Сан Антонио
История на Франция (23)

Документално четиво
Изненадващите разкрития на мускетаря Берюнян

През една студена декемврийска утрин на 1637 година Анна Австрийска стоеше до един прозорец на Лувъра, загледана навън.

Снежните валма падаха безшумно и се стопяваха в съприкосновение със земята, превръщайки я в лепкава кал, о която се подхлъзваха копитата на конете на преминаващите ездачи. Небето бе мастиленочерно. Все така измъчвана от убийствена скука в ледения дворец, Анна пусна завесата и се доближи до голямата камина, в която пламтящите цепеници се опитваха да отблъснат колкото се може по-надалеч вездесъщия мраз. Но този огън не бе достатъчен, за да сгрее обширното помещение и най-вече сърцето на кралицата, чиито мисли непрекъснато бягаха към родната й слънчева Испания. Вече двадесет години, откакто тя вехнеше бездетна в низ от безотрадни дни между един импотентен и тъжен като смачкано нощно боне съпруг и един кардинал с витиевата мисъл, който още не й бе простил за това, че навремето бе отблъснала домогванията му.

Унилите й мисли бяха прекъснати от влизането на една от придворните й дами, която й извести:

— Мадам, дойде един мускетар, който настоява да говори с вас.

— За какво? — попита изненадано Анна Австрийска.

— Отказва каквото и да е уточнение. Твърди, че е нещо тайно.

Кралицата смръщи вежди. Дали това не бе поредната клопка на Негово Преосвещенство? Един мускетар никога не би могъл да се постави в услуга на кардинала, защото между гвардейците на Ришельо и кралските мускетари тлееше непреодолима вражда, от която понякога изскачаха и искри поради сблъсъците помежду им. Освен ако този не беше фалшив мускетар, изпратен от макиавеличния министър, за да приспи вниманието й и да измъкне някаква компрометираща информация за нея.

— И как се казва мускетарят?

— Сержант Берюнян, Мадам.

Анна Австрийска поклати глава.

— Чувала съм това име, но не познавам човека. Кажете на Ла Порт да дойде веднага.

Броени мигове по-късно верният камериер на кралицата застана пред нея.

— Нейно Величество има нужда от мен?

— Пиер, познавате ли един сержант от мускетарите на име Берюнян?

Пиер Ла Порт беше един от най-ценните помощници на Анна. Неговите функции на камериер на кралицата имаха само теоретичен характер. Всъщност той й беше довереник, съветник, справочник и шпионин.

— Да, Ваше Величество — отвърна Ла Порт на въпроса й. — Познавам го.

— Тогава погледнете в преддверието и вижте дали човекът, който стои там, и Берюнян са едно и също лице.

Ла Порт направи дълбок поклон и излезе. След десетина минути се върна и обяви:

— Човекът, който чака отвън, е самият Берюнян.

— Мислите ли, че мога да имам доверие в него? — попита Анна Австрийска.

— Без съмнение, Ваше Величество.

— Много добре — каза кралицата. — Въведете мускетаря и ни оставете сами.

И Ла Порт въведе мускетаря и ги остави сами.

Анна Австрийска огледа посетителя и отчете, че има хубава външност. Но нека го опишем, макар и с не много думи. Сержант Берюнян беше на тридесет и две години. Не беше едър, но бе добре сложен. Имаше овално лице, прононсиран и леко гърбав нос, добре оформена брадичка, живи очи и издаващи сластолюбие устни. Отличаваше се с гъста окосменост по цялото тяло. Славеше се със страхотния си апетит. След пости беше способен да изяде цяло теле. Бидейки неуморим, можеше да препуска сто левги без отдих, защото на кон се чувстваше като кентавър. Юмрукът му беше като ковашки чук. Ако речеше, изпиваше до шестнадесет литра вино, без дори да получи главоболие. А що се отнасяше да леглото, много потърпевши дами, след като биваха напълно омаломощени, втория път водеха подкрепление от приятелки, за да поемат част от страховития удар. Неговите юначни изпълнения потискаха психически другарите му. Той оставяше бездиханни цяла дузина самки за една нощ след като уважеше средно по шест пъти всяка от тях.

