Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Undomestic Goddess, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 159гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
bambo(2008)
Допълнителна корекция
sonnni(2012)

Издание:

Софи Кинсела. Повелителката на метлата

ИК „Кръгозор“, София, 2006

Американска. Първо издание

Редактор: Ангел Йорданов

Коректор: Мария Тодорова

ISBN: 978-954-771-128-0

История

  1. —Добавяне
  2. —Корекция sonnni

4

Когато се събуждам, сърцето ми бие до пръсване. Скачам и посягам за химикалка, докато питам на глас:

— Какво има? Какво?

Обикновено се будя все така. Май ни е семейна черта. Всички спим неспокойно. Миналата Коледа, когато бях у мама, към три сутринта се промъкнах в кухнята за чаша вода и открих мама по халат да чете някакво предложение за съдебно споразумение, докато Даниел се наливаше с ксанакс[1] и щракаше по каналите.

Вмъквам се в банята и се вглеждам в бледото си лице. Това е то. Толкова работа, толкова учене, толкова безсънни нощи, все посветени на този ден.

Ще стана ли партньор, няма ли да стана партньор?

Господи! Престани. Не мисли по този въпрос. Влизам в кухнята и отварям хладилника. По дяволите. Свършило ми е млякото.

Нямам и кафе.

Трябва да открия някоя фирма, която прави доставки по домовете. И млекар. Посягам към химикалката и записвам:

„47. Доставка на хранителни продукти/млекар?“

Това е последната точка от списъка с неотложни неща.

Въпросният списък е нахвърлян върху лист, забоден на стената, и е доста полезен, когато трябва да ми бъдат напомнени неща, които имам намерение да свърша. Листът вече е пожълтял, мастилото най-горе е така избледняло, че почти не мога да го прочета. Само че това е добър начин да се организирам.

Няма да е зле да задраскам някои от първите точки. Началото на този списък е от времето, когато се преместих да живея в този апартамент, преди три години. Сигурно някои от нещата вече са свършени. Грабвам отново химикалката и присвивам очи към първите избелели точки.

„1. Намери млекар.

2. Заеми се да откриеш фирма, която доставя хранителни продукти по домовете.

3. Как се пуска печката?“

Ясно.

Да, всичко това ще го оправя. През уикенда. И ще се справя с печката. Ще прочета книжката с упътванията.

Прехвърлям се на по-новите точки, които са на около две години.

„16. Намери млекар.

17. Покани приятели.

18. Намери си хоби.“

Напълно сериозно възнамерявам да поканя приятели. И да си намеря някакво хоби. Ще стане, когато имам по-малко работа.

Поглеждам към най-новите точки — те са на около година, а и мастилото е все още синьо.

„41. Отиди на почивка.

42. Организирай парти!

43. Млекар?“

Поглеждам подразнена списъка. Как е възможно да не направя нищо? Вече ядосана, запокитвам химикалката, пускам чайника и едва потискам желанието си да накъсам списъка на парченца.

Чайникът ври и аз си правя чаша доста странен билков чай, който навремето ми подари някакъв клиент. Посягам да си взема ябълка от купата, но се оказва, че всичките са изгнили. Потръпвам, хвърлям ги в боклука и вадя малко корнфлейкс от някакъв пакет.

Истината е, че пет пари не давам за този списък. Интересува ме едно-единствено нещо.

 

 

Когато пристигам в офиса, решително си казвам, че с нищо няма да покажа, че днешният ден е специален. Ще се наведа над документите и ще се заема за работа.

Докато пътувам в асансьора, три колежки ми пожелават успех. Докато вървя по коридора — един от данъчно облагане, с него почти не се познаваме, ме стиска многозначително по рамото.

— Успех, Саманта.

Той пък откъде ми знае името?

Отправям се забързано към кабинета си, затварям вратата и се опитвам да не обръщам внимание на хората в съседните стаи и по коридора, които непрекъснато поглеждат към мен през стъклената преграда.

Не трябваше да идвам днес. Трябваше да измисля някоя смъртоносна болест.

Както и да е. Всичко е наред. Ще свърша малко работа, както правя през останалите дни. Отварям папката на Кетърман, намирам мястото, до което бях стигнала, и започвам да чета документите по прехвърлянето на акции, изготвяни преди пет години.

— Саманта?

Вдигам поглед.

Гай е застанал на вратата и държи две кафета. Оставя едното на бюрото ми.

— Здрасти — поздравява той. — Какво става?

— Всичко е наред — отвръщам аз и обръщам страницата съвсем делово. — Добре съм. Всичко е нормално. Не разбирам защо е цялата тази шумотевица.

Развеселеното изражение на Гай ме притеснява. Прехвърлям нова страница, за да докажа казаното, и кой знае как успявам да съборя папката на пода.

