Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
L’histoire de France, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 23гласа)

Информация

Корекция
sir_Ivanhoe(2008)
Корекция и SFB-форматиране
NomaD(2008)
Сканиране, разпознаване и корекция
Magna Aura(2008)

Издание:

Сан Антонио. История на Франция

Френска. Първо издание

ИК „Колибри“, 2007

Превод и адаптация: Теодор Михайлов

Художник на корицата: Виктор Паунов

ISBN: 978-954-529-545-4

История

  1. —Добавяне

Лекция трета
Дагобер, Карл Мартел, Пипин Къси, Карл Велики

Берюрие бе направо захласнат.

— И какво става след Кловис? — попита нетърпеливо той.

— След Кловис, драги ми Дембо, сажди затлачили комините на кралството. Кловис имал четирима синове — безлични и разглезени при това. Те се изпокарали и се взаимоизбили. И кралството се разпаднало. Това впрочем често се наблюдава в историята на страната ни: появява се някой градивен тип, който я обединява, но наследниците му, задължително непрокопсаници, потапят лодката след това.

Берюрие се изсекна шумно, после сгъна носната си кърпичка и отбеляза мъдро:

— Всички, които след раждането си тръгват веднага по вече разстлан отпреде им персийски килим, са еднакви. Аз, ако бях бил крал на Франция, щях да подложа отроците си на най-суров режим, та да видят първом опакото на живота. Добре, ясно е, че синовете на Кловис били поплювковци. Да не си губим времето с тях. Искам да продължиш да ми разказваш за по-интересните пичове. Кой е първият такъв след Кловис?

— Дагобер — отвърнах без колебание.

Берюрие изрева възторжено:

— Онзи, дето ходел с постоянно отворен цип и си размахвал шланга накъдето свари?

— Същият, Берю. Той е първият след Кловис, който властвал достойно и възстановил славното кралство.

— Значи еднакво ефективно действал и в политиката, и в светския живот?

— Що се отнася до светския живот, там бил голям палавник, както ти самият отбеляза. Тъй като не успял да се сдобие с дете от първата си жена Гоматруда, той я разкарал и се оженил за друга. Но и с нея нещата не потръгнали във въпросното отношение.

— Да не би пък той да е бил с нефелно семе?

— Не. Затова оттук нататък започнал да скача от женска на женска, докато накрая не попаднал на една достойна такава в Санлис. Легендата твърди, че се уединил с нея в продължение на три денонощия.

Берю възкликна ентусиазирано:

— Какво съвпадение! Веднъж и аз опънах една тъкмо в Санлис! Ама чак да се захласна за три денонощия, това никогаш не съм го правил… И какво станало после? След толкоз много лашкане този път стигнало ли се до зачеване?

— И още как! Въпросната мома го направила баща.

— Все пак му го е дължала, след като той я направил майка — пошегува се Дебелия.

— И от този момент нататък някакъв механизъм изщракал в него и още по-усилено започнал да вършее насам-натам. По едно време живеел с четири жени.

— Евала! Трябва да си бая хуест, че да се справяш с четири жени, та и четирите да бъдат доволни от теб! И след Дагобер, на когото определено му свалям шапка, кой изскочил на сцената?

— Следват пак неколцина заплеси, които отново разклатили кралството и с които дори историците не се занимават. После се появява Карл Мартел, чиято главна заслуга е, че спрял арабите при Поатие.

— Спрял ги е — дръжки! Цяла Франция бъка от араби!

— Това е друго. В наше време ние си ги пуснахме доброволно.

— И защо, ако смея да попитам? Разбирам да пуснем десетина по-симпатични колкото за цвят, ама сега, накъдето и да се обърна, все арабески виждам. А и в нашата служба все повече проблеми ни създават!

Не отговорих, защото не знаех какво да отговоря. Затова побързах да продължа:

— Сетне идва синът на Мартел — Пипин Къси. Той извършил някои полезни неща, най-полезното от които е това, че станал баща на Карл Велики.

— С разцъфналата на къдели брада! — изрецитира победоносно Берю.

— Историческата истина ме задължава да кажа, че по външност Карл Велики съвсем не отговарял на наложения поетичен образ за него. Някои данни сочат, че той бил кръглоглав и дебел тевтонец с къси мустачки.

— Предпочитам го така. Не обичам брадатите, хеле пък с очила. Веднъж рекох да арестувам един такъв за нарушение на обществения ред, а той като отвори една уста, не ти е работа. Когато му я затворих по моя си начин, не за друго, а защото ме заболя главата от бръщолевенията му за разни граждански и какви ли не други права, нададе такъв вой, все едно, че е станало кой знае какво! Тогава, само за да млъкне и да има мир, му предложих да ме фрасне на свой ред, за да сме квит, и после — по живо, по здраво. А той, мръсникът, не само че отхвърли това ми арабийско предложение, ами после писа до къде ли не, че съм му устроил нарочна провокация по политически причини…

— Та Карл Велики — продължих аз — белязал своето властване със серия войни.

— Срещу кого?

— Срещу онези, срещу които французите винаги са воювали: италианците, германците и арабите.

— А освен във войните, как се е проявил в тънката част? — не пропусна Берю да прояви обичайното си любопитство.

— Отлично. Имал е пет законни съпруги. Изгонил първите две, а малко по-късно погребал останалите три.

— И при това му оставало време да управлява, че и войни да води… — изрече замислено Берю. — Имам чувството, че тогавашните жени не са били толкова взискателни в ебънта, колкото са днешните. Моята Берта например, не че ми е жена, ама така може да опъне петима, че душа да не им остане. И след това няма да могат да мислят даже за управление на кантора, камо ли за държава и войни!

— А при това той не се занимавал само с войни и жени, ами основал и училища. И между една война и друга намирал време да ги посещава.

— Я чакай, Карл Велики нямал ли е племенник на име Ролан?

— Твоята ерудиция започва да ме плаши, Дембо. Само че тук историята и легендата се разминават. Ролан не е бил племенник на Карл Велики и не арабите, а планинските баски са го убили.

— А как беше легендата, че нещо ми се губи…

— Ролан, племенник на Карл, предвождайки ариергарда на армията при изтеглянето й от Испания, навлязъл в прохода Ронсево. Тогава един предател на име Ганелон посочил на маврите пътя, по който той бил поел, и те се впуснали подир него.

— Трябва да е паднала голяма лупаница.

— И още как! В така настъпилата патаклама Ролан извадил меча си Дурандал и с него видял сметката на бол арабески, докато не рухнал под численото им превъзходство. Тогава, покрит с рани, разбрал, че всеки миг ще изплюе акта си за раждане, и понечил да счупи меча си о една скала. Но не мечът се счупил, а скалата се разцепила!

— Тук май легендаристьт е попресолил манджата. Сигурен ли си, че това е било меч, а не по-скоро пневматичен чук?

— В нищо не съм сигурен, Берю, просто ти предавам легендата такава, каквато е. Та след като се уверил, че не ще смогне да счупи меча, той легнал връз него и надул рога си, за да подаде сигнал за бедствие на чичо си Карл.

— Трябвало е да започне от това. Не е имал чувство за организация тоя пич! Да чака хептен да сдаде багажа, за да вика подкрепление, не е много хитро!

— Чуй сега края. Той толкова силно надул рога, че вените на шията му се пръснали, от което и умрял!

— Заключение: добрият фехтовач не е непременно и добър тромпетист. Какво ли би казал за тоя случай Луис Армстронг?