Сан Антонио
История на Франция (27)

Документално четиво
Прищявката на банкера Берюшьол

— Говори ли с майка си, Антония? — попита Филип Берюшьол, прихващайки момата през кръста.

Тя беше хубава.

И той беше хубав.

Тя бе смугла, с въгленовочерни коси и очи, с възхитително очертани устни и изящно носле.

Той беше рус, светлокож, светлоок, с чувствени устни.

Тя бе на осемнайсет години. Той — на двайсет и осем.

Те се обичаха.

Бяха се срещнали по волята на шеговитата понякога съдба по време на една разходка на Берюшьол из околностите на Аячо. Младият банкер беше дошъл да надзирава основаването на нов банков клон на БНИК (Берюшьол Нешънълъф Индиън Къмпани) в красивия остров Корейка. Той беше пристигнал преди две седмици с частния си кораб, закотвен в пристанището на Аячо.

Тъй като климатът и живописната природа на Корейка го омайваха, той правеше дълги разходки из пущинаците. Именно по време на една от тези разходки богатият французин бе срещнал Антония Рамолино, точно когато един подивял пес-помияр я бе погнал. Тогава Берюшьол се бе тутакси намесил храбро и бе зашеметил освирепялото животно с помощта на бастуна си с глава от масивно злато. И се бе случило онова, което се случва понякога: още щом погледите на двамата млади се срещнаха, помежду им пламна искрата на любовта. Достолепието и богатството на Филип допълнително впечатлиха Антония.

Сега младото момиче бавеше отговора си на въпроса му, затова той го повтори:

— Кажи, любов моя, говори ли с майка си?

Антония кимна утвърдително.

— Тя каза „не“, нали? — попита той с унил глас.

Тя се огледа предпазливо наоколо и като не видя никого, доби кураж да го хване за ръката.

— Майка ми се отнася с разбиране към положението ни, но нищо не може да се направи. Баща ми, брат ми, както и чичо ми Буонапарте никога не ще се съгласят да се омъжа за чужденец. Никога!

— Ами ако те отвлека? — попита спонтанно заможният младеж.

Тя трепна.

— Вижда се, че не познаваш сънародниците ми. Корсиканците са трудни хора с ужасно развито чувство за чест. Въпреки че си толкова богат, те не биха понесли такъв брак. А ако избягам с теб, където и да отидем, ще ни убият и двамата!

— И двамата? Сигурна ли си? — изпелтечи Берюшьол.

— Е, за мен не е сигурно, но що се отнася до теб — няма никакво съмнение.

Тази перспектива въобще не се хареса на младежа. Когато човек е проспериращ банкер, никак не му се ще да влезе в ролята на белязана жертва. Обаче… Обаче той обожаваше това момиче и не можеше да събере сили да се откаже от него. Затова възкликна с гневен тон:

— Това е толкова безсмислено! Налице е всичко, за да бъдем щастливи, а заради някакви ваши глупави традиции…

Докато още изричаше тези думи, клонките на един близък храст се раздвижиха и Антония побледня, когато видя от него да излиза по-големият й брат.

— Какво казахте току-що? — попита последният, размахвайки един пистолет, който вся силна тревога у Берюшьол.

— Аз ли? — попита банкерът.

— Да, вие! Казахте нещо за глупавите ни традиции и изпитвам силното желание да ви предоставя възможността да дегустирате няколко парчета олово, та да ви дойде акълът в главата!

— Джовани! — извика Антония. — Не прави това, за Бога!

Младият корсиканец повдигна рамене и пъхна пищова в пояса си с думите:

— Виж какво, приятелю, сестра ми ще се омъжи само за корсиканец или генуезец, тъй като ние всъщност сме си генуезци по корен. Та ако си позволиш да се срещнеш с нея още веднъж, ще те застрелям. А ако утре сутринта не си вдигнал котва, пак ще те застрелям!

Побледнял, с изкривено лице и свит стомах, Берюшьол се обърна с въздишка към Антония:

— В такъв случай сбогом, мила Антония. При тези обстоятелства съм принуден да си тръгна. Но знай, че винаги ще те обичам!

И след тези си думи той се обърна и се отдалечи, а злощастната девойка се хвърли с ридания върху гърдите на брат си.

— Какво да се прави? — прошепна Джовани. — Законът си е закон!

* * *

Един месец след гореописания инцидент маркиз Дьо Шоазьол тъкмо диктуваше на секретарката си административни писма и разпореждания, когато му съобщиха, че известният банкер Филип Берюшьол иска среща с него.

— Нека влезе и ни оставете насаме — нареди министърът.

Беше озадачен от това посещение. Берюшьол-баща бе страхотно забогатял по времето на Лоу, след което бе имал удоволствието да види как синът му развива още повече търговската дейност, вместо да я издъни, както обикновено правят синовете.

Когато посетителят му влезе, министърът забеляза, че е отслабнал, а около очите му има тъмни кръгове. „Охо — помисли си той, — дали пък банковите дела не са тръгнали толкова зле, колкото и държавните?“

— Какво ви води насам? — попита той, като стисна десницата на Берюшьол.

Берюшьол се усмихна унило.

— Монсеньор, знаете ли Корейка?

Шоазьол се напрегна, смръщвайки чело, тъй като географските му познания бяха доста смътни. И след като се изкашля продължително, за да си даде време да помисли, отвърна:

— Това беше някъде в Северна Африка, нали?

