Сан Антонио
История на Франция (25)

Документално четиво
Хитрината на братя Льоберюл

Кортежът бавно напредваше по неравния друм, край двете страни на който редици от унили тополи притулваха хоризонта. От Шани насам бе валяло непрестанно и хората, ескортиращи каретата, бяха подгизнали до кости. Колебливите крачки на конете издаваха всеобщата умора.

Предводителят на конвоя Йоахим Льоберюл, набит и здрав подофицер, си мислеше за това, че до столицата остават още сто левги. Ако не щадеше както конете, така и конниците, съществуваше опасност през останалия път да възникнат някои затруднения. И тъй като родното му село отстоеше само на четири левги, той подкани хората си:

— Още малко, юнаци! Вече наближаваме една славна странноприемница, където ще можем да похапнем и да се подслоним през нощта. А там има и винена изба, която ще възвърне цвета на лицата ви!

Тези му слова мобилизираха всички и на свечеряване малкият отряд, състоящ се от шест човека и десет коня, достигна до странноприемницата „Кралско сияние“.

Виждайки в двора да спира карета със спуснати завеси, съпроводена от напети конници, ханджията раздаде набързо серия удари и ритници на готвачите и прислужниците, за да ги накара да се разтичат, и то с усмивки на уста, както подобава на едно добро заведение, после се завтече с дълбока чупка в кръста да посрещне пристигащите. В тези гладни времена търговията вървеше зле. От много дни не бяха се мяркали клиенти и добрият човечец беше решил да стори необходимото, за да се почувстват уютно тези, които сега му изпращеше провидението.

— Две стаи! — нареди му отривисто Льоберюл.

Ханджията се опули изненадано.

— Но, господине…

— Да? — изръмжа въпросително подофицерът.

— Колцина сте всъщност? — плахо попита ханджията.

— Общо седем души — отвърна Льоберюл. — Едната стая ще споделя със затворника, който ескортирам, а в другата ще се разположат на бивак хората ми!

Льоберюл хитруваше — в отчета си за разноските щеше да отбележи, че са били седем стаи. И тъй като времетраенето на пътуването се очертаваше да възлезе общо на двадесетина дни със съответните отсядания, то той щеше да закръгли една хубава печалба.

В замяна на това Льоберюл имаше подчертан вкус към живота и ако караше хората си да се сбутват в една стая, то въобще не се стискаше по отношение на храната и виното. „Обилното пийване и хапване — обичаше да казва той — дават на човека и решителност, и разум.“

— Надявам се, че храната ти е добра, приятелю — каза той на ханджията. — Какво ще ни предложиш за вечеря?

— Какво ще кажете за по един великолепен омлет със сланина и скопени петли на шиш? А имам и сирена, достойни и за най-взискателното небце…

Льоберюл реши, че менюто е задоволително при условие, че към него се добави и някое прасенце или агънце, след което попита:

— А имаш ли все така от червените „Бон“ и „Шабли“?

— Както винаги, господин офицер. Виждам, че господин офицерът е запознат с местните вина…

— Родом съм от този край, приятелю. Аженор Льоберюл, по-големият ми брат, би трябвало все още да живее, ако Господ е решил така, в поселището Андуйет.

— А, да — каза ханджията без особено въодушевление.

Льоберюл забеляза помръкналата му физиономия и попита:

— Познаваш ли го?

— Познавам го.

— Как е той?

— Не е цъфнал и вързал.

— Бъди по-ясен, ако не искаш да изпиша името си с шпагата си върху големия ти тумбак!

Това накара ханджията тутакси да възвърне любезното си държание.

— В наши дни селският живот е труден, господин офицер. Господин брат ви бе сполетян от семейни неприятности. Жена му Берта го напусна и избяга с някакъв приходящ мазник. Оттогава човекът хептен се занемари.

— Ама че работа! — въздъхна Льоберюл-младши. — Клетият Аженор винаги си е бил слабак, безволев и рогоносец по природа.

Той направи знак на хората си да разседлаят конете, после се приближи към каретата и дръпна външното резе, монтирано на вратата й. Любопитен като катерица, ханджията занаднича изотзад.

— Иди се заеми със своята си работа, приятелю! — ревна му Льоберюл, като втъкна лакът в ребрата му. — В наше време любопитството може да струва скъпо!

Без да чака повторна покана, ханджията припряно побягна към кухнята. Но след като се озова при успокоителната топлина на пламтящите огнища, занадзърта иззад прозореца. В сумрака на спускащата се дъждовна нощ той видя от каретата да слиза някакъв мъж, загърнат в голям плащ с вдигната яка и с ниско наложена на главата широкопола шапка. Не беше възможно да се види лицето му. Ханджията изпроводи една от прислужничките да отведе Льоберюл и охраняваната от него тайнствена персона до първия етаж.

