Артър Хейли
Банкери (9)

9

Алекс Вандервурт още не се беше прибрал.

Когато се върна от срещата си с Нолан Уейнрайт, той дълго се разхожда из кабинета, като се опитваше да подреди последните събития в логическа последователност. Главната му тема за размисъл бе вчерашното съобщение на Бен Розели. Какви ли щяха да са последиците за банката? Мислеше и за очакващите го в близките месеци събития в личния му живот.

Той не спираше да обикаля кабинета — дванайсет крачки насам и дванайсет натам — това бе негов стар навик. Един-два пъти се спря и отново разгледа фалшивите кредитни карти Кийчардж. Кредитите и кредитните карти бяха сред допълнителните му задължения — не само фалшивите, но и истинските.

На бюрото му бяха разпръснати няколко реклами, в които се изтъкваше предимството от ползването на кредитни карти. Те бяха подготвени от Рекламната агенция на Остин и главната им цел бе да подтикнат притежателите на Кийчардж да използват своя кредит и своите карти по-често.

Едно от съобщенията съветваше:

„Защо да се безпокоите за пари?

Използвайте своята карта Кийчардж

и

нека ние да се безпокоим за вас!“

Друго твърдеше:

„Сметките са безболезнени,

когато кажете:

«Ще платя с моята Кийчардж!»“

А трето агитираше така:

„Защо да чакате?

Още днес можете да реализирате утрешната си мечта!

Използвайте вашата кредитна карта —

СЕГА!“

Имаше още около половин дузина, все на същата тема.

Алекс Вандервурт се чувстваше неловко, когато ги четеше.

Но той едва ли би могъл да направи нещо. Рекламите, които вече бяха одобрени от отдела за кредитни карти на банката, бяха изпратени просто за информация. Освен това главната насока на съдържанието им бе одобрена на управителния съвет на директорите преди няколко седмици, като основната цел беше да се увеличат печалбите от системата Кийчардж, която, както и всички системи за кредитни карти, бе донесла известни загуби в началото на нейното въвеждане. Въпреки всичко Алекс се питаше дали управителният съвет си е давал сметка, че рекламната кампания ще бъде чак толкова шумна и агресивна.

Той събра рекламите и ги подреди в папката. Реши да помисли отново по този въпрос довечера вкъщи. Искаше да чуе още едно, при това компетентно мнение — мнението на Марго.

Марго.

Мисълта за нея му напомни за разкритието, което направи Бен Розели вчера. Това, което беше казано тогава, бе едно предупреждение за Алекс — за крехкостта на живота, за краткостта на времето, което ни остава, за неизбежността на края, едно напомняне, че неочакваното винаги е толкова близко. Беше му мъчно за Бен. Но старецът несъзнателно беше повдигнал отново един въпрос, който Алекс непрекъснато си задаваше: трябваше ли да започне нов живот с Марго? Да почака ли? И за какво да чака?

За Силия?

Хиляди пъти си беше задавал и този въпрос.

Алекс се загледа към града, в посоката, където знаеше, че се намира Силия. Чудеше се какво ли прави, как ли се чувства.

Не беше трудно да разбере.

Върна се при бюрото и набра номера, който знаеше наизуст.

— Оздравителен център — чу се женски глас.

Той се представи и каза:

— Бих желал да говоря с доктор Макартни.

Само след миг един спокоен, но твърд мъжки глас попита:

— Къде сте, Алекс?

— В службата. Как е съпругата ми?

— Попитах ви, защото имах намерение да ви се обадя днес и да ви предложа да дойдете да я видите.

— Последния път ми казахте да не идвам.

Лекарят внимателно уточни:

— Казах ви, че за известно време посещенията не са за препоръчване, защото, както си спомняте, по-скоро влошаваха състоянието на съпругата ви.

— Е, да — съгласи се Алекс, а след това попита: — Има ли някаква промяна?

— Има. Ще ми се да кажа, че е към добро, но…

Толкова пъти беше слушал за подобни промени, че вестта изобщо не го учуди.

— Какво точно имате предвид?

— Съпругата ви все повече се затваря в себе си. Бягството й от действителността е почти тотално. Затова си мисля, че едно ваше посещение може да й подейства добре. — Лекарят веднага се поправи: — Или най-малкото, не би могло да й навреди.

— Добре. Ще дойда довечера.

— Когато ви е удобно, Алекс, а след това се отбийте при мен да се видим. Както знаете, при нас няма определени часове за посещение и режимът е доста свободен.

— Да, знам.