Благословен да е онзи, който е измислил кламерите.

Червена като рак, вдигам папката от пода, натъпквам листата вътре и отпивам от кафето.

— Така — кима сериозно Гай. — Хубаво е, че не си нито нервна, нито неспокойна.

— Не съм — отвръщам аз и не смея да помръдна от мястото си. — Нали?

— Ще ти се обадя по-късно — той грабва чашката, вдига я като за тост и излиза. Поглеждам си часовника.

Едва осем и петдесет и три е. Не съм сигурна дали ще издържа.

 

 

Незнайно как успявам да прекарам сутринта. Приключвам с папката на Кетърман и се захващам с доклада. На средата на третия параграф съм, когато Гай отново се появява на вратата.

— Здрасти — обаждам се аз, без да вдигна поглед. — Добре съм, наистина. И не съм чула нищо.

Гай не ми отговаря.

Най-сетне вдигам глава. Застанал е точно пред бюрото ми, наблюдава ме и по лицето му се е появило най-необикновеното изражение, което някога съм виждала. Това е съчетание от обич, гордост и въодушевление, всички събрани на сериозното му лице.

— Не би трябвало да го правя — прошепва той. Навежда се по-близо. — Ти успя, Саманта. Вече си партньор. След час ще ти съобщят официално.

Заслепяваща топлина се надига в гърдите ми. За момент имам чувството, че не мога да дишам. Успях. Наистина успях!

— От мен не си чула нищо, нали? — Гай се усмихва за миг. — Браво.

— Благодаря — успявам да изрека аз.

— После ще се видим, за да ти честитя както трябва — той се обръща и излиза, а аз оставам да се взирам в компютъра, без дори да виждам екрана.

Направили са ме партньор.

Господи! Боже господи!

Вадя огледалце от чантата си и поглеждам развълнуваното си отражение. Бузите ми пламтят. Имам желание да скоча на крака и да се развикам. Иска ми се да танцувам и да пищя. Как ще издържа още цял един час? Как е възможно да седя толкова спокойно? Не мога да се съсредоточа над доклада за Кетърман.

Ставам и приближавам до шкафа единствено за да върша нещо. Отварям две от чекмеджетата, първите две, които са ми попаднали, и отново ги затварям. Когато се обръщам, забелязвам, че бюрото ми е отрупано с листа и папки, а до компютъра застрашително се извисява купчина книги.

Кетърман е прав. Срамота. Това не прилича на бюро на партньор.

Ще разчистя. Ето най-подходящия начин да пропилея един час.

12.06 — 13.06 ч. Административни проблеми.

Дори си имаме кодово наименование за тези неща, когато нанасяме в отчетите свършеното през деня.

Бях забравила колко много мразя чистенето и подреждането.

Изникват какви ли не неща, докато оправям кашата на бюрото си. Писма от компанията, договори, които трябва да бъдат прибрани… стари покани… докладни записки… рекламна брошура за часове по Пилатес… компактдиск, който си купих преди три месеца и мислех, че съм изгубила… миналогодишната коледна картичка от Арнолд, на която е той самият в костюм на елен… усмихвам се и я поставям в купчинката, където са неща, на които трябва да им намеря място.

Има и грамоти — някои гравирани — които получаваме в края на осъществена значителна сделка. Я виж ти, половинка „Сникърс“, който така и не съм успяла да доям. Хвърлям го в кошчето за боклук и се обръщам с въздишка към купчината книги.

Защо ни осигуряват такива бюра? Не мога да повярвам колко боклуци са се събрали отгоре.

Партньор! Пискам на ум аз и имам чувството, че около мен избухват фойерверки. Аз съм партньор!

Престани веднага, казвам си безмълвно аз. Съсредоточи се над задачата, с която си се заела. Когато изваждам стар брой на „Правист“ и се чудя защо го пазя, някакъв документ се изплъзва и пада на пода. Посягам да го вдигна, погледът ми пробягва по първата страница, без да мисля. Оказва се докладна записка от Арнолд.

Става въпрос за Трета обединена банка.

„Прилагаме облигациите на «Глейзърбрукс» ООД. Моля наш представител да се погрижи за регистрацията.“

Разглеждам документа с огромен интерес. Трета обединена банка са клиент на Арнолд, аз съм се срещала с тях един-единствен път. Сделката е заем за 50 милиона лири, които се отпускат на „Глейзърбрукс“, и единственото ми задължение е да ги впиша в срок от двайсет и един дена в Регистрационната палата. Това е поредното тъпо задължение, което партньорите просто изсипват на бюрото ми. Вече няма да е така, мисля си аз, обзета от решителност. Вече ще мога да прехвърлям част от удълженията си на някой друг, при това ще го направя още сега. Поглеждам автоматично към датата.

