Сан Антонио
История на Франция (21)

Документално четиво
Гневът на Берюриак

След като внимателно оглежда известно време съседа си по маса, когото виждаше за пръв път, пияндурникът — постоянен посетител на кръчмата, махна на кръчмаря да му донесе още една оканица вино и попита:

— Ти, байно, май не си тъдявашен?

— Не — призна Берюриак. — Не съм тъдявашен. Той беше червендалест мъжага с рижа брада и тежък поглед, който обикновено говори, че носителят му или мисли много, или не мисли въобще.

— И откъде си? — продължи да го подпитва пиячът.

— От Ангулем — неохотно отвърна Берюриак.

Другият възкликна радостно:

— Я глей ти! Че аз съм от Тувр, а той е на един хвърлей място!

— Наистина — съгласи се Берюриак. — Не е далече от Ангулем.

— Не може да не полеем това, земляко! — с ликуващ тон каза пияндурникът и авторитетно напълни чашата на сътрапезника си. — Веднага забелязах, че си от нашия край. Подсказа ми го нещо в лицето, в очите, знам ли, ама си рекох: „Тоя трябва да е само нашенец.“

— Май така излиза — каза с мрачна въздишка Берюриак.

— И как се казваш, акране?

— Селестен. Селестен Берюриак.

Аз пък съм Франсоа. Нека пийнем сега за здравето на краля на Франция и Навара!

Огромният юмрук на Берюриак се стовари на масата, обръщайки калаените чаши върху нея.

— Предпочитам да пия за здравето на всички парижки уруспии, на всички поразници и обесници, за това на лихварите, за шпаньолците и даже за ингилизите, но не и за здравето на този чапкънин!

Той млъкна, дишайки тежко. Франсоа сбърчи чело.

— Ти май, земляко, хич биля недолюбваш нашия Анри. Не може да се каже, че го къташ в сърцето си…

— Как да го кътам в сърцето си, като щерка ми го къта в утробата си! — ревна Берюриак.

След като известно време осмисля неговите думи, събеседникът му разбра и изломоти със съчувствен тон:

— Искаш да кажеш, че нашият прескъп сир Анри е благоволил да уважи дъщеря ти…

— Да му сера на уважението! — почти изплака Берюриак. — Можехме да минем и без него. Гвоздеят да му отсьхне дано!

И с пестеливи думи заразказва историята си:

— Аз съм соколар. Отглеждам и обучавам ловни соколи. Живея сам с щерка си, понеже клетата ми жена се спомина при раждане. Малката ми момичка е целият ми живот! На петнайсет години е. Хубава и лъчезарна като слънцето. А и хрисима и послушна при това.

Преди има-няма шест месеца този мискинин Навареца ловуваше недалече от Понтоаз, в гората, дето живея и работя с птиците си. Сигурно Лукавия е водил коча ниеден. По едно време той взел, че ожаднял, и видял отдалече къщата ни сред дърветата. И тогази именно изпроводи люде, та да поискат от мене делва вино. Защо ли трябваше да пускам моята мънинка Изабел да му поднесе виното самата тя! Но на детето не му се изпускаше възможността да види краля отблизо. Ама ето че той, като я видял, я харесал. А ловът бил сгорещил кръвта на този пъклен пръч и желания плътски го обсебили.

— А, това при него си е така — рече Франсоа. — Той си пада по оная работа повече, отколкото всичките ни досегашни крале. И насилил момето ти, предполагам?

— Да — потвърди мрачно Берюриак, затулвайки с длан лицето си. — И я направи трудна. Тогава поисках среща с него, та да се обясним со кротце, со благо как би могъл да пооправи белята. Издръжка ли, що ли, крал е все пак — можеше да измисли нещо. Но той дори не пожела да ме приеме, камо ли да ме изслуша, а неговите стражи ме изхвърлиха по стълбите надолу, като ми рекоха при туй, че ако се появя пак, щели да ме изхвърлят през прозореца, и то без да го отварят!

Берюриак се разрида, при което в мощната му гръд сякаш се развилня буря. Франсоа му каза с едновременно съчувствен и помирителен тон:

— Разбирам гнева ти, земляко. Но по-добре ли щеше да бъде, ако дъщеря ти беше изнасилена от някой голтак и развейпрах? Да си имаш копеле, подписано от краля на Франция, си е все пак чест.

Берюриак тутакси го сграбчи за яката.

— Лесно ти е май да говориш, щом като не твоята дъщеря е издула корема! Такова кротко и пречисто ангелче като моето да бъде омърсено от един неумит нерез! Ах, ако можех да се докопам до този безчестник…

— Анри IV не е безчестник — дръпна се Франсоа. — Никога Франция не е имала по-добър владетел! Е, знае се, че си пада по тънката част, но това му е единственият кусур. Трябва да му го прощаваме заради това, че много харно води държавните дела!

