ми започва да вибрира. Вадя го. Отново звъни Гай. Това е поне за трийсети път. Всеки път оставя съобщение с молба да му се обадя и пита дали съм получила имейлите му.

Не съм получила имейлите му. Бях така изперкала, че оставих миникомпютъра си на бюрото. В мен е само мобилният телефон. Започва отново да вибрира и аз оставам загледана в него още няколко минути. След това стомахът ми се свива от нерви, защото го вдигам към ухото си и включвам.

— Здравей. — Гласът ми е тънък и неуверен. — Аз съм.

— Саманта? — Гласът му прогърмява по линията. — Ти ли си? Къде си?

— Не знам. Трябваше да се махна. Аз… аз… бях шокирана…

— Саманта, не знам дали си получила съобщенията ми. Работата е там, че… — той се колебае. — Всички знаят.

— Знам. — Облягам се на стара оронена стена, затварям очи и се опитвам да накарам болката да престане да ме тормози. — Знам.

— Как е станало? — Той е не по-малко шокиран от мен. — Как, по дяволите, може да допуснеш такава елементарна грешка? За бога, Саманта…

— Нямам представа — отвръщам апатично аз. — Просто… не съм го видяла. Станала е грешка…

— Ти никога не допускаш грешки!

— Ето че съм допуснала! — Усещам как очите ми започват да парят от сълзи и решително ги прогонвам. — Какво… какво става там?

— Положението не е добро. — Той въздъхва. — Кетърман провежда разговори за ограничаване на щетите с адвокатите на „Глейзърбрукс“, разговаря и с банката… и със застрахователите, разбира се.

Застрахователите. Професионалната застраховка на фирмата срещу щети. В този момент ме залива истинско облекчение. Ако застрахователите платят, без да вдигат много шум, може би нещата няма да са чак толкова зле, колкото си мислех…

Въпреки че настроението ми се вдига, знам, че съм като някой отчаян пътник, съзрял мираж някъде в далечината. Застрахователите няма да кихнат цялата сума. Понякога не покриват и пени. Друг път плащат, обаче следващата вноска се оказва непосилно висока.

— Какво казват застрахователите? — питам задъхано аз. — Те ще…

— Все още не са дали отговор.

— Ясно. — Избърсвам потното си лице и се намръщвам, преди да задам следващия си въпрос: — Ами… аз…

Гай мълчи.

Когато разбирам смисъла на мълчанието му, имам чувството, че ще припадна. Ето го отговорът. Отварям очи и забелязвам, че две момчета с колела ме зяпат.

— Свършено е, нали? — Опитвам се да говоря спокойно, ала така и не успявам да овладея гласа си. — С кариерата ми е свършено.

— Не знам… не съм сигурен. Виж, Саманта. Знам, че си притеснена. Напълно естествено е. Само че не можеш да се криеш. Трябва да се върнеш…

— Не мога. — Гласът ми се надига и аз не успявам да прикрия паниката. — Не мога да погледна хората.

— Саманта, стегни се.

— Не мога. Просто не мога! Трябва ми малко време…

— Саман… — Затварям телефона.

Става ми лошо. Главата ми ще се пръсне. Трябва да пийна малко вода. Само че кръчмата е затворена, а наоколо не виждам магазини.

Влача се по пътя, докато стигам до две високи гравирани колони, увенчани с лъвове. Това е къща. Ще позвъня и ще помоля за някакво болкоуспокояващо и чаша вода. Тъкмо ще попитам дали наблизо няма хотел.

Минавам по хрущящия чакъл към тежката дъбова врата. Къщата е доста внушителна, направена от камък в цвят на мед, с фронтони и високи комини, а на алеята отпред са паркирани две поршета. Вдигам ръка и дръпвам шнура на звънеца.

Пълно мълчание. Чакам, застанала неподвижно, но ми се струва, че вътре няма жива душа. Тъкмо се каня да се откажа и да се върна по алеята, когато най-неочаквано вратата се отваря.

Пред мен е застанала жена с руса коса до раменете, обилно напръскана с лак и висящи обици. Малко е прекалила с грима, а панталоните й са в неестествен прасковен цвят. Стиска цигара в едната си ръка, а в другата — коктейл.

— Здравей. — Дърпа от цигарата и ме поглежда подозрително. — Ти от агенцията ли си?