Сан Антонио
История на Франция (26)

Лекция тринадесета
Регенцията, Луи XV

Твърде дълго продължилият грип най-после ме принуди да остана в леглото си. Външният термометър сочеше двадесет градуса, а този, който бях пъхнал под мишницата си — тридесет и осем. Тъкмо се бях загледал в иначе слънчевия ден отвъд прозореца, по чието стъкло една пчела настойчиво потрепваше, настоявайки за право на убежище, когато на вратата се позвъни. Станах криво-ляво и тьтрейки нозе, отворих вратата. Отстранявайки ме нехайно с ръка, вътре нахлу самият Берю, прегърнал като малки бебенца няколко бутилки червено вино.

— Щом не се появи в комисариата тази сутрин, веднага се досетих, че не си приложил моята рецепта. Тъй че нося всичко необходимо, включително и черен пипер… Ти пак си легни, а аз ще се заема с необходимите приготовления.

И той нахлу като носорог в кухненския бокс, откъдето тутакси се разнесе оглушителен трясък на разпиляна посуда. Заемайки отново хоризонтално положение, му зададох с жален тон класическия въпрос, който задава на ближния си болникът с надеждата, че не е сам на света в своите страдания:

— А ти как си със здравето, Дембо?

— Много по-добре, отколкото мнозина, които цял живот мислят за здравето си! — отвърна бодряшки Берю откъм бокса, където се чу бълбукането на изливаното в тенджера червено вино. — Само дето, като вдишам дълбоко въздух, ме наболяват гърдите и отпред, и отзад.

— Това е от цигарите. Трябва да ги спреш!

— Познавах един, дето ги спря — отвърна той, както винаги пълен с примери от живота, — и му се разказа играта: напълня с двайсет килограма, оттам получи проблеми със ставите и вдигна високо кръвно. Оплака ми се и от хронично безсъние — щом заспял, започвал да сънува, че пали ту „Марлбороу“, ту „Кемъл“, ту „Житан“, ту „Голоаз“ и много други марки, всяка нощ различни. Тогава изведнъж се събуждал по никое време, облян в пот, и до сутринта не можел да заспи. Заспивал чак на работното си място, затова и малко по-късно го уволниха. Не знам какво стана после с тоз човек, но едва ли е свършил добре…

— Ти винаги си готов да обориш всяка теза с контратеза, взета от необоримата действителност, Берю. Както в момента си перипатетик, така може да се каже, че си по принцип пълзящ емпирик.

— Пълзящ какво? Подозирам, че не е нещо много хубаво. Защо се ебаваш с мене, Тони? Това трябва да ти иде от температурата.

— Хич не се ебавам с теб, Дембо. Но нека не губим време. Днес ще се занимаем с Луи XV, щом като така и така си дошъл.

— Това, което знам за него, е, че е бил върло безсрамен. Казал, представи си: „Правя, каквото правя, след мен ако ще да е потоп!“

— Аз пък смятам, Дембо, че много неща, които са написани за него в учебниците на различни нива, са злонамерени клишета. Що се отнася до мен, имам известна слабост към този крал. Но нека започнем от самото начало, тоест непосредствено от смъртта на краля-слънце Луи IV. Неговият наследник, правнукът му Луи, бил поредният твърде невръстен, за да изкачи стъпалата до трона. По примера на баща си Луи XIV постановил своеобразна регентска система. В завещанието си той посочил доста хора, които да упражняват властта вкупом. Племенникът му Филип Орлеански бил просто един от тях. Обаче след смъртта на краля той постигнал анулирането на това завещание и станал единствен регент. Филип бил сладкодумен, духовит, но и толкова развратен, че можел да шокира която и да е съдържателка на бардак.

На французите им били омръзнали войните на Луи XIV и зааспирирали за следвоенен период. Тъй че с удоволствие последвали примера, даден им от Филип — захвърлили всичките си оръжия и извадили естествените си пушкала, дарени им от Господа-Бога. Както в двора, така и сред някои кръгове от обществото, последвал разгул, който не мога да си позволя да описвам тук, защото ще отнеме много време и място — от безразборен сексуален калабалък до организирано нафърфорване в индианска нишка…

На това място, за да освободи своя говорен апарат, Берю изплю непринудено фаса си върху килима и рече:

— Като ми разправяш, Тони, за всички тия шашкънии, дето ставали из дворовете на нашите крале, а и около тях, си мисля: лошо няма — веселили са се хората. Но, от друга страна, такъв ли пример е трябвало да дават кралете и благородниците на останалите части от населението? Не са ли го тласкали те към упадък на нравите? Като си се заел с управлението на една страна, това не те ли задължава все пак да спазваш известно благоприличие? Да не би да си свободен артист я! То не може и кура в гъза, и душата в рая!