И доволен от защитното си слово, той понечи да надигне за пореден път чашата си, ала на мига я изпусна, тъй като вече съвсем побеснелият Берюриак му нанесе силен юмручен удар.

Двамата земляци щяха да се хванат гуша за гуша, когато отвън отекна чаткане на множество копита. След това се чуха викове „Ура!“ и „Да живей!“. Франсоа отпусна юмрука си.

— Какво става? — подвикна той на кръчмаря, който, застанал на вратата, гледаше навън.

— Кралят! — отвърна възторжено кръчмарят. — За пръв път се случва преблагият сир Анри да минава по улица „Ла Феронри“!

— Хвала! — изока се още по-възторжено Франсоа. — Най-сетне ще мога да приветствам бащицата наш!

И като избута кръчмаря от вратата, той буквално излетя на улицата с цел да заеме място в първата редица на зяпачите. Каляската се движеше бавно, придружена от малък ескорт и теглена от четири коня, носещи кралските хералдически знаци. Тъй като беше месец май и времето бе хубаво, завесите на возилото бяха дръпнати, което позволяваше на крал Анри да маха с ръка в отговор на приветствията на народа си.

— Да живей кралят! — завопи Франсоа. — Господ да го пази и дълъг живот да му даде!

Той се чувстваше опиянен от щастие, че може да зърне толкова отблизо обичния суверен, който се усмихваше в прошарената си брада.

— Да пребъде кралят! — извика отново Франсоа.

Каляската тъкмо го подминаваше, когато той бе изблъскай от някакъв здравеняк, който се затича подир кортежа.

Всичко се разви като в кошмарен сън. Франсоа разпозна своя сътрапезник — колоса Берюриак. Виждайки ножа в дясната му ръка, разбра какво става и закрещя отчаяно:

— Сакън! Не! Не това!

И се втурна след Берюриак, но последният бе взел значителен аванс и се намираше вече току до каляската. Дори вече поставяше крак върху стъпалото й и вдигаше десница. Първоначално никой друг освен Франсоа не разбра намерението му. Всички — и кралят, и благородниците от свитата му, и публиката, и охранниците — го взеха просто за малко по-възторжен от останалите поданик.

Касапският нож проблесна на няколко пъти нагоре-надолу. На Франсоа му се стори, че се забива и в собствената му плът, а не само в тази на скъпия му крал Анри. Той се хвърли върху Берюриак, успя да го отдели от каляската и се опита да го повали на земята. Но онзи, бидейки по-силен от него, с мощен лакътен удар го отхвърли от себе си, след което побягна и се шмугна в тълпата още преди някой да е разбрал за станалата драма. Вцепенен, Франсоа остана на място с поглед, невярващо прикован в дръжката на забития в гърдите на краля нож.

После отекна силен вик — този на сир Монбазон, седя щ до краля:

— Вие сте ранен, Ваше Величество!

— Нищо работа! — пророни кралят, избълва цял гейзер кръв и оброни глава.^[1]

Франсоа въобще не разбра онова, което последва. Един бюлюк народ наскача върху му, като го блъскаше и удряше. Ако и да викаше и да се заклеваше през сълзи, че не той е наръгал прескъпия му крал, набързо го свързаха и го отведоха.

— Не го убивайте веднага! — чу се властен глас. — Да не допускаме пак грешката, която бе сторена с Жак Клеман!

Завлякоха го до хотел „Гонди“, след като по пътя бе обсипвай с дъжд от камъни и ритници. Вече вътре, едни сериозни и спокойни господа го попитаха за подбудите за деянието му.

— Не съм аз! — изстена клетникът. — Напротив, аз се хвърлих да възпра човека с ножа! Има свидетели, които могат да потвърдят това!

И наистина се намериха двамина свидетели, които потвърдиха думите му. Озовали се в непосредствена близост, те бяха видели всичко. След серия бурни разисквания затруднените полицейски следователи решиха да се посъветват с господин Сюли. А през това време Франсоа лежеше в една налазена от плъхове тъмница, проклинайки злощастното стечение на обстоятелствата да се запие с кралеубиец минути преди последният да извърши пъкленото си дело.

Междувременно Сюли даде нарежданията си. Така и така, гласяха те, тъй като, от една страна, от соколаря не била останала и следа и въобще не било сигурно дали някога ще го намерят, а от друга, би било немислимо да се окаже, че няма ненаказан за едно толкова невъобразимо за седемнадесети век и преужасно по своята дързост деяние, то най-съобразно щяло да бъде дискретното ликвидиране на двамината свидетели и обявяването на затворника за безспорен извършител на въпросното чудовищно престъпление.

И по този начин безличният иначе пияндурник Франсоа Равайак бе екзекутиран и влезе в историята.