Сан Антонио
История на Франция (4)

Лекция втора
Франките, Кловис

— Много яко! — възторгна се Дебелака. — Чувствам как постепенно се изпълвам със знания, Сана! Образованието просто набъбва в мен! Досега колкото и да не изпусках случай да прелистя „Ридер дижестив“ при бръснаря, нещо все ми куцаше в интелектуално отношение. А оттуканка нататък ще мога да блесна сред обществото…

Аз обаче бях обладан от скептицизъм. Да се мебелира интелекта на Берю е по-трудно, отколкото да се продадат вентилатори на някой ескимос.

— И после? — подкани ме той жадно. — После какво е станало?

— После, драги приятелю, римляните окупирали Галия.

— Задълго ли?

— За четиристотин години.

— За четиристотин години! — възкликна потресено Берю. — Че ние какво се кахъряхме толкова в началото на четирийсетте? И римляните ли са си имали Гестапо, Сана?

— Не, Дебелий, те са били цивилизовани хора. Обработили земята ни и я засели със земеделски култури. Прокарали и пътища…

— Е, можели са да прокарат и някоя магистралка — подметка Берю. — Сега нямаше да имаме някои празноти в това отношение.

— Римляните построили и градове — продължих аз. — На тях дължим най-хубавите настоящи наши паметници на културата.

По навлажнения поглед на Берю разбрах, че започва да се изпълва с благодарност към римляните. Винаги си е бил чувствителна душа.

— Ако разбирам добре, галите малко по малко започнали да им сътрудничат?

— Точно така! Това им помогнало да се образоват и възпитат. И ако ти сега си един възпитан и изискан човек, то на римляните го дължиш!

— Ех, хубави хора! Хайде да слезем в кръчмата на ъгъла, за да пием по едно-две за тяхно здраве!

— Не сега. В името на справедливостта следва обаче да отбележа, че те проявили доста сурово отношение към първите християни.

— Обяснявай!

— Стотина години след смъртта на Исус Христос в Галия се разпространила християнската религия.

— Май не може да се каже обаче, че тогава новините са се разпространявали бързо. Цели сто години са си нещо.

— Римляните, бидейки езичници, подложили на гонения християните.

Тук Дебелака удари с юмрук по мраморната масичка.

— Спомням си! Единият подложен на гонение бил Бен-Хур! Прав ли съм?

— Прав си, Берю. Ти ме изненадваш с познанията си.

— Виждаш, че не съм чак такъв невежа. Но я кажи, нали оттогава насам римляните доста са се реабилитирали в църковно отношение?

— И още как!

— Дори доскоро не позволяваха папата да бъде друг, освен римлянин! Комай изпаднаха в другата крайност.

— И ето че идваме до момента, когато след четиристотин години окупация те били изтласкани от Галия от един народ, дошъл от Германия. Този народ били франките. Защо се смееш?

— Ами защото те би трябвало да се казват марки, а не франкове. Няма логика. Значи излиза, че ние малко или повече сме и шваби?

— По малко от много неща, Дембо. Нали ти го казах още в началото? Колкото до франките, те се настанили в Северна Галия и основали първото френско кралство. Знаеш ли как се е казвал първият френски крал?

— Разбира се, че Франсоа Първи — отвърна Берю с непоклатима увереност. После обоснова тази си желязна убеденост: — Франсоа, защото е от Франция, и Първи, защото е бил първият. Има моменти, когато ме взимаш за хептен аджамия. Забравяш, че аз все пак съм главен инспектор, който по силата на дългия си професионален опит владея дедукционния метод.

— Не се е казвал Франсоа Първи, а Меровей, дебелак такъв! — съсякох го аз.

Берюрие се съпикяса. Няколко пъти отвори и затвори уста, преди да си признае:

— За тоя въобще не съм чувал.

— Но си чувал за неговия внук, надявам се?

— Снасяй името! — помоли той напрегнато.

— Кловис!

— Да не е оня, дето се разправя за него по повод на някаква счупена ваза и отрязана глава?

— Виждам, че си чувал преданието. Същият е. Той именно довършил завоюването на Галия, като изтласкал римляните. Бил женен за една засукана дамичка на име Клотилда. Не може да не се спомене, че самият той бил твърде разностранен, за да не кажа универсален, в сексуалните си предпочитания: дудуци, кларнети, окарини, фьой-дьо-роз, шейсет и девет и тъй нататък без оглед на това, дали насреща му е мъж или жена.

— И двустранен аспиратор с тирбушон? — позаинтересува се Берю.

Също!

И розово влакче за повечко хора?

— Всичко, ти казвам! Освен това за отбелязване е, че той бил езичник, а Клотилда — християнка.

— Хм, значи е имало вода в електрическата им инсталация…

— Никак даже, защото те се обичали. Клотилда полагала усилия да го привлече в лоното на християнството. И тъкмо била на път да постигне това, когато синчето им, на име Ингомир, се споминало.

Че как да живее с подобно име!

— Тогава Кловис се напънал и направил на жена си още едно отроче от мъжки пол. Защото царските родове не бива да се оставят да гаснат. Но и тази им рожба сериозно се разболяла, и то още на следващия ден от кръщението си.

— Лоша работа за църквата — отбеляза Дембо. — В този момент сигурно Кловис е получил християнофобия?

— И още как! Направо заявил, че християнският бог и меровингите не могат да предат заедно. Но пък Клотилда го ударила на толкова горещи молитви, че чедото им взело, та оздравяло.

— Това си е наистина чудо, още повече, като се има предвид, че тогава пеницилинът не е съществувал.

— Въпреки това чудо Кловис все още не бил напълно убеден в необходимостта от покръстването си. Онова, което в края на краищата го убедило, била битката при Толбиак срещу алеманите. Тогава нещата вървяли твърде зле за него и изведнъж му хрумнало да се обърне с молитва към Бога на съпругата си: така и така, дай ми победа, а пък аз ще стана християнин! На Господ-Бог явно му харесал този алъш-вериш и най-неочаквано Кловис излязъл победител в битката!

Дебелака беше впечатлен.

— Този случай направо кара човек да се замисли…

— Още повече, че се увенчава с едно кръщение, състояло се в Реймс. Оттук нататък френските крале стават католици, а епископите дават едно рамо на Кловис да довърши завоюването на Галия…