— Не съвсем — отвърна поразвеселен Берюшьол. — Това е един прекрасен остров, намиращ се в Средиземно море и принадлежащ на генуезците.

— Ама, разбира се, как не се сетих! — реагира веднага министърът, защото не обичаше да го хващат в невежество.

— Тъкмо оттам пристигам — каза Филип — и мога да ви уверя, че това е едно от най-прелестните кътчета на земята!

— Наистина ли?

— Повярвайте ми. Но въпросният остров има само един недостатък.

— Сигурно там се въдят змии — предположи Шоазьол.

Шоазьол помрачня. „Аха! Виждам те накъде биеш, драги. Сигурно си отпочнал на този остров някаква далавера и ще се опиташ да ме убедиш да се впуснем във война за завоюването му!“

— И какво можем да направим в такъв случай? — попита сухо маркизът.

— Да го купим, монсеньор! — отвърна простичко Филип.

Събеседникът му беше зашеметен.

— Да го купим! Какви ми ги разправяте?

— Монсеньор — продължи Филип, — монарсите и техните правителства упорстват в това да дават сума човешки жертви, за да завоюват страни, които рано или късно загубват. Много по-просто би било да ги купуват. Със същите пари, които се харчат за войни, могат да се придобиват територии. И никой после няма и да си помисля да води освободителни войни, защото покупко-продажбите ще бъдат извършвани в перфектна юридическа форма и в интерес и на двете съответни страни. Аз, когато си купя някаква стока, продавачътне може след това да дойде при мен, за да ми каже, че е размислил и че иска да му върна стоката. По този начин ще изчезне и реваншисткият дух. Вярвайте ми, истинските завоевания се извършват при нотариусите, а не по бойните полета!

Шоазьол се впусна в контрааргументи. Признавайки, че в думите на банкера има известна истина, той все пак смяташе идеята му са неосъществима. Ами какво щяха да правят военните, ако търговците се заемеха с териториалния алъш-вериш? А какво щеше да стане с оръжейните производители?

— Утопия — заключи най-накрая той с въздишка.

— Не, монсеньор. На връщане от Корейка минах през Генуа. Там се срещнах със съответните власти и ги попитах дали биха разгледали възможността да отстъпят Корейка на Франция срещу една хубава сумичка. И, обърнете внимание, те отговориха, че имат готовността да разгледат подобна възможност.

Шоазьол първо почервеня, после побеля, а най-накрая посиня, като по този начин, без да иска, изкара на лицето си цветовете на бъдещото френско национално знаме. Не смогвайки да удържа яростта си, той удари с юмрук по бюрото си и изрева:

— Ама, господин банкер, къде се набърквате? Откога поданик на Негово Величество може да си присвоява правото да се впуска произволно от името на Франция в преговори с чужда страна, без да е упълномощен за това?

— Монсеньор… — смотолеви Берюшьол.

Шоазьол продължи:

— И после обяснете ми за какво ни е тази Корейка! Ние изгубихме колониите си, впрочем без да съжаляваме кой знае колко, защото бяха твърде отдалечени, а вие искате да изпразня държавния трезор за закупуването на някакъв си остров! Ако исках да купувам остров, то това щеше да бъде британския, господин Берюшьол, а не Корейка. Това поне би осигурило спокойно плаване на нашите кораби! — И като пооправи батистените си ръкавели и помаха с длан, за да разхлади лицето си, добави с вече по-спокоен тон: — Извинете ме за това избухване, но вие ме извадихте от равновесие!

Берюшьол, който през цялото време бе запазил виновно изражение на лицето си, колкото за да отмине бурята, вдигна глава и заяви:

— Вие не ме оставихте да довърша, монсеньор. Имах предвид аз лично да купя Корейка и после да я подаря на Франция.

Този път лицето на Шоазьол посиня, после побледня и най-накрая почервеня.

— Вие се шегувате!

— Съвсем не, монсеньор, съвсем не! Знаете вероятно, че покойният ми баща натрупа голямо благосъстояние, доста по-голямо, отколкото се предполага. Считам, че би било справедливо част от него да бъде заделено за благото на кралството. Давам средствата, необходими за закупуването на Корейка, при условие че в тази сделка моето име не се споменава никъде по данъчни съображения — прекалено голямото богатство привлича, кога оправдано, кога не, вниманието на фиска. Така че тази транзакция трябва да се запази в тайна.

След като остана известно време прикован на стола си, Шоазьол рязко стана, сграбчи Берюшьол за раменете и го целуна по двете страни.

— Ах, приятелю, колко голямо сърце имате! Каква самопожертвователност от ваша страна! Благодаря, благодаря и пак, и пак благодаря! Само като си помисля, че идните поколения ще приписват на мен заслугата за тази покупка!

— Да считам ли, че приемате предложението ми, монсеньор?

— А как да отхвърля такова щедро дарение? Приемам го в името на краля. В името на Франция! Какво говоря? В името Господне!

„Нещата се нареждат — помисли си упоритият банкер. — Ставайки французойка, Антония става и моя. Омъжвайки се за мен, тя се омъжва вече за сънародник и консервативната й фамилия нищо не може да възрази!“

Възрадваният Шоазьол хвана банкера за ръката и извика:

— Да живее Корейка! — След което го помъкна към окачената на стената карта на света. — А сега, драги, покажете ми къде точно се намира този остров…