Сан Антонио
История на Франция (20)

Лекция десета
Анри IV

— Сега сложи колана си, о, ученико мой — казах аз на Безподобния на поредната утрин от образователния ни цикъл, — защото започвам да разказвам за Анри III Наварски, който поема кралската щафета под името Анри IV. Началото е мъчително, защото, нека

напомня, Анри IV е протестант. А дотогава Франция не била имала крал протестант, пък и народът не искал и да чуе за подобно нещо. Тъй като родът Гиз бил елиминиран по гореупоменатия начин, то начело на протестантската Лига застанал Майен.

На това място Берюрие ми направи знак да спра, съсредоточи се, откъсна един стърчащ от носа му косъм, обърса с длан избилата при това под ресницата на едното му око сълза и сетне кимна да продължа. Което и направих:

— Историята гледа със симпатия на Анри IV. Всички говорят или пишат за него с малко или повече топлота. Той бил непринуден и прям, а и ходел в доста занемарен вид, като в добавка лъхтял на чесън. Всичко това му придавало някак си човешко и земно излъчване.

— Вярно ли е, че яздел бял кон?

— Точно така.

— Не е трябвало да го прави — отсича категорично приятелят ми.

— И защо мислиш така?

— Ами замисли се и ти: ако е ходел мърляв, то един кон, изначално минал през „Персил“, го е правел да изглежда още по-мърляв.

Не можех да не се съглася с логичния заряд на тази забележка, след което подех:

— Сблъсъците между хугеноти и католици продължили цели две години. Католиците били по-многобройни, но на страната на хугенотите бил Анри IV, което им вдигало духа. А при война духът е най-важен, ако не смятаме парите. Той нямал мангизи, но затова пък бил сърцат. „Следвайте опашката на белия ми кон — обичал да казва на привържениците си, — и ще вървите винаги по пътя на честта.“

— Явно белият цвят си му бил мания — изкиска се Берю. — В живота си съм виждал хора с всякакви мании. Така например познавах един, който имаше манията, че е постоянно застрашен от гонококи плюс стрептококи и стафилококи. Той ходеше винаги с микроскоп в джоба си и час по час се затваряше някъде, за да погледне под него шланга си. При това, като се почерпеше, често канеше със себе си и някой свидетел или свидетелка, които заради душевното му спокойствие допълнително да го уверят, че по най-ценния му атрибут не е плъпнало нищо. Веднъж обаче в кръчмата „При Максим“, ти я знаеш, на две преки от Министерството на културата…

— Дотук, Дембо — отрязах го аз, предчувствайки, че ще се впусне в някоя от колкото просташките, толкова и безкрайни истории, които беше колекционирал в наситения си житейски път. — И така, религиозната война продължавала с доста зигзагообразен ход, като ту надделявали католиците, ту протестантите. Анри IV победил при Иври и Арк, но тези му победи били по-скоро кухи. Той не бил достатъчно силен, за да се възползва от тях, и продължавал да се суети пред портите на Париж, без да може да превземе града. Тогава англичаните предложили да му дадат едно рамо, в замяна на което поискали Кале, който град бил неизменна причина за безсънието им, но той с възмущение отхвърлил тази оферта. Казано накратко, ако и хугенот, Анри IV бил патриот. Взаимоизтрепване може, но отстъпване на национална територия — не. След двегодишен период на бъркотия той намигнал на парижани, казвайки им по този начин „Разбрах какво искате“, след което сменил религията си. Неговите хора останали втрещени от този му ход, но в Париж избухнала всенародна радост, защото той така или иначе се радвал на народната любов. Има хора, които са си родени да бъдат звезди и е достатъчно да се появят някъде, за да пръснат обаяние; други, дори да рецитират публично Ронсар или Расин с втъкнати в гъза си паунови пера, ще предизвикат само безразличие. Наварецът спадал определено към първата категория. И за разлика от някои свои предшественици въобще не бил педал.

— При това — отбеляза Берю, — доколкото знам, по онова време не е имало масмедии, които да го напомпат. Никакви интервюта, изборни дебати и тям подобни. Каквото е свършил, си го е свършил сам. Директна връзка между производител и потребител. Сигурно се е качвал на някое малко възвишение с връзка чесън вместо микрофон и е казвал с широка усмивка: „Народе, хвани се за… бялата ми опашка и няма да сбъркаш!“ И народът, естествено, изпадал в делириум от смях и радост.