Тъкмо свободният режим, мислеше си Алекс, докато затваряше телефона, го накара да избере Оздравителния център преди около четири години, когато беше поставен пред необходимостта да вземе това крайно решение. В центъра се поддържаше атмосфера, различна от болничната. Медицинските сестри не носеха бели престилки. Ако състоянието на болните позволяваше, те се разхождаха свободно наоколо и бяха поощрявани сами да решават как да прекарват времето си. Само с някои изключения, приятелите и близките бяха добре дошли по всяко време. Дори и името Оздравителен център бе избрано съвсем съзнателно вместо отблъскващото „Психиатрия“. Другата важна причина бе, че д-р Тимъти Макартни бе млад, талантлив и новатор в своята професия. Екипът му беше постигнал някои успехи в лечението на психиатричните заболявания, при които традиционните начини на лечение не даваха никакъв резултат.

Центърът беше малък. Пациентите никога не надхвърляха сто и петдесет души. Затова пък персоналът беше сравнително голям. В известен смисъл Центърът наподобяваше училище с малобройни класове, където към учениците се проявяваше специално внимание. При други условия, това би било невъзможно.

Модерната сграда и обширната градина представляваха сполучливо съчетание на пари и въображение и създаваха приятна обстановка.

Клиниката беше частна. И ужасно скъпа, но Алекс беше решил на всяка цена да осигури на Силия най-доброто лечение. Това беше най-малкото, което би могъл да направи за нея.

Той приключи обичайните си дела и веднага след шест си тръгна от банката. Каза на шофьора адреса на Оздравителния център и докато пълзяха по задръстените улици, прочете вечерния вестник. Колата и шофьорът, винаги на разположение в гаража на банката, бяха сред приятните предимства, полагащи се на изпълнителен вицепрезидент.

Както повечето психиатрични заведения, Оздравителният център бе заобиколен с ограда и приличаше на голяма частна къща. На вратата нямаше никаква табела, само номера на улицата.

Привлекателна блондинка в шарена рокля посрещна Алекс. Малкият емблемен знак, закачен близо до лявото й рамо бе единственото, по което личеше, че е сестра. Само по този знак се различаваше и облеклото на персонала и на пациентите.

— Докторът ни предупреди, че ще дойдете, господин Вандервурт. Ще ви заведа при съпругата ви.

Той тръгна със сестрата по приятния, боядисан в жълто и зелено коридор. От нишите в стените надничаха свежи цветя.

— Разбрах, че съпругата ми не е по-добре — каза той.

— Да, за съжаление. — Медицинската сестра го погледна скришом. Очите й наистина изразяваха съжаление. Но към кого? Както винаги, когато идваше тук, той усети, че присъщата му жизнерадост отново го напуска.

Вървяха по коридора в едно от трите крила, които започваха от централната приемна. Сестрата се спря пред една врата.

— Съпругата ви е в стаята си, господин Вандервурт. Днес не се чувства много добре. Опитайте се да не го забравяте, ако… — Тя не довърши изречението, докосна леко ръката му и го въведе в стаята.

Оздравителният център настаняваше пациентите си или в самостоятелна, или в двойна стая, в зависимост от това как се отразява на състоянието им съжителството с друг човек. Когато постъпи, Силия беше в двойна стая, но това не й се отрази добре и сега беше сама в стая. Обстановката бе уютна. В малката стая имаше легло, голям фотьойл и диван, ниска масичка и етажерка за книги. Стените бяха украсени с рисунки на импресионисти.

— Госпожо Вандервурт — тихо каза медицинската сестра, — съпругът ви е дошъл да ви види.

Алекс не беше виждал Силия от около месец и половина. Макар да очакваше някакво влошаване, видът й го накара да потрепери.

Тя беше седнала — ако изобщо позата й можеше да се нарече така — на леглото. С гръб към вратата. Раменете й бяха отпуснати, главата наведена, ръцете кръстосани отпред, като всяка от дланите й притискаше срещуположното рамо. Тялото й беше привито, а коленете плътно притиснати едно към друго. Седеше напълно неподвижно.

Той се приближи и докосна с ръка рамото й.

— Здравей, Силия. Аз съм, Алекс. Мислех си за теб и дойдох да те видя.

— Да — промълви тя. Лицето й беше съвсем безизразно. Не се помръдна.

Той я хвана за рамото.

— Няма ли да се обърнеш и да ме погледнеш? Можем да поседим и да поговорим.

Отговор не последва. Тя остана абсолютно неподвижна и все така приведена.