— Не мога да не призная за пореден път, че по принцип си прав, Дембо. Но слаб е човекът и податлив на съблазни. Тъй или иначе, Филип си бил направо папата на порока, поклонника на свалените гащи, пилигрима на блудството… В това отношение си имал един близък съратник — абат Дюбоа, който си падал особено по това, да му духат, независимо дали мъже или жени, което пък станало твърде разпространена мода. По този повод отпаднало носенето на прекалено дълги перуки, защото те пречели на гореупоменото не твърде богоугодно занимание. И така мъжете постепенно престанали да приличат на кокер-шпаньоли и на хоризонта се появил стилът „Луи XV“. Ръководена от подобен регент, Франция бързо изпаднала в неконтролируемо разпътство. Но цялата тази веселба и безхаберие не можели да не се отразят на държавните финанси и в един момент в кралския трезор останали само шепа дребни екюта. Тогава Филип Орлеански поверил финансово-икономическата политика на един шотландски авантюрист на име Лоу. Последният основал Парижката борса и заместил металните пари с книжни. Пуснал и акции от Индийската търговска агенция. Много хора си помислили, че Лоу е на път да спре всеобщото сриване. Неговите мерки причинили доста голямо социално-икономическо раздвижване. Някои хора от дребната буржоазия започнали да забогатяват, докато немалко аристократи — да обедняват. Това разместване на пластовете представлявало още една крачка към Френската революция. Абсолютната монархия започнала да агонизира. Системата на Лоу свършила в края на краищата с банкрут, но предизвикала известни промени в хорските умове, които започнали да си задават въпроси относно социално-икономическия ред. Въпросният шотландец неволно допринесъл за сриването на монархията не по-малко, отколкото писанията на Русо или Волтер. Франция определено предприемала завой в различна посока от дотогавашната. На регента не му пукало и продължавал палуванията си. В това отношение по неговите стъпки вървяла и дъщеря му — дукеса Дьо Бари. Разгулът бил тотален. А през това време Луи XV растял под настоятелството на епископ Фльори, който криво-ляво го въвеждал в спецификата на кралските функции. Младият крал дори и не поглеждал дворцовите госпожички; любимото му занимание бил ловът. Сгодили го, разбира се, за да не се нарушава установеният стереотип, за испанската инфанта. Тя вече живеела във френския двор, където получавала френско възпитание, докато дойде времето да се пъхне в кралското ложе. Луи XV почти не я виждал, а и не се интересувал от нея. Отгоре на всичко хич не му се и кралувало. Настоящите титла и положение му били достатъчни. Така че, когато през 1723 година регентът дал фира по волята Божия вследствие на някакъв кръвоизлив, Луи, който бил тогава само тринайсетгодишен, охотно поверил юздите на кралството на Бурбонския дук — възнеприятен и тъп като галош тип, неприлично забогатял благодарение на нововъведенията на Лоу. Въпросният индивид бил пригоден да бъде главен администратор на държавата точно толкова, Берю, колкото ти си пригоден да бъдеш парижки архиепископ. Той бил обаче колкото тъп и невеж, толкова и комбинативен. В бурбонската му тиква витаели приблизително следните съображения: „Кралят е с крехко здраве — кашля при най-лекото въздушно течение. Нищо чудно дробовете му да са нефелави по рождение. Ако вземе, та гиберяса, короната ще паркира на чутурата на братовчед му Орлеански, който ми е заклет враг и ще стьжни живота ми. Изводът от това е, че за да ми бъде гарантирано бъдещето, както и това на наследниците ми, кралят трябва да остане жив и най-вече да има син. Само че с тази ескуриалска инфанта, която е само на осем години, сме твърде далеч от появата на евентуален дофин. Ерго, най-добре при това положение е пиклата да бъде отпратена при баща й, а на краля да бъде намерена някоя вече функционираща мома.“

И тогава той насочил вниманието си към Мария Лешчинска — дъщеря на бившия полски крал Станислас Лешчински. Въпросната фамилия, материално взела-дала както повечето безработни монарси, живеела в Лорен без особени илюзии за бъдещето си, както и без да подозира, че щастлива звезда изгрявала над нея. И така, този своего рода министър-председател Бурбонският дук убедил младия суверен, че Лешчинска е твърде подходяща за кревата му. По принцип сговорчивият Луи дал съгласието си. След което натъкмили малката инфанта в празнични одежди, купили й близалки за из път, тикнали я в първата карета и я отпратили към Мадрид. Там и каретата, и френският дипломатически корпус на място били наритани обратно към Париж сред порой от най-грозни псувни и закани. В европейските кралски дворове започнали да говорят, че Франция се държи доста просташки и че ако тази тенденция продължи, французите скоро ще стигнат дотам, че да се секнат в пердетата. Но и в самата Франция този брак не се радвал на голямо одобрение. Да напъдиш една богата испанска инфанта заради някаква мома, имаща като зестра единствено бикините си и тяхното съдържание, и то в момент, когато страниците на държавната счетоводна книга са с белотата на чаршаф, минал през „Персил“, било най-малкото лекомислено.