И Берю се разкикоти. И аз се разкикотих. После продължих:

— Той заявил на своите пообъркани хугенотски другари, че Париж си заслужава вероизповедателния чейндж, и отишъл да се покръсти в „Сен Дьони“. Последвала грандиозна фиеста, в която с еднакъв ентусиазъм участвали и паписти, и калвинисти, обединени от бурната емоция на побратимяването. Така или иначе вече им било втръснало да се взаимонанизват с шпаги и рапири. Мнозина си давали сметка, че на Анри принадлежността към едно или друго вероизповедание му била trans penis suum^[1] и че целта му били ключовете на Париж. Но какво от това в края на краищата, след като формалният ред на нещата бил спазен? Папа Климент VIII, на когото хугенотите неведнъж били вдигали кръвното, доста подскачал, преди да издаде булата за удостоверяването автентичността на покръстването. Но накрая всичко си дошло по местата. Испанците, които дотогава помагали на Лигата, останали като посрани. На кабальеросите не им останало нищо друго, освен да приберат шпагите си в ножниците им. Ако не били направили това, французите в своята еуфория били напълно способни да извикат единогласно: „Nach Madrid!“

След като бил помазан за крал, Анри IV се захванал за работа. Току-що бил минал четирийсетте и бил вече що-годе уравновесен човек. Запретнал ръкави и се заел да разчиства бойното поле така, като се разчиства купонен терен, осеян с фасове, празни бутилки, презервативи и тук-таме някоя кокетно запокитена дамска превръзка. Най-после многострадалният френски народ, пред чийто втрещен поглед се било изнизало такова дефиле от твърде своеобразни кралски особи, случвал на крал. Крал, който в своята приземеност не се смятал непременно за богоизбран, комуто е позволено всичко, а крал, упражняващ властта си за добруването на мнозинството от поданиците си.

На това място бях принуден да спра вдъхновената си панегирика, защото Мастодонта внезапно изрева:

— Ей това е човек! А не като сегашните властници, дето ги интересува единствено добруването на малцинството! А после ние да вадим от огъня кестените, които те са турили там! Прав си, Тони, когато ми каза, че човек трябва да познава миналото, за да разбира настоящето. Аз усещам, че все повече го разбирам! Карай нататък, говори ми за този арабия!

— Движен от гореупоменатия благороден порив, той осигурил на французите както външен, така и вътрешен мир. Министрите му не били някакви напомпани титулувани фигури от аристокрацията, а редови, но умни хора. С тяхна помощ той задвижил отново различните производства, заздравил финансите, организирал търговията. На този пореден Анри хич и не му хрумнало да играе на домино или да бродира, а развил отглеждането на копринени буби, тоест бубарството. И сложил край на религиозните страсти, като обнародвал Нантския едикт. С една дума, поставил си за цел да осигури благоденствие и на страната, и на хората й. И в значителна степен го постигнал.

— Всичко това е адски яко, но все пак и той е бил човек със своите малки човешки слабости, нали? — каза с несвойствена деликатност Берю.

— Разбирам, че ми намекваш, Дембини, да не забравя да кажа и по нещо за сантиментално-сексуалния му живот.

— По-скоро за сексуално-сантименталния му такъв — внесе незначителна корекция Берю в качеството си на прекалено земен тип.

— И в това отношение няма да бъдеш никак разочарован. Той е бил длъжен да следва традицията на нашите крале, които, нека не подбираме думите, по правило били свръхебливи. Но спазването на тази традиция едва ли му е коствало особени душевни борби, защото и на него това му идвало отвътре. Един ден, говорейки за ракетата си въздух-земя, той казал на приближените си крилатата фраза: „До четирийсетгодишна възраст мислех, че е кост.“ Това изявление може да звучи нескромно, но имайки предвид искреността, която била присъща на автора му, заключението се налага от само себе си. А и трофейната му колекция достатъчно убедително засвидетелства истинността на въпросното му откровение. Този неумит, лъхащ на чесън и пръжки мъжага, който при това изначално си смърдял на пръч, нахвърлял толкова кокошки в тенджерата си, че би било невъзможно да се преброят, още повече, че не всичко се и знае. На много моми отнел най-скъпото, но като истински благородник, след като ги лишавал от добродетелта им, се загрижвал за честта им и ги омъжвал за един или друг свой приятел.

Но нека се спрем на официалната страна от този аспект на живота му. Още на младини, докато пребивавал като крал на Навара във френския кралски двор при братовчед си Шарл IX, последният го оженил за сестра си Маргарита дьо Валоа, която не би било неуместно, ако бяха нарекли и Маргарита Еблата. Не че във френския двор госпожичките със свободно поведение били кът, но никоя не била с чак толкова шавлив задник като кралица Марго. Едноименничката й от кулата Нел не можела да се мери и на малкия й пръст. Между бедрата на Марго горял пожар, за който през целия й живот не се намерил пожарогасител, ако и тя да изпробвала зашеметяващ брой такива. Сексуалният й апетит бил такъв, че не подминала и братята си. Това може и да шокира мнозина, но пък дава по-ясна представа за размаха на нейния темперамент. Съкровеното й място представлявало размазваща куроизстисквачка. Тази палавница опънала фамилията си, приятелите си, прислугата, случайните минувачи, гвардията и дори и съпруга си. Много хора, включително и потърпевшите й братя и майка й, били скандализирани от извънмерния й разгул. Както обикновено казват и сравнително либерално настроените в това отношение хора: то бива, бива, но чак пък толкоз! Един-единствен човек не се трогвал от лудориите й — нейният съпруг. Анри Наварски бил със силно развито чувство за справедливост. След като самият той бил сложил рога на такова неизброимо число съпрузи, разбирал, че няма моралното право да протестира в статуквото си на рогоносец. Дори аз лично имам чувството, че изпитвал възхищение от необуздаността на Маргаритка. Че смятал, че се е оженил за достойна за него партньорка. Двамата, взети заедно, представлявали съкрушителен таран, в близост с който не е имало шанс някой да остане девствен. За известно време всичко вървяло добре. Но един ден Анри III, който вече бил наследил трона от брат си Чарли, направил скандал по повод прекалената разхайтеност на Марго и я изгонил от двора. И тя била принудена да изнесе в изгнание опустошителното си плътоядно цвете. Но подобно наказание не я накърнило особено. На това дете на природата му било достатъчно да има всяка нощ един-двама мъже в леглото си. То, горкото, не искало повече от живота.

