Сан Антонио
История на Франция (2)

Лекция първа
Верцингеторикс и Цезар

— Ако се замислим как са стартирали Франция и френският народ, тутакси установяваме, че в изходната точка е имало доста сложна човешка амалгама или, другояче казано, етнически калабалък: гали, нормани, келти, сакси, германски племена, трудно идентифицируеми елементи, домъкнати от Римската империя, и какво ли не още…

— Още оттук започва да ми се завива свят — обади се Берю.

— И всичко това постоянно се е смесвало било чрез почтени бракове, било, тъй като нравите по онова време не са били особено изискани, чрез сексуален терор и насилие из горите и полята, където разгонени самци от един етнос са гонели самки от друг етнос, които пък от своя страна, изглежда, невинаги са бягали достатъчно бързо. Така или иначе от всички техни доброволни или недоброволни чифтосвания са произлизали трудно определими по кръв индивиди. Но се смята, че първоосновата под целия този хаос са галите. Не съм стопроцентово сигурен дали общоприетата представа за тях е вярна, но обикновено ги описват като едри и светли хора, със сини очи, с коси, сплетени на дълги плитки, и с изобилие от пера по шлемовете.

— Значи галите са нещо като нашенски индианци — вметва не чак толкова неуместно Дембо.

— Отчасти може и така да се каже — отвърнах аз евазивно и продължих: — Те са си били доста примитивни и са прекарвали времето си в лов и риболов.

— Завиждам им — вметна пак Берю. — Печеният бут от мамут трябва да е било нещо, коет’ си заслужава.

Не счетох за нужно да му обяснявам, че през въпросната епоха вече е нямало мамути. Това щеше допълнително да го затормози умствено. Затова продължих:

— Галите живеели в колиби край реките.

— Че те са си били постоянно на курорт!

— Нещо такова. И не са вярвали в Господа-Бога, а са почитали слънцето.

— Защо пък не? — застана на тяхна страна Берю. — За слънцето поне сме сигурни, че съществува. В това особено болезнено се убеждават германците и скандинавците, когато като улави се затъркалят по-дълго време по плажовете на Средиземноморието. Виждал съм такива, които бяха получили изгаряния от трета-четвърта степен, че и нагоре.

— Жреците на галите са се наричали друиди и са ходели облечени в бели роби.

— Сигурен ли си, че не са били всъщност доминиканци?

— Не, не са били доминиканци. И едно от заниманията им било, въоръжени със златни сърпове, да събират имел в дъбовите гори.

Тук Берю нададе победоносен рев, който накара химикалките върху бюрото ми да заподскачат.

— Ами че аз знам един друид! Той от време на време продава имел на ъгъла на улицата, дето живея! Но не носи бяла роба, а се дегизира с джинси и канадка!

— Ще млъкнеш ли най-после! — троснах се аз.

— Добре де, добре…

— Любовта към войната подтикнала галите да нахлуят в Апенините, да влязат в Рим и да го опожарят.

— Тогава Рим не си ли е бил отворен град?

— Още не е бил такъв. А самата крепост на града се е казвала Капитолия.

— Това съм го чувал — гордо отбеляза Грамадата.

— Та галите били обзети от амбицията да превземат и нея. И една нощ се прокраднали тихомълком в подножието й, сподобени с всички такъми, нужни за щурма на една твърдина. Вътре всички спели кротичко. Но гъските зад стените й ги усетили и се разкрякали кански.

— Тях вероятно ги е отглеждал папата…

— Не, не ги е отглеждал папата — малко отегчено го опровергах аз.

— И все пак чий са го дирели тези гъски там?

— Римляните ги отглеждали в чест на богиня Юнона.

— Значи тази Юнона била досущ като жена ми Берта, която също си пада по печените гъски. С кестени.

— Но нека продължа: въпросните гъски събудили римляните, които тутакси притичали и отблъснали вече накачулените по стените гали.

— Ха, ха, ха! Слезте долу, че ви търсят по телефона! — избухна Берюрие в смях, по-волен и от изпърдяването на страдащ от хроничен метеоризъм шивач. Явно изникналата в съзнанието му картина на летящите от такава височина в свободен полет гали го развеселяваше.

— И това било — подех наново аз — началото на края за галите. От този момент нататък те започнали да отстъпват, докато римляните все повече набирали сила. И един хубав ден се озовали обратно в Галия.

— Абе, знам си аз, че поначало човек трябва да си гледа в своята паница, а не в тази на съседа…

— И известно време си живели така, пиейки медовина и размишлявайки тъжно върху превратностите на историческата съдба. Докато начело на римляните не застанал един известен генерал на име Юлий Цезар, който предприел завоюването на Галия. Войските му се втурнали в Галия като германските панцери през 1940 година. И именно тогава се проявил Верцингеторикс, от когото толкова се интересуваш. Той оглавил галската войска, за да отблъсне завоевателя. Успял в това си начинание и преследвал римляните чак до Златния бряг. Но впоследствие Цезар смогнал да прегрупира армията си и разбил тази на Верцингеторикс, който се оттеглил в Алезия. Цезар обсадил този град-крепост и Верцингеторикс се видял принуден да се предаде, за да не измрат хората му от глад. Възседнал най-хубавия си кон, отишъл при Цезар и положил оръжията си в нозете му.

— Че като галите са имали още коне, защо не са ги изяли? — учуди се Берю. — Конското месо си го бива, особено с печени или пържени картофи.

— Историята мълчи по този въпрос.

— И какво станало по-нататък с Верцингеторикс?

— Цезар го отвел в Рим и пет години по-късно наредил да му прережат гърлото.

— Че защо му е било нужно да го коли? Първо, не е много джентълменско и второ, той така или иначе си е бил бита карта.

— Нравите по ония времена са били сурови, Дембо. — Пък и още не е съществувала Женевската конвенция… Накрая не мога да не спомена, че Цезар написал една книга, в която описал цялата тази патърдия…