Сан Антонио
История на Франция (17)

Документално четиво
Бижутерът-цар е убиец Берюрон

Месир Берюрон, бижутер в Париж, чийто бутик се намираше надве крачки от Лувъра, имаше всичко, за да бъде щастлив, и напълно съзнаваше това. Той беше достопочтен и почти честен човек, на невисоко интелектуално ниво, което обстоятелство по принцип значително увеличава шансовете на всекиго да изживее, и то сносно, дните, отредени му от Господа-Бога. Здравето му беше добро и можеше да яде и пие всичко, без риск стомахът му да се възбунтува. Търговията му беше приятна, елегантна и просперираща. Но най-драгоценното нещо, което Берюрон притежаваше, беше жена му: най-красивата жена, която някога съпруг е отвеждал пред олтара или любовник — в хотела. Аделин Берюрон хвърляше във възторг всеки нормален мъж, чийто поглед паднеше върху й. Тя беше възхитителна блондинка с млечнобяла кожа, с възтънка талия, вирнати цицорки и устни с цвят на зряла череша. Гласът й бе бархетнонежен и тих, а начинът й на говорене — изискан, тъй като я бе образовал нейният вуйчо-свещеник и тя бе в състояние да ви каже на латински онова, което други биха се затруднили да ви кажат на френски. Държанието й съответстваше на красотата й. Тя съумяваше да остане добродетелна, без при това да изглежда пуритански скована. Приемаше комплиментите с вежлива благодарност, но и с всичко показваше на ухажорите, че не биха могли да прескочат определена граница. Нейният деликатен чар допринасяше немалко за възхода на бижутерския дюкян на мъжа й Берюрон.

Голям брой благородници идваха в бижутерския им магазин да купуват украшения за фаворитките си, както и за да радват очите си, съзерцавайки Аделин.

Когато приятелите на Берюрон го питаха с известна нотка на завист в гласа какво би си пожелал още, след като има всичко, което един човек може да желае, той отговаряше:

— Бих искал аз да съм главният снабдител на бижута на нашия добър крал Франсоа!

И това му желание не произтичаше от прекалено сребролюбие, а по-скоро от тщеславие. И стана така, че веднъж един от клиентите-благородници на Берюрон чу мерака му и го предаде на краля, като при това уточни, че жената на бижутера е със сигурност една от най-хубавите млади жени в кралството. Последното твърдение преизпълни с любопитство Франсоа I и той реши да провери неговата истинност.

— Предайте на тази дама да дойде и да ми покаже най-хубавите образци от магазина си! — заповяда той.

Когато Берюрон научи, че кралят желае да види бижутерската му колекция, облече най-хубавите си дрехи, събра най-хубавата си стока, сложи я в една торба и се завтече към Лувъра.

Като видя тази червендалеста личност да влиза в преддверието на приемната му, Франсоа I смръщи вежди и едва-едва отвърна на поздрава му. След това с глезени пръсти разрови купчинката от бляскави чудеса, които Берюрон изсипа пред него, и попита сухо:

— Това ли е всичко?

Сърцето на Берюрон се сви и дъхът му секна.

— Сир — смотолеви той, — тези бижута са най-хубавото, което може да ви предложи един бижутер.

— Ако е така — отсече кралят, — ще продължа да се снабдявам от венецианците и флорентинците както досега.

Берюрон беше пред припадък от този провал.

— Нямаш ли други образци за показване? — настоя кралят.

— Не и такива, които биха могли да се сравнят с тези тук.

— Бих искал все пак да ги видя — каза Франсоа. — Но нека ги донесе жена ти. Друго си е да ми бъдат поднесени от красиви женски длани.

Сякаш огън изгори гърдите на Берюрон. Репутацията на суверена за някои неща бе всеизвестна. Бижутерът разбра, че последният се интересува повече от жена му, отколкото от стоката му, и след като едва-едва успя да изломоти, че ще се опита да направи нов подбор, си тръгна с черна сянка в душата.

Виждайки го да се връща с наведена глава, Аделин веднага разбра, че съпругът й е претърпял жестоко разочарование. Тъй че го заразпитва и Берюрон й разказа всичко.

След като го изслуша, добронравната Аделин го целуна по бузата и каза:

— Мили ми съпруже, напразни са твоите тревоги. Мислиш ли, че едно мое посещение в Лувъра ще застраши нашите здрави брачни връзки? Имай ми доверие и ме остави да отида там. С държанието си ще съумея да покажа на нашия крал, че съм добродетелна съпруга, както и ще му продам от нашите бижута, защото при това съм и добра търговка.

Възвърнал духовното си равновесие, Берюрон прегърна жена си, придружавайки това с нежни слова на признателност.

