Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Undomestic Goddess, 2005 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Цветана Тодорова, 2006 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 159гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Софи Кинсела. Повелителката на метлата
ИК „Кръгозор“, София, 2006
Американска. Първо издание
Редактор: Ангел Йорданов
Коректор: Мария Тодорова
ISBN: 978-954-771-128-0
История
- —Добавяне
- —Корекция sonnni
10
Единствената ми задача в момента е да се науча как да бъда икономка.
На следващата сутрин нагласявам часовника да звъни рано и слизам в кухнята преди седем, облечена в униформа. Над градината е надвиснала мъгла, не се чуват никакви звуци, освен гласовете на две свраки, които се карат на поляната. Имам чувството, че в този час съм единствената будна.
Колкото е възможно по-тихо изпразвам съдомиялната и прибирам всичко в шкафовете, след това подреждам столовете под масата. Сетне се заемам с кафето. Озъртам се и оглеждам гранитните плотове.
Това е моето царство.
Не го усещам като моето царство. Това е страховитата кухня на някой друг.
Какво да правя? Не мога да стоя просто така. Трябва да си намеря някаква работа. Погледът ми попада на стар брой на „Икономист“, пъхнат на стойката за списания край масата, и аз го дръпвам. Преглеждам го и се зачитам в интересна статия за международния финансов контрол, докато пия кафе.
След малко от горния етаж долита някакъв звук и бързо оставям вестника. Икономките не би трябвало да четат статии за международния финансов контрол. Те би трябвало да се суетят из кухнята, да бъркат конфитюр или нещо подобно.
Само че тук шкафът е зареден с най-различни видове конфитюри и сладка. Да не говорим, че нямам представа как се прави конфитюр.
Какво друго? С какво се занимават икономките по цял ден? Оглеждам кухнята и ми се струва съвършено чиста. Хрумва ми, че мога да направя закуска. Само че не знам какво ще искат…
Изведнъж си спомням какво беше вчера сутринта. Триш ми направи чаша чай.
Защо днес да не й направя аз чай! Може би двамата чакат на горния етаж, потропват неспокойно с пръсти и се питат: „Къде е проклетият чай?“
Бързо слагам чайника на печката и след това приготвям чай и за двамата. Поставям чашки и чинийки на един поднос и след кратко колебание добавям няколко бисквити в една чинийка. След това се отправям на горния етаж и тръгвам по притихналия коридор към спалнята на Триш и Еди. Спирам пред вратата им.
Ами сега какво?
Ами ако още спят и ги събудя?
Ще почукам дискретно, решавам аз. Точно така. Ще почукам тихичко и внимателно, както подобава на една икономка.
Вдигам ръка, за да почукам, само че подносът е прекалено тежък, за да го задържа само с една ръка, и се чува подозрително звънтене, когато започва да се килва на една страна. Обзета от ужас, успявам да го хвана тъкмо когато чайникът се плъзва към ръба. Цялата потна, оставям всичко на земята, вдигам ръка и почуквам много тихо, а след това отново вдигам подноса.
Няма отговор. Какво да правя?
Колебливо почуквам отново.
— Еди! Престани! — Иззад вратата долита гласът на Триш.
Господи! Какво ли правят, та не ме чуват?
Започва да ми става много горещо. А подносът е ужасно тежък. Не мога цяла сутрин да вися пред спалнята им, понесла чай и бисквити. Дали просто да не се… оттегля?
Каня се да се обърна и да се спася в кухнята. В същия момент ме връхлита решителност. Няма да стане. Не бъди такава смотана пъзла. Направила съм чай и ще им го занеса. Най-малкото ще им го предложа. Те ще преценят сами дали да ме отпратят.
Стисвам здраво подноса и с единия му ъгъл блъсвам здраво вратата. Не може да не чуят това.
След миг се чува гласът на Триш:
— Влез!
Залива ме вълна от облекчение. Всичко е наред. Те ме очакват. Знаех си аз. Успявам да завъртя топката, като подпирам подноса на вратата. Отварям и влизам в стаята.
Триш се надига от леглото. Беше се отпуснала на възглавниците и виждам, че е сама. Облечена е в ефирна копринена нощничка, рошава е, а гримът й е на петна под очите. В първия момент ми се струва стресната.
— Саманта — започва остро тя. — Какво има? Всичко наред ли е?
Струва ми се, че съм направила грешка. Не откъсвам поглед от нея, ала с периферното си зрение забелязвам някои подробности. Успявам да зърна на пода книгата „Чувствена наслада“. Там е оставено и шише с масажно олио с мирис на мускус. И…
Ужас.
