Софи Кинсела
Повелителката на метлата (26)

26

Цялата съм изтръпнала. Всичко свърши. Седя във вагон първа класа във влака за Лондон заедно с останалите партньори. След два часа ще бъда вкъщи. Обула съм нов чорапогащник. Гримирана съм отново. Дори имам ново изявление за пред журналистите, което бе надраскано набързо от Хилари. „Приятелите ми от Долно Ибъри винаги ще останат в сърцето ми, но в живота ми най-важното в момента е кариерата в «Картър Спинк».“

Успях да прочета всичко доста убедително. Дори се усмихнах и стиснах ръката на Дейвид Елдридж. Дано да сложат тази снимка до другата, на която удрям Гай. Може и така да стане.

Влакът потегля, усещам как ме сграбчва болка и затварям очи, за да се овладея. Постъпвам правилно. Всички го казаха. Отпивам глътка капучино, след това още една. Ако изпия достатъчно кафе, може и да се посъживя. Може да престане да ми се струва, че съм в някакъв сън.

Срещу мен се е настанил операторът от телевизията. Очилата му са хубави и е облечен в дънково яке. Усещам, че е насочил камерата към мен, непрекъснато нагласява на фокус и улавя всяко мое изражение. Нямах нужда точно от това.

— И така, правистката Саманта Суитинг си тръгва от селото, в което всички я познаваха като домашна помощница — коментира Доминик. — Въпросът е… има ли съмнения? Съжалява ли? — Поглежда ме въпросително.

— Нали щеше само да наблюдаваш, без да ме тормозиш? — сопвам се грозно аз.

— Ето, заповядай! — Гай стоварва тежка папка в скута ми. — Това е сделката на „Саматрон“. Хващай се на работа.

Поглеждам купчината. Едно време, когато поемех някоя нова сделка, адреналинът ми избликваше на секундата. Мечтаех да съм първата, която да забележи някое несъответствие. Само че в момента ми е все едно.

Останалите в купето са се заели с работа. Преравям договора и се опитвам да призова стария ентусиазъм. Хайде. Отсега нататък това ще бъде животът ми. Щом попадна отново във въртележката, нещата ще си дойдат на мястото.

— От готварски книги към договори — продължава Доминик. — От дървени лъжици към многомилионни сделки.

Този тип започва страшно да ме дразни.

Насочвам вниманието си към договора. Думите се сливат пред погледа ми и аз не успявам да се съсредоточа. Мисля за Натаниъл. Опитах се да му позвъня, но той не отговаря. Не отговаря и на есемесите ми. Все едно, че не иска да знае повече за мен.

Как може да сложи край на всичко? Как можа да си тръгне?

Очите ми се замъгляват от сълзи и аз мигам бързо, за да ги прогоня. Не мога да плача. Аз съм старши партньор. Старшите партньори не плачат. Докато се опитвам да се овладея, поглеждам през прозореца. Май влакът намалява, което ми се струва странно.

— Съобщение за пътниците… — разнася се глас по високоговорителите. — Влакът ще има извънредни спирки в Хидъртън, Марстън Бридж, Бридбъри.

— Какво? — вдига глава Гай. — Това не е ли експрес?

— Мили боже — мръщи се Дейвид Елдридж. — Колко време ще се забавим.

— … ще пристигнем на гара Падингтън половин час по-късно от разписанието — продължава гласът. — Моля да ни извините…

— Цял половин час! — Дейвид Елдридж вади мобилния си телефон. — Налага се да променя срещата.

— Трябва да откажа на „Патинсън Лоб“. — Гай също е вбесен и вече набира номер. — Здрасти, Мари. Гай се обажда. Влакът се прецака. Ще закъснея половин час…

— Промени срещата с Дерек Томлинсън… — нарежда Дейвид.

— Отложи за по-късно хората от „Патинсън Лоб“, определи нова среща за онзи от „Правист“…

— Давина — обяснява Грег Паркър. — Проклетият влак не е експрес. Кажи на останалите, че ще закъснея с половин час. Ще изпратя имейл… — Той затваря и веднага се хваща за миникомпютъра. След секунда Гай вади неговия джобен компютър.