Алекс забеляза, че по кожата й се бяха появили петна, а русата й коса като че ли не беше ресана. Нежните й, красиви черти все още личаха, но по всичко изглеждаше, че скоро ще бъдат заличени.

— Отдавна ли е така? — тихо попита той медицинската сестра.

— Вчера беше така няколко часа, а днес от сутринта няма промяна. Случвало се е и преди. — Сестрата веднага добави утешително: — Тя се чувства по-добре така, затова се правете, че не забелязвате състоянието й, просто седнете и й поговорете.

Алекс кимна, отиде до фотьойла и се настани в него, а медицинската сестра излезе на пръсти и тихо затвори вратата.

— Миналата седмица ходих на балет, Силия — каза Алекс. — Представяха „Копелия“. Главната роля се изпълняваше от Наталия Макарова, а Иван Наги играеше Франц. Спомни си колко много обичаш „Копелия“ — знам, че е едно от любимите ти представления. Спомняш ли си онази вечер, беше наскоро след като се оженихме, когато заедно…

Той съвсем ясно си спомняше как изглеждаше Силия онази вечер — с дълга бледозелена рокля от тафта с малки пайети, които блещукаха на светлината. Както обикновено, тя беше някак нереално красива, тънка и ефирна, и човек имаше чувството, че не я ли закриля, и най-лекият бриз би могъл да я отнесе. Ала по онова време Алекс не я закриляше. Бяха женени вече шест месеца, но тя все още се притесняваше, когато се срещаше с приятелите му, и понякога, когато бяха в компания, здраво стискаше ръката му. Тъй като беше десет години по-млада от него, той не възразяваше. Плахостта на Силия бе една от причините, поради които се влюби в нея. Той се гордееше с това, че тя напълно разчита на него. Но с времето тази нейна свитост и несигурност започнаха да му изглеждат глуповати, дразнеха го все повече и повече, дори го нервираха.

Колко малко, колко трагично малко я бе разбирал! Ако беше проявил към нея по-голямо внимание, той би прозрял, че условията, при които бе живяла Силия преди да се срещнат, бяха съвсем различни от неговите. Ето защо активният обществен и личен живот — нещо напълно естествено за него — бе за нея чужд и непонятен. Този начин на живот я объркваше, понякога й се виждаше дори страшен. Единствено дете на саможиви родители със скромни доходи, Силия бе учила в девическо училище-пансион и никога не бе имала възможността да усети благотворното влияние на колежанския живот. Преди да срещне Алекс, тя бе живяла изолирана от обществото и опитът й в социалните контакти бе равен на нула. Женитбата им задълбочи вродената й притеснителност. В същото време неувереността й растеше, докато в края на краищата — според обяснението на лекарите — у нея се загнезди натрапчивата мисъл за някаква вина, която я доведе и до сегашното й състояние. Алекс обвиняваше себе си за това, което й се бе случило. Той вярваше, че навремето би могъл да й помогне, да й даде съвет, да разсее нервното й напрежение, да й предложи подкрепа. Но когато неговата помощ й бе така необходима, той не направи нищо. Защото бе прекалено небрежен, зает, амбициозен.

— Представлението, Силия, ме накара да съжалявам, че не го гледаме заедно…

Всъщност, той беше на „Копелия“ с Марго, която познаваше от година и половина и която за щастие бе запълнила дългогодишната празнота в живота му. Имаше нужда от Марго или от някоя друга жена, защото в противен случай — Алекс добре го съзнаваше — щеше да се превърне от здрав, жизнен мъж в пациент на психиатрите. Или това беше самозаблуда, с помощта на която се спасяваше от чувството за вина?

Както и да е, сега не му беше нито времето, нито мястото да споменава за Марго.

— А, исках да ти кажа, че наскоро се видях със семейство Харингтън. Спомняш си Джон и Елис, нали? Между другото ми казаха, че били на гости в Скандинавия при родителите на Елис.

— Да — каза глухо Силия.

Тя все още седеше свита на кълбо, но очевидно го слушаше, така че той продължи да говори, като в същото време се питаше: Как се случи всичко това? И защо?

— Бяхме така заети напоследък в банката, Силия…

Една от причините, продължаваше мислено да анализира той, беше неговата голяма заетост в работата, дългите часове, през които оставяше Силия сама. В същото това време бракът им се рушеше. Чак сега си даваше сметка каква голяма нужда е имала от него. Всъщност Силия приемаше отсъствията му, без да се оплаква, но ставаше все по-резервирана и мълчалива, потъваше в някоя книга или пък безкрайно дълго наблюдаваше цветята, сякаш искаше да забележи точно как растат. Понякога в разрез с всичко това, без никаква видима причина, тя ставаше странно оживена, говореше без да спре, често несвързани неща. Това бяха периоди, в които Силия изглеждаше изключително енергична. А след това, също така внезапно, енергията й изчезваше и тя отново изпадаше в депресия. Контактите им ставаха все по-ограничени.

