Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- L’histoire de France, 1964 (Пълни авторски права)
- Превод отфренски
- Теодор Михайлов, 2007 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 23гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Корекция
- sir_Ivanhoe(2008)
- Корекция и SFB-форматиране
- NomaD(2008)
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Magna Aura(2008)
Издание:
Сан Антонио. История на Франция
Френска. Първо издание
ИК „Колибри“, 2007
Превод и адаптация: Теодор Михайлов
Художник на корицата: Виктор Паунов
ISBN: 978-954-529-545-4
История
- —Добавяне
Документално четиво
Как бе изненадан вестоносецът Берюгиз
Една прислужничка буквално връхлетя в покоите на кралицата-майка. Последната, която тъкмо разпечатваше под пара държавната поща, преди да я предаде на новия крал Анри, вдигна глава, смръщи вежди и я скастри:
— Ma che, figlia mia, не можеш ли да го раздаваш по-спокойно?
— Мадам — смотолеви прислужничката, — станало е голямо нещастие!
Катерина свали очилата си със завидно спокойствие. След установяването си във френския двор я бяха сполетявали толкова нещастия, че вече бе обръгнала. И какво ли друго й оставаше, след като мъжът й й беше слагал рога с една дърта курветина пред очите на целия свят, а после бе загинал трагично при турнир, след като синовете й се гътваха един след друг досущ плочки от домино и след като в момент на слабост самата тя бе предизвикала клането в нощта на свети Вартоломей?
— Parlate! — подкани тя прислужничката да изплюе камъчето.
— В Лион[1] пристигна куриер от монсеньор принца Дьо Кон де…
— Уно куриере? — повтори машинално Катерина Медичи.
— Си, уно курваре — се опита да изимитира италиански прислужничката, правейки обаче типичен lapsus linguae, и подаде на старата жена един надлежно запечатан плик.
Кралицата-майка погледна плика, за да се увери, че восъчните му печати не са счупени, и попита:
— Че как знаете, че става дума за уно гранде малоре?
— Защото самият куриер ми каза това. Принцеса Дьо Конде е починала при раждане на трийсети октомври.
Кралицата потръпна, но не заради смъртта на Мария дьо Клев, а заради сина си, който я обожаваше и щеше да изпадне в дълбок траур в момента, когато страната ликуваше по повод завръщането му.
Тя строши печатите и прочете посланието. В него се съдържаше тъжната вест, формулирана лаконично, но достатъчно изразително. Флорентинката въздъхна и с отривисто движение на ръката отпрати прислужничката. Останала сама, се запита как да съобщи за станалото на скъпия си син. Накрая с плика в ръка тръгна към покоите му с решението да импровизира на място.
Анри III играеше на „Не се сърди, човече“ с една от придворните дами. Когато майка му влезе, той й се усмихна и попита:
— Какво има, скъпа майко?
— Пощата, сине — отвърна кратко Катерина, като остави съдбовния плик върху една мебел в съвсем истински стил „Ренесанс“. После се оттегли на пръсти, за да не присъства на мъката на клетото момче.
Малко по късно стражите пред вратата на стаята на краля чуха в нея приглушен вик, последван от звук от строполяване на тяло. Те се втурнаха вътре и завариха Анри проснат на пода със скръстени на гърдите длани, сгърчените пръсти на едната, от които стискаше нерадното писмо.
* * *
Клетият Анри III стенеше жаловито в своето легло с балдахинени завеси, по които удряше от време на време, когато скръбта отстъпваше място на яростта. Понякога човек, попаднал под ударите на съдбата, се бунтува срещу нея.
— Успокой се, сине — нареждаше Катерина, подсушавайки сълзите му с копринена кърпичка. — Успокой се, per il nuome delle Madonna sanctissima. Един крал трябва да бъде силен и да понася нещастието с вдигната глава!
— И как да я държа вдигната тази глава, натежала от сивото олово на отчаянието? Ах, проклет да бъде този ужасен Конде, задето забремени обичната ми!
— Тя си му беше съпруга — възрази майка му, която по принцип обичаше да се обляга на логиката.
Но Анри продължаваше да сипе проклятия по адрес на принц Дьо Конде, като същевременно се заклеваше да откъсне оръжието на престъплението му със собствените си ръце. И тъй като словоизверженията му ставаха все по-непристойни, Катерина Медичи се видя принудена да го смъмри:
— Мислете каквото си искате за Конде, сир, но поне го казвайте по подобаващ за един крал начин.
Тези думи поуспокоиха малко Анри III.
— Кой би могъл да ми каже как клетницата е предала Богу красивата си душа? Този ужасен лист ми известява смъртта й без никаква подробност… Това е непоносимо!
— Сещам се — прекъсна го флорентинката, — че куриерът, който донесе плика, би трябвало да поназнайва нещо повече. Вероятно още не си е тръгнал обратно.
