Сан Антонио
История на Франция (11)

Документално четиво
Престранният вкус на бръснаря Берюдан

Луи Х (наречен Сприхавия) прокара суховата длан по прясно избръснатите си страни, като разглеждаше своето неугледно лице в огледалото, държано от бръснаря му Берюдан. Правейки това, меланхолично си помисли, че подобна физиономия някак си не приляга на един крал на Франция. Да си син на монарх, назован Хубавия, и да имаш подобна конска мутра, това си беше ирония на съдбата.

— Да ви направя ли педикюр, сир? — попита дебелият Берюдан.

Сприхавия завъртя глава в знак на отрицание. Това засега беше излишно. Тогава Берюдан заразтрива обилно лицето му с лосион.

В шатъра надникна Филип дьо Валоа, братовчед на краля, и подхвърли с иронични нотки в гласа си:

— Ако съдя по вида ви, братовчеде, не сте май много въодушевен от предстоящото сватбено празненство.

Луи Х беше слаба натура и поради това изпитваше постоянната нужда да се доверява на някого, дори това да е човек (какъвто бе случаят с Филип), който по-скоро щеше да злорадства пред неблагополучията му. Вместо отговор той посочи портрета, окачен на един от поддържащите шатъра колове. Портретът беше великолепен като изпълнение и изобразяваше едно разкошно русокосо момиче с небесносини очи, чиито хармонични черти можеха да развълнуват всеки със своето изящество. Това всъщност беше портретът на Клеманс Унгарска, за която кралят предстоеше да се ожени след броени часове, без никога да са се виждали преди.

— Опасявам се всячески от предстоящата среща, Филип — призна си Сприхавия.

— И защо така, братовчеде?

Сприхавия посочи унилото си и жълтеникаво лице, отразено в огледалото.

— Тя е тъй красива, а аз съм тъй грозен!

Валоа избухна в смях.

— Хайде, хайде, Луи! Не сте чак толкова грозен! Пък и в края на краищата сте крал. А един крал никога не може да бъде грозен!

До известна степен успокоен, Луи се надигна, за да посъзерцава по-отблизо портретното изображение на годеницата си. Тя пристигаше от Неапол за сватбеното празненство, което трябваше да се състои в Сен Лие в Шампан.

Този нов брачен съюз плашеше Сприхавия не само поради причината, която беше изтъкнал, но и защото имаше гузна съвест. Бидейки злополучен съпруг на фриволната Маргарита Бургундска, той бе станал и вдовец, като беше наредил тя да бъде удушена в тъмницата й. Не че угризенията му бяха кой знае какви — в края на краищата мръсницата си беше получила заслуженото. Но Сприхавия носеше в себе си страх от Божието правосъдие, както и се чувстваше неспокоен от проклятието, което Великият магистър на тамплиерите беше произнесъл от кладата спрямо целия им род.

Валоа, който междувременно също се бе приближил до портрета, кимна в знак на възхищение и възкликна, придружавайки това с въздишка, изразяваща немалко завист:

— Господи, колко е красива!

— И май на живо е още по-хубава — подхвърли кралят, поласкан от забележката на братовчед си. — Нали, Берюдан? — обърна се за подкрепа към бръснаря си.

— Това е самото слънце, превърнато в жена — отзова се бръснарят.

Валоа огледа въпросния индивид, сподобен с подпухнали клепачи и месести бърни.

— Значи ти си я виждал, приятелю?

— Имах честта да бъда изпратен в Неапол от месир краля, още преди официалните му представители, натоварени с това, да поискат ръката на мадам Унгарска — обясни бръснарят.

Валоа погледна изненадано към братовчед си. Да изпрати бръснаря си в подобна мисия беше една от поредните странни хрумвания, така присъщи на клетия Луи.