Докато жена му вилнеела в провинцията, Анри се впуснал в лудешка любов с Габриела д’Естре. А когато наварецът се качил на престола на Франция, последната била обладана от една-единствена мисъл: да стане кралица официално, а не само виртуално. За това, разбира се, трябвало да се постигне анулирането на брака на Анри IV с Маргарита. Папата едва ли щял да откаже това на един бивш покръстен протестант.

Само че съветникът и приятел на краля — Сюли, започнал да хвърля къчове срещу тази идея. Не гледал с добро око на подобен брак, който по негово мнение щял да бъде като бомба със закъснител в бъдеще, когато дойдел моментът за наследяване на трона. Хубавата Изабела вече имала дечица от Анри, които не можели да се водят за престолонаследници, но които един ден можели да отровят живота на онези, които щели да се родят при един официален брак, влизайки в кралското родословие. А Сюли, който бил мъдър и улегнал мъж, мислел повече за циците на Мариана^[2], отколкото за каквито и да било други цици. Анри се озъртал и несъмнено щял да пренебрегне мнението на министъра си, ако Габи не се била споминала внезапно, отровена не от гъби, а от един лимон. А за курветина, решила на всяка цена да се омъжи за краля на Франция, отровен можел да се окаже всеки плод. Скръбта на Анри IV била неописуема, но траяла само броени дни. След което монархът се заутешавал с друга кикиморка на име Анриета д’Ентраг. И се започнал нов роман. Сюли веднага разбрал, че с този чейндж Франция не печелела нищо и че възниквал все същият проблем. А той все пак не можел да бъде разрешен по същия начин. Тогава той убедил краля да се ожени за Мария Медичи с довода, че с това ще се подсили държавният трезор, защото по онова време нямало по-богати от флорентинците. Държавническите съображения надделели у навареца и той последвал съвета на Сюли. Папата с удоволствие анулирал брака му с Маргарита и така Мария се възкачила на престола като кралица на Франция. Инициалите на имената им съвпадали, тъй че не станало дори нужда да се сменят инсигниите, вплетени или избродирани тук-таме. Но Анриета д’Ентраг не се примирявала с това положение и атмосферата в Лувъра се нажежила. За да поуспокои двете дами, Анри им направил едновременно по едно дете. Но това още повече изтегнало отношенията помежду им. И когато започнели да скубят твърде шумно косите си една на друга, той потърсвал спокойствие при трета. С една дума, наред с останалите си качества бил много уравновесен мъж.

И това можело да продължи още дълго време за благото както на жените околовръст, така и на целокупния френски народ. Но не било писано така. Един ден, докато се придвижвал с каляската си по улица „Ла Феронри“, някакъв си Равайак се спуснал върху му и го пронизал с три удара с кинжал в непосредствена близост до сърцето, при което бликнал фонтан от кръв.

— И той също ли произнесъл тогава исторически думи? Нещо от рода на: „Ако умирам, то е за Франция!“ — попита Берю.

— Произнесъл е — потвърдих аз. — И това, което е казал, му подхожда. Не изревал „Мъртъв съм!“ като Анри II, нито пък „Мръсникът ме уби!“ като Анри III, а просто изрекъл тихо: „Нищо работа!“, и веднага умрял. Последните му думи съответствали на тона

на целия му живот: те били успокояващи, оптимистични, без нотка на истерия или упрек. Няма съмнение, че ако е бил оживял, е щял да прости на нападателя си.

Берю поклати глава.

— И защо този Равайак е направил това?

— Никога не се разбрало. Издържал последвалите при разпита мъчения, без да отрони и дума, и умрял с тайната си. Твърди се, че е бил нает от някоя от милите женички на краля, дори от самата кралица.

Съществува и хипотезата, че това е било последствие от остатъците от религиозната вражда… Но мистерията си остава до ден-днешен.

Както винаги и сега Берю извлече уместно заключение от лекцията:

— Не са били късметлии тези високопоставени адаши. Името Анри ги е превърнало дори направо в кутсузлии. Не им се е отразило здравословно. И ако ми кажеш, Тони, че някой нататък е бил наречен така, просто няма да ти повярвам.

— Улучи направо в десятката, Дембо. Анри IV бил последният крал на Франция, носещ това фатално име.