Колко красива бе Аделин Берюрон, когато, порозовяла от вълнение, прекрачи прага на вратата на кралската приемна! Сините й одежди подчертаваха прекрасния рус цвят на косата й, като в същото време бяха във вълшебен унисон с небесносините й очи. Сред шумоленето на полите си тя се приближи до седалището на краля, коленичи пред него и зачака. Нееднократно бе виждала суверена при преминаванията му през града, но отдалеч и смътно, защото той винаги се придвижваше заобиколен от куртизаните и гвардията си. Величието на Лувъра, чийто лукс бе водещ в Европа, силно впечатли Аделин.

— Изправете се, хубавице — изрече кралят с доволна усмивка, тъй като красотата на бижутерката надхвърляше очакванията му, — и се приближете още, за да ми покажете тези чудеса на бижутерското изкуство, които, сигурен съм в това, по блясък отстъпват пред този на очите ви и по деликатност — на тази на кожата ви!

„Започна се!“ — каза си развълнувано Аделин.

С властно движение кралят я привлече към себе си и докато едната му длан поемаше скъпоценностите, които тя му подаде, другата мина по прелестната й задница. Този път той се престори, че харесва много бижутата, ако и по качество да отстъпваха на онези, които вече му бе показал мъжът й. Купи ги всичките. За него това бяха дрънкулки, които смяташе по един или друг повод да подарява на антуража си. След това каза:

— Много ще ми е приятно, хубавице, да ви приема тази вечер в кралското си ложе. На стъмване ще изпратя хора, за да ви доведат тук. Така че бъдете готова.

Простотата, с която суверенът изрази едно желание, което редовите хора обикновено изразяват чрез серия заобикалки и тънки намеци, съкруши Аделин.

— Но, сир… — едва успя да отрони тя. — Това е невъзможно!

Кралят се навъси.

— Нима не знаете, госпожо Берюрон, че думата „невъзможно“ е забранена в кралството ми?

— Но съпругът ми… — начена в полушепот през изпръхналите си устни достопочтената съпруга.

— Ако говорите за червендалестия дебелак, който ме посети вчера, не се косете за него. Не си заслужава!

— Но той е обичлив и съответно ревнив съпруг! Никога не би се примирил с това!

— Волята на краля е закон, хубавице! Този никаквец би трябвало да не го забравя, ако не иска утре да затанцува въздушен танц в „Монфокон“^[1]!

По категоричния му тон Аделин разбра, че животът на съпруга й е в ръцете й, или по-точно казано, между краката й. Тъй че не й остана нищо друго, освен да каже на краля, че ще бъде готова в уреченото време, след което си тръгна с разтреперани крака.

— Знаех си — отрони само Берюрон, когато жена му му разказа всичко. Тези две думи изразиха цялото объркване, отчаяние и морално крушение на почтения човек, какъвто беше. После добави: — Знаех си го. Твърде си хубава и това трябваше да се случи…

— Ако искаш, съпруже мили — промълви Аделин, — преди пристигането на ескорта, предназначен да ме отведе в Лувъра, ще замина при майка ми в провинцията. Само че за теб остава заплахата от „Монфокон“…

Берюрон потръпна. Беше ходил много пъти в „Монфокон“ на неделните екзекуции и ролята на обесен никак не го изкушаваше.

— Монфокон, Монфокон… — въздъхна унило клетникът.

Това си беше израз на примирение, който Аделин разбра, и отиде да си приготви вана с благовонни билки.

Берюрон от своя страна остана часове наред в състояние на пълно вцепенение, самообвинявайки се за суетата си, която го бе поставила пред ужасната алтернатива да умре или да стане рогоносец. Постепенно сърцето му се изпълни със студена омраза. Ако можеше да доближи суверена, щеше да го заколи без миг колебание.

Не можеше да издържа повече. Извика на жена си, че ще излезе за известно време, и изскочи на улицата. Вървеше бързо. Не го делеше много път от жилището на госпожа Пинюшет, вдовицата на негов приятел, починал неотдавна от болест, прихваната по време на италианската кампания, в която бе участвал. Берюрон завари госпожата седнала в кресло до прозореца. Това, което я разяждаше, съвсем не беше само вдовството й, а и коктейлът от едра шарка плюс сифилис, завещан й от покойния й съпруг. Тя нямаше и четирийсет години, а изглеждаше на двойно повече. Като видя Берюрон, не скри изненадата си. От доста време живееше самотно. По принцип, когато не са хубави, вдовиците не привличат приятелите на покойните си съпрузи. А това е още по-валидно, когато отгоре на всичко са и болни от болести, които ги правят по-ефикасни и от най-безобразното плашило в причиняването на смут у всичко живо, което ги види.

— Месир Берю! — възкликна тя непосредствено и спонтанно. — Каква изненада!