Долу се търкаля и едно доста често разлиствано издание на „Радостта от секса“. Точно до леглото е и е отворено на „Секс по турски“.
Ясно. Значи не са очаквали чай.
Преглъщам и се опитвам да се овладея, като се преструвам, че не съм видяла абсолютно нищо.
— Донесох ви… чаша чай — обяснявам аз, а гласът ми потрепва от притеснение. — Реших, че ще ви бъде… приятно.
Не поглеждай към „Радостта от секса“. Не навеждай повече глава.
Лицето на Триш се озарява.
— Саманта! Ти си истинско съкровище! Остави го долу! — Тя махва неопределено с ръка към нощното шкафче.
Тъкмо прекрачвам към него, когато вратата се отваря и се показва Еди, гол, само по боксерки, при това прекалено стегнати. Гърдите му са прекалено космати.
Господи!
Кой знае как успявам да не изпусна подноса.
— Аз… много съжалявам. — Заеквам, докато се опитвам да се измъкна. — Не знаех…
— Не ставай глупава! Влез! — възкликва весело Триш, която се е примирила, че съм нахлула в спалнята им. — Ние не сме някои моралисти.
По-добре да бяха. Предпазливо пристъпвам към леглото и настъпвам патладжанено син дантелен сутиен. Правя място на нощното шкафче, като премествам снимката й с Еди в едно джакузи с вдигнати чаши шампанско.
Сипвам им чай колкото е възможно по-бързо и им подавам чашите. Не смея да погледна Еди в очите. На коя друга работа ще видите шефа си гол?
Само една друга възможност ми идва на ум. А тя не е за предпочитане.
— Сега ще ви оставя… — мрънкам аз и бързам да изляза.
— Не бързай толкова! — Триш поема чашата чай и се изправи в леглото. — Ммм. След като си тук, ела да поговорим. Тъкмо ще уточним някои неща.
— Ами… добре. — Деколтето на нощничката й е зейнало и едното й зърно се вижда. Извръщам бързо очи и срещам погледа на брадатия тип в „Радостта от секса“, както е замръзнал на снимката с разкривено лице.
Макар че не искам, си представям Триш и Еди в същата поза.
Стига. Престани!
Цялата съм пламнала от неудобство. Каква е тази извратена сюрреалистична картина? Застанала съм в спалнята на двама непознати и те едва ли не ми показват как правят секс. Да не говорим, че това никак не ги притеснява…
И тогава разбирам. Естествено. Та аз съм слугинята. Аз не се броя.
— Нали всичко е наред, Саманта? — Триш поставя чашата и ме поглежда втренчено. — Вече подреди ли задълженията си? Всичко ли ти е ясно?
— Напълно. — Търся подходящ израз. — Овладях нещата… — Господи. — Искам да кажа, че всичко е под контрол.
Господи, какви ги приказвам.
— Браво! — възкликва тя. — Сигурна бях, че ще се справиш. Няма нужда да те водя за ръка, нали? Можеш и сама да се ориентираш в къщата!
— Да, мога!
Триш грейва отново и отпива от чая.
— Днес нали ще се заемеш с прането?
Прането значи. Дори не ми беше минавало през ум.
— Искам да смениш чаршафите, преди да оправиш леглата.
Да оправям леглата ли?
Това не ми беше минавало през ума.
Усещам как ме хваща паника. Не само че не съм овладяла нещата, но дори нямам представа кои са тези „неща“.
— Очевидно аз си имам свой… начин на действие — опитвам се да обясня небрежно аз. — Много ще ми помогнете, ако ми напишете списък на задълженията.
— Така ли? — струва ми се, че Триш се подразни. — Щом… щом ти трябва…
— Освен това, Саманта, по-късно ще трябва да прегледаме условията — намесва се Еди. Застанал е пред огледалото, стиснал по една гиричка в ръка. — Така ще знаеш какво става — избухва в смях, след това вдига гирите над главата си и започва да пъшка. Шкембето му се тресе от усилието. Не е много приятна гледка.
— Ами… аз ще се заемам с работата. — Започвам да отстъпвам към вратата, свела поглед към пода.
— Ще се видим на закуска. — Триш ми маха весело от леглото. — Чао-чао.
Не мога да свикна с непостоянните настроения на Триш. Първо бяхме работодател и момиче от персонала и ето че изведнъж се превърнахме в хора, бързо сприятелили се по време на луксозна ваканция.