Наблюдавам паниката им и не мога да повярвам. Те са невероятно стресирани. Оказва се, че влакът ще закъснее. Това е просто някакъв половин час. Трийсет минути. Какво толкова?

И аз ли трябва да съм такава? Май съм забравила как става. Може дори да съм забравила какво е да си адвокат.

Влакът бавно спира на гара Хидъртън. Поглеждам през прозореца и ахвам. Във въздуха се носи огромен балон, пълен с горещ въздух, на не повече от метър над сградата. От кошницата под него хората махат. Сякаш е долетял от някоя приказка.

— Вижте! — възкликвам аз. — Погледнете го!

Никой не трепва. Всички са заети да пишат имейли.

— Вижте! — настоявам аз. — Невероятно е! — Отново никакъв отговор. Никой не се интересува от друго, освен от съдържанието на джобните си компютри. Ето че балонът отпътува нанякъде. След миг само и ще се скрие от погледа ми. А те дори не го зърнаха.

Поглеждам ги. До мен са се настанили най-видните представители в света на правистите, облечени в поръчкови костюми за хиляди лири, стиснали в ръце последното изобретение в света на компютрите. Те пропускат живота, а дори не се интересуват какво губят. Живеят в техен затворен свят.

Мястото ми не е сред тях. Техният свят вече не е за мен. Аз не съм една от тях.

В същия момент разбирам истината. Никога повече няма да се чувствам добре сред тези хора. Преди може и да е било друго, ала вече е различно. Не мога да го направя. Не мога да прекарам живота си в заседателни зали. Не мога да се паникьосвам заради всяка изгубена минута. Не мога да си позволя да пропусна още от живота.

Докато седя в купето с договорите в скута, усещам как в мен се трупа напрежение. Правя грешка. Това е грешка. Мястото ми не е тук. Не искам това от живота. Не искам да съм такава. Трябва да се махна. При това веднага.

Хората слизат, други се качват, хлопват се врати, разнасят багаж. Колкото е възможно по-спокойно посягам към чантата, грабвам и сака и ставам.

— Съжалявам — започвам аз. — Допуснах грешка. Току-що разбрах.

— Какво! — Гай вдига поглед.

— Съжалявам, че ви изгубих времето. — Гласът ми потрепва едва забележимо. — Само че… не мога да остана. Не мога да го направя.

— Господи! — той се хваща за главата. — Не започвай отново, Саманта.

— Не се опитвай да ме убеждаваш — прекъсвам го аз. — Вече взех решение. Не мога да стана като вас. Просто не е за мен. Изобщо не трябваше да тръгвам.

— Това заради градинаря ли е? — Струва ми се отчаян. — Защото, честно казано…

— Не! Заради мен е! Просто… — поколебавам се, докато търся подходящите думи. — Гай… не искам да се превърна в човек, който не поглежда през прозореца.

Повече от очевидно е, че Гай не разбира. Не очаквах да разбере.

— Довиждане. — Отварям вратата и прекрачвам, ала Гай ме сграбчва.

— Саманта, за последен път те моля, престани с тези глупости! Познавам те! Ти си адвокат.

— Изобщо не ме познаваш, Гай! — Думите ми избухват гневно. — Не се опитвай да ме причислиш към… някаква категория! Не съм адвокат! Аз съм човек!

Дръпвам ръката си и хлопвам вратата. Цялата треперя. Веднага след това вратата се отваря отново и Доминик и операторите хукват след мен.

— И така! — продължава да нарежда Доминик в микрофона. — Невероятен обрат на събитията. Саманта Суитинг сложи кръст на блестящата кариера на правист!

На този наистина ще му ударя един.

Докато влакът потегля, зървам Гай и останалите партньори да се взират ужасени в мен. Този път наистина отрязах пътя си назад.

Останалите пътници се разотиват и ме оставят сама. Единствената ми компания на гара Хидъртън е сакът. Дори нямам представа къде се намира Хидъртън. Операторът е насочил камерата към мен, а хората ни зяпат любопитно.

Какво да правя сега?

— Саманта е впила поглед в релсите и не знае накъде да поеме. — Гласът на Доминик е притихнал и изпълнен със съчувствие.