Преди да напусне дома на предците си в родния Беарн в Гаскония, за да потърси късмета си в Париж, баща му го бе придърпал на разговор на три очи (защото бе едноок) и му бе казал:

— Сине, в днешно време човек си проправя път в двора чрез смелост и вярност. Знаеш да въртиш еднакво добре и шпагата, и вилицата благодарение на желязната си ръка. Страхувай се единствено от Бога и краля. Постави честта си над всичко, както и мъжествеността си във всичко. Знаеш да четеш, да пишеш и да броиш до десет, което е повече от достатъчно. Ти си млад и смел. Младостта ще премине, но това не трябва да става със смелостта! Напротив, последната трябва да никне като растение под грижите на добър градинар. А гаранция за това, че ще си смел, е не само защото си гасконец, а и защото аз съм ти баща. Не бързай да се жениш. А когато името ти засияе, кесията ти се напълни, а шпагата ти започне да кара всички да треперят, върни се в нашия край, за да си вземеш за жена някоя землячка. Тук жените имат способността да будят сетивата и на позастиващата вече плът.

След тези си напътствени слова и след като го бе благословил и му бе връчил малко пари, той бе пляснал по задницата коня му дюстабанлия, за да го накара да тръгне.

Такъв беше, накратко казано, човекът, който сега бе свалил шапката си, забърсвайки пода с перото й, в дълбок поклон пред кралицата. Кралицата, която имаше усет за мъжете, оцени повечето от качествата му буквално между две пърхания на миглите си.

— Какво желаете, сержанте? — попита го тя.

— Ако имах дързостта да помоля за разговор насаме с кралицата си — отвърна Берюнян, — то е, защото на карта е поставена и честта й, и сигурността й.

Той говореше ясно, гласът му бе приятен, а в говора му се долавяха нотки на онова беарнско наречие, което бе придавало такъв чар на Анри IV.

Беарн! Той се намираше по пътя към Испания, за която, щом си помислеше Анна, красивите й очи, каращи да бият толкова сърца, се изпълваха със сълзи. Така стана и сега. Кралицата поиска да си наплиска лицето с парфюмираната вода от едно легенче върху масичка стил „Луи XIII“, намираща се зад Берюнян.

— Отместете се, за да мога да освежа лицето си — каза му тя.

Разбирайки намерението на кралицата, мускетарят взе легенчето и като сложи коляно на пода, го поднесе на трогнатата от това Анна Австрийска. Посетителят внасяше силно смущение у нея. От него се излъчваше стихийна чувственост, която, добавена към беарнския му акцент, допълваше привлекателността му.

Тя топна една кърпичка във водата и освежи пламналите си страни, след което изрече кратко:

— Говорете!

— О, кралице моя! — въздъхна Берюнян. — О, кралице…

В тези му думи, произнесени на наречието на толкова близкия до Испания Беарн, се прокрадна смътна носталгична нотка. Кралицата потръпна за пореден път.

— Мадам — начена Берюнян, събирайки цялата си смелост, — вярно ли е, че в стремежа си да допринесете лично за оздравяването на държавния трезор, вие сте обявили за продажба диамантената си огърлица? Кажете ми, за Бога, така ли е, или не, кралице моя?

— Вярно е — отвърна Анна. — Утре трябва тържествено да я връча на главния финансов интендант, който ще я обяви за продажба, парите от която ще бъдат предназначени за държавни нужди.

— Не правете това, Ваше Величество! — почти извика мускетарят, ако и през цялото време да се стремеше да говори тихо. — Не правете това, защото ще избухне огромен скандал!

— Боже Господи! — възкликна Анна Австрийска, побледня и машинално сложи длан на гърдите си, като че за да успокои разтуптяното си кралско сърце. — Господи, мускетарю, какво говорите?

Берюнян върна легенчето на мястото му и наложи обратно на главата си украсената си с щраусово перо шапка.

— Мадам, преди десетина години вие бяхте дали тази огърлица на Бъкингамския дук. Негово Преосвещенство разбра за това и подшушна на краля да ви нареди да я носите на дворцовия бал. Нали така беше?