— Ами… чао! — отвръщам аз със същия чуруликащ гласец. Правя бърз реверанс, настъпвам отново сутиена й и излизам от стаята.
Закуската е истински кошмар. След шест опита разбирам, че грейпфрутите се режат на половина. Няма ли кой да им лепне ясни инструкции? Защо не разясняват на хората? Защо не са маркирали мястото, къде се реже, не трябва ли да има някакво обозначение. В същото време млякото за кафето кипва и олива печката, а когато слагам кафеварката, тя избухва и всичко е оплискано с кафе. Добре че Триш и Еди са прекалено заети да се карат, защото не могат да решат къде да заминат на почивка и не забелязват какво става в кухнята. Нито единият, нито другият чува писъците и воплите ми.
Добрата новина е, че се справих бързо с тостера.
Когато двамата приключват с кавгата и закуската, аз подреждам мръсните чинии в съдомиялната и отчаяно се опитвам да си спомня как я накарах да заработи вчера. В това време Триш влиза в кухнята.
— Саманта, господин Гайгър те вика в кабинета си — заявява тя. — Иска да обсъдите заплатата и условията на работа. Не го карай да те чака!
— Ъъъ… да, госпожо… Разбира се, госпожо. — Правя реверанс, след това приглаждам униформата и излизам в антрето. Пристъпвам към кабинета на Еди и чукам два пъти.
— Влез! — разнася се веселият му глас. Влизам и заварвам Еди седнал зад огромно махагоново бюро, с много кожа и лаптоп, който отдалече личи, че е скъп. Той вече е облечен, слава богу, в кремави панталони и спортна риза, а цялата стая ухае на афтършейва му.
— А, Саманта. Готова ли си да проведем срещата? — Еди посочва дървен стол с висока облегалка и аз се настанявам. — Готови сме! Това са документите, които трябва да видиш.
Той доволно ми подава папка, надписана: „Договори на помощния персонал“. Отварям папката и попадам на тежка кремава хартия, наподобяваща старинен свитък, принтирана в ръкописен, богато украсен средновековен шрифт.
„ДОГОВОР
Между Саманта Суитинг и господин и госпожа Едуард Гайгър, сключен на осемнайсетия ден на месец юли в година господна две хиляди и четвърта.“
— Иха — възкликвам изненадана аз. — Това… адвокат ли го е писал?
Не мога да си представя някой от познатите ми адвокати да подготви договор в средновековен шрифт като за Дисни. Да не говорим, че е принтиран на нещо като стар ръкопис.
— Не ми трябва адвокат — киска се доволно Еди. — Не искам да я играя тази игра. Кожата ти смъкват тези типове, и то, за да ти пробутат някоя и друга латинска фраза. От мен да знаеш, Саманта, че не ти трябва много мозък, за да напишеш такъв договор. — Той ми намига.
— Сигурна съм, че сте прав — казвам най-сетне аз. Обръщам ръкописа и преглеждам напечатаните клаузи.
Господи, какви са тези простотии? Прехапвам устни, докато чета.
„… Саманта Суитинг (наричана ИЩЕЦ)…“
Ищец ли? Той има ли представа какво означава ищец?
„… Съответно и следователно да осигури кулинарни услуги lato sensu[1] леки закуски и напитки…“
Стискам устни до болка, за да не се изсмея.
„В съглашение с и произтичащи ipso facto[2] двете страни трябва да спазват вече упоменатите права и задължения, без да предизвикват тъжителски съмнения.“
Какво? Какво?
Цялата тази работа е пълна какофония, напълно неразбираем миш-маш. Това е някаква безумна комбинация от правни термини, натрупани в нещастен опит да впечатлят някого. Преглеждам останалата част от страницата и полагам отчаяни усилия да не се изкискам, докато си блъскам главата за подходящ отговор.
— Знам, че изглежда доста стряскащо! — обяснява Еди, очевидно неразбрал достатъчно добре мълчанието ми. — Не се плаши от тези объркващи думи. Много е просто! Видя ли си заплатата?
Бързо местя поглед на цифрата, записана под „Седмична заплата“. Това е малко по-малко от сумата, която изкарвам на час като адвокат.
— Предложението ви ми се струва изключително щедро — казвам след малко аз. — Много ви благодаря, господине.
— Има ли нещо, което не разбираш? — усмихва се доволно той. — Само кажи!
Откъде да започна?
— Ами… тази част тук. — Посочвам член 7: Часове на заетост. — Това означава ли, че съм свободна през целия уикенд? За всеки уикенд ли се отнася?