— Не знам — съгласявам се аз.

— Преди час бе притисната от отчаянието след загубата на любимия човек. Сега вече не може да разчита и на работата си. — Той замълчава, след това добавя със скръбен глас: — Кой знае какво черни мисли се роят в главата й.

Този какво намеква? Да не би да си мисли, че ще се хвърля под следващия влак? Много ще му хареса, нали? Сигурно ще спечели наградата „Еми“.

— Добре съм. — Вирвам брадичка и стисвам сака още по-силно. — Ще се оправя. Аз… постъпих правилно.

Когато оглеждам празната гара, усещам как паниката настъпва. Нямам никаква представа кога ще дойде следващият влак. Да не говорим, че нямам представа къде искам да отида.

— Реши ли какво да правиш, Саманта? — пита Доминик и бутва микрофона под носа ми. — Имаш ли цел?

Този няма ли да ме остави на мира?

— Понякога не ти е необходима цел в живота — отвръщам отбранително аз. — Не ти трябва да знаеш колко голяма е картината. Просто трябва да решиш каква ще бъде следващата ти стъпка.

— И каква ще бъде твоята следваща стъпка?

— Аз… аз… ами… все още мисля. — Обръщам гръб на камерата и се отправям към чакалнята. Когато приближавам, забелязвам, че към мен пристъпва човек от охраната.

— Ъъъ… здравейте — започвам аз. — Искам да отида… — Замълчавам, обзета от несигурност. Къде съм тръгнала? — Отивам в… ъъъ…

— Къде? — пита услужливо охраната.

— В… Корнуол — обяснявам аз.

— Корнуол ли? — Той май се стъписа. — Къде по-точно в Корнуол?

— Не знам — преглъщам. — Не знам точно. Само че трябва да отида колкото е възможно по-бързо.

Едва ли се продават много разсадници в Корнуол. Ще открия, който ми трябва. Ще го намеря. Все някак ще се справя.

— Добре. — Човекът свива вежди. — Ще трябва да проверя в разписанието… — Влиза обратно в стаята си. Чувам, че Доминик мърмори нещо в микрофона, но изобщо не ми пука.

— И така… — Човекът се появява с някакъв лист. — Страхувам се, че ви чакат шест прекачвания, за да стигнете в Панзънс. Освен това ще струва сто и двайсет лири. Има още време, докато влакът пристигне — обяснява той, а аз му подавам парите. — Втори коловоз.

— Благодаря. — Дръпвам си билета, грабвам сака и се насочвам към надлеза. Зад мен припкат Доминик и операторите.

— Струва ми се, че Саманта не е в състояние да разсъждава трезво — обяснява задъхано той. — Напрежението я е извадило от равновесие. Кой знае каква прибързана стъпка ще предприеме?

Значи той наистина иска да скоча, така ли? Няма да му обръщам повече внимание. Застанала съм на платформата, пълна с решителност, и гледам настрани, за да не ме хване камерата.

— Няма постоянен адрес, няма на кого да разчита. — Чувам аз гласа му. — Саманта се отправя на дълго пътуване с неизвестен край, за да открие мъжа, който я отблъсна преди няколко часа. Говоря за същия мъж, който си замина, без дори да се сбогува с нея. Дали това е разумно?

Това вече е прекалено.

— Може и да не е разумно! — обръщам се към него аз. — Може дори да не го намеря. Може би на него не му пука за мен. Само че трябва… трябва да пробвам.

Доминик отваря уста, за да заговори.

— Млъквай — сопвам се аз. — Просто млъкни.

Имам чувството, че са минали часове, когато най-сетне чувам тракането на влака в далечината. Само че той не отива в посоката, която ми трябва. Това е следващият влак за Лондон. Когато спира, чувам шумното отваряне на врати и хората започват да слизат.

— Влакът за Лондон — обявява охраната. — Влакът за Лондон. Първи коловоз.

Би трябвало да се кача на този влак. Ако имах мозък в главата, щях да го направя. Ако можех да мисля трезво, щях да се кача. Очите ми пробягват по прозорците, спират се на хората, насядали по местата си. Някои си говорят, други спят, трети четат или слушат музика…

И в този момент всичко застива. Нима сънувам?