— Имам голямо доверие в преценките на Берюдан — обясни леко смутено Луи Х. — Преди да поискам ръката на Клеманс, държах да се уверя, че е с най-малкото приятен външен вид. Берюдан ме увери в това. А този портрет, който получих впоследствие, затвърди това

сведение. Опиши я пак, Берюдан!

След като грижливо изтри острието на бръснача, с който си служеше да обръсва четирите косъма, кълнящи по хлътналите страни на суверена, Берюдан с екстатично-замечтано изражение заяви:

— Мадам Унгарска е цялата грация и младост. Очите й са с цвета на лятното небе, кожата й е като от най-фино розово кадифе.

Гърлото на Валоа се сви. Той завиждаше на този си от всяка гледна точка жалък сам по себе си братовчед, който получаваше свише два безценни дара: трона на Франция и една прекрасна принцеса, която щеше да заеме място до него.

Валоа излезе навън, за да погледне слънчевия си ръчен часовник, и каза:

— Май е време, щастливи ми братовчеде, да се качим на конете и да отидем да посрещнем това осмо чудо на света!

Времето беше свъсено, но сърцето на краля бе озарено от вътрешна светлина. Разговорът с братовчед му бе разсеял тайните му тревоги и той дръзновено оглави ескорта си. По техния път жителите на Сен Лие, захласнати от кавалкадата, хвърляха цветя под копитата на конете и приветстваха краля.

След няколко километра умерен галоп те забелязаха в далечината каляската на принцесата. И сърцето на бившия съпруг на немирната Маргарита Бургундска заби учестено. Той пришпори коня си към насрещния кортеж.

Каляската на Клеманс Бургундска спря, от нея слезе граф Дьо Бувил, който съпровождаше от Неапол бъдещата кралица, и обяви церемониално:

— Сир, представям ви Мадам Унгарска!

Луи Х се приближи, надникна през прозорчето на каляската и тутакси почувства как въодушевлението му повяхва като салата под неочаквано паднала слана. Момичето, което седеше вътре, беше възедро, тлъстовато и без всякаква следа от чар. Очите му бяха наистина сини, но изпъкнали и неизразителни като на риба. Отгоре на всичко имаше редки коси и подчертано глуповата усмивка.

„Това не е възможно! Сигурно сънувам кошмар!“ — помисли си кралят.

От своя страна, гледайки болнавото и хилаво създание срещу си, Клеманс Унгарска си мислеше: „Кралят на Франция никак не е хенгеле^[1]. Ако ми направи йортодум^[2], те ще бъдат шменгеле^[3].“

— Бъдете добре дошла… — едва смогна да изрече кралят с угаснал глас.

И идвайки малко на себе си, й представи близките от обкръжението си.

Филип дьо Валоа издебна удобен момент, за да прошепне в ухото му със сардоничен тон:

— На ваше място, братовчеде, щях да сменя бръснаря си.

След церемонията кралят се оттегли в покоите си, за да приготви нощния си тоалет. Сега му предстоеше друго празненство, което го изпълваше с не по-малка тревога от първото. Хлад го сковаваше от горе до долу, но повече долу, отколкото горе. Непроницаемият израз на лицето и стиснатите му устни направиха впечатление на Берюдан, който се беше заел да го приведе в подходящ вид, като го мажеше с парфюмирани унгвенти и сресваше косите му. Тъй че смутено изпелтечи:

— Сир, вие като че ли сте разочарован!

— Аха, така ли мислиш? — отвърна със зла усмивка Сприхавия.

— Човек би казал, с всичките ми извинения към Ваше Величество, че вие не сте никак проникнат от онова дълбоко щастие, което обикновено преизпълва сърцето на един младоженец.

Тогава кралят избухна. Сочейки портрета на Клеманс с треперещ от ярост пръст, той изрева:

— Откъде ти хрумна, че между кралицата и този портрет има нещо общо? Между двете лежи разстояние колкото между ангел и крава! А отгоре на всичко ти ме увери, че тя на живо била още по-хубава, отколкото на портрета!