— Разбира се. — Еди ми се струва изненадан. — Не можем да искаме от теб да работиш и през уикенда! Освен ако няма специален повод, а тогава ще ти плащаме допълнително… пише го по-надолу, в член 9…
Вече не го слушам. Всеки уикенд ще бъда свободна. Това е нечувано. Не съм имала свободен уикенд, откакто бях на дванайсет.
— Това е чудесно. — Вдигам поглед и не мога да се сдържа да не се усмихна. — Много ви благодаря!
— Предишният ти работодател не ти ли е давал почивни дни? — Еди ми се струва доста учуден.
— Не — отвръщам замислено аз. — Не.
— Те да не би да са били някакви робовладелци? При нас условията са доста по-разумни! — Той се усмихва широко. — Оставям те да прегледаш на спокойствие договора, преди да го подпишеш.
— Аз вече го прочетох… — замълчавам, когато Еди вдига ръка, за да ме спре.
— Саманта, Саманта, Саманта — опитва се да ми набие разум в главата той. — Ще ти дам един съвет, който не бива да забравяш, докато си жива. Винаги чети правните документи много внимателно.
Оставам загледана в него няколко минути, а носът започва да ме сърби от усилието да остана сериозна.
— Добре, господине — отвръщам най-сетне аз. — Ще се опитам да запомня.
Когато Еди излиза от стаята, аз грабвам договора и извивам очи към тавана. Грабвам един молив и по навик започвам да нанасям поправки и да записвам въпроси в полето.
След малко спирам.
Какво, по дяволите, правя?
Грабвам гумичка и бързо изтривам написаното. След това стисвам една химикалка, обръщам листа и подписвам на гърба, където някакъв бухал сочи пунктираната линия.
Име: Саманта Суитинг.
Длъжност: В първия момент се колебая… след това записвам „Домашна помощница“.
Докато пиша, имам чувството, че всичко това не се случва на мен. Не е възможно да върша подобно нещо. Наистина започвам тази работа на много километри от стария ми живот, и то във всякакъв смисъл. Никой няма представа къде съм и какво правя.
Представям си лицето на мама, изражението й, ако разбере къде съм в момента… ами ако ме види в униформата… Сигурно ще получи удар. Ужасно се изкушавам да й звънна, за да й кажа каква работа съм си намерила.
Няма да го направя. Освен това нямам време да мисля за подобни щуротии. Прането чака.
Налага се да се кача и сляза два пъти, за да пренеса всичко в мокрото помещение. Стоварвам препълнените кошници върху плочките на пода и оглеждам сложнотията, наречена перална машина. Би трябвало да се работи безпроблемно с нея.
И без това не съм много опитна. Вкъщи изпращах всичко, с изключение на бельото, на химическо чистене. Това не означава, че няма да мога да се справя. Необходимо е да използвам мозъка си. Просто за опит отварям вратата на пералнята и на електронното прозорче светва надпис. „Пране?“ „Пране?“
Веднага започвам да се притеснявам. Идва ми да кресна, че е очевидно. Естествено, че ще пера. Дай ми малко време, за да натъпча проклетите дрехи вътре.
Поемам си дълбоко дъх. Спокойно. Заеми се с нещата едно по едно. Първа крачка: Напълни пералнята. Грабвам купчина дрехи, след това спирам.
Не така. Първо ще сортирам дрехите. Доволна от себе си, че съм се сетила, започвам да трупам мръсните дрехи на купчинки на пода в зависимост от написаното на етикетите.
„Бели за 40 градуса.“
„Бели за 90 градуса.“
„Да се пере наопаки.“
„Да се пере с цветни.“
„Да се пере на програма за деликатни“
„Да се пере на програма за ръчно.“
Докато оправя първата кошница, съм напълно объркана. На пода ме чакат около двайсет различни купчинки, повечето съставени от по една дреха. Това е вече смешно. Не мога да включа двайсет перални. Ще ми отнеме цяла седмица.
Какво да правя? Как да се измъкна от тази каша? Усещам, че едва сдържам нетърпението си, примесено с малко паника. Вече петнайсет минути съм тук и дори не съм започнала.
Добре, хайде да мислим разумно. Хората по цял свят перат всеки ден. Не може да е чак толкова трудно. Просто трябва да намаля купчинките и да смеся някои от дрехите.