Младата кралица била симпатична, хубавка и седем години по-възрастна от краля. Тоест била и годна за репродукция. По този начин Бурбонеца си осигурил и гърба, и предницата. Луи и Мария немедлено се захванали за работа и впоследствие с течение на времето си направили десет деца, което си е постижение.

— Почакай малко — прекъсна ме Берю. — Мисля, че оздравителната напитка възвря. — И след като хлътна отново в бокса, почти веднага се завърна с две големи чаши, от които се вдигаха облачета пара. — Е, липсват ни свинските мръвки с лук, за да е рецептата напълно спазена, но и това ще свърши някаква работа… Доколкото вдявам дотук, този Луи XV май постоянно се е оставял да го водят за носа.

— Това не е съвсем вярно. Бил е просто в известна степен притеснително момче, по-малко авторитарно от Луи XIV и по-интелигентно от него. Драмата му се състои в това, че е смятал, че някои други са по-способни от него, и по този повод им се е предоверявал, без те винаги да са заслужавали това.

Тъй като Бурбонският дук все повече оглупявал, епископ Фльори, който се радвал на голям авторитет пред ученика си, заел мястото на дука като пръв съветник. Фльори, общо взето, бил свестен. Без да притежава особен блясък, бил добросъвестен и неглупав. Направил някой и друг опит да стабилизира финансите и предприел някои войни, колкото да не е без хич. Първо срещу Австрия, за да възстанови тъста на Луи XV на трона му, после заедно с Австрия срещу Прусия, защото Фредерик II се опитвал да се прави на голяма работа. А през цялото това време пък флотът на храбрия Албион потапял от време на време по някой наш кораб, колкото за да поддържа форма.

А Луи XV след брака си получил сексуално вдъхновение и първото, което сторил, е да вземе на абордаж фамилията Нел. Опънал поред и четирите сестри Нел, въпреки че те приличали по-скоро на гренадири — по два метра високи и с хималайски носове. Но младостта си е младост — не подбира. Както добре знаеш, Берю, чак на по-зряла възраст ставаме махнаджии и се назлъндисваме, освен ако в някоя ситуация не се намеси факторът алкохол, карайки ни да се поддадем на авансите на някой крокодил, за което после ни е чоглаво. Та след като надянал трътките на въпросните сестри, той налетял на една никаквица от простолюдието на име Поасон. И тъй като в Двора не гледали с добро око на присъствието й, й дал титлата маркиза Дьо Помпадур, което било своего рода доста демократичен, та чак либерален акт.

— Абе, Тони, дали все пак да не отида утре да си прегледам дробовете на рентген? — прекъсна ме замислено Берю. — От време на време гаче игли ме пробождат..

— И, естествено, си мислиш за най-лошото, нали? За фаталния рак. Всеки от нас носи в себе си този страх. Но скоро няма да се намери илач за него, както и за други нелечими заболявания. По простата причина, че ако това стане, ще причини масова безработица и сред едрата лекарска мафия, и в големите фармацевтични компании. Сума ти хора от тези съсловия ще трябва направо да се регистрират за социални помощи. Да не мислиш, че досега някой и друг откривател не е намирал панацеята за едно или друго уж съдбоносно заболяване? Намирал го е, но по всякакъв начин гореупоменатите люде са го блокирали. Защото, както споменах вече, какво ще стане с тях, ако оставят разни изобретатели да се вихрят на воля? Капут, Capri c’est fini. Ни Капри ще видят вече, ни Сейшелските острови. Хората ще си се разхождат нагоре-надолу напълно здрави, без да се нуждаят от техните услуги, което си е направо кошмар.

Берю ме загледа стреснато.

— Тези неща, дето ги разправяш, Тони, ако са верни, не са никак хуманни…

— Светът, в който живеем, драги ми простодушен приятелю, е все по-малко хуманен. Хуманизмът си остана лелеяната, но недостижима мечта-мираж на идеалистите. Като Фата Моргана. Трепти някъде на знойния хоризонт, но колкото и да вървиш към нея, изплезил език, все не можеш да я достигнеш…