— Но това си е самата истина, сир — отвърна обърканият Берюдан. — Без да искам да възразявам на Ваше Величество, но аз я намирам за твърде изкусителна!

— Ох, защо ли не можеш да заемеш моето място! — изстена Луи Х.

С известно закъснение, уви, Сприхавия си припомни старата истина, че хората са твърде разнородни във вкусовете си. Едно момиче, което е грозотия в очите на един крал, може да се стори богиня на бръснаря му.

И сега в спаружената си душица Луи Х се питаше как би могъл да си отмъсти на Берюдан. Да го подложи на смърт, щеше да е банално. Да го подложи на мъчения — дребнаво. Човекът на духа трябва да умее да прибягва до духовити отмъщения.

Изведнъж лицето му се проясни.

— След като намираш мадам Унгарска за най-красивата измежду красивите — каза той (със сприхав тон), — назови ми онази жена в този замък, която според теб е втората по красота след нея.

Берюдан отвърна без колебание:

— О, сир, това е несъмнено перачката Гиймета. Тя е над седемдесетгодишна, няма ни един зъб в устата си, брадата и носа й почти се допират по неповторимо очарователен начин, а погледът на кривогледите й очи излъчва такава страст, че краката ми се подкосяват, колчем го срещна. Освен това лицето й е осеяно с възхитителни брадавици, а отгоре на всичко и накуцва с несравнима грация.

— Аха, така ли? Сега ще видим как ще се почувстваш! — саркастично изрече кралят, който явно още не беше разбрал, че бръснарят му е персона с крайно извратен вкус. После звънна на прислугата си и нареди да доведат перачката Гиймета.

Мигове по-късно перачката стоеше пред тях по нощница, все още затоплена от леглото, от което току-що я бяха измъкнали. Сивата й коса падаше разпиляна по лицето й на вещица, а нозете й приличаха на корените на стара лоза, дала отдавна последната си реколта от грозде.

Луи Х я огледа със злорадо задоволство. Зрелището, което тя представляваше, надхвърляше всичките му очаквания.

— Драги ми Берюдан — обърна се той към бръснаря. — Един добър бръснар трябва да върви, доколкото е възможно, в унисон с господаря си. Така, докато аз опознавам кралицата, ти ще уважиш присъстващата тук Гиймета.

— Но, сир, бих ли могъл да си го позволя?

— Ще си го позволиш, и още как! — отсече ехидно кралят. — Искам да я обладаеш. Моите слуги ще останат с вас като свидетели. И ако не успееш да го направиш, още призори ще увиснеш на бесилото в Монфокон, където така или иначе в последния си миг ще дадеш доказателство за мъжествеността си.^[4]

И Сприхавия си тръгна, оставяйки зад себе си бръснаря, Гиймета, която почти кудкудякаше от радост при тази неочаквано паднала върху й посред нощ манна небесна, както и импровизираната комисия от слуги.

Когато шампанските петли закукуригаха, за да известят новия ден, кралят стана от ложето си, където бе изживял някои прекрасни мигове благодарение на новата си кралица, компенсирала по този начин до голяма степен неугледната си външност. Той се насочи право към стаята, където Берюдан и Гиймета бяха прекарали нощта, и веднага попита:

— Е, как мина всичко?

Докато бръснарят запази мълчание, гледайки скромно надолу, най-възрастният от прислугата обяви:

— Сир, вашият бръснар не само че уважи Гиймета, но и го направи на три пъти и ако не почетвърти, то е само защото самата дама му се примоли да спре!

Сприхавия огледа учудено двамата участници, чиито деяния бяха обект на горния отчет, после се разсмя.

В този момент Берюдан вдигна глава.

— Сир, имам едно скромно прошение към вас.

— Кажи какво е то, пък ще преценя…

— Бих искал благословията ви да се оженя за Гиймета. Накрая си дадох сметка, че наистина в това отношение моят вкус се различава от този на другите хора!