Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
L’histoire de France, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 23гласа)

Информация

Корекция
sir_Ivanhoe(2008)
Корекция и SFB-форматиране
NomaD(2008)
Сканиране, разпознаване и корекция
Magna Aura(2008)

Издание:

Сан Антонио. История на Франция

Френска. Първо издание

ИК „Колибри“, 2007

Превод и адаптация: Теодор Михайлов

Художник на корицата: Виктор Паунов

ISBN: 978-954-529-545-4

История

  1. —Добавяне

Документално четиво
Фаталната непохватност на гвардееца Берюрие

Стрелбата от всевъзможни разнокалибрени оръжия беше в апогея си. Залпове следваха един подир друг. Наполеон бе току-що убедил Султ, че както генерал Уелингтън не струва пукната пара, така и английските войници са банда некадърници. Да, но всички тези мръсници даваха здрав отпор. Техният генерал им бе наредил да умират на място, но да удържат до идването на прусаците. Впрочем генералите по принцип дават подобни препоръки, докато те самите стоят на някое възвишение, за да наблюдават по-удобно развоя на шахматната партия. Именно за всички тези неща си мислеше гвардеецът Берюрие, по-известен с прозвището Панпан Палето. Той беше пичага, но цялата тази военна касапница му беше вече дошла до гуша.

Покосявани от снарядите, другарите му непрестанно падаха около него с предсмъртния вик „Да живее императорът!“.

Наблизо генерал Камброн неуморно подканваше оцелелите от старата гвардия: „Огън! Зареди! Прицел! Огън!“

Старият гвардеец тъкмо си мислеше, че това заклинание започва да му става крайно досадно, когато погледът му срещна този на Камброн.

— Моето мнение, генерале, е, че тъй като днес май се разминаваме с победата, най-добре ще е да си вдигаме чукалата и да се прибираме вкъщи, дорде е време!

— Стреляй, глупако! — изрева Камброн. — Не виждаш ли, че се огъват?

— Докато англичаните се огъват, французите петала опъват — прояви мрачна духовитост Берюрие, вдигна неохотно пушката си и почти с безразличие гътна един англичанин отсреща.

— Трябва да се държим! — извика отново Камброн. — Груши е на път за насам и всеки момент ще пристигне!

— Нещо ми подсказва, че Груши и армията му са се спрели някъде да понаберат гъби.

— Ето го! — посочи Камброн към хоризонта, където се бе появила дълга редица от човешки силуети.

Това съобщение повдигна падналия дух на оцелелите и те продължиха да пълнят пушките си. Техният пример обаче не бе последван от Берюрие, който продължаваше да се взира към приближаващата човешка верига. След малко, потупвайки Камброн по еполета, той му каза:

— Генерале, не искам да ви тревожа, но това не са френски войници.

— Какви ги дрънкаш, идиот такъв! — изрева Камброн, при което монокълът падна от окото му.

— Тия серсеми, дето се задават, са си прусаци от главата до петите — добави Берюрие.

Камброн трябваше да признае истинността на този тревожен факт.

— Прав си — въздъхна той. — Не е Груши.

— Това е най-малкото, което може да се кажа — почти изстена гвардеецът.

В редиците на старата гвардия настъпи стъписване. Гвардейците се спогледаха унило.

— Стреляйте, гламавци такива! — ревна за пореден път Камброн.

Залповете се подновиха. Англичаните стреляха все по-бързо, а и прусаците вече бяха наблизо. И тогава Уелингтън взе един мегафон и извика:

— Господа французи, предайте се!

— Този тиквеник се ебава с нас! — изръмжа ядно Камброн. — Къде се дяна моят мегафон, та да му кажа какво мисля за него!

Но неговият мегафон бе превантивно взет от Берюрие, който го криеше зад гърба си.

— Вижте какво, генерале, защо наистина не се предадем?

— Какво каза, нещастнико?

— С цялото ми уважение към вас, но погледнете по-трезво на истинското положение на нещата: старата гвардия е почти напълно избита. Смъртта и на последните от нея ще бъде безполезна. Няма да остане никой, който да разкаже за величавия ни подвиг.

Камброн бе впечатлен от тежестта на този аргумент.

— Добре, имаш право. А сега ми върни мегафона, дето го криеш зад гърба си!

Възрадван, Берюрие побърза да изпълни нареждането. Но в бързането си забърса дулото на пушката си, при което байонетът й се заби в задника на Камброн, който пък подскочи с достатъчно силен рев, та да го чуят англичаните:

— Защо не си го заби в собствения задник, кретен безподобен!

Уелингтън счете, че това е отговорът от френска страна, и чувствайки се засегнат, даде знак на войниците си да стрелят на провала.

Така, вследствие на малко недоразумение, загинаха и последните воини от старата гвардия. Самият Камброн бе пленен и почина двадесет и седем години по-късно на седемдесет и две годишна възраст.

 

Откъс от „Моите разходки и размишления из бойните полета“

от Брианшато