Точно по това време — мисълта за случилото се все още предизвикваше у него чувство на болка и срам — той й предложи да се разведат. Ала Силия така се разстрои, че Алекс се отказа да разисква този въпрос, като се надяваше, че нещата ще се подобрят. Но това не се случи.

След време почти случайно му дойде мисълта, че може би тя се нуждае от помощта на психиатър. Заведе я на лекар и тогава се разбра истината за нейната болест. За известно време силната болка и състраданието съживиха любовта му, ала беше вече твърде късно.

Понякога се успокояваше, като си казваше: А може би и в началото е било късно. Може би по-голямото внимание и разбиране също не биха могли да помогнат. Никога нямаше да узнае това. Как би могъл да се успокоява с мисълта, че е направил всичко възможно, за да се спаси от чувството за вина, което непрекъснато го гнетеше!

— Всички мислят само за пари — как да ги харчат, как да ги влагат, откъде да вземат назаем. Всъщност, това не е нещо необикновено, затова са и банките. Вчера, обаче, се случи нещо много тъжно. Нашият президент, Бен Розели, ни съобщи, че е фатално болен. Свика ни най-неочаквано и…

Алекс й разказа за събранието в заседателната зала, за реакциите на колегите му и внезапно млъкна — Силия беше започнала да трепери. Тялото й се тресеше. От устата й се отрони звук, подобен на стон.

Дали споменаването на банката я разстрои? Банката, към която бе насочил цялата си енергия и която доведе до тяхното отчуждаване. Навремето Алекс работеше в друга банка — Федералния резерв, но за Силия всички банки бяха еднакви. Или може би й подейства разказът за Бен Розели?

Бен щеше скоро да умре. Колко ли години след него щеше да живее Силия? Много, може би. Та тя би могла да надживее и него самия, би могла да живее дълго така…

В израза й имаше нещо животинско!

Съжалението му към нея се изпари. Изпълни го гняв, онова раздразнение, което разруши брака им.

— За бога, овладей се — повтаряше той.

Тя продължаваше да трепери и да стене.

Мразеше я. Тя вече не приличаше на човешко същество. Освен това се бе превърнала в бариера, която го лишаваше от възможността да води пълноценен живот.

Алекс скочи и отчаяно натисна звънеца. Имаше нужда от помощ. После се спусна към вратата — искаше му се по-скоро да се махне оттук.

Обърна се за миг и погледна жената, която някога беше обичал, погледна това, което представляваше тя сега. Между тях имаше пропаст, която не можеше да бъде запълнена. Той се спря, от очите му потекоха сълзи.

Сълзи на съжаление, на болка, на вина; моментният му гняв изчезна, омразата — също. Той се върна, застана на колене пред леглото й и започна да я моли:

— О, Силия, прости ми. Прости ми, за бога!

Усети, че някой докосва рамото му и чу гласа на младата медицинска сестра:

— Господин Вандервурт, мисля, че е време да си тръгвате.

 

 

— Обикновена или газирана вода, Алекс?

— Газирана.

Доктор Макартни извади от малкия хладилник в кабинета си бутилка газирана вода, отвори я и наля в почти пълната с уиски чаша, после добави лед. Подаде чашата на Алекс, а в своята наля останалата газирана вода.

Доктор Макартни беше едър мъж — висок над метър и осемдесет, с гърди и рамене на футболист и с огромни ръце, затова движенията му изглеждаха необичайно бързи. Директорът на клиниката беше млад, трийсет и няколко годишен, но Алекс намираше, че гласът и маниерите му го правеха по-възрастен, при това късо подстриганата му кестенява коса бе започнала да посивява. Може би побеляваше в резултат на многобройните разговори, подобни на сегашния, помисли си Алекс и отпи от уискито — как се нуждаеше от тази глътка…

Преобладаващите тонове в облицованата с ламперия стая с меко осветление бяха по-убити, отколкото в коридора и стаите на пациентите. Рафтовете с книги и лавици със списания изпълваха едната стена, сред тях най-известните произведения на Фройд, Адлер, Юнг и Роджърс.

Алекс бе все още разтърсен от срещата със Силия и въпреки това имаше чувството, че целият този ужас е някак нереален.

Доктор Макартни отиде до стола зад бюрото си и го завъртя, за да бъде с лице към канапето, на което бе седнал Алекс.

— Бих искал най-напред да ви съобщя, че общата диагноза на жена ви е същата — шизофрения, тип кататония. Спомняте си, че сме разговаряли за това и преди.

— Да, помня термините.

— Ще се опитам да ви спестя повече подробности.

Алекс разбърка леда в чашата и отново отпи. Усети загряващото въздействие на алкохола.

— Кажете ми какво е състоянието й.

— Може би ще ви е трудно да го приемете, но независимо от вида си, жена ви е сравнително щастлива.

— Да — каза Алекс, — наистина ми е трудно да повярвам.

— Щастието е нещо относително — настоя психиатърът. — За всеки от нас то е различно. Силия е доволна, защото има някаква сигурност и е освободена от всякаква отговорност или необходимост да контактува. Тя може да се затваря в себе си колкото си иска и колкото й е необходимо. Тази поза, която заема напоследък, вие също сте я видели, е типичното положение на ембриона. Когато застане така, тя се чувства по-спокойна, макар че за физическото й състояние това не е полезно и когато можем, се опитваме да я накараме да се раздвижи.

— Не знам дали е спокойна или не — каза Алекс, — но главното според мен е, че след като получава най-доброто възможно лечение в продължение на четири години, състоянието на жена ми е все още безнадеждно. — Той погледна събеседника си право в очите. — Така ли е?

— Да, за съжаление сте прав.

— Съществува ли реална възможност за подобрение, дори след време, но такова подобрение, че Силия да води нормален или почти нормален живот?

— В медицината винаги има надежда…

— Но аз говоря за реална възможност.

Доктор Макартни въздъхна и поклати глава.

— Не.

— Благодаря ви за искрения отговор. — Алекс млъкна за момент, после продължи: — Както разбирам, Силия е вече — не знам как да се изразя — постоянен пациент. Тя се е откъснала от човешката раса. Нито знае, нито пък я интересува нещо извън нея самата.

— Прав сте за това, че е наш постоянен пациент. Но не и за останалото — каза психиатърът. — Жена ви не е напълно откъсната от действителността, поне засега. Тя все още знае, макар и малко, за онова, което става навън. Не е забравила, че има съпруг и ние с нея сме разговаряли за вас. Но тя смята, че вие сте напълно в състояние да се грижите за себе си и без нейна помощ.

— Така че не се тревожи за мен?

— Общо взето, не.

— Как би се почувствала, ако разбере, че съпругът й се е развел с нея и се е оженил отново?

Доктор Макартни се поколеба, след това каза:

— Това би означавало окончателно прекъсване и на малката й връзка с външната действителност. Резултатът би могъл да бъде пълно полудяване.

В настъпилата тишина Алекс се наведе напред и покри с длани лицето си. След това изправи глава.

— Искаш ли откровен отговор, трябва да си готов да го чуеш — подметна иронично той.

Психиатърът поклати замислено глава.

— Явно съм ви надценил, Алекс. Повярвах, че действително искате да знаете истината. Не бих бил толкова искрен с никой друг. Освен това, искам да добавя, че може и да не съм прав в оценката си.

— Кажете ми, какво по дяволите би могъл да направи човек?

— Това риторичен въпрос ли е?

— Не. Очаквам отговор. Можете да го включите в сметката.

— Тази вечер е без сметка. — Младият мъж се усмихна, после продължи: — Значи питате ме — какво би могъл да направи човек при подобни обстоятелства? Е, за начало трябва да направи всичко, което би могъл — така, както сте постъпили. А след това да взима решения въз основа на онова, което преценява като най-справедливо и най-добро за всички, включително и за самия себе си. Но когато взима тези решения, трябва да има предвид две неща. Първото е, че ако той е честен човек, чувството му за вина най-вероятно е преувеличено, защото съвестните хора имат навика да се самобичуват много повече, отколкото е необходимо. Другото е, че малцина могат да се похвалят, че са светци. Повечето от нас са замесени от друго тесто.

— Това ли е всичко? — попита Алекс. — И нищо по-конкретно?

Доктор Макартни поклати глава.

— Решенията ще вземете сам. Тези няколко последни стъпки всеки от нас прави сам.

Психиатърът погледна часовника си и се изправи. Двамата мъже си стиснаха ръцете и си пожелаха лека нощ.

Колата чакаше Алекс, шофьорът беше зад волана, моторът работеше, вътре, беше топло и уютно.