Сан Антонио
История на Франция (34)

СЛЕДГОВОР

След последната ми лекция седнахме с Берю пред едно закътано квартално кафене, където счетох за нужно да сложа финалната поанта на своето импровизирано и, признавам, доста непълно вторжение в историята на Франция. Чувствах се вече уморен, пък и същия ден Стария се беше обадил, за да ми извести, че ни чака специална мисия в Япония. При тази новина Берю бе изпаднал в радостна възбуда, защото, както каза, това щяло да му даде възможност да осъществи една своя мечта от детинство: а именно, както се изрази, да наниже на чепа си някоя японка. Отсега мога да ви кажа само, драги ми читатели, че той наистина успя във въпросното си жизнеутвърждаващо стремление, само дето насмалко сам не падна нанизан от меча на разгневен съпруг-неосамурай. Но по-подробно за това — в някоя от следващите ми книги.

— И тъй, любознателни ми приятелю — рекох на Берю, — оттук насетне последвалите събития са твърде близки до нас, за да се разпростирам върху тях, още повече, че дори и ти ги поназнайваш, ако и да си ми признавал, че в училище си бил откровен двойкаджия. Нека само изброя някои жалони: Третата република, „Бел Епок“, Третата империя, Първата световна война, Втората световна война, Студената война…

— Ветерани и от двете войни все още посядат из кръчметата — вметна Берю. — Някои от тях си слагат и медалите. И както си хортуват кротко, като си разправят спомени, па вземат, та се скарат и почват да се налагат с бастуните си по главите. Понякогаж едвам ги разтърваваме, щото, току-виж, се получила някоя спонтанна трепанация. Окумуш старчета, дума да няма…

И двамата млъкнахме за известно време, вгледани в звездите, обсипващи вече свода небесен.

След малко подех меланхолично:

— И като си помисля само, драги приятелю, че човешкият род е на тази земя едва от вчера, а толкова зулуми е направил досега, просто се плаша от бъдещето. А и погледни нагоре, към тези безкрайни космически простори. В своя необуздан егоцентризъм не си ли придаваме прекалено голямо значение за мястото и ролята си сред цялата необхватна и невнятна мистерия, сред която се реем? Утре вследствие на още една голяма война или пък след сблъсъка ни с някой астероид няма да ни има вече и нищо не ще остане от нас…

— Знаеш ли обаче какво ще остане, Тони? Нашият смях. Наред с всички сакатлъци животът ни е пълен и с големи ташаци. Гледах едно предаване по телевизията, където казаха, че от всяко наше действие оставали вибрации. Ще останат вибрациите и от нашия смях, който ще продължи да отеква във вселената…

И отваряйки хипопотамската си паст, Берю се закиска неудържимо, като кикотът му се разпространи във все по-големи концентрични звукови вълни, за да пребъде във вечността…