Грабвам купчина дрехи от пода и ги натъпквам в пералнята. След това отварям един от шкафовете и попадам на богата колекция прахове за пране. Кой да взема? Познавам само онези, които съм виждала да рекламират по телевизията. Безупречна белота. Снежнобяло. Без вредни за кожата съставки. Пералните живеят по-дълго с „Калгон“.
Не ме интересува колко дълго ще живее тази пералня. Просто искам да изпера проклетите дрехи.
Накрая грабвам купчинка бели тениски, сипвам прах в отделението над прозорчето, добавям малко и в барабана, за да съм сигурна, че е достатъчно, и затварям решително вратата. Ами сега?
„Пране“, продължава да ми се блещи машината. „Пране“?
— Добре де! — съгласявам се аз. — Пери. — Натискам първото копче, което ми е попаднало пред очите.
„Въведете програма“, настоява чудовището.
Програма ли?
Очите ми се стрелкат, за да зърнат нещо, което да ми подскаже какво да направя, и най-сетне забелязвам книжката с инструкции, тикната зад препарат за прозорци. Грабвам я и започвам да я разлиствам.
Непълен цикъл пране предлагат единствено програмите за предпране АЗ-Е2 и изплакващите програми C2-L7 без Г4.
Какво трябва да означава това?
Я стига! Имам диплома от Кеймбридж. Знам латински, за бога. Мога да се справя. Разгръщам на друга страница.
Програми Е5 и F1 не включват центрофуга, ОСВЕН АКО не натиснете копче „S“ в продължение на пет секунди преди началото на програмата или десет секунди след началото на програмата, ако искате да използвате Е5 (дрехите да не са вълнени).
Не мога да се справя. Изпитът ми по международни корпоративни жалби беше един милион пъти по-лесен от това. Добре, зарязваме книжката. Нека помислим разумно. Натискам някакво копче с компетентен замах на домакиня.
„Програма КЗ — настоява пералнята. — Програма КЗ?“
Не ми харесва как звучи тази програма КЗ. Зловеща работа. Нещо като скала или правителствен заговор.
— Не — заявявам на висок глас аз и блъскам машината. — Искам друга програма.
„Избрахте КЗ — ликува пералнята. — Избрахте КЗ.“
— Не искам програма КЗ! — заявявам аз притеснена. — Предложи ми нещо друго! — натискам копчетата едно след друго, но чудовището не ми обръща никакво внимание. Чувам как започва да налива вода и се включва зелена светлина.
„КЗ започва — уведомява ме екранчето. — Програма на максимална температура за силно замърсени дамаски.“
Максимална температура ли? Дамаски?
— Спри веднага — прошепвам аз и започвам да натискам копчетата едно по едно. — Престани! — Ритам машината, обзета от пълно отчаяние. — Престани!
— Наред ли е всичко? — долита гласът на Триш от кухнята и аз отскачам от пералнята и приглаждам косата си.
— Ъъъ… да, всичко е наред! — Лепвам си професионална усмивка, когато тя се появява на вратата. — Просто включвам прането.
— Браво. — Тя ми подава раирана риза. — Паднало е едно копче от ризата на господин Гайгър. Бъди така любезна…
— Разбира се! — Поемам я от ръцете й и мислено си представям как припадам.
— Ето и списъкът със задълженията ти! — Тя ми подава лист. — Той съвсем не е пълен, но за начало ще ти свърши работа…
Поглеждам безкрайния списък и усещам, че ми призлява.
Оправи леглата… помети и измий стълбите… подреди цветята… лъсни огледалата… почисти шкафовете… изпери… чисти баните всеки ден…
— Нали няма проблем? — пита Триш.
— Ъъъ… няма! — Гласът ми звучи доста напрегнато. — Не, всичко е наред!
— Преди да се заемеш с тези неща, заеми се с гладенето — продължава да реди задачи тя. — Доста се е насъбрало. Сигурно сама си видяла. Непрекъснато се трупа… — Кой знае защо Триш гледа нагоре. Обзета от лошо предчувствие, проследявам погледа й. Над нас се извисява камара смачкани ризи, метнати на дървена стойка. Те са поне трийсет.
Докато ги гледам, усещам как краката ми се подкосяват. Аз не мога да гладя ризи. През живота си не съм пипвала ютия. Какво да правя?
— Предполагам, ще ги оправиш за нула време — добавя весело тя. — Дъската за гладене е ето там — кимва тя.
— Ъъъ… благодаря! — успявам да изрека аз.
Най-важното е да си придаваш убедителен вид. Ще извадя дъската за гладене, ще изчакам Триш да излезе… тогава ще измисля нов план.