След това поглеждам втори път. Там пише 26 май.

Та това е преди пет седмици! Не е възможно!

Напълно объркана, ровя из документите, за да видя дали не е оставена някоя лепяща бележка с инструкции. Трябва да има допълнителна бележка, въпреки че датата е напълно достатъчна. Двайсет и шести май.

Двайсет и шести май ли?

Седя застинала и не смея да откъсна очи от документа. Това нещо е било на бюрото ми цели пет седмици.

Само че… не е възможно. Просто не е възможно. Това означава…

Това означава, че съм изпуснала крайния срок.

Преглъщам с усилие и се опитвам да запазя спокойствие. Сигурно не съм прочела както трябва. Не е възможно да допусна подобна грешка. Не е възможно да изпусна регистрацията, за която си има точно определен срок. Винаги правя регистрациите преди крайния срок.

Затварям очи и се опитвам да се успокоя. Нещо не е наред. Покрай вълнението, че съм станала партньор, мозъкът ми се е размътил. Добре. Сега ще погледна документа още веднъж, само че много внимателно.

Отварям очи и поглеждам написаното. Работата е там, че на него пише същото както преди. „Ваш представител да се погрижи за регистрацията.“ Датата продължава да бъде двайсет и шести. Написано е черно на бяло. А това означава, че клиентът е получил заем без покритие. А това на свой ред означава, че съм направила най-елементарната грешка, която може да допусне един правист.

Радостта ми се стопява. Пробождат ме ледени тръпки. Отчаяно се опитвам да таи спомня дали Арнолд ми е давал някакви инструкции за тази сделка. Дори не помня да е споменавал за нея. А и защо да споменава? Това е най-обикновен заем. Подобни неща ги вършим дори насън. Сигурно е решил, че съм свършила каквото е необходимо. Направил го е, защото ми вярва.

Мили боже.

Прелиствам отново страниците, този път по-бързо и отчаяно търся някаква вратичка, през която да се измъкна. Няма ли някоя клауза, която да ме накара да възкликна: „Ама, разбира се!“ и да въздъхна от облекчение? Само че такава клауза няма. Стискам докладната и усещам, че ми се завива свят. Как е възможно да се случи подобно нещо? Как е възможно да не съм го забелязала? Да не би просто да съм пъхнала документа в купчината с намерение да се заема с него по-късно? Не си спомням. Просто не мога да си спомня.

Какво ще правя сега? Усещам как се блъскам в стена от паника, щом си представям последствията. Трета обединена банка е заела на „Глейзърбрукс“ петдесет милиона лири стерлинги. Без гаранцията им да е регистрирана, заемът — въпросният многомилионен заем — няма покритие. Ако утре „Глейзърбрукс“ фалират, Трета обединена банка ще се нареди на опашката на кредиторите. И по всяка вероятност ще остане с празни ръце.

— Саманта! — вика ме Маги от вратата и аз подскачам стреснато. Инстинктивно полагам длан върху документа, въпреки че тя не може да прочете написаното, а дори и да го прочете, едва ли ще разбере за какво става въпрос.

— Току-що научих! — шушне тя. — Гай се е изпуснал! Поздравявам те!

— Ами… благодаря! — Нямам представа как успявам да накарам устните си да се усмихнат.

— Отивам за чай. Ти искаш ли да ти донеса?

— Супер! Благодаря.

Маги изчезва надолу по коридора, а аз заравям главата си в ръце. Опитвам се да запазя спокойствие, ала имам чувството, че съм попаднала в кладенеца на ужаса. Трябва да се изправя пред грешката си. А съм допуснала непростима грешка.

Аз съм допуснала грешка.

Какво ще правя? Цялото ми тяло е изпънато от страх, не мига дори да мисля трезво…

И ето че думите на Гай от вчера зазвучават в главата ми, след което усещам как ме връхлита почти болезнена вълна от облекчение. Грешката не е грешка, освен ако не може да се поправи.

Точно така. Работата е там, че мога да я оправя. Мога да регистрирам гаранцията.

Ще бъде истински кошмар. Налага се да съобщя на банката какво съм направила — и на „Глейзърбрукс“, и на Аранолд, и на Кетърман. Ще трябва да подготвя нови документи. А най-лошото е, че всички ще разберат, че съм си позволила да допусна една тъпа грешка, едно недоглеждане, което може да направи някоя стажантка, но не и аз.

Това може да се окаже краят на партньорството. Щом тази мисъл ми минава през ума, усещам как ми призлява.

Истината е, че няма друга възможност. Трябва да оправя нещата. Включвам се бързо в уебсайта на Регистрационната палата и започвам да търся данните за „Глейзърбрукс“. Ако междувременно срещу тях не е регистрирано оплакване, няма да има абсолютно никакъв проблем…

Гледам страницата и не мога да повярвам на очите си.