— Така беше! — възкликна кралицата. — И после?

— Тогава вие натоварихте Д’Артанян спешно да замине за Англия, за да я вземе обратно от дука.

— Да, и той великолепно изпълни тази мисия.

Берюнян наведе глава.

— Да, но не, Мадам. От десет години насам този амбициозен човек, който сега има чин лейтенант в славния корпус на мускетарите и който е на път да стане и капитан, хвърля прах в очите на хората. Той е гасконец, колкото аз съм ескимос.

— Какви ми ги разправяте? — изпелтечи клетата Анна.

— Този човек умишлено е променил правописа на името си. То трябва да се изписва не d’Artagnan, а Dartanian, защото всъщност той е арменец.

Възцари се змийски студено мълчание. Сега вцепенената Анна Австрийска приличаше не на жена, произхождаща от испанския кралски двор, а по-скоро на северна принцеса в състояние на хибернация. Бледа и изстинала, тя бе досущ ледена статуя.

— Как е възможно това? — промълви шепнешком тя.

— Възможно е, Ваше Величество. Но има и нещо по-лошо. Този безчестен индивид ви е измамил по най-мерзък начин. Той е успял да направи фалшиво копие на огърлицата и именно това копие ви е предал тогава, а истинската огърлица е продал на един еврейски бижутер в Амстердам. Разбира ли сега Нейно Величество защо този негодник тъй бързо се замогна? Не човек, а дявол!

— Кралят трябва да бъде уведомен за това! — възкликна кралицата, която в този момент почувства непреодолимо желание за протекция.

— Невъзможно, Мадам. Дартанян ви държи в ръцете си. Да уведомите Негово Величество, това означава да признаете, че в даден момент сте се разделили с огърлицата и сте я дала на другиго, а именно — на Бъкингамския дук!

— Така е! Наистина е така! — съгласи се кралицата, кършейки ръце. После, допирайки длан до затормозеното си чело, попита: — Но вие как узнахте за това долно деяние, добри ми Берюнян?

— Узнах го едва преди три дни, Ваше Величество, от едно момиче, с което Дартанян бил имал вземане-даване и пред което се бил изпуснал в момент на слабост. Но след това си дал сметка каква опасност може да представлява то за него, знаейки тайната му, и го хвърлил в Сена. За щастие тъкмо тогава аз минавах по отсрещния бряг и като видях какво бе станало, се хвърлих във водата и успях да измъкна тази клетница. И по този начин проумях всичко. Ваше Величество, ако предадете тази огърлица на главния интендант, ще се разкрие, че диамантите й са фалшиви, и ще свършите най-малкото в тъмница, ако не и на ешафода! А подобна мисъл е нетърпима за мен. Не мога да допусна тъй лъчезарната ви хубост да угасне сред влагата и нечистотиите на карцера! И дойдох, за да ви спася!

— Не виждам как! Невъзможно е! — отрони кралицата през сълзи.

— Няма нищо невъзможно за човек, решен да спаси кралицата си, Ваше Величество! И честта ми, и животът ми ви принадлежат. Дойдох, за да ги подложа на съждение пред олтара на благоговението ми към вас.

— И какво да правим?

— За да ви опазя, ще вляза в ролята на крадец. Ето моя план: ще ми дадете веднага огърлицата. Утре е почивният ми ден, така че ако напусна Лувъра, няма да събудя никакви подозрения. Ще препускам до падането на нощта. И когато сенките й обгърнат земята като черен покров, ще спра някъде сред скалите, ще строша на прах фалшивата огърлица и ще разпилея този прах във водите на някоя река. След което ще скрия себе си и своя публичен позор на някое тайно място, а ако пък гвардейците ме заловят, ще умра позорно на бесилото. Моята единствена молба е да съобщите за кражбата утре. Необходими са ми двайсет и четири часа аванс.

При всяка дума, произнесена от устните на Берюнян, обзетата от надежда кралица кимаше с глава. Но когато той млъкна, тя възрази:

— Не мога да приема подобна жертва от ваша страна. Живота ви — да, но честта ви — никога!