* * *

— Ще ви стъкмя огън — каза момата, като се приближи до огнището, където голяма суха цепеница чакаше само един пламък, за да лумне, пращейки. Тя се наведе и поднесе към него голямата свещ, която носеше. Льоберюл се загледа в хубавата й изпъната дирница и протегна развълнувана длан към нея. Имаше чувството, че гали целия си роден край. Ах, колко нежна и заоблена се оказа Бургундия!

Прислужницата счете за свой дълг да изписука доволно.

— Не се отдавайте на неблагопристойности в мое присъствие, моля ви! — обади се затворникът.

Гласът му отекна по странно метален начин. Момичето се обърна изненадано към него, при което изпусна вик на ужас, тъй като се оказа, че мъжът носи желязна маска, обхващаща цялата му глава.

— Не се плаши, гургуличке! — призова Льоберюл.

Бледнеейки, момичето отстъпваше към вратата.

— Този благородник сграда от кожно заболяване, което загрозява лицето му — обясни с досада Льоберюл, защото му бяха наредили максимална дискретност по отношение на затворника. — И той носи тази маска, за да не смущава околните, което е похвално от негова страна.

Но момичето се беше вече изсулило от вратата.

Защо трябваше да я плашите? — тросна се Льоберюл.

Не искам да плаша никого — възрази мъжът с желязната маска. — Свалете ми това метално лице и ще видите, че моето собствено не е такова, че жените да пищят при вида му!

Подофицерът повдигна рамене и отвърна:

— Ако зависеше от мен, нямаше да имам нищо против, монсеньор. Но моята мисия се състои в това да ви отведа до Бастилията за минимум време и с максимум дискретност. Извън това не са ми позволени никакви волни движения.

След тези си думи той превъртя ключа на вратата, сложи го в джоба си и се доближи до камината, където цепеницата вече припукваше весело.

Мъжът с желязната маска свали наметалото и шапката си и се изтегна на леглото, иначе напълно облечен.

* * *

Льоберюл и затворникът вечеряха насаме, както правеха винаги в продължение на последните осем дни. Не си говореха. Бяха наредили на Льоберюл да не се впуска в никакви разговори с човека, който му бе поверен.

След приключването на вечерята, когато стомахът на предводителя на ескорта се напълни с храна, а оттам и сърцето му — с благородство, той се замисли за брат си, който вегетираше само на половин левга оттам. „Ще отскоча да го посетя“ — каза си той.

Това му похвално намерение поставяше обаче един проблем — непосредственото охраняване на затворника. Изричната заповед беше само той да има близък контакт с него и никой друг, така че не можеше да си позволи да го повери на когото и да било от хората си.

Но все пак му хрумна една идея. Звънна на прислужницата и й нареди да му донесе верига и катинар, което тя изпълни тутакси.

— Монсеньор — обърна се тогава Льоберюл към затворника, — ще помоля да ми простите, но тъй като се налага да отсъствам не задълго, то ще трябва да ви прикрепя с веригата към кревата.

От години затворникът бе свикнал с какво ли не отношение, за да се възбунтува сега открито спрямо тази мярка, затова отвърна с достойнство:

— Направете онова, което считате за необходимо, господине. Вие не сте държавен затворник като мен, тъй че нищо не ви спира да подгоните някоя фуста.

Льоберюл се въздържа да обори предположението на Желязната маска и го привърза с веригата за месинговата табла на кревата. И след като се увери, че решетката на прозореца е здрава, излезе, заключи вратата и постави на пост пред нея един от хората си.

* * *

Аженор Льоберюл напразно се мъчеше да заспи. Увит в едно прокъсано чердже до камината, в която припламваше агонизиращ огън, той се бе свил на кравай от болките в празния си стомах. Този ден бе ял варена коприва. Въпросното ястие, което би зарадвало примерно някоя патица, не му бе свършило кой знае каква работа. Самият той би предпочел самата патица.

Тропот на конски копита го накара да подскочи. Идването на конник в тази отдалечена от всякакви главни пътища малка махала, и то в такъв късен час, си беше направо черна магия. Клетникът се запита дали това не бе смъртта, която, смилила се над него, идваше да го отведе. Все пак озадачен, въпреки тази необичайна надежда, той се надигна. Конят спря пред колибата му, след което удар от здрав юмрук разтърси вратата й.

— Кк-ой е? — заекна Аженор Льоберюл.