Ала позволи ми след това поредно малко отклонение да продължа все пак с нашата материя… Както вече казах, кралят загубил главата си по момата Поасон. Тя не се отличавала с нищо особено. Дори, ако се вярва на историческата мълва, била и нещо фригидничка. Ето това не е ясно при някои мъже: има си еди-кой си напълно прилична в леглото съпруга и току завъди някоя студена като риба любовница. Обратните случаи са напълно разбираеми: ако жената на индивида хикс е хладилник в леглото и той се захване да рути някоя необуздана нимфоманка, то си е и логически, и морално оправдано. А случаят с нашия Луи XV става още по-необясним, като се прибави и обстоятелството, че той де факто направил новоизлюпената маркиза и пръв съветник, и кралица на Франция. Тя вземала важните решения, независимо дали се касаело за война, мир или друг въпрос от значение. Наказвала онези, които по един или друг начин й намеквали за скромния й произход, и натирвала от двора всеки, който не й харесвал. Пред нея нямало човек, който да преде, независимо от титлата и сана си. Но курветините, играещи подобна ключова роля, съвсем не липсват в историята на Франция. От маркиза Дьо Помпадур нататък сексуалният живот на Луи XV добил направо френетичен характер. Запазвайки студенокръвната си любовница, той заонождал серийно цял сонм госпожички. Постепенно се превърнал в истинска бургия с иридиево острие! По този начин написал най-хубавите страници от любовната история на Еленовия парк. Някои люде си представят, че въпросното място било парк, в който на лунна светлина кралят заедно с цяла сюрия разгонени елени припкал подир голи-голенички дамички. Всъщност това било просто една част от Версай, където той си имал няколко закътани ебодрума. Но дори и без участието на елени, там ставали такива неща, за които дори аз не смея да се впускам в подробности, ако и да поназнайвам туй-онуй или по-скоро хуй-онуй.

Онова, което трябва да се признае на Луи XV, е, че по негово време развратът приема елегантни, изтънчени форми и бива възведен в ранга на изкуство. Именно тогава се появяват понятията либертин и съответно либертинаж като своеобразно мировъзрение, както и литературни произведения като например „Опасни връзки“^[1], отразяващи тази философия на живота.

По едно време, не щеш ли, мадам Дьо Помпадур взела, та се гътнала. И за да се утеши, Луи XV се хвърлил в обятията на една уруспийка. Ама истинска уруспия — профешънъл. Казвала се Жана Бекю. И с едно замахване на вълшебната си пръчица я превърнал в графиня Дю Бари. След като направил маркиза от една дъщеря на касапин и графиня от една брантия от занаята, просто не може да не му се признаят неговата демократичност и широта на духа. Ако трябва да нахвърлим една по-обща равносметка, истина е, че той изгубил Канада и някои други колониални владения. Но с това е спестил допълнителни несгоди на по-сетнешна Франция като допълнителните разправии в тези владения около национално-освободителните борби, които така й така ни създадоха известни проблеми и по принцип са доста досадни. В замяна на това пък купил от генуезците Корейка, което си е придобивка, още повече като се вземе предвид, че малко след това там се родил Наполеон. Освен този неоценим дар Луи XV сподобил Париж с най-големия площад на света, а именно площад „Конкорд“, нищо, че по-късно на него бил гилотиниран внукът му.

И тъй като любовта придобила весело-игрив и елегантен характер, такива станали и външната, и вътрешната архитектура. Лекотата, фриволността и удобството заместили дотогавашния погребално-монументален дух. Именно във всичко това и се заключава престижният „стил Луи XV“. А докато въпросният Луи се отдавал на любовни игрички, Жан-Жак Русо, Волтер и Монтескьо наред с неколцина други подготвяли Революцията. Не би ли трябвало да се вмени като една голяма заслуга на този крал това, че ги е оставил свободно да си разиграват коня? А и не можем да не споменем, че при неговото кралуване се появява едно голямо изобретение, което и до ден-днешен се радва на успех: майонезата.

Може би си струва да спомена и следния любопитен епизод: един ден някакъв си Дамиен се опитал да убие Луи XV, докато последният се качвал в каретата си. Но тъй като ножчето, с което си послужил, било сравнително малко, а и не замахнал точно, кралят се разминал само с драскотина.

— Какво го е било прихванало този Дамиен?

— На народа били започнали да му възвират лайната, Дембо. Но ако споменавам този случай, то е защото искам да цитирам една от най-духовитите в историята фрази. Когато съдът осведомил Дамиен, че като начало ще изгорят ръката му със сяра, след което бавно ще го разчленят, той поклатил глава и казал: „Този ден се очертава да бъде тежичък за мен.“

— Не е зле — съгласи се Берю.

— Луи XV умрял в ужасни мъчения на 10 май 1774 година. Изгнилите му от вариолата крайници буквално се разпадали. Лицето му било подпухнало и почерняло. Накрая смъртта отнесла само последни останки от тялото му. Амин!

Тук сложих финална поанта на лекцията си и погледнах към Берю. Той плачеше!