— Не може да има колебание между честта на един мускетар и тази на кралицата, Ваше Величество! — възрази с твърд тон Берюнян.

Това беше толкова точно казано, че Анна Австрийска не можеше да не се съгласи. Но нейното кралско сърце беше едновременно и женско сърце. И носителката му водеше унил живот, пълен при това с опасности и хора, които, в стремежа си да я доведат до погибел, неспирно крояха заговори срещу й.

По страните й се стекоха сълзи и тя изхлипа:

— Скъпи ми благороден и великодушен Берюнян, поради естеството на случая вашата саможертва не би могла да се впише в историята, но ще остане в сърцето ми до последния ден от моя живот.

— Така да бъде! — отвърна скромно Берюнян.

И той падна на колене и целуна роклята на кралицата, която се почувства изпълнена с признателност и замаяна от смесения мирис на кожени дрехи и пот, излъчван от този мъж с обаятелен беарнски акцент. И покълналата в нея неясна тръпка постепенно се превърна в любовно желание. Тя повдигна роклята си, та това благородно същество, впило устни в плата й, да не се налага да се навежда толкова ниско. Но я вдигна толкова високо, че Берюнян, загубил всякаква смиреност, впи откровен взор в разкрилата се пред очите му прелестна гледка, окъпана в дантели.

Онова, което стана сетне, стана бързо, и то на близкото ложе. Когато две достойни създания почувстват неустоимо сетивно привличане, не са в състояние да се борят срещу обгърналия ги стихиен плам. Така и сега Берюнян и кралицата се преплетоха в томителна прегръдка.

Накрая, замаяни, се отделиха един от друг за добро или за зло.

— Господи, какво направих!^[1] — простена кралицата, покривайки с длани лицето си.

— Правихте любов, Мадам! — отвърна почтително Берюнян. — Ах, колко по-леко ще ми бъде да умра сега, както и да понеса накърняването на честта ми и тази на предците ми!

Ала времето продължаваше неспирния си бяг. Те изведнъж си дадоха сметка за това и Анна изтича да донесе ковчежето с компрометиращата огърлица. Сетне я извади отвътре и с изражение на омерзение я тикна в протегнатата ръка на Берюнян.

— А сега тръгвайте, Бел Ами. И вземете този подписан от мен пропуск, с който ще преминете безпрепятствено испанската граница.

Мускетарят с готовност изпълни нареждането й. След като се поклони, замитайки за пореден път пода с щраусовите пера на шапката си, той си тръгна със забързана походка.

* * *

Препускайки през заснеженото поле по калния и неравен друм, Берюнян прехвърляше през главата си преживяното и съответните заключения: „Този глупак баща ми да си навре в дъртия задник смелостта и духовната възвишеност, които ми препоръча. Виж го ти него! Дванайсет години честност какво ми донесоха? Над стотина белези и мизерен сержантски чин! А като си понапънах малко мозъка, се озовах с цяло състояние в ръце, а и изпрасках кралицата на Франция отгоре на всичко! Като освен това компрометирах завинаги мръсника Д’Артанян в очите на същата тази кралица. Тя ще стъжни живота и ще сложи край на кариерата на този службогонец, който толкова ме преследваше за щяло и нещяло.“

Той се поспря, за да отдъхне конят му, през което време се полюбува на великолепната диамантена огърлица, проблясваща под лъчите на слънцето, след което извика радостно:

— Къде е по-удачно човек да си служи с ума си, отколкото със шпагата си!

Беше забравил, че си е послужил и с друго нещо, но се сети за това на пети септември следващата година, когато за всеобща изненада във френския кралски двор се роди престолонаследник. Научавайки новината, Берюнян, който през това време живееше нашироко и весело във Фландрия, преброи месеците с помощта на пръстите си и възбудено възкликна:

— Точно девет!

И тогава почувства простичкото и благородно щастие на сеяча, който ако и да бе ощетил държавния трезор с няколко десетки хиляди екю, в замяна на това бе дарил Франция с Луи XIV!