Вместо отговор при следващия удар резето отхвръкна и в рамката се очерта едър силует. Аженор тикна едва мъждукащата борина в огнището, за да я разпали, после я вдигна нависоко, за да види лицето на натрапника. Отне му известно време, за да си спомни чие е червендалестото и охранено лице, което изплува под светлината, но накрая го разпозна и възкликна:

— Йоахим, братко!

Двамата мъже се прегърнаха, като Аженор се разплака от вълнение. Сълзите му станаха още по-обилни, когато офицерът извади изпод наметалото си едно варено пиле и голям комат хляб. С разтреперан глас Аженор възкликна:

— Самата Света Майка Богородица те изпраща тъкмо когато псовисвам от глад и краката ми вече не ме държат!

И като заръфа пилето, той се зае да описва плачевното си положение:

— Ако съм все още жив, то е по някакво чудо. Нямам вече нищо — ни земя, ни пари, ни смелост, нито жена. Клетата избяга, за което не мога да я укоря, защото не можеше все пак да се храни само с любовта ми.

Йоахим избърса една избила изпод клепача му сълза. Брат му го попита не без известна нотка на завист, па макар и бяла:

— А с теб какво става? Като те гледам, май нещата ти вървят добре.

— Жандармерийски подофицер съм — отвърна Льоберюл-младши. — Работата ми е добра. Не мога да се оплача.

— А какво правиш към нашия край? В отпуск ли си?

— Не, пътувам със специална мисия.

Изразът така впечатли Аженор, че той глътна цяла кълка. Измежду омазнените му за пръв път от толкова години устни излетя едно оригване, изразяващо крайно благоутробно задоволство.

— Мисия ли? Каква мисия?

Йоахим се поколеба. Но в края на краищата си каза, че ако не може да се довери на брат си, то тогава на кого?

— Чувал ли си за Желязната маска? — попита той.

— Не — отвърна изненадано Аженор. — Това да не е някакво тайно общество?

— Не. Това е един тайнствен държавен затворник, който от години гниеше в тъмницата Пинерол в Пиемонт и когото сега съм натоварен да отведа в Бастилията в Париж.

— И кой е този затворник?

— Никой не знае — отговори шепнешком Йоахим. — И тъкмо затова носи желязна маска — за да не може никой да види лицето му.

— Има късмет човекът — въздъхна Льоберюл-старши. При тази му забележка подофицерът озадачено примигна.

— Какви ги дрънкаш, братко?

— Че на иженарицаемия Желязната маска му върви — настоя на своето Аженор. — Въпросното момче има покрив над главата си, хранено е и дори разхождано на сметка на краля. И всичко това в едно време, когато всеки е готов да изяде ближния си! Тъй че колкото завиждам на твоето положение, братко, не по-малко завиждам на неговото!

Тази гледна точка шокира много Льоберюл-младши, който обаче скри своето неодобрение и си взе довиждане с Аженор, придружавайки това със смътно обещание за бъдеща нова среща.

Малко по-късно, сподирян от чувство за изпълнен дълг, Йоахим вече се изкачваше по стълбището на странноприемницата. Когато стигна до площадката на първия етаж, смръщи вежди. Часовоят, когото беше поставил пред вратата, спеше, похърквайки сладко, проснат напречно на коридора. За възглавница му служеха две бутилки „Шамбертен“. Те бяха не по-малко празни от сърцето на мадам Монтеспан. Льоберюл яростно срита спящия в ребрата. Но последният, просмукан от изпитото вино, не реагира по никакъв начин.

Изпълнен с яд и едновременно с това смътно разтревожен, Льоберюл се втурна в стаята, където изпусна въздишка на облекчение, като видя, че затворникът си е все така привързан с веригата към кревата.

— Надявам се, че не се забавих твърде много, монсеньор — каза той, като се приближи, за да освободи господин Х.

Но докосвайки ръката на мъжа с желязната маска, подофицерът изпусна приглушен вик на изненада: тя бе леденостудена. Опипвайки трескаво тялото му, той установи с ужас, че затворникът е безжизнен, тоест че направо си е мъртъв. Всичко говореше за това, че Ж.М.^[1] се бе опитвал да се освободи, при което бе направил смъртоносен клуп с веригата и се бе самоудушил.

— Това не е възможно! — изпелтечи Льоберюл. — Сънувам някакъв кошмар! Хайде, монсеньор, не се шегувайте! Моля ви, станете!

Но, както знаем, дори и при най-любезните подканвания един мъртвец съвсем не е склонен да стане.^[2]

— Загубен съм! — изохка злощастният Льоберюл. — Ето докъде ме докара доброто ми сърце! Заради този смотаняк брат ми аз…

И тук подофицерът внезапно спря да се вайка, защото една мисъл внезапно покълна в главата му. Тя беше толкова спасителна, че без да се бави и миг, той загърна мъртвеца в наметалото му, метна го на могъщото си рамо, изнесе го почти на бегом, преметна го през задницата на коня си и запрепуска към поселището Андуйет.