Не може да бъде.

Не е възможно.

Иск за петдесет милиона лири е бил внесен миналата седмица от някаква компания „БЛК холдинг“[2]. Клиентът ни вече се намира на опашката от кредитори.

Главата ми ще се пръсне. Това не е добре. Изобщо не добре. Трябва бързо да поговоря с някого. Налага се да направя нещо още сега, преди да са предявени нови искове. Трябва да кажа на… на Арнолд.

Само че мисълта ме парализира от ужас.

Не мога да го направя. Не мога да отида и просто така да заявя, че съм допуснала най-елементарната и глупава грешка, заради която петдесет милиона лири от парите на клиента ще отлетят. Сега ще… първо ще се заема да оправя кашата, чак след това ще кажа на някого. Трябва да огранича щетите. Да, първо ще се обадя в банката. Колкото по-бързо разберат, толкова по-добре…

— Саманта?

— Какво? — едва не падам от стола.

— Много си нервна днес! — Маги избухва в смях и ми оставя чашата чай на бюрото. — Сигурно вече летиш. — Тя ми намига.

В първия момент дори не успявам да разбера какво ми говори. Светът ми се е ограничил до направената грешка и всичките ми мисли са съсредоточени над възможностите, които ми остават.

— А, да. Разбира се! — Опитвам се да й се усмихна и тайно избърсвам влажните си длани в една салфетка.

— Сигурно все още си на седмото небе! — Тя се обляга на шкафа. — В хладилника съм оставила шампанско. Готово е трябва само…

— Супер! Всъщност, Маги, налага ми се да изляза…

— Така ли? — тя ми се струва разочарована. — Ами, добре. Оставям те.

Докато излиза, забелязвам, че е наистина възмутена. Сигурно си мисли, че съм голяма гадина. Само че с всяка пропиляна минута рискът става по-голям. Трябва да се обадя в банката. Незабавно.

Оглеждам бланката, за да открия името и номера на човека от Трета обединена, който се занимава с тази сделка. Чарлс Конуей.

Трябва да му позвъня. А след това ще му съсипя деня, като призная, че съм направила непоправим гаф. С треперещи ръце грабвам телефона. Имам чувството, че сама се насилвам да се потопя в гнусно блато, пълно с пиявици.

Няколко секунди стоя неподвижна, впила поглед в копчетата. Докато изчаквам сигнала свободно, сърцето ми блъска до пръсване.

— Чарлс Конуей.

— Здравейте! — Опитвам се да успокоя гласа си. — Обажда се Саманта Суитинг от „Картър Спинк“. С вас не се познаваме.

— Здравейте, Саманта. — Струва ми се мил човек. — С какво мога да ви помогна?

— Обаждам се по един технически въпрос. Става въпрос за… — Трябва да се насиля, за да изрека името — „Глейзърбрукс“.

— И вие ли чухте? — пита Чарлс Конуей. — Новините се носят бързо.

Стаята сякаш се смалява и ме притиска отвсякъде. Стисвам слушалката още по-здраво.

— Какво да съм чула? — Гласът ми звучи по-тънък, отколкото трябва. — Нищо не съм чула.

— Така ли? Предположих, че затова се обаждате — той замълчава и чувам как кара някой да провери проклетията в „Гугъл“. — Днес са извикали получателите. Последният им опит да се измъкнат се е провалил…

Той продължава да говори, но аз не чувам нито дума повече. Сякаш главата ми е в безтегловност. Пред очите ми избиват черни петна.

„Глейзърбрукс“ са фалирали. Няма начин да успея да подготвя новата документация толкова бързо. Просто няма да се получи.

Няма да успея да регистрирам гаранцията.

Не мога да оправя нещата.

Грешката ми струва петдесет милиона лири загуба на Трета обединена банка.

Имам чувството, че халюцинирам. Единственото ми желание е да хлопна слушалката и да избягам колкото е възможно по-далече и по-бързо.

Гласът на Чарлс Конуей достига до съзнанието ми.

— Добре, че се обадихте. — Чувам го как барабани по клавиатурата, без дори да предполага какво става. — Иска ми се да ви помоля да проверите отново гаранцията.

В първия момент не мога да произнеса и дума.

— Добре — казвам най-сетне аз с дрезгав глас. Затварям. Цялата треперя. Май ще повърна.

Прецаках всичко.

Прецаках огромна сделка и не мога… Дори не мога…

Без дори да съзнавам какво правя, отмествам стола назад. Трябва да изляза. Трябва да се махна.

Бележки

[1] Ксанакс — лекарство за депресивни състояния и нервно напрежение. — Б.пр.

[2] В оригинал BLLC Holding. — Б.ред.