Това е Натаниъл. Във влака за Лондон е. На три метра от мен, отпуснал се е на място до прозореца и гледа разсеяно нанякъде.

Какво… Защо…

— Натаниъл — опитвам се да извикам аз, ала гласът ми прозвучава като грак. — Натаниъл! — Махам трескаво с ръце и се опитвам да привлека вниманието му.

— Господи, това е той! — възкликва Доминик. — Натаниъл! — провиква се той и гласът му отеква като през високоговорител. — Насам, приятел!

— Натаниъл! — най-после гласът ми се връща. — Натаниъл!

Най-сетне той чува отчаяните ми викове и се стряска, когато ме вижда. В първия момент по лицето му плъзва изражение на недоверие. След това сякаш разцъфва от радост.

Чувам как вратите на влака се затварят. Кани се да потегли.

— Хайде! — изкрещявам отчаяно аз.

Виждам го как скача, грабва раницата и се промъква покрай жената на съседната седалка. След това се скрива от погледа ми, а влакът потегля.

— Късно — заявява тъжно операторът. — Няма да успее.

Гърдите ми са се стегнали и не мога да отговоря. Мога само да гледам след потеглящия влак, да се взирам в купетата, докато той набира скорост… и най-сетне се изнизва.

Натаниъл е на перона. Ето го.

Без да откъсвам очи от неговите, тръгвам към надлеза и се затичвам. От отсрещната страна той също хуква. Стигаме до стълбите, продължаваме напред и спираме на няколко крачки един от друг. Задъхана съм и имам чувството, че всичката ми кръв е нахлула в лицето. Не мога да повярвам, а в същото време съм във възторг.

— Мислех, че заминаваш за Корнуол — заговарям най-сетне аз. — За да купиш разсадника.

— Реших друго. — Натаниъл също ми се струва шокиран от събитията. — Реших да посетя… една приятелка в Лондон. — Той поглежда сака ми. — А ти къде отиваш?

— Не бях решила — прочиствам гърлото си. — Мислех си за… Корнуол.

— Корнуол ли? — Той не откъсва очи от мен.

— Аха. — Показвам му разписанието за прехвърляне и ми идва да се изсмея, защото всичко, което става, е невероятно смешно.

Натаниъл се обляга на перилата, пъхнал палци в джобовете, и оглежда релсите.

— Къде са приятелите ти?

— Не знам. Заминаха. Не са ми приятели. Ударих Гай — добавям гордо аз.

Натаниъл отмята глава назад и избухва в смях.

— Значи са те уволнили.

— Аз ги уволних — поправям го.

— Ти ли? — пита удивен Натаниъл. Посяга към ръката ми, но не я хваща. Макар че съм радостна, все още не мога да си намеря място. Болката, която изпитах днес сутринта, все още не си е отишла. Не мога да се преструвам, че всичко е наред.

— Бележката ти е в мен. — Вдигам очи към него и той трепва.

— Саманта… написах ти друга, докато бях във влака. Щях да ти я дам, ако откажеше да се видиш с мен в Лондон.

Той рови в джоба си и вади писмо, дълго няколко страници. И двете страни на листата са изписани. Задържам го в ръка няколко секунди, без да го чета.

— Какво… ами… какво си написал? — вдигам очи.

— Дълго е и е отегчително. — Той не откъсва поглед от мен. — И не е написано както трябва.

Обръщам бавно страниците. На места забелязвам думи, заради които очите ми се пълнят със сълзи.

— И така — промълвявам аз.

— Какво? — Натаниъл ме хваща през кръста и топлите му устни се спират върху моите. Докато ме прегръща, усещам как сълзите ми потичат. Ето това е моето място. Най-сетне се отдръпвам и избърсвам очи.

— Сега накъде? — Той поглежда от надлеза и аз проследявам очите му. Релсите са и в двете посоки. Накъде?

Поглеждам към безкрайните релси и присвивам очи на слънцето. На двайсет и девет години съм. Мога да отида, където реша. Мога да направя всичко. Мога да съм каквато пожелая.

— Не бързаме за никъде — отвръщам най-сетне аз, надигам се на пръсти и го целувам.