Посягам към дъската за гладене, опитвам се да изглеждам компетентна, все едно, че това е обичайното ми занимание. Дръпвам един от металните крака, но той отказва да се помръдне. Опитвам с другия, пак не се получава. Дърпам все по-силно и по-силно, докато накрая започвам да се потя от усилие, но проклетията не помръдва. Как да я отворя?
— Има ръчка — казва Триш и ме наблюдава изненадана. — Отдолу е.
— А, да, разбира се! — Усмихвам й се, след това започвам да опипвам отчаяно, да натискам всяка грапавина, на която попаднат пръстите ми, докато накрая, без предупреждение, нещото отскача и се превръща в триъгълник на крака. Изплъзва се от ръцете ми, спуска се на метър височина, щраква и остава неподвижна.
— Точно така! — Усмихвам се притеснена. — Аз просто… ще се захващам.
Вдигам дъската и се опитвам да я преместя, само че краката й не помръдват. Бузите ми са пламнали, аз продължавам да се боря с дъската, обръщам я ту на една, ту на друга страна. Как, по дяволите, се действа с това нещо?
— Всъщност, като се замисля — казвам небрежно аз, — май предпочитам ниска дъска за гладене. Ще я оставя така.
— Не можеш да гладиш долу! — избухва в смях Триш, без да крие учудването си. — Просто дръпни ръчката! Трябва да я дръпнеш рязко… Ще ти покажа.
Тя поема дъската от мен и с две движения я нагласява точно на височината, на която трябва да бъде.
— Предполагам, че си свикнала на някой по-различен модел — добавя тя и след това я прибира. — Всичките си имат трикове.
— Абсолютно! — възкликвам аз и използвам това извинение с истинско облекчение. — Разбира се! Досега бях свикнала да работя с „Нимбус 2000“.
Триш ме поглежда учудена.
— Това не беше ли метлата от „Хари Потър“?
Мама му стара! Знаех си аз, че съм чувала името някъде.
— Точно така… — отвръщам най-сетне аз и усещам, че лицето ми пламти от смущение. — Това е и доста известна марка дъски за гладене. Доколкото знам… метлата е била кръстена… на дъската за гладене.
— Така ли? — Триш е очарована. — Нямах представа! — За мой ужас тя се обляга на вратата и пали цигара. — Не ми обръщай внимание! — добавя тя с приглушен глас. — Просто си върши работата.
Да си върша работата ли?
— Ето я ютията — посочва тя. — Зад теб.
— Чудесно! Благодаря! — Грабвам ютията и я включвам колкото е възможно по-бавно, а сърцето ми блъска като обезумяло. Не мога да се разправям с тези неща. Трябва да намеря начин да се измъкна. Мозъкът ми отказва да работи.
— Предполагам, че ютията вече се е затоплила достатъчно! — обажда се услужливо Триш.
— Разбира се! — усмихвам й се нещастно.
Нямам избор. Ще се наложи да се заема с гладенето. Посягам към една от натрупаните ризи, просвам я на дъската за гладене и се чудя как да спечеля малко време. Нямам представа откъде да започна.
— Господин Гайгър не обича яките му да са прекалено колосани — отбелязва Триш.
Прекалено какво? Плъзвам очи в пълно недоумение и погледът ми попада на спрей за колосване.
— Разбрах! — преглъщам и се опитвам да потисна паниката. — Ще стигна и до колосването след малко.
Не мога да повярвам какво правя и грабвам ютията. Много по-тежка е, отколкото си представях, и от нея се вдига неестествено голям облак пара. Бавно и предпазливо започвам да я спускам към памучната риза. Нямам представа къде ще попадне. Дори затварям очи, за да не ставам свидетелка на пораженията.
Неочаквано от кухнята се разнася някакъв звук. Благодаря ти, Господи… благодаря ти, Господи… много ти благодаря…
— Кой ли е? — мръщи се Триш. — Извинявай, Саманта. Ще отида да се обадя…
— Няма нищо! — Гласът ми е станал писклив. — Аз продължавам. Тъкмо ще довърша…
Щом Триш излиза от стаята, аз стоварвам ютията с трясък и заравям лице в ръцете си. Сигурно съм полудяла. Нищо няма да се получи. Не съм създадена за икономка. Ютията бълва пара в лицето ми и аз изписквам от страх. Изключвам ютията и се подпирам омаломощена на стената. Едва девет и двайсет е, а вече съм пълна развалина.
А пък си мислех, че живееш, подложена на стрес, когато си адвокат!