И след тези си думи тя нареди на лакеите да доведат куриера на принца. След малко той стоеше пред тях с подпухнали от сън очи.
— Името ти? — попита го рязко Анри III, макар и през сълзи.
— Берюгиз, сир — отвърна куриерът, който, гледайки това хубаво, но възбледо от скръбта лице, си каза, че това е един доста съсирен сир.
Анри III се загледа в него с повишено внимание. Берюгиз бе атлетичен и строен млад мъж с правилни черти на лицето, върху което умората бе оставила своя отпечатък, придавайки му някак си романтичен вид. Оглеждайки меките му и същевременно мъжествени черти, кралят започна да изпитва някакво странно вълнение, чиято причина не бе способен да определи.
— Майко — обърна се той към Катерина, — този човек ми напомня за някого, но не смогвам да си дам сметка за кого точно…
— Факт е — призна кралицата-майка, — че и на мен физиономията му ми говори нещо. — Предполагам, че си бил на служба при принцесата, момчето ми? — обърна се тя към куриера.
— Да, Мадам. Бях неотклонно с нея. А преди тя да се омъжи за монсеньор принц Дьо Конде, бях на служба при високопочитаемия й баща…
И докато произнасяше тези думи, една сълза набъбна изпод клепача му, за да се търкулне по страните му, още покрити с прах от друмищата, по които бе препускал. Простичко, но достатъчно експресивно той разказа за младите години на Мария и за това как се е разхождала, потънала в мечтания, в пространния парк на замъка… Все така пестеливо, но с голям емоционален заряд, успя да опише как тя покъртително е въздишала по дука на Анжу, когато той заминал за далечната и студена Полша, и каква радост е изпитала при вестта за неговото завръщане.
— Ах, ангел небесен! — възклицаваше през това време Анри. — Ах, обичливо и нежно създание!
И сълзите му станаха толкова обилни, че суровата му майка, отегчена от този лакримален порой, напусна помещението, за да не го гледа.
От своя страна Берюгиз, развълнуван, си мислеше за това, че само един велик крал е способен така горестно да оплаква смъртта на любимата си, защото това издава доброта и чувствителност.
Изведнъж Анри спря да хлипа и застина с трагичен поглед, после изрече с глас на изпаднал в транс медиум:
— Знам!
Както приляга на почтителен поданик и слуга, Берюгиз се въздържа да попита своя суверен какво толкова знае. Често пъти думите на големите владетели са покрити с тайнствено було, зад което на простосмъртния не е отредено да надзърне.
Треперейки целият, Анри III добави в полушепот:
— На нея! Прилича на нея!
В своето простодушие и чистота Берюгиз не разбра, че става дума за него самия.
— Майка ти е служила при родителите на Мария, нали?
— Да, сир. В качеството на перачка.
Кралят бе поразен от осенението си: куриерът приличаше като брат на непрежалимата му изгора. Никакво съмнение нямаше, че това бе извънбрачен син на Дьо Клев-баща, който винаги бе бил склонен към коцкарлък.
И от бездната на отчаянието, на дъното на която се намираше, на Анри му се стори, че вижда пред себе си самата Мария от плът и кръв. И се хвърли връз клетия Берюгиз, и стягайки го в силна прегръдка, го заобсипва със страстни целувки, като занарежда задъхано:
— Ах, душа сродна и премила, ето че пак те намерих!
Въпреки голямото си смущение и объркване, Берюгиз, бидейки покорен и смирен раб, не се осмели да отблъсне порива на монарха. Тъй че не направи и най-малък опит за съпротива, остави се да бъде замъкнат до балдахиненото легло и ако това, което последва, не му бе съвсем приятно, утеши се с мисълта, че далеч не всеки е имал привилегията да бъде наричан „Моя скъпа гугутчице!“ от краля на Франция. Но онова, което най-много го изненада, бе, че по време на съкровеното им уединение суверенът го наричаше „Мария“. Затова в края на малката церемония се счете длъжен да внесе едно желателно уточнение:
— Името ми, сир, не е Мария, а Селестен.
Анри III отхвърли възражението:
— Това няма значение. Важното е, че макар и за кратки мигове, за мен ти бе Мария! — Той се замисли. Току-що бе открил път към едно непознато му досега щастие. Този вид щастие уталожваше мъката му и му отваряше перспектива към определени бъднини. С усмивка добави: — Запретявам ти да се връщаш в двора на проклетия Конде, цветенце мое. Отсега насетне оставаш с мен.
— Това ме преизпълва с радост, сир — отвърна с наведена глава клетият Берюгиз.
Кралят го отпрати, потупвайки го ласкаво по задника:
— А сега си свободен… поне за известно време.
— Както заповядате, Ваше Величество — промълви Берюгиз и се оттегли, инстинктивно вървейки заднишком.