През това време Аженор Льоберюл не смогваше да заспи, защото бе преял. Този вид безсъние обаче не му беше неприятен и той си мислеше с тъга за това, че само след няколко часа причината за него щеше отново да бъде обратна, тъй като гладът пак щеше да настъпи във временно загубената си територия.

Сред царящата нощна тишина той внезапно долови тропота на галопиращи копита.

— Дали пък брат ми не се завръща? — помисли си.

Наистина това се оказа брат му.

— Толкова ли е студена нощта, че си така побледнял? — попита Аженор.

Йоахим поклати глава и доближавайки се до него, хвана дланите му, изричайки в нервна скоропоговорка:

— Аженор, помниш ли думите си отпреди малко, с които изрази завист към съдбата на Желязната маска?

— За Бога! Естествено, че ги помня!

— В мое отсъствие се е случило нещо ужасно! — продължи Йоахим и разказа на брат си за станалата драма, след което добави: — Онова, което искам да ти предложа, може да ти се стори престранно, но ако го приемеш, и твоите старини са осигурени, и моят живот е спасен. Заеми мястото на покойника. По ръст сте еднакви; по-слаб си, разбира се, от него, но на първо време ще ти навлечем повечко дрехи, а по-късно, като се поохраниш, ще напълнееш.

Ако и в началото Льоберюл-старши да се постресна от дръзката идея, то последната част от изречението отпъди всякакво колебение у него.

След като постигнаха съгласие, се захванаха за работа. Докато Йоахим вмъкваше мъртвеца вътре, Аженор приготвяше необходимите инструменти за предстоящата операция. „Демаскирането“ щеше да бъде трудно, тъй като маската трябваше да остане здрава, та да може отново да бъде използвана. Запотени под мъждукащия зрак на свещта, те се трудиха около час върху проснатия на масата труп, като че се бяха отдали на някаква хирургическа интервенция. Най-сетне преодоляха и последните скоби и пантички и свалиха маската от лицето на покойния. При вида му двамата братя с вик на удивление и ужас спонтанно се сринаха на колене и започнаха усилено да се кръстят.

— Ами… че това е кралят! — преплете език Аженор.

И наистина пред очите им се намираше несъмнено бурбонската физиономия на Луи XIV. Само дето беше малко по-подпухнала поради обездвижването, характерно за затворническия начин на живот, както и по-бледа заради дефицита на свеж въздух от толкова години.

— Мисля, че разбирам… — отрони след малко Йоахим.

— Какво разбираш? — изломоти въпросително брат му.

— От доста отдавна в Париж се носят разни слухове. Шушука се, че кралят ни е имал брат-близнак. Това създало проблем във връзка с наследяването на трона. Кралете винаги мечтаят за отроче от мъжки пол, но се сбъркват, когато им се пръкнат две наведнъж. Едното се оказва в повече и то трябва по един или друг начин да изчезне…

— Изборът не трябва да е бил никак лек… — рече замислено Аженор.

— Това явно е била поредната идея на Ришельо: да се осигури трононаследието по благопочтен начин. И разбирам напълно защо той и Луи са притулили лицето на този мъж и са го затворили. Не са могли все пак да го оставят да се шляе насам-натам.

След като размениха още серия твърде уместни мисли по този повод, те съблякоха покойника и го погребаха в полето. След което Йоахим надяна желязната маска на лицето на брат си.

Зората бе започнала да се разпуква, когато двамината братя пристигнаха в странноприемницата. И ханджията, и хората от ескорта се бяха вече събудили. Последните учудено ококориха очи, когато видяха командира си да пристига отнякъде в компанията на затворника. Но Льоберюл-старши намери начин да парира озадачението им:

— Монсеньор затворникът бе изял твърде много омлети и му призля, тъй че го изведох да го поразходя. А сега, орли мои, да пийнем малко бяло винце за тласък и после — на седлата, защото ни остава още доста път до Бастилията!

Мигове по-късно малката кавалкада напускаше бургундския край, оставяйки в плодородната му земя тленните останки на онзи, който вследствие на една нелепа лотария биде лишен от трона на Франция.

Аженор Льоберюл изигра своята роля по великолепен начин. След като се поохрани и дойде на себе си, той се огледа и първата му работа бе да прелъсти племенницата на управителя на Бастилията, която, както се оказа, безкрайно се възбуждаше и от маската му, и от мистерията, криеща се зад нея. И те продължиха успешната си плътска връзка до 1703 година, когато последният издъхна, преситен от царски грижи, внимание и почести.