Берюрон я огледа с ужасени очи, питайки се дали би смогнал да осъществи своя замисъл. Но омразата, която го движеше, щеше да му даде сили за това. Тъй че се приближи до вдовицата с възможно най-галантна усмивка и с думите:

— Госпожо Пинюшет, вие сигурно ще сметнете, че това, което ще ви кажа, е неуместно и дори срамно, но аз съм длъжен да го направя.

Заинтригувана, вдовицата го покани да седне срещу нея и зачака.

— Работата е там, драга приятелко, че миналата нощ душата на съпруга ви ми изпрати сън. В този сън той ми каза, че вие креете и линеете, нещо, което го изпълва с мъка. Горкият човек плачеше и нареждаше, че сте още млада и изпълнена с въжделение и томление към телесните удоволствия. Словата му бяха тъй скръбни, че и аз се разплаках насън.

Сълзи се стекоха по хлътналите страни на изтерзаната от болести и самота госпожа Пинюшет и ридаейки, тя каза, че оценява високо душевната деликатност и моралните качества на покойния си съпруг и че наистина е тъжно за една жена, ненавършила и четирийсетте, да си ляга сама и да се отдава на нищо повече от любовни блянове.

Берюрон се поизкашля и след кратко колебание постави въпроса ребром.

— Та моят приятел Пинюшет ми възложи мисия, приятелко. Той ме помоли, Господ ми е свидетел, да ви окажа известно плътско внимание, колкото за да внеса поне малко топлота в изгасналото ви семейно огнище.

Никога преди, с изключение на Жана д’Арк може би, жена не бе била така зашеметена от характера на послание, дошло свише. Тя се изчерви, погледна встрани и тежка въздишка се откърти от гърдите й. Всичко това беше изненада, но приятна изненада. Госпожа Пинюшет винаги бе отчитала, че Берюрон е по вкуса й. Той беше едър, здрав, с влажни очи и още по-влажни и плътни устни. А и социалното му положение бе добро. Има жени, които са склонни да бъдат изкушавани от някои съпътстващи качества на мъжа. Това обяснява защо нерядко на състоятелни кекавци или пейзани им върви в любовта. Вдовицата Пинюшет винаги бе завиждала на Аделин и заради физическия й блясък, и заради мъжа й и сега мисълта да й сложи рога не й бе неприятна, още повече, че това щеше да бъде морално оправдано поради факта, че е желание на покойния й съпруг. И след като въздъхна още няколко пъти, тя промълви:

— Месир Берюрон, странен е действително сънят, изпратен ви от скъпия ми покойник. Но истина е, че духовната и физическата самота са тежки изпитания за една все още млада жена… Все пак съм длъжна да ви напомня, че съм засегната от някои болести, идващи от известни грехове на съпруга ми, които болести той ми прехвърли приживе…

— Зная — промълви Берюрон.

— И въпреки това сте готов да изпълните мисията, която той ви е възложил насън?

— Готов съм! — с отчаяна решителност заяви Берюрон.

— Мой дълг е все пак да ви опиша начина, по който Пинюшет умря. Оная му работа постепенно окапа къс по къс.

Берюрон си пое въздух мъчително. Описаната картина далеч не беше от най-приятните.

— Разбира се — продължи госпожа Пинюшет, — първом опадаха зъбите му. После малко по малко косата му, беше трескав и…

— Стига, спрете! — изпелтечи Берюрон. — Слушал съм предостатъчно за неаполитанските болести. — И вече усмихвайки се при мисълта за пъкления си замисъл, добави: — За мен това няма значение, като се има пред вид, че изпълнявам желание post mortem на скъп приятел. И ако вие искате да порадвам сетивата ви, съм ваш!

И той биде неин.

По обратния път към магазина си Берюрон чувстваше лека тревога. Не че се опасяваше от последствията от деянието си; напротив, разчиташе те да се сбъднат в максимална степен. Само че госпожа Пинюшет бе вложила толкова плам в радването на сетивата си, че той сега се чувстваше крайно изтощен. „Дано Господ ми даде сили, та след такъв сеанс да смогна да уважа и моята Аделин“ — помисли си.

Но когато се прибра вкъщи и видя накипрената като кралица своя съпруга, при това напарфюмирана и коафирана по надлежен начин, опасенията му се изпариха. Никога Аделин не му се беше виждала толкова прелъстителна! И той я облада по преубедителен начин. Може и да бе поради опънатите си нерви, но решително бе вдъхновен този ден. Приличаше на древногръцки маратонец, тичащ с Олимпийския огън.

* * *

Франсоа I бе предоволен от новото си завоевание и му отдаде дължимото много нощи подред. Той буквално засипа Аделин с подаръци.

Аделин му направи само един подарък, но затова пък какъв! Той и умря от него на следната година.

Така по галантен начин бе извършено най-деликатното цареубийство в историята на Франция.