Артър Хейли
Банкери (7)

7

— Обадих се във ФБР — каза Нолан на Едуина. — Утре ще изпратят двама от специалните агенти.

— Защо не днес?

— Тук няма труп — усмихна се той, — нито пък се е стреляло. Те също си имат проблем. Нарича се недостиг на хора.

— И с нас е същото, нали?

— Да разреша ли тогава на хората да се прибират по домовете си? — попита Майлс Истън.

— Да, на всички с изключение на момичето — отговори Уейнрайт. — Бих искал отново да поговоря с нея.

Вече се свечеряваше и бяха изминали два часа, откакто Уейнрайт се обади на Едуина и пое разследването около изчезналите пари. Той направи същото, което бяха направили ръководителите на банковия клон: разговаря с касиерката Хуанита Нунес, с Едуина Д’Орси и с оперативния администратор Тотънхоу и неговия млад помощник Майлс Истън.

Не научи нищо особено, но се увери, че може би става дума за кражба и според федералните закони бе задължен да се обърне към ФБР. Уейнрайт знаеше много добре, че при такива случаи федералните закони не се следват особено стриктно. Първа търговска американска банка, а и други банки често окачествяваха кражбите на пари като „мистериозно изчезване“ и по този начин инцидентите се уреждаха вътрешно, като се избягваха разследвания и дискредитиране пред обществеността. В такива случаи заподозреният в кражба банков служител бе уволняван поради някаква друга причина. И тъй като виновните служители нямаха никакво желание да дават гласност на фактите, учудващо голям брой от кражбите бяха запазвани в тайна, дори в самите банки.

Но сегашната липса, която най-вероятно беше кражба, бе твърде голяма и очебийна, за да се прикрие.

Едва ли имаше смисъл да се изчаква. Уейнрайт знаеше, че хората от ФБР ще негодуват, ако бъдат извикани няколко дни след събитието, когато ще липсват горещи следи. Но преди да пристигнат агентите, той все пак се опитваше да направи каквото може.

Когато Едуина и Майлс Истън напуснаха малкия кабинет, младежът услужливо предложи:

— Аз ще изпратя госпожа Нунес.

Миг по-късно на вратата се появи дребната, слабичка Хуанита Нунес.

— Влезте — нареди Нолан Уейнрайт. — Затворете вратата и седнете.

Той съзнателно й говореше с официален и делови тон. Инстинктът му подсказваше, че фалшивата добронамереност няма да заблуди момичето.

— Бих искал да чуя цялата история още веднъж. Дума по дума.

Хуанита Нунес продължаваше да гледа все така мрачно и предизвикателно, но по лицето й вече се забелязваха следи от умора. С внезапен изблик на енергия тя заяви:

— Вече три пъти разказах всичко. Всичко!

— Може би предишните пъти сте забравили нещо?

— Нищо не съм забравила!

— Тогава това ще бъде четвъртият път, а когато пристигнат от ФБР, ще има и пети, а може би и шести. — Той я гледаше право в очите и й говореше властно, без да повишава глас. Ако съм полицейски служител, мислеше Уейнрайт, трябва да я уведомя за правата й. Но той не беше полицай и нямаше да го направи. Понякога представителите на отделите по сигурността имаха някои предимства в сравнение с полицията.

— Знам какво си мислите — каза момичето. — Мислите си че този път ще кажа нещо различно, за да можете да ме уличите в лъжа.

— Защо, вие лъжете ли?

— Не!

— Тогава защо се притеснявате?

— Защото съм уморена. И искам да си тръгвам. — Гласът й леко потрепери.

— Аз също. Ако не бяха липсващите шест хиляди, които признахте, че са били във вашето чекмедже, аз щях да съм свършил работата си за днес и щях да пътувам с колата към къщи. Но парите ги няма и ние искаме да ги намерим. Затова разкажете ми отново всичко, което се случи днес следобед — когато по вашите думи за първи път сте забелязали, че нещо не е наред.

— Както вече ви казах, забелязах липсата двайсетина минути след обяд.

Нолан прочете омраза в очите й. Още в началото на разпита той усети, че момичето се отнася с по-голямо доверие към него, отколкото към другите. То явно се надяваше, че двамата ще могат да се разберат, или че той би се държал по-внимателно с нея — нали беше пуерториканка, а Нолан — негър. Но тя не знаеше нещо много важно: когато ставаше дума за разследване на престъпление, той беше сляп за цветовете. За него нямаха значение и личните й проблеми. Едуина Д’Орси му спомена за тях, но според Уейнрайт никакви лични обстоятелства не можеха да оправдаят кражбата и безчестието.

Момичето беше право — той наистина искаше да открие някакви различия в разказа й, които да използва против нея. Това не беше изключено, въпреки очевидната й предпазливост. Тя се бе оплакала, че е уморена. Като опитен следовател Уейнрайт знаеше, че уморените виновни хора често допускат грешки по време на разпитите. Някой малък гаф, после още един и още един, докато напълно се оплетат в мрежите на своите лъжи.

И така, той продължи да оказва натиск върху нея.

Всичко продължи около четирийсет и пет минути, през които версията на Хуанита Нунес за събитията от следобеда напълно съвпадна с онова, което бе казала по-рано. Разочарован, че не успя да разкрие нищо ново, Уейнрайт беше поразен от сигурността, с която момичето повтаряше своя разказ. Опитът му като полицай го караше да мисли, че една такава точност може да се дължи на две причини: момичето или казваше истината, или се беше подготвило толкова старателно, че бе постигнало истинско съвършенство. Второто изглеждаше по-вероятно, защото невинните хора обикновено допускаха някои дребни различия, когато повтаряха показанията си. Това беше симптом, който детективите познаваха и за който следяха особено внимателно.

— Добре, това е всичко за днес — каза най-сетне Уейнрайт. — Утре ще трябва да се явите пред детектора на лъжата. Тук, в банката.

Каза го сякаш между другото, но не свали погледа си от нея. Острата й реакция го изненада.

— Не, няма да отида! Няма да се подложа на такъв тест!

Малкото тъмно лице на момичето се покри с гъста червенина. Тя седеше като вдървена на стола си.

— Защо?

— За мен това е унизително!

— Не е унизително. Много хора се подлагат на този тест. Ако сте невинна, машината ще го докаже.

— Не вярвам на такива машини. Нито на вас. Basta con mi palabra.^[1]

Той не обърна внимание на последната реплика, макар да подозираше, че реди обидни думи по негов адрес.

— Нямате никакво основание да не ми вярвате — каза той. — Единственото нещо, което искам, е да открия истината.

— Вие чухте истината. Но не искате да ми повярвате. И вие като другите смятате, че аз съм взела парите. Няма смисъл да ви казвам, че не съм го направила.

Уейнрайт се изправи. Той отвори вратата на кабинета и направи знак на момичето да си тръгва.

— Надявам се, че до утре ще премислите — посъветва я той. — Ще бъде лошо, ако откажете да направите теста.

— Значи не съм задължена да го правя, така ли? — попита тя, като го гледаше право в очите.

— Не.

— Тогава няма да го направя.

С малки, бързи стъпки тя напусна кабинета. Без да бърза, Уейнрайт я последва.

В главната зала на банката бяха останали само малцина от служителите, които все още седяха на бюрата си. Повечето хора си бяха тръгнали и осветлението беше намалено. Мракът беше обгърнал студения есенен ден.

Хуанита Нунес отиде до гардероба, за да се облече. Когато се върна, тя не обърна никакво внимание на Уейнрайт. Майлс Истън я чакаше с ключ в ръка на главната врата.

— Хуанита — каза той, — мога ли да направя нещо за теб? Искаш ли да те закарам с колата до вас?

Тя само поклати глава и излезе, без да продума.

Нолан Уейнрайт застана на прозореца и я видя да се отправя към отсрещната автобусна спирка. Ако разполагаше с повече хора, би могъл да изпрати някой да я проследи, макар да се съмняваше, че това би дало някакъв резултат. Госпожа Нунес съвсем не беше глупава и нямаше да се издаде така лесно. Тя не би предала парите на улицата, нито пък би ги скрила на случайно място.

Той беше убеден, че парите не са в нея. Хуанита беше твърде умна, за да поеме такъв риск. А и сумата беше доста обемиста и трудно би могла да се скрие. Той я огледа внимателно по време на разговора и забеляза, че дрехите й бяха плътно прилепнали към дребното тяло — нямаше никакви подозрителни издутини. Чантата, която взе на тръгване от банката, беше малка, а друго не носеше.

Уейнрайт беше сигурен, че е имала съучастник. А и че именно тя е виновна. Твърде показателен бе фактът, че Хуанита отказа да се подложи на теста с детектора на лъжата. Това го убеди окончателно във вината й. Емоционалният изблик преди няколко минути може би също е бил предварително планиран. Всички банкови служители знаят, че когато възникнат подозрения в кражба, често се използват детекторите на лъжата. Момичето също го е знаело. Досетило се е, че и в нейния случай може да стане дума за тест и предварително е подготвило реакцията си.

Като си спомни омразата, с която го изгледа, а и безмълвната й враждебност, Уейнрайт усети прилив на гняв. Изпита и необикновено силно желание хората от ФБР сериозно да се заемат с нея и да я сложат на мястото й. Макар че това нямаше да бъде никак лесно. Тя беше упорита.

Майлс Истън беше заключил главната външна врата и се връщаше.

— Какъв ден, а? — каза бодро той.

— Ужасен ден наистина — кимна шефът по сигурността.

Истън като че се канеше да каже още нещо, но после се отказа.

— Има ли нещо? — попита го Уейнрайт.

Истън отново се поколеба, но каза:

— Да, има. Не съм го споменавал на никого, защото не съм съвсем сигурен.

— Има ли нещо общо с липсващите пари?

— Би могло да има.

— Тогава независимо дали си сигурен или не — каза твърдо Уейнрайт, — трябва да го кажеш.

— Добре — поклати глава помощникът на оперативния администратор.

Уейнрайт чакаше.

— Беше ви споменато, мисля, от госпожа Д’Орси, че Хуанита Нунес е омъжена. Мъжът й я изоставил. И тя живее сама с детето си.

— Да.

— Когато мъжът й живееше с нея, той понякога идваше тук. Предполагам, за да я вземе от работа. Разговарял съм с него няколко пъти. Казва се Карлос.

— Е, и какво?

— Стори ми се, че днес беше в банката.

— Сигурен ли си? — рязко попита Уейнрайт.

— Почти, но не бих могъл да се закълна в съда. Стори ми се, че е той. След това ми изхвръкна от ума. Бях много зает. Пък и нямаше причина да се замислям, поне докато не станаха известни някои неща.

— По кое време го забеляза?

— Сутринта.

— Забеляза ли дали човекът, който ти заприлича на съпруга на Нунес, се приближи до гишето, на което работеше тя?

— Не, не обърнах внимание. — Красивото младо лице на Истън изглеждаше неспокойно. — Както вече ви казах, въобще не се замислих върху това. Но ако наистина е бил той, едва ли е отивал някъде другаде, освен при Хуанита, нали?

— Това ли е всичко?

— Ами да — каза Майлс Истън, сякаш се извиняваше. — Съжалявам, не е кой знае какво, но…

— Добре, че ми го каза. Може да се окаже важно.

Ако това се окажеше вярно, замисли се Уейнрайт, посещението на съпруга би било потвърждение на теорията му за съучастник отвън. Вероятно Нунес и съпругът й отново живееха заедно или предварително бяха подготвили всичко. Тя му беше дала парите през гишето, той ги беше изнесъл от банката и по-късно щяха да си ги поделят. Това със сигурност беше хипотеза, по която би трябвало да поработят хората от ФБР.

— Освен за липсващите пари — каза Истън, — всички в банката говорят за господин Розели. Научихме за болестта му. Много сме натъжени.

Уейнрайт изпита едва ли не болка при споменаването на Розели. Той погледна младия, обикновено жизнерадостен и весел мъж, и съзря в очите му тъга.

Уейнрайт осъзна, че разследването е изтикало на втори план всичките му мисли за Бен Розели. И отново изпита гняв, че една кражба оставяше грозния си отпечатък именно в такова време.

Той промълви нещо в отговор, каза лека нощ на Истън и се отправи през тунела (имаше свой собствен